Карел Чапек
Рекорд

— Господин съдия — обърна се полицаят Хейда към мировия съдия Тучек, — ще ви докладвам за един случай на тежка телесна повреда. Тюх, че горещина, мама му стара!

— Я сядай, разполагай се — посъветва го съдията.

Хейда подпря пушката си в ъгъла, хвърли каската си на земята, свали си колана и разкопча куртката си.

— Уф — каза той. — Дявол да го вземе тоя дръвник! Господин съдия, такова нещо не ми се е случвало досега. Гледайте какво ще ви покажа.

След тези думи той вдигна нещо тежко, завързано в синя носна кърпа, което преди това беше оставил до вратата, развърза възлите на кърпата и в ръката му се оказа камък на големина колкото човешка глава.

— Виждате ли, виждате ли — повтори той настойчиво.

— Че какво има толкова за гледане? — попита съдията, като докосна камъка с молив. — Кремък ли е, какво е?

— Кремък е, ама какво парче, а? — потвърди Хейда. — Та да ви докладвам сега, господин съдия, вземете си бележка! Вацлав Лисицки, тухларски работник, деветнайсетгодишен, живущ в тухларната — записахте ли? — цапардоса или собствено удари с приложения тук камък, на тегло пет килограма деветстотин четиридесет и девет грама, Франтишек Пудил, чифликчия от Долни Уезд, дом номер четиринадесет — отбелязахте ли си? — в лявото рамо, от което същият получил счупване на става, фрактура на раменната кост и ключицата, разкъсана рана в раменния мускул, скъсване на сухожилията и разкъсване на мускулната обвивка, записахте ли?

— Да — каза съдията. — Е, и какво толкова особено има в това?

— Гледайте си работата, тепърва има да се чудите — подчерта Хейда. — Чакайте да захвана от началото. Значи преди три дни Пудил изпраща да ме викат. Вие нали го знаете, господин съдия?

— Знам го — каза съдията, — веднъж се разправяхме с него заради някакви лихви, а втория път — хъм…

— Втория път е било заради комар. Значи същият е. Той има черешова градина покрай реката; точно там Сазава прави завой и затова е по-широка, отколкото на други места. Та значи тоя Пудил прати сутринта да ме викат, защото му се случило нещо. Отивам аз и го намирам в леглото, пъшка и псува. Отишъл бил предишната вечер в градината да нагледа вишните и там спипал на едно от дръвчетата някакво момче, което си пълнело джобовете с череши. Пудил пада малко побойник и взема, та си сваля колана, смъква за крака момчето от черешата и почва да го налага с ремъка. В това време някой от отвъдния бряг му викнал: „Пудил, остави момчето!“ Тоя Пудил нещо недовижда, мисля, че е от пиенето; забелязал само, че някой стои на оттатъшния бряг и гледа към него. За всеки случай той извикал: „Гледай си там работата, бе простак!“ — и продължил още повече да налага момчето. „А бе Пудил — изревал човекът от другия бряг, — пусни момчето, ти казвам, разбираш ли?“ „Че какво ли пък може да ми направи“, си помислил Пудил и затова само подвикнал: „Карай си колата, бе келеш! Можеш ли ме хвана за…“ Едва издумал това, и тупнал на земята като зряла круша, със страшна болка в лявото рамо; а човекът от другия бряг казал: „Ще те науча аз тебе, твойта мама чифликчийска!“ Пудил трябвало да го занесат вкъщи, защото не можел да се изправи на крака; а до него намерили ей тоя камък. Още същата нощ пратили за доктор; докторът настоявал да закарат Пудил в болницата, защото костите на рамото му били съвсем раздробени; щял да остане сакат с лявата ръка. Само че на Пудил сега посред жътва не му се ходи в болницата. Та сутринта пратиха да ме викат, ще трябва, кай, да арестувате тоя мръсен келеш, това говедо. Хубаво.

