Карел Чапек
Гибелта на дворянския род Вотицки

Един ден в кабинета на полицейския чиновник д-р Мейзлик влезе един възнисък човек с очила в златни рамки и загрижено лице.

— Дивишек — архивен работник — смотолеви той. — Господин докторе, аз идвам да се консултирам с вас. Вие… нали така, като виден криминалист… на мене ми казаха, че вие… така да се каже… особено колкото се касае до по-сложните случаи. А случаят, по който искам да говоря с вас, е особено загадъчен — заяви той внушително.

— Моля, кажете за какво се касае — каза д-р Мейзлик, като взе молива и бележника си.

— Би трябвало да се изясни — мина направо на въпроса архивният работник Дивишек — кой е убил господин Петър Берковец, по какъв начин е умрял брат му Индржих и какво е станало с жена му Катержина.

— Берковец Петър — помъчи се да си спомни д-р Мейзлик, — доколкото ми е известно, ние нямаме съобщение за смъртта му. Вие това именно искате да направите, нали?

— А не, моля ви се — каза господин архиварят. — Аз всъщност се обръщам към вас само за съвет, разбирате ли? Трябва да се е случило нещо ужасно.

— Кога е било това? — опита се да му помогне д-р Мейзлик. — Най-първо ми кажете датата, моля.

— Ами че това е известно: хиляда четиристотин шестдесет и пета година — каза господин Дивишек, като погледна с упрек през очилата си полицейския чиновник. — Не може да не ви е известно: през време на царуването на благочестивия Иржи Подебрадски.

— Аха — каза д-р Мейзлик и остави настрана бележника и молива си. — Уважаеми господине — каза той с подчертана любезност, — този случай е по-скоро от компетенцията на д-р Кноблох. Той е нашият полицейски лекар. Да ви го извикам, нали?

Архивният работник помръкна.

— Жалко — каза той, — на мене толкова ми препоръчваха вас. Знаете ли, аз подготвям исторически труд за Иржи Подебрадски и в процеса на работата се препънах, да, спъна ме тоя въпрос и просто не зная как да го разреша.

„Безопасен“ — реши д-р Мейзлик.

— Уважаеми господине — каза той веднага, — опасявам се, че няма да ви бъда много полезен. Трябва да ви призная, че съм много слаб по история.

— Това не е хубаво — присъди строго господин Дивишек. — Историята трябва да се познава. Но дори и съответният исторически материал да не ви е познат, аз ще ви приведа всички установени обстоятелства; за жалост те са твърде малко. Преди всичко това е писмото на господин Ладислав Пхач от Олешна до господин Ян Боршовски от Черчани. Това писмо, разбира се, ви е познато.

— Не, не е — призна си д-р Мейзлик, съкрушен като слаб ученик.

— Ама как може — избухна господин Дивишек възмутен, — та това писмо бе публикувано още преди петнадесет години от историка Шебек в неговите Извлечения, поне това можехте да знаете! Само че — добави той, като оправи очилата си, — нито Шебек, нито Пекарж, нито Новотни не отдадоха необходимото внимание на това писмо. А тъкмо то, което, разбира се, вие би трябвало да познавате, ме насочи по следата на тоя случай.

— Аха — каза д-р Мейзлик. — Продължавайте.

— И така, преди всичко писмото — каза архивният работник. — Аз за съжаление не нося със себе си текста, но в него само едно място е във връзка с нашия случай; пан Ладислав Пхач пише на пан Боршовски, че неговият вуйчо, тоест вуйчото на пан Ян, пан Йешек Скалицки от Скалице през лето господне 1465 не е желан при кралския двор в Прага, тъй като „след недостойните деяния във Вотице Веленов“, както казва кореспондентът, негова милост кралят с писмо, написано собственоръчно от него, наредил на пан Йешек занапред да не се явява в кралския двор, да се покае пред бога заради сприхавостта си и да чака божието правосъдие. Разбирате ли — продължаваше архивният работник, — днес ние бихме казали, че негова милост кралят е интернирал пан Йешек или, с други думи, че е ограничил местопребиваването му върху собственото му имение. Не ви ли прави впечатление нещо?

