Карел Чапек
Изчезването на артиста Бенда

На втори септември изчезна безследно артистът Бенда, маестро Ян Бенда, както го наричаха от времето, когато с един скок той достигна върховете на театралната слава. Впрочем на втори септември не беше се случило нищо особено. Прислужницата, която дойде в девет часа сутринта да почисти квартирата на Бенда, намери леглото овъргаляно и цялата оная кочина, сред която живееше Бенда, но артистът не беше вкъщи. И понеже това никак не я учуди, тя разтреби стаята и си тръгна. Хубаво. Но от тоя ден Бенда потъна сякаш в дън земя.

Леля Марешова (така се наричаше прислужницата) не се изненада много и от това. Те артистите са като циганите. Кой го знае де се е запилял по театрите сега, а може и да гуляе някъде. На десети септември обаче Бенда трябваше да се яви в театъра, където започваха репетициите на „Крал Лир“. И затова хукнаха да го търсят под дърво и камък. Когато Бенда не дойде и на третата репетиция, в театъра силно се обезпокоиха и веднага позвъниха на приятеля му д-р Голдберг дали не знае какво се е случило с него.

Д-р Голдберг беше хирург и печелеше луди пари от операции на апендицит (евреите знаят в какво да се специализират). Той беше дебел човек, с дебели стъкла на златните си очила и дебело златно сърце. Беше запален поклонник на изкуството, жилището му от пода до тавана беше украсено с картини и той предано обичаше Бенда, който му отвръщаше с приятелско пренебрежение и снизходително го оставяше да плаща вместо него сметките, което, между нас казано, не беше дребна работа. Трагичната маска на Бенда и сияещата физиономия на д-р Голдберг (който пиеше само вода) бяха неотделими една от друга и при най-необузданите оргии и диви буйства, което впрочем съставляваше другата страна от голямата известност на артиста.

И така позвъниха на д-р Голдберг дали не знае какво се е случило с Бенда. Той им отговори, че няма и понятие, но обеща да го потърси. Не им каза обаче, че ето цяла седмица как сам той го търси с растящо безпокойство из нощните заведения и крайградските хотели. Гнетеше го предчувствие, че с Бенда се е случило нещо лошо. Работата стоеше така: той, д-р Голдберг, доколкото можа да установи, беше последният човек, който бе виждал Бенда. Някъде към края на август те бяха предприели с него триумфален обход на нощните заведения в Прага. Но след това Бенда не дойде на нито една от обичайните им срещи. Може да е болен — каза си накрая д-р Голдберг и се упъти една вечер към квартирата на Бенда. Това беше точно на първи септември. Позвъни. Никой не дойде да му отвори, но отвътре се чуваше шум. Докторът звъня в продължение на пет минути. Най-после се чуха стъпки и в рамката на вратата застана Бенда, увит в халат и толкова страшен, че д-р Голдберг се стъписа. Големият артист бе сякаш подивял — мръсен, отпаднал, с разчорлени коси и брада, небръсната цяла седмица.

— А, това сте вие! — нелюбезно каза той. — Какво искате?

— За бога, какво ви се е случило? — смаяно извика д-р Голдберг.

— Нищо! — троснато отвърна Бенда. — Никъде няма да дойда, ясно ли ви е? Оставете ме на мира!

И хлопна вратата под носа му.

На другия ден изчезна.

Доктор Голдберг угрижено се взираше през дебелите стъкла на очилата си. Нещо тук не беше в ред. От портиера на дома, където живееше Бенда, докторът научи малко: една вечер — трябва да е било на втори септември — в три часа след полунощ пред къщата спряла лека кола. Никой не слязъл от нея, но клаксонът продължително изсвирил, сякаш давал сигнал на някого от къщата. След малко се чули стъпки, някой излязъл и хлопнал вратата зад себе си. Колата заминала. А каква е била тая кола, портиерът не можеше да каже. В три часа сутринта трудно ще вдигнеш някого от постелята. Но клаксонът така настойчиво свирел, сякаш ония в колата много бързали и нямали никакво време за губене.