Като ми показаха камъка, аз просто занемях; това е камък с примес на пирит, така че е по-тежък, отколкото изглежда. Опитайте: без да го тегля, дадох му шест кила — и наистина липсват само петдесет и един грам. Да хвърлиш такъв камък, не е лека работа. След това отидох да видя градината и реката. Там, където е лежал Пудил, тревата беше утъпкана; от това място до реката имаше два метра; а реката, като я погледнеш, няма по-малко от четиридесет метра широчина, защото тъкмо на това място прави завой. Аз, господин съдия, просто се сащисах и казвам: донесете ми веднага осемнадесет метра канап! След това забих едно колче на мястото, където паднал Пудил, завързах за него връвта, съблякох се и като захапах другия край на връвта, заплувах към отвъдния бряг. Как ви се струва, господин съдия, връвта стигна точно до другия бряг; самият бряг е стръмен, подзидан и едва горе е пътечката. Мерих го тъкмо три пъти, от колчето до пътечката има точно деветнадесет метра и двадесет и седем сантиметра.

— Хайде, бе — каза съдията, — възможно ли е, да не бъркаш нещо; представяш ли си колко е това деветнадесет метра; слушай, да не би да е стоял посред реката, а?

— И на мене отначало ми мина такова нещо през ума — каза Хейда. — Но там е работата, господин съдия, че дълбочината на реката от единия бряг до другия е навсякъде повече от два метра, защото тъкмо там е завоят. А пък и на брега все още си личеше дупката от камъка. Тоя бряг отсреща е укрепен с камъни, та да не го подмива водата. Човекът е извадил камъка оттам и е могъл да го хвърли само отгоре от пътечката, защото водата е дълбока, а брегът е стръмен и хлъзгав. А това значи, че е хвърлил камъка на разстояние деветнадесет метра и двадесет и седем сантиметра. Имате ли представа какво е това?

— Може да е имал прашка — каза не много уверено съдията.

Хайда го погледна с упрек.

— Господин съдия, изглежда, че вие никога не сте хвърляли камъни с прашка, нали. Я опитайте да хвърлите с прашка шесткилограмов камък. За това ще ви трябва не прашка, а катапулта. Лично аз цели два дена се мъчих с него. И какво ли не го правих; опитах да направя клуп и като го завъртя, да го метна, както се хвърля чук. Вятър работа, никакъв клуп не може да удържи такъв един камък. Камъкът е бил хвърлен, както се тласка гюле. А вие знаете ли? — възкликна той възбудено. — Знаете ли какво е това? Това е световен рекорд. Това си е.

— Хайде, бе! Нима е възможно! — смая се съдията.

— Световен рекорд — повтори тържествено полицаят Хейда. — То, гюлето, е по-тежко, разбира се, тежи седем кила; а тазгодишният рекорд е шестнадесет метра без няколко сантиметра. Цели деветнайсет години рекордът беше петнадесет метра и половина. Едва тази година един американец, как се казваше, Кук ли беше или Хиршфелд, не си спомням точно, метна гюлето почти на шестнадесет метра. При шесткилограмово гюле това би представлявало осемнадесет или деветнадесет метра. А ние тук имаме двадесет и седем сантиметра повече. Господин съдия, тоя, нашият, като нищо ще хвърли състезателното гюле на шестнадесет метра и четвърт, и то без тренинг! Ей, мама му стара, шестнадесет метра и четвърт! Аз, господин съдия, едно време колко съм тласкал гюле; едно време в Сибир момчетата винаги ми казваха, хайде, Хейда, хвърляй — ставаше дума за ръчната граната. А пък във Владивосток се състезавах с американските моряци. Аз тласках гюлето на четиринадесет метра, а техният корабен свещеник ме биеше с четири точки. Ама тласкане падна тогава в Сибир! А тоя камък го хвърлих само на петнадесет метра и половина; колкото и да се силих, не можах повече. Деветнадесет метра! Да пукна, ако не намеря тоя хлапак, зарекох се аз; той ще ни постави нов рекорд. Представяте ли си, а, да бием американците.

— Ами с Пудил какво стана? — попита съдията.

— Да върви по дяволите — извика Хейда. — Господин съдия, аз взех мерки за издирването на неизвестния световен шампион; та това е от национален интерес, не е ли право? И затова първото нещо, което направих, беше да разглася, че няма да му се търси отговорност заради Пудил.