— Засега все още не — каза д-р Мейзлик, като чертаеше при това на хартията една странна спирала.

— Аха — извика победоносно господин Дивишек. — Виждате ли, Шебек също не е обърнал внимание. Трябва да ви кажа, господине, че е твърде странно обстоятелството, дето негова милост кралят не призовава Йешек на редовен светски съд — каквито и да са вече недостойните деяния, за които става дума, — ами го предоставя на божието правосъдие. С това негова милост очевидно дава да се разбере — каза архивният работник с видимо уважение, — че недостойните деяния са от такъв характер, че сам владетелят ги изключва от компетенцията на светското правосъдие. Ако познавахте по-добре негова милост, господине, щяхте да разберете, че това е съвършено изключителен случай; о бозе почившият крал Иржи е държал извънредно много за редовното и строго раздаване на правосъдието.

— Може би се е страхувал от пан Йешек — изказа мнение д-р Мейзлик. — Нищо чудно, в ония времена…

Архивният работник Дивишек скочи възмутен.

— Господине — заекна той, — какво говорите? Крал Иржи да се страхува от някого. И при това от човек, който е имал обикновения дворянски чин рицар?

— Тогава трябва да е имало някакво ходатайство — каза д-р Мейзлик. — Нали знаете как е у нас.

— Никакво ходатайство — извика господин Дивишек, целият почервенял. — През царуването на крал Владислав може би бихте имали право да говорите за ходатайства, но при крал Иржи — не, господине, не, не, пред него никакви ходатайства не са минавали! Никой не би се осмелил да ходатайствува пред него! Ха се опитал — ха са го изгонили от кралския двор! — Архивният работник се поуспокои. — Изключено е да е имало ходатайство. Тук очевидно трябва да е имало нещо особено в тия недостойни деяния, та негова милост кралят е предоставил работата на божието правосъдие.

— И какви са били тия деяния? — въздъхна д-р Мейзлик.

Архивният работник Дивишек се изненада.

— Та нали това именно трябва да откриете вие? — каза той смаян. — Нали затова сте криминалист? Затова именно съм дошъл при вас!

— Но за бога, вие какво… — опита се да се защити д-р Мейзлик, но архивният работник не го остави да се доизкаже.

— Най-напред трябва да се запознаете с фактите — каза той наставнически. — След като значи ми направи впечатление този неясен намек, аз се залових да открия какви са тия недостойни деяния във Вотице Веленов. За съжаление не се е запазил никакъв писмен паметник; затова пък в черквата във Вотице Веленов намерих надгробната плоча на пан Петър Берковец и тази плоча, представяте ли си, е тъкмо от 1465 година! А пан Петър Берковец, трябва да знаете, е бил зет на пан Йешек Скалицки; водил е дъщеря му Катержина. Ето ви снимката на надгробната плоча — така, не забелязвате ли нещо особено?

— Не — каза д-р Мейзлик, като разглеждаше от двете страни снимката на надгробната плоча, на която беше изсечен релефът на рицар със скръстени на гърдите ръце, а около него имаше надпис в готически стил. — Чакайте, тук в ъгъла има отпечатък на пръст.

— Това трябва да е от моя пръст — каза архивният работник — но обърнете внимание на надписа!

— Анно Домини MCCCCLXV — с известно затруднение прочете д-р Мейзлик. — Лето господне 1465. Това е годината на смъртта на пана, нали?

— Точно така, но не виждате ли нищо? Някои от буквите са явно по-големи от другите, вижте! — и той бързо написа с молив „_{ANNO D}O_{MINI M}C_CC_CLXV“ — каменоделецът нарочно е изсякъл буквите О, С и С по-големи; това е криптограма, разбирате ли? Напишете сега буквите ОСС — е, не ви ли напомнят нещо?