Прислужницата разправяше, че артистът цяла седмица не бил излизал от квартирата си (или ако е излизал, то е било нощем), не се бръснел, не се и миел дори, а пък какъв вид имал само — не било за разправяне. Яденето му носели вкъщи, непрекъснато се наливал с коняк и се въргалял по дивана. И туй май било всичко.

Сега, когато и други хора започнаха да се безпокоят от изчезването на Бенда, д-р Голдберг отново потърси старата жена.

— Слушай, лельо — каза той, — не знаеш ли поне с какво е бил облечен, когато е излязъл от квартирата си?

— А че с нищо — каза старата жена. — Ей на, туй не ми харесва мене, господине. Нищо не е облякъл. Аз му знам дрехите — всичко си стои на мястото — нито едни гащи не липсват.

— Ама как, да не би да е излязъл по долни дрехи? — озадачено забеляза докторът.

— И по долни дрехи не е — заяви старицата. — Че и без обуща на всичкото отгоре. Това ми е чудно на мене, господине. Аз всичко му бях записала, та знам, нали му нося бельото на пералня. Донесох му го аз изпрано. Наредих го в скрина и всичко преброих. Ризите му — осемнайсет — всичките са си там. Нищичко не липсва, поне една носна кърпа да липсваше. А то нищо, ама нищичко. Само куфарчето му го няма — дето все със себе си го носеше. Ако е излязъл, ей богу, гол-голеничък трябва да е тръгнал…

Доктор Голдберг приличаше на човек, който се готви да извърши нещо лошо.

— Лельо — каза той, — когато отиде да му разтребиш на втори септември, не забеляза ли някакъв особен безпорядък? Да речем, нещо катурнато или вратата разбита…

— А че безпорядък, ако питате — отвърна старицата, — безпорядък имаше, както всеки път. Той, господин Бенда, беше много немарлив човек. Ама някакъв особен безпорядък да съм забелязала, не съм… Но къде ли може да се е дянал без парцал на гърба си?

Доктор Голдберг, разбира се, също си задаваше този въпрос и затова с най-черни мисли се запъти към полицията.

— Добре — каза полицаят, след като го изслуша, — ще предприемем издирване. Но ако се съди по това, което казвате, че той цяла седмица е стоял заключен в стаята си небръснат и немит, че се е търкалял по дивана и се е наливал с коняк, за да изчезне изведнъж гол, както майка му го е родила… всичко това, господине, хъм, ми намирисва на някакво…

— Умопомрачение — довърши мисълта му доктор Голдберг.

— Да — каза полицаят. — Самоубийство в момент на умопомрачение. В случая това никак не би ме изненадало.

— Но тогава поне трупът му щеше да се намери — неуверено забеляза докторът. — И после, къде може да отиде човек гол? И защо в такъв случай ще вземе куфар със себе си? А и тази кола, какво е чакала пред квартирата му?… Не, това ми прилича повече на някакво бягство.

— Ами — досети се полицаят — да е имал дългове?

— Не — категорично отговори доктор Голдберг, макар че в действителност Бенда беше задлъжнял до гуша (той никога не гледаше трагично на тези неща).

— Или, да речем, някаква лична трагедия… Нещастна любов или сифилис, или нещо от тоя род, което може да разтърси човека?

— Доколкото ми е известно, нищо — неуверено отвърна д-р Голдберг, припомняйки си един или два случая, които впрочем едва ли биха могли да имат някакво отношение към загадъчното изчезване на артиста.

След като го увериха, че „полицията ще направи възможното“, д-р Голдберг си тръгна и по пътя прехвърли в ума си всичко, което знаеше за Бенда. А то не беше много.

Първо — някъде зад границата Бенда имаше законна жена, за която, естествено, никак не го беше грижа.

Второ — издържаше някакво момиче в Холешовице.

Трето — имаше интимна връзка с мадам Грета, жената на крупния фабрикант Корбел.