— Я гледай ти! — запротестира съдията.

— Чакайте: аз разгласих вече, че няма да му търсим отговорност, ако наистина успее да хвърли шесткилограмов камък през Сазава. На кметовете в околността обясних колко значително постижение е това и че за него сигурно ще се пише в цял свят. И казах още, че този негодник ще спечели от тая работа сума ти хилядарки. Леле, господин съдия, от тоя момент всички ергенаши от цялата околност зарязаха жътвата и се затекоха към реката да хвърлят камъни от единия на другия бряг. От подзиданото на брега нищо не остана; сега са започнали да вадят граничните камъни по синорите и да разтурят дуварите, та да има какво да хвърлят. А пък момчетията, тая пасмина недна, хвърлят камъни из цялото село; да знаете само колко кокошки са изпотрепали вече. А пък аз стоя на брега на реката и наблюдавам; разбира се, никой от тях не може да хвърли повече, отколкото докъм средата на реката — руслото й трябва да е наполовина запълнено вече. Снощи значи, привечер беше, ми доведоха един младеж, същия уж, дето осакатил Пудил. Ей сегичка ще го видите тоя дангалак, господин съдия, чака отвън.

— Слушай, Лисицки — казвам му аз, — ти значи си хвърлил тоя камък по Пудил?

— А-а — вика той, — Пудил ме напсува и аз се ядосах, а пък друг камък нямаше наблизо.

— Ето ти значи друг такъв камък — казвам му аз, — хайде сега хвърли го на отсрещния бряг; ама ако не го хвърлиш, тарикат с тарикат, не те чака нищо хубаво, така да си знаеш!

Взе той значи камъка — ръчищата му като лопати, застана горе на брега и се приготви да хвърля; гледам го, нито има техника някаква, нито стил, нито с краката работи, нито с трупа и — хоп! — хвърли камъка във водата на около четиринадесет метра; това, разбира се, е доста, но — както и да е, аз взех да му показвам:

— Какъв си кьопав, мама му стара, трябва да застанеш ей така ѐ, с дясното рамо назад, а като хвърляш, едновременно с това трябва да изтласкваш напред и рамото си, разбираш ли?

— Аа — вика той, изкриви се целият, също като свети Ян Напомуцки и — хоп! — хвърли камъка на десет метра.

Истински ме доядя, знаете ли.

— Келеш с келеш — развиках се аз, — ти си ударил Пудил, а? Лъжеш, твойта мамка!

— Господин вахмистър — вика той, — бог ми е свидетел, че го улучих; нека Пудил застане там още веднъж и пак ще го улуча това куче краставо.

Аз тичам значи при Пудил и го моля:

— Господин Пудил, вижте какво, в случая се касае за световен рекорд, елате, моля ви се, да го изпсувате още веднъж от градината, оня тухлар ще хвърли и по вас още един камък.

И няма да повярвате, господин съдия: Пудил не, та не, за нищо на света нямало да отиде. Знаете ли, в тия хора няма капчица идеализъм.

Тогава аз се върнах пак при Вашек, оня, тухларина.

— Мошеник с мошеник — развиках се аз, — кого ще лъжеш, че си ударил Пудил. Пудил казва, че е бил друг.

— Лъже — вика Лисицки, — аз го ударих.

— Докажи го, като си ти — казвам му аз, — да видим ще хвърлиш ли камъка на другия бряг!

А Вашек се чеше по главата и се смее:

— Господин вахмистър — вика, — ей така нахалост не иде някак си; а колкото до Пудил, него винаги ще го ударя, него аз му имам зъб.

— Вашек — опитвам аз с добро, — ако хвърлиш камъка на оня бряг, ще те пусна; ако не, ще лежиш в дранголника за тежка телесна повреда, задето си осакатил Пудил; а бе, ти не разбираш ли, че ще ти друснат половин година за това, хаймана такава.

— Хубаво, ще си го излежа през зимата — вика Вашек.

И аз тогава го арестувах в името на закона.

