Карел Чапек
Историите на господин Яник

Тоя господин Яник не е нито д-р Яник от министерството, нито оня Яник, който застреля земевладелеца Ирса, нито пък фамозният Яник, за когото разправят, че направил серия от триста двайсет и шест карамбола, а господин Яник, шефът на фирмата „Яник и Холечек, търговия на едро с хартия и целулоза“; той е един приличен и възнисък господин, който на времето ухажваше госпожица Северова и след това от отчаяние не се ожени; с една дума, за да няма място за недоразумение, това беше оня, когото наричаха книжаря Яник.

Тоя господин Яник значи се забърка в тия истории съвсем случайно, и то някъде на Сазава, където летуваше обикновено; това се случи по времето, когато диреха трупа на Ружена Регнерова, убита от годеника й Индржих Башта, който беше залял покойната с газ, запалил я беше я беше заровил в гората. Башта беше уличен наистина, че беше убил Ружена, но тялото или поне костите й не можаха да бъдат открити; девет дни вече се скитаха полицаите из горите, водени от Башта, който сочеше, че я заровил ту тук, ту там, ровеха, копаеха, но никъде нищо не намираха. Очевидно беше, че намерилият се натясно Башта се опитва да ги отклони от истинската следа или пък иска да спечели време. Тоя Индржих Башта беше младеж от добро и заможно семейство, но изглежда, преди да дойде на бял свят, докторът му беше попритиснал главата с клещите, с една дума, нещо не беше в ред човекът; един такъв извратен и странен човек беше. Девет дни значи той води полицаите из горите, бледен като привидение, с очи, които не се застояваха на едно място от нистагъма на ужаса, просто мъчително беше да се гледа. Полицаите бродеха заедно с него из боровинака и тресавищата, вбесени вече до такава степен, че бяха готови да хапят, и си мислеха: ще капнеш ти накрая, животно такова, и ще ни покажеш мястото! Башта, който от изтощение едва влачеше крака, се отпускаше от време на време на земята и изхриптяваше:

— Тука, тука я зарових!

— Стани, Башта — изреваваше му полицаят. — Не е тука! Върви!

Башта с усилие се вдигаше на крака и залитайки, продължаваше да върви, докато не се строполяваше отново от умора. Ето значи такава процесия се движеше из горите край Сазава: четири души полицаи, няколко горски и няколко чичовци с кирки и лопати; и конвулсивно придвижващите се, посинели останки от човек — Индржих Башта.

Господин Яник се познаваше с полицаите от кръчмата; благодарение на това той имаше право да се движи из горите заедно с трагичната процесия, без да се излага на опасността, че някой ще го нахока и ще му се сопне, че няма какво да прави с тях. Освен това той носеше със себе си няколко кутии със сардели, салам, коняк и други подобни неща, които бяха приемани добре в компанията на господата от процесията. На деветия ден вече положението стана нетърпимо, толкова нетърпимо, че господин Яник реши: няма вече да се мъкна с тях. Полицаите едва ли не лаеха от раздразнение, горските заявяваха, че им е дошло до гуша вече и че си имат друга по-важна работа, чичовците с кирките и лопатите мърмореха, че за тая трудова двайсет крони дневно нищо не са, а Индржих Башта, рухнал на земята, се разтрисаше в пристъп на конвулсии, не отговаряйки вече на виковете и заплахите на полицаите. В тоя момент на абсолютна безпомощност господин Яник направи нещо, което някак си не беше предвидено в програмата: клекна до Башта, тикна му в ръката един сандвич и състрадателно каза:

— Господин Башта — е хайде, господин Башта, чувате ли ме?

Башта зави и избухна в плач.

— Аз ще го намеря… ще го намеря, господине — ридаеше той и се опитваше да стане; веднага към него се приближи един от тайните и почти нежно го подкрепи да се изправи.

— Подпрете се, господин Башта — убеждаваше го той, — господин Яник ще ви прихване от другата страна, ха така. Е хайде, господин Башта, покажете сега на господин Яник къде беше тая работа, хайде.

Подир час Индржих Башта, запушил цигара, стоеше над една плитка яма, от която се подаваше една бедрена кост.

— Това ли е трупът на Ружена Регнерова? — със свито гърло попита старшията Трънка.

— Да — отговори спокойно Индржих Башта изтърси с пръст пепелта от цигарата в разкритата яма. — Господата желаят ли още нещо?

— Знаете ли — говореше вечерта в кръчмата старшията Трънка на господин Яник, — вие сте психолог, в това няма никакво съмнение. Наздраве! Достатъчно беше да му кажете „Господин Башта“ и тоя тип омекна. Виж ти как му подействува културната обноска! А пък ние, ние какво ли не го правихме. Как познахте, моля ви се, че вежливостта ще му подействува?