Тази мадам Грета живееше с манията да стане прочута артистка, затова мъжът й беше финансирал няколко филма, в които тя, разбира се, играе главните роли. Знаеше се, че Бенда е любовник на мадам Грета и че тя го посещава, без да я е грижа много дали я виждат или не.

Впрочем Бенда никога не говореше за тези неща. Той презираше всичко и в това отношение проявяваше, от една страна, някакво грандоманско себелюбие, а, от друга, един цинизъм, от който д-р Голдберг просто тръпки го побиваха.

— Не — рече си д-р Голдберг безнадеждно, — в интимните работи на Бенда и дяволът не може се оправи. Да пукна, ако не се е забъркал в някоя мръсна история. Но това е работа на полицията.

 

 

Д-р Голдберг, разбира се, не знаеше какво предприема полицията и какви са нейните пътища. Само с растящо безпокойство чакаше известия. Но вече мина цял месец от изчезването на артиста и за Ян Бенда започна да се говори в минало време.

Една привечер д-р Голдберг срещна стария артист Лебдушка; заприказваха се и от дума на дума стигнаха и до Бенда.

— Господи, какъв актьор беше той! — припомняше си старият Лебдушка. — Помня го още когато беше на двадесет и пет години. Как само играеше Освалд този проклетник! В театъра тогава идваха студенти-медици да гледат как изглежда парализиран човек! Тогава за пръв път игра и Крал Лир. Аз дори и не мога да кажа как е играл, защото погледът ми през цялото време не се откъсваше от ръцете му. Това бяха ръце на осемдесетгодишен старец — мършави, сбръчкани, жалки. И досега не мога да разбера как беше направил той тези ръце! И аз също умея да се гримирам, но с Бенда, докторе, никой не можеше да се мери. Само един актьор може да оцени това.

Д-р Голдберг с тъжно удовлетворение слушаше този професионален некролог за Ян Бенда.

— Взискателен актьор беше той — въздъхна Лебдушка. — Как само тормозеше шивача на театъра: „Аз — казва — няма да ти играя крал с тия просташки дрехи!“ Когато играеше, той не можеше да търпи никакви театрални измишльотини по себе си. Спомням си, когато се готвеше да играе Отело. Тогава той обиколи всички антикварни магазини, докато не намери старинен пръстен от онази епоха. И докато игра тази роля, не го свали от ръката си. „Аз — обичаше да казва той — играя по-добре, когато имам нещо истинско на себе си.“ Не, това не беше игра, това беше просто… превъплъщение! — неуверено произнесе тази дума Лебдушка, сякаш се съмняваше в точността и. — А в антрактите беше груб като фелдфебел, заключваше се в гримьорната си, за да не го изтръгнат от вдъхновението му. При това от прекалено пиене беше станал много раздразнителен — забеляза Лебдушка замислено. — Аз отивам на кино, докторе — каза той на сбогуване.

— Ще дойда с вас — предложи д-р Голдберг, който се чудеше как да си убие времето тая вечер.

Даваха някакъв моряшки филм, но доктор Голдберг почти не гледаше към екрана, а със сълзи на очи слушаше бъбренето на Лебдушка за Ян Бенда.

— Това не беше актьор — разправяше Лебдушка, — това беше същински дявол! Малко му беше един живот на него, там е работата. Живееше той скотски, докторе, но на сцената беше истински крал или истински скитник. Ех, как величествено умееше той да махне с ръка, сякаш цял живот е заповядвал. А всъщност баща му е бил уличен точилар… Х-м, погледнете този корабокрушенец на екрана. Колко е изискан само! Уж живее на пуст остров, пък ноктите му изрязани… Ама че идиот! А брадата му? Веднага ще познаеш, че е залепена. Виж, ако Бенда играеше тази роля, той непременно щеше да си пусне истинска брада, а под ноктите му щеше да има кал… Докторе, какво ви стана изведнъж?

— Извинявайте — смотолеви д-р Голдберг и стана. — Спомних си нещо. Благодаря ви — и хукна навън.

„Бенда щеше да си пусне истинска брада…“ — повтаряше той на себе си. „Щеше да си пусне истинска брада…“ Как не можах да се досетя по-рано!