— ОСС, ОСС — мърмореше д-р Мейзлик, — това би могло да бъде, аха, да, съкращение на occisus, нали? Това значи „убит“!

— Да — извика тържествено архивният работник. — Така каменоделецът е оставил знак за потомството, че благородният пан Петър Берковец де Вотице Веленова е бил предумишлено убит. Ето това е!

— И го е убил тъстът му, онзи Йешек Скалицки — заяви д-р Мейзлик във внезапно просветление на историческия си гений.

— Нищо подобно — каза господин Дивишек с презрение. — Ако пан Йешек беше убил пан Берковец, негова милост кралят щеше да го подведе под углавна отговорност. Но това не е всичко, господине; непосредствено до тази надгробна плоча има втора, под която почива Хенрикус Берковец де Вотице Веленова, братът на пан Петър; на тази надгробна плоча е изсечена същата година 1465, само че без криптограма! А пан Индржих, изобразен на плочата, държи в ръката си меч; ваятелят е искал очевидно да посочи, че е загинал с чест в някакъв бой. И сега ми кажете, за бога, каква е връзката между тези две смърти!

— Може би това е само случайност — неуверено подхвърли д-р Мейзлик, — това, дето Индржих е загинал в същата година.

— Случайност — изрева раздразнен архивният работник. — На вас известно ли ви е, че ние, историците, не признаваме никакви случайности! Къде щяхме да стигнем, ако допуснехме, че нещо може да стане случайно? Тук трябва да има някаква причинна връзка! Но това все още не е всичко. Една година по-късно, 1466, предава богу дух пан Йешек Скалицки; и забележете, именията му Скалице и Храдек по наследство се падат на сестриника му, споменатия вече пан Йешек Боршовски от Черчани. Знаете ли какво значи това? Това означава, че дъщеря му Катержина, за която, както е известно на всяко дете, се оженва през 1464 година същият пан Петър Берковец, също така не е била между живите вече! А надгробна плоча с името на тая пани Катуша — обърнете внимание върху това — няма никъде! Позволете сега, и това ли е случайност, че пани Катуша изчезва безследно веднага след смъртта на своя съпруг? А? И това, вие, господине, наричате случайност? И защо не е налице надгробната й плоча? Случайно ли е това? Или се касае именно за ония недостойни деяния, заради които негова милост кралят е предоставил пан Йешек на божието правосъдие?

— Това е много вероятно — предположи д-р Мейзлик с малко по-голям интерес.

— Това е съвсем сигурно — заяви господин Дивишек, не оставяйки място за съмнение. — И сега, разбирате ли, въпросът е кой кого е убил и каква точно е връзката между всичко това. Смъртта на пан Йешек не ни интересува, защото той е бил свидетел на „недостойните деяния“, за които става дума; иначе крал Иржи не би му възложил да се покае пред бога. Ние трябва да установим кой е убил пан Петър, как е загинал пан Индржих, къде е изчезнала пани Катержина и какво общо има с всичко това пан Йешек Скалицки.

— Чакайте — каза д-р Мейзлик, — нека запишем поред имената:

1. Петър Берковец — убит.

2. Индржих Берковец — загинал в бой, нали?

3. Катуша — изчезнала безследно.

4. Йешек Скалицки — представен на божието правосъдие. Така ли е?

— Така е — каза архивният работник, примигвайки съсредоточено. — Но по-добре би било да казвате пан Петър Берковец, пан Йешек и така нататък. Сега да продължим.

— При това вие изключвате възможността — разсъждаваше д-р Мейзлик — тоя Йешек да е убил зет си Петър Берковец, защото в такъв случай би бил изправен пред съдебните заседатели, за да отговаря за деянието си.

— Пред кралския съд — поправи го архивният работник. — Иначе сте прав.

— Чакайте тогава: в такъв случай остава само братът на Петър Индржих. Най-вероятното е Индржих да е убил своя брат.

— Това е изключено — измърмори архивният работник. — Ако беше убил брат си, нямаше да му сложат надгробна плоча в черквата — в никакъв случай поне непосредствено до него.