— Ами — каза героят на деня, изчервявайки се скромно — как да ви кажа, ей така на, не съм и мислил за това, разбирате ли? Аз, знаете ли, на всекиго казвам „господине“. Всъщност на мене ми дожаля за тоя Башта и рекох да му дам един сандвич.

— Инстинкт — заяви старшията Трънка. — Това аз наричам нюх и психология. Наздраве, господин Яник! Жалко за вас, би трябвало да дойдете при нас, роден сте за полицай.

 

 

След известно време господин Яник пътуваше с нощния влак за Братислава; там щеше да се състои годишно-отчетното събрание на акционерите на една словашка хартиена фабрика и тъй като господин Яник притежаваше доста акции, искаше да присъствува.

— Трябва да ме събудите преди Братислава — опита се той да внуши на кондуктора, — за да не ме закарате чак на границата.

След това той си легна в спалния вагон, доволен, че е сам в купето, просна се на леглото като труп, известно време мисли по различни търговски въпроси и заспа. По-късно той дори не можеше да си спомни в колко часа кондукторът отвори купето на някакъв господин, който се съблече и се покатери на горното легло. В полусън господин Яник видя още чифт крачоли на пижама и клатушкащи се необикновено космати крака, чу пъшкане на човек, който се завива с одеяло, след това електрическият ключ щракна и отново се възстанови тътнещата тъмнина. Господин Яник сънува едно след друго и особено това, че го преследват някакви космати крака, и по едно време се събуди от продължителната тишина и от това, че вън някой извика: „Довиждане в Жилина!“ Той скочи от леглото и погледна през прозореца; видя, че се зазорява, че влакът се намира на Братиславската гара и че кондукторът е забравил да го събуди. От изненада той дори не изруга и с трескава бързина започна да навлича върху пижамата си панталоните и останалите си дрехи, набута в джобовете си всичко останало и изскочи на перона тъкмо в момента, когато началник-гарата даваше знак, че влакът може да потегли.

— Уф — изпъшка господин Яник и плю настрана, размаха заплашително юмрука си подир заминаващия експрес и се отправи към тоалетната, за да се дооблече. Накрая, когато започна да прережда съдържанието на джобовете си, той изтръпна от ужас: във вътрешния си джоб вместо един портфейл с пари той откри два. В по-дебелия, който не беше негов, имаше шестдесет нови чехословашки банкноти по петстотин крони. Това беше очевидно портфейлът на нощния му спътник; но как е попаднал в джоба му, това все още съненият Яник никак не можеше да разбере. Сега какво да направи, разбира се, той най-първо потърси някой в полицията, за да предаде чуждия портфейл. В полицията го оставиха известно време да умира от глад и през това време телефонираха в Галанта да съобщят там на пътника от легло №14, че портфейлът с парите му се намира в Братиславската полиция. След това господин Яник трябваше да съобщи някои данни от паспорта си и едва тогава отиде да закуси. По-късно го намери някакъв човек от полицията и го попита да не би да е сбъркал нещо, защото човекът от легло №14 заявил, че не е загубил никакъв портфейл. Господин Яник трябваше отново да отиде в полицията и за втори път да разкаже по какъв начин е попаднал портфейлът у него. През това време двама цивилни господа занесоха някъде шестдесетте банкноти, господин Яник трябваше да чака половин час в компанията на двама детективи, след което го заведоха при някакъв полицейски големец.

— Господине — каза голямата птица, — в момента тъкмо изпращаме телеграма в Паркан-Нан да задържат пътника от легло №14. Можете ли да ни дадете точното му описание?

Господин Яник не можа да каже нещо повече освен това, че пътникът имал поразително космати крака. Полицейският големец не остана особено доволен от това.

— Имайте предвид, че банкнотите са фалшиви — каза той внезапно. — Ще трябва да останете тук, докато не направим очна ставка с вашия спътник.

Господин Яник мислено проклинаше кондуктора, който не го беше събудил навреме и по този начин беше станал причина в бързината Яник да сложи в джоба си и злополучния портфейл. След около един час от Паркан-Нан бе получена телеграма, че пътникът от легло №14 слязъл от влака още в Нове Замки; къде е отишъл или заминал след това, засега не беше известно.

— Господин Яник — каза най-сетне високият полицейски сановник, — засега няма да ви задържаме; ще предадем въпроса в Прага на инспектора Хрушка, който е специалист по фалшивите банкноти; но още сега мога да ви кажа, че вероятно се касае за твърде сериозна афера. Върнете се по възможност по-скоро в Прага и там ще ви потърсят. Засега ви благодаря, че имахте щастието да попаднете на тия фалшификати. Имате щастлива ръка, господине, няма какво да се каже.