— В полицейския участък! — извика той и се хвърли в първото такси.

Едва влязъл при дежурния полицай, д-р Голдберг шумно го замоли, веднага, ама в същия момент, незабавно да го осведомят не е ли бил откриван на втори септември или по-късно някъде — независимо къде — трупът на неизвестен скитник.

Противно на всички очаквания дежурният полицай отиде някъде да провери или да попита. Направи го не толкова от старателност или любопитство, колкото от скука.

В това време д-р Голдберг чакаше и се потеше, осенен от някаква страшна догадка.

— Ето — каза върналият се полицай, — на втори септември сутринта горският е открил в кривоклатските гори трупа на неизвестен скитник, около четиридесетгодишен. На трети септември от Елба край Литомержице е бил изваден трупът на около тридесетгодишен непознат мъж, престоял във водата не по-малко от две седмици. На десети септември в Немецки брод е бил открит трупът на един обесен — шейсетгодишен…

— Има ли някакви по-точни данни за скитника от гората? — със затаен дъх запита д-р Голдберг.

— Убийство — каза полицаят, като се взираше внимателно в разтревоженото лице на доктора. — Съгласно рапорта на полицейския пост, черепът му е бил разбит с тъп предмет. Данните от аутопсията: алкохолик, смъртта е настъпила вследствие мозъчно сътресение. Ето снимката — каза полицаят и добави с тон на познавач: „Здравата са го цапардосали!“

На снимката се виждаше мъжко тяло, заснето до кръста, облечено в дрипи, с разкопчана дочена риза. На мястото на челото и очите се чернееше някакво страшно валмо от сплъстени косми и нещо, което трябваше да бъде кожа или кости. Само в избуялата като стърнище брада и в полуотворената уста още личеше нещо човешко. Д-р Голдберг трепереше като лист. Това ли е… Възможно ли е това да бъде Бенда?

— Нямаше… Нямаше ли някакви особени белези? — с усилие запита той.

Полицаят се зачете в някаква папка.

— Х-м, ръст сто седемдесет и шест сантиметра, коси прошарени, зъби силно разядени…

Д-р Голдберг въздъхна с облекчение:

— Слава богу, не е той! Бенда имаше зъби като на хищник. Не е той! Прощавайте за безпокойството — бъбреше зарадван докторът, — това не може да бъде той. Изключено!

„Изключено!“ — повтаряше си облекчено той, като се прибираше към къщи. — „Може би Бенда е жив. Господи, може би вече седи в кафене «Олимпия» или в «Черната патица»“…

Тази вечер, както някога, д-р Голдберг отново предприе обиколка на нощните заведения в Прага. Във всеки локал, където едно време се подвизаваше Бенда, той поръчваше неизменната си чаша вода и златните му очила хвърляха отблясъци към най-отдалечените ъгли, но Бенда го нямаше никъде. Призори д-р Голдберг изведнъж пребледня, каза си на глас, че е идиот, и хукна към гаража си.

На сутринта той вече стоеше пред къщата на началника на едно околийско управление недалеч от Прага и не се поколеба да го събуди. За щастие началникът се оказа бивш негов пациент — преди време д-р Голдберг собственоръчно му беше изрязал апендикса и му го беше подарил за спомен в стъкленица със спирт. Благодарение на това не съвсем повърхностно познанство д-р Голдберг твърде лесно си издействува разрешение за ексхумация и след два часа той и неспособният да скрие недоволството си околийски лекар наблюдаваха как изкопават трупа на неизвестния скитник.

— Нали ви казвам, колега — мърмореше околийският лекар, — за него вече се интересуваха от пражката полиция. Абсолютно невъзможно е този мръсен дрипльо да е Бенда…

— Имаше ли въшки? — запита с интерес д-р Голдберг.

— Не знам — с отвращение отвърна лекарят. — Мислите ли, че може да бъде познат сега, след като е престоял цял месец в земята?