— Хм. Тогава Индржих само е наел убиеца на своя брат, а след това е загинал в някакъв бой, а?

— Защо тогава кралят ще мъмри пан Йешек заради сприхавостта му? — възрази архивният работник, като се въртеше недоволен на стола си. — И къде остава Катержина?

— Вярно — измърмори д-р Мейзлик. — Ей че сложен случай. Но да предположим, че Петър е заварил Катержина ин флагранти с Индржих и я е убил. За това научава баща й и в гнева си убива зетя.

— И това не върви — противопостави се господин Дивишек. — Ако пан Петър беше убил Катержина заради изневяра, то в такъв случай баща й само би одобрил това. Нямате представа колко са били строги в това отношение старите чехи.

— Чакайте тогава — потърси друга възможност д-р Мейзлик. — Да предположим, че я е убил само ей така; може да са се скарали нещо?

— В такъв случай все пак са щели да й поставят надгробна плоча — завъртя глава архивният работник. — Тц. Ето виждате ли, аз вече цяла година си блъскам главата с тая работа и нищо не излиза.

— Хм — каза д-р Мейзлик, като гледаше малкия списък на лицата. — Гледай ти заплетена работа. Може би тук липсва някой пети човек.

— Защо ли ви е притрябвал пети? — погледна го укорително господин Дивишек. — Не виждате ли, че и с четиримата не можете да се справите!

— Тогава този, който е убил Берковец, трябва да е бил един от двамата: или тъстът му, или брат му. — Но дявол да го вземе — извика той изведнъж, — слушайте, че това тя го е направила, Катержина!

— Господи — възкликна смутено архивният работник, — за това не исках и да помисля! Боже мой, нима тя го е направила? Интересно какво се е случило с нея след това?

Ушите на д-р Мейзлик се зачервиха от напрежение.

— Почакайте малко — каза той и скочи, за да се разходи възбудено из стаята.

— Аха, аха — извика той. — Ето че започвам да го проумявам! Брей да му се не види, бива си го тоя случай! Да, всичко се съгласува. Пан Йешек играе главна роля! Аха, кръгът се затваря! И затова той, Иржи — сега ми става ясно! Ама слушайте, умна глава е бил тоя крал Иржи!

— Разбира се — благоговейно каза господин Дивишек. — Мъдър владетел е бил той!

— Гледайте сега — засили се д-р Мейзлик, като седна върху собствената си мастилница на бюрото, — най-вероятно е да допуснем следното; готов съм да ми отрежат главата, ако не е било така! Преди всичко значи хипотезата, която ще приемем, ще трябва да вземе предвид всички факти; нито едно, дори и най-незначителното обстоятелство не бива да й противоречи. Второ, хипотезата трябва да свърже всички обстоятелства в една-единствена свързана нишка на действието; колкото развитието на действието е по-просто, по-компактно и по-взаимно обусловено, толкова по-голяма е вероятността работите да са протекли така, а не иначе. Това ние наричаме реконструкция на обстановката, разбирате ли? Хипотезата, която е в състояние да включи всички установени факти в една по възможност по-свързана и прегледна последователност на събитията, за нас е безусловно правилната, разбирате ли? — каза д-р Мейзлик, като гледаше архивния работник. — Така повелява нашият метод.

— Да — послушно каза архивният работник.

— Значи, фактите, които трябва да се вземат под внимание, се намират в следния предполагаем ред:

1. Петър Берковец се оженва за Катержина.

2. Той бива убит.

3. Катержина изчезва, без надгробна плоча.

4. Индржих пада сразен в някаква битка.

5. Кралят укорява Йешек Скалицки заради неговата сприхавост.