Сега той чака отвън в коридора; господин съдия, да можехте да разберете дали наистина е хвърлил камъка или се фука само! Аз мисля, че ще се уплаши и ще си признае, че не е той; но след това му турнете един месец на тоя келеш, задето лъже и мами властите; в спорта лъжата не се търпи, господин съдия, трябва здравата да се накаже за това. Ей сега ще ви го доведа.

— Значи вие сте тоя Вацлав Лисицки — каза околийският съдия, като изгледа строго русолявия нарушител. — Вие признавате, че сте хвърлили тоя камък по Франтишек Пудил с намерение да му причините зло и че сте го наранили тежко. Така ли е?

— Господин съдия — подхвана провинилият се, — работата беше такава: той, тоя Пудил, биеше там едно момче и аз му извиках от отсамния бряг да го остави, а той започна да ме псува.

— Вие хвърлихте ли камъка или не? — прекъсна го остро съдията.

— Ами, хвърлих го — каза нарушителят съкрушен; — ама той ме псуваше и затова аз грабнах камъка.

— Дяволите да ви вземат — кресна му съдията. — Защо лъжете вие, бе? Не знаете ли, че има голямо наказание за тия, които се опитват да измамят властите? На нас ни е известно, че вие не сте хвърлили камъка!

— Хвърлих го, моля ви се — запелтечи младият тухлар, — ама той Пудил ми каза да го хвана за…

Съдията погледна въпросително полицая Хейда, който безпомощно сви рамене.

— Хайде съблечете се — безцеремонно нареди съдията на съкрушения виновник. — По-скоро, по-скоро — и гащите! Още ли не сте готов!

Сега младият исполин стоеше пред тях, какъвто го беше майка родила, и трепереше; страхуваше се, както изглежда, че ще го мъчат, тъй като смяташе, че това е в реда на нещата.

— Погледнете, Хейда, какъв делтоидеус — каза съдията Тучек. — Ами бицепсът — какво ще кажете?

— Ами той как да е, бива го — отговори Хейда с тон на специалист. — Но коремните му мускули не са достатъчно разработени. Господин съдия, при тласкането на гюле много важни са коремните мускули, нали знаете, при извъртането на трупа. Да ви покажа аз моите коремни мускули, та да видите!

— Хейда, остави, моля ти се — измърмори съдията, — какво му намираш на тоя корем, я виж какъв е възлест; ами гръдният кош, майко моя — каза той, като бодна с пръст в златистия мъх на Вашековите гърди. — Но краката са слаби; тия селяни изобщо имат слаби крака.

— Защото не ги свиват в коляното критично прецени Хейда. — Та това крака ли са; ехе, тласкачът на гюле какви крака трябва да има!

— Обърнете се — лавна отново съдията на младия тухлар. — Ами гърба, какво ще кажеш.

— В раменете е добър — прецени Хейда, — но долу е слаба работа, на тоя приятел му липсва гъвкавост в кръста. Господин съдия, аз мисля, че той не е хвърлил камъка.

— Хайде облечете се — сопна се съдията на тухларя. — Слушайте, за последен път ви питам: вие ли хвърлихте камъка или не?

— Аз го хвърлих — измърмори Вацлав Лисицки с магарешки инат.

— Ех, какво сте муле и вие — избухна съдията, — ако сте хвърлили камъка, това означава тежка телесна повреда и случаят ще трябва да бъде разгледан от окръжния съд и вие ще получите няколко месеца затвор, ясно ли ви е? Оставете това перчене и си признайте, че сте я измислили тая история с камъка; ще ви наложа само три дни арест за измама на властите и след това сте свободен. Е, ударихте ли Пудил с камъка или не?

— Ударих го — каза упорито Вацлав Лисицки. — Той ме псуваше от градината си.

— Изведи го — изрева околийският съдия. — Мошеник с мошеник!

След малко полицаят Хейда още веднъж подаде гласа на вратата.

— Господин съдия — каза той отмъстително, — не е зле да го съдите и за повреда на чуждо имущество; нали той измъкна камъка от зида, с който беше укрепен брегът на реката, сега от него и помен не е останало.