Когато гробът беше разкопан, наложи се д-р Голдберг да прати някого за ракия, иначе за нищо на света не би накарал гробарите да извадят и пренесат до моргата онова неописуемо нещо, което лежеше на дъното, зашито в чувал.

— Идете го вижте сам — измъкна се околийският лекар, като стоеше на чист въздух пред моргата и пушеше силна цигара.

След миг от моргата, олюлявайки се, изскочи д-р Голберг, пребледнял до смърт.

— Елате — извика пресипнало той и се върна обратно. Като посочи мястото, което някога е било глава, докторът премахна с пинсета остатъците от устните и двамата лекари видяха силно разядени зъби, по-скоро жълтеникави остатъци от зъби с проблясващ емайл върху тях.

— Гледайте внимателно — въздъхна Голдберг, като пъхна пинсетата между зъбите и откърти част от черния слой, който ги покриваше. Откриха се два блестящи, съвършено здрави резци. Д-р Голдберг не можа да издържи повече и хукна навън, като се държеше за главата.

След минута той се върна при колегата си бледен и безкрайно тъжен.

— Ето ви едни „силно разядени зъби“ — тихо произнесе той. — Та това е само черна смола, с която артистите покриват зъбите си, когато играят старци или скитници. Този „мръсен дрипльо“ беше артист, колега… Голям артист! — добави той и махна безнадеждно с ръка.

 

 

Същия ден д-р Голдберг посети фабриканта Корбел, едър и як мъж с долна челюст като галош и тяло като дъб.

— Господине — каза д-р Голдберг, като се взираше напрегнато през дебелите си очила. — Идвам при вас… във връзка със случая Бенда.

— Как! — отзова се фабрикантът, като сложи ръцете си на тила. — Откриха ли го вече?

— Не съвсем — отвърна д-р Голдберг. — Аз мисля, че това не е безинтересно за вас… Най-вече заради филма, който възнамерявахте да снимате с Бенда… Или по-точно да финансирате?

— Какъв филм? — равнодушно запита грамадният мъж. — Аз не знам нищо.

— Имам предвид филма — настойчиво продължаваше д-р Голдберг, — в който Бенда щеше да играе скитник, а… госпожа Грета — главната женска роля. Впрочем всичко това се правеше най-вече заради госпожа Грета — невинно добави той.

— А вас какво ви засяга? — изръмжа Корбел. — Най-много Бенда да ви е надрънкал това-онова… Прибързани приказки! Имаше такъв проект… Бенда ли ви разказа това?

— Има си хас! Та нали вие му наредихте да мълчи. Всичко се държеше в пълна тайна. Но работата е там, че Бенда през последната седмица от своя живот си пусна брада и мустаци, за да прилича на истински скитник. Той беше много взискателен към такива детайли, нали?

— Отде да знам! — сърдито отсече фабрикантът. — Желаете ли още нещо?

— Този филм трябваше да се снима на втори септември сутринта, нали така? Първите кадри бяха определени за кривоклатските гори, на разсъмване. Скитникът се пробужда в дъното на поляната… в утринната мъгла… отупва се от листата и игличките, полепнали по дрипите му… Представям си само колко майсторски щеше да го изиграе Бенда… Сигурен съм, че е облякъл най-невъзможните вехтории, от които имаше цял сандък на тавана си. Затова след неговото… изчезване не липсваше нищо от дрехите и от бельото му… Чудно как никой не обърна внимание на това! Трябваше да се очаква, че той ще изпипа костюма си на скитник до последната кръпка на ръкава си, включително и връвта вместо колан. Той много държеше на тези детайли. Костюмите бяха негова страст!

— По-нататък? — попита грамадният мъж, като се отдръпваше в сянката. — Впрочем аз не разбирам защо ми разправяте всичко това?