6. Но не го предава на съд; следователно Йешек Скалицки в известен смисъл трябва да е бил прав. Това всички известни факти ли са? Всички. Тогава по-нататък: от съпоставянето на тези факти следва, че Петър не е бил убит нито от Индржих, нито от Йешек; кой тогава е могъл да го убие? Изглежда, Катержина. Това предложение се подкрепя и от обстоятелството, че не е налице никаква надгробна плоча с името на Катержина; тя най-вероятно е била заровена някъде като куче. Но защо изобщо не е била предадена на редовен съд? Изглежда, че някой невъздържан отмъстител я е убил едва ли не на място. Кой е бил той? Индржих ли? Очевидно не; ако Индржих беше наказал Катержина със смърт, старият Йешек навярно би одобрил това; но защо ще го мъмри и наказва след това кралят заради неговата сприхавост. Не можем да приемем друго освен това, че Катержина е била убита от собствения си баща в припадък на гняв. А сега въпросът е кой е убил в единоборство Индржих. Кой е могъл да направи това, как мислите?

— Не зная — въздъхна поразен архивният работник.

— Ами Йешек — извика д-р Мейзлик. — Няма кой друг, защото само той остава! И едва с това кръгът се затваря, разбирате ли? Вижте значи: в Катержина, жената на Петър Берковец, хм, както се казва, пламнала грешна любов към по-малкия му брат Индржих.

— Разполагате ли с документи за това? — попита господин Дивишек с много голям интерес.

— Това следва от логиката на събитията — уверено каза д-р Мейзлик. — Слушайте, в такива случаи или се касае за пари, или за жена; това е добре известно. Доколко Индржих й е отвърнал с взаимност, това не мога да кажа; но тук трябва да се търси мотивът Катуша да убие мъжа си; и аз ви го казвам открито в очите — заяви д-р Мейзлик с мощен глас, — тя го е направила!

— Аз предполагах това — въздъхна мрачно архивният работник.

— И сега на сцената се появява бащата, Йешек Скалицки, като семеен отмъстител. Убива дъщеря си, защото не иска да я предаде в ръцете на палача; след това предизвиква на двубой Индржих, защото нещастният младеж в известен смисъл е виновен за престъплението и гибелта на единствената му дъщеря. В това единоборство Индржих пада с меч в ръка. Разбира се, тук има и друга възможност: Индржих защищава Катержина със собственото си тяло от разсвирепелия й баща и пада убит в схватката. Но първият вариант е по-вероятен. Това са те недостойните деяния. А крал Иржи, чувствувайки колко малко е призван човешкият съд да съди една такава дива, но справедлива постъпка, с присъщата си мъдрост предоставя тоя страшен баща, тоя сприхав отмъстител на божия съд. Всеки свестен съдебен заседател би постъпил също така. След това в течение на година същият Йешек умира от мъка и самотност; най-вероятно от сърдечен удар.

— Амин — каза архивният работник Дивишек и молитвено събра ръце. — Точно така е станало. Крал Иржи, доколкото го познавам, не е могъл да постъпи иначе. Ама този Йешек е великолепна и сурова фигура, какво ще кажете? Сега случаят е пределно ясен; човек просто вижда с очите си как е станало всичко. Колко логично е това — възкликна учуден архивният работник. — Господине, вие оказахте ценна услуга на историческата наука; това хвърля толкова драматична светлина върху тогавашните хора и изобщо. — Господин Дивишек махна с ръка, обзет от силно вълнение. — Когато излезе моят труд за крал Иржи Подебрадски, ще си позволя да ви го изпратя, ще видите каква научна разработка ще дам на тоя случай!

След време д-р Мейзлик наистина получи дебел том „История на епохата на крал Иржи Подебрадски“. Надписан топло от автора, архивния работник Дивишек. Прочете цялата книга от кора до кора, защото — трябва да признаем — беше твърде горд, че е взел участие в подготовката на този научен труд; но никъде не намери нищо, едва на страница 471, в библиографските бележки, прочете следното:

„Шебек Дрослав, «Извлечения из документи от XIV и XV в., стр. 213, писмо на пан Ладислав Пхач от Олешна до пан Ян Боршовски от Черчани. Интересната, не получила досега научна обработка бележка за Йешек Скалицки от Скалице заслужава особено внимание.»“