— Защото на втори септември към три часа сутринта — упорито продължаваше д-р Голдберг — вие сте дошли да го вземете с кола. Разбира се, не с вашата, а с някоя наета, но във всеки случай закрита кола. Аз мисля, че е шофирал вашият брат, понеже е спортист и не обича да говори много. Щом сте наближили квартирата му, както е било уговорено с Бенда, вие не сте се качили при него, а само сте му дали сигнал с клаксона… След малко идва Бенда… По-точно, един мръсен и брадясал скитник. „Да побързаме — подканили сте го вие, — операторът замина преди нас.“ И сте се отправили към кривоклатските гори.

— Номера на колата не знаете ли случайно? — иронично подхвърли мъжът в сянката.

— Ако го знаех, вие щяхте да бъдете вече зад решетката — натъртено произнесе д-р Голдберг. — На разсъмване сте били на определеното място. Там декорът е повече от великолепен — горска поляна, вековни дъбове! Аз мисля, че брат ви е останал при колата, уж да поправя нещо, а вие сте повели Бенда встрани от шосето. След четиристотин крачки сте казали: „Тук е мястото“. — „Но къде е операторът?“ — попитал Бенда. — В този миг сте му нанесли първия удар.

— С какво? — обади се човекът в сянката.

— С оловен бокс — отговори д-р Голдберг. — Защото французкият ключ би бил твърде лек за череп като на Бенда. Пък и нали е било нужно да го накълцате до неузнаваемост. Щом сте го довършили, вие сте се върнали при колата. „Готово ли е?“ — попитал брат ви, но вие нищо не сте отговорили, защото да убиеш човек не е малка работа.

— Вие сте луд — изкрещя мъжът в сянката.

— Не съм. Аз просто ви припомням как е станало всичко. Вие сте искали да премахнете Бенда заради скандала с госпожа Грета. Госпожа Грета беше почнала вече да го демонстрира открито…

— Мръсен евреин! — процеди през зъби мъжът в сянката. — Как си позволявате?

— Не ме е страх от вас — каза д-р Голдберг, като си наместваше очилата, за да изглежда по-строг. — На мен, господине, такива не ми минават, ако ще да сте и най-големият богаташ. С какво можете да ми навредите? Да ме лишите от възможността да ви изрежа апендикса? Пък аз и не ви съветвам много да ме търсите за тая работа!

Човекът в сянката започна тихо да се смее.

— Слушайте, драги — каза той с някаква странна веселост в гласа. — Ако вие знаехте със сигурност поне една десета част от това, което ми надрънкахте, сега нямаше да бъдете тук, а в полицията, така ли е?

— Точно така — бавно и сериозно отвърна д-р Голдберг. — Ако аз наистина можех да докажа поне една десета част, аз нямаше да бъда тук. Боя се, че всичко това никога няма да се докаже. Както не може да се докаже, че оня разложен скитник е бил Бенда. Точно затова съм и дошъл при вас.

— Да заплашвате? — подхвърли мъжът в сянката и посегна към звънеца.

— Не да плаша. Вашата съвест не е от чувствителните, господине. Твърде богат сте, за да е така. Но мисълта, че някой друг знае за целия този ужас, че някой друг знае, че вие сте убиец, че брат ви е убиец, че вие — двама фабриканти — сте убили сина на уличен точилар, тази мисъл завинаги ще наруши аристократичното ви равновесие. Докато съм жив аз, вие двамата ще се простите със спокойствието си. Аз бих искал да ви видя на бесилката! Но щом това е невъзможно, докато съм жив, ще тровя живота ви… Бенда беше зъл звяр, господине. Аз най-добре знам колко зъл беше той, колко надменен и циничен, безсрамен, ако щете. Но той беше човек на изкуството! Всичките ви милиони не струват пукнат грош пред този пияница и комедиант! При всичките ви милиони вие пак сте неспособен да направите оня кралски жест на ръката му. Това измамно и все пак голямо величие на човека. — Доктор Голдберг плесна отчаяно с ръце. — Как можахте да направите това! Вие никога няма да имате спокойствие, никога! Аз няма да ви дам да забравите за престъплението! До гроб ще ви напомням за него. Ще ви повтарям непрекъснато: „Спомняте ли си Бенда? Маестро Ян Бенда? Чувате ли, той беше човек на изкуството!“