Господин Яник току-що се беше върнал в Прага и веднага го повикаха в президиума на полицията; там го прие един грамаден и пълен господин, когото всички наричаха господин президент, и един жълт и изпосталял човек, който беше инспекторът Хрушка.

— Седнете, господин Яник — каза пълният господин и разчупи печатите върху едно малко пакетче. — Това ли е портфейлът, който сте… хъм, който сте намерили в джоба си на Братиславската гара?

— Да, това е — отговори господин Яник.

Пълният господин преброи новите банкноти, които се намираха в портфейла.

— Шестдесет парчета каза той. — Всичките са серия 27.451. За този номер ни сигнализираха вече от Хеб.

Пусталият човек взе едната банкнота, затвори очи и я заопипва с пръсти, след което я подуши.

— Значи тия са от Грац — каза той. — Женевските не лепнат толкова.

— Грац — повтори пълният замислено, — там работят банкнотите за Будапеща, нали?

Мършавият само примигна.

— Да взема да замина за Виена — каза той. — Но виенската полиция няма да ни го предаде тоя тип.

— Хм — измърмори пълният. — Тогава гледайте да наредите работата другояче. Ако не върви нещо, кажете им, че ще им дадем срещу него Леберхард. На добър час, Хрушка. А вие, господине — каза той, като се обърна към Яник, — аз дори не зная как да ви благодаря. Вие сте този, който беше намерил момичето на Индржих Башта, нали?

Господин Яник се изчерви.

— Това беше чиста случайност — побърза да каже той. — Аз наистина… иначе аз нямах никакво намерение…

— Вие имате щастлива ръка — каза с признание пълният господин. — Това е дарба от бога, господин Яник, няма какво да се прави. Има хора, цял живот нищо няма да открият, а други току се препъват о най-интересните случаи. Я елате при нас на работа, господин Яник.

— Това не може да стане — премина в отбрана Яник. — Аз… разбирате ли, аз имам търговско предприятие… разработено, известно… стара фирма още от дядо ми…

— Както искате — въздъхна едрият човек, — но трябва да се съжалява за вас. Рядко се случват хора с такова дяволско щастие. Ние не се виждаме за последен път, господин Яник.

 

 

Няколко месеца по-късно господин Яник вечеряше с един свой приятел, търговец от Лайпциг. Разбира се, една такава търговска вечеря си струва парите; и преди всичко особено добър беше конякът; с една дума, на господин Яник никак не му се искаше да се прибере вкъщи пеша, затова той махна с ръка на келнера и нареди:

— Кола!

Когато излезе от хотела, той видя, че колата го чакаше вече на входа; той се качи в нея, затръшна вратата и, както беше в настроение, просто забрави да каже адреса си на шофьора. Независимо от това колата потегли и господин Яник, удобно разположен в ъгъла, заспа.

Колко време са пътували, той не знаеше; събуди се в момента, когато колата спря и шофьорът му отвори вратата, като каза:

— Пристигнахме, господине. Горе ви чакат, господине.

Господин Яник се учуди твърде много наистина къде се намира всъщност, но понеже от коняка всичко му беше станало безразлично, той се изкачи по някакви стълби нагоре и отвори една врата, зад която чу шумен говор. Там имаше около двайсетина души, които с нетърпение се обърнаха към вратата. Изведнъж настъпи странна тишина; един от господата стана и отиде при господин Яник:

— Какво търсите тук? Кой сте вие?

Господин Яник учудено се оглеждаше наоколо; той позна пет-шест души от присъствуващите — това бяха богати хора, за които се мълвеше, че имат особени политически интереси; но господин Яник не се бъркаше в политиката.

— Здраве желаем — каза той по приятелски. — Ехе, гледай ти, и господин Коубек бил тук, и господин Хелер. Здрасти, Фери! Я дайте да пийна нещо, бе момчета, че съм ожаднял.

— Откъде се взе тоя тип? — кипна един от присъствуващите. — Той да не би да е от нашите?

Двама господа изблъскаха господин Яник в коридора.

— Какво търсите тук? — каза му един от тях остро. — Канил ли ви е някой?

Тоя не твърде дружелюбен глас накара господин Яник да изтрезнее.

— Къде се намирам аз? — каза той ядосан. — Къде сте ме докарали, дявол да го вземе?

Един от господата изтича по стълбата долу и се нахвърли върху шофьора:

— А бе идиот с идиот — изрева му той, — откъде взе тоя човек?

— Ами от хотела — защити се шофьорът. — Следобед ми казаха вечерта в десет часа пред хотела да чакам някакъв господин и да го докарам тук. Тоя господин в десет часа влезе в колата и нищо не ми каза; и аз го докарах право тук.

— Тюх да му се не види макар — развика се господинът долу, — та това е някой друг! Хубава каша ни забърка и ти!

Господин Яник се предаде в ръцете на съдбата и седна на стълбището.

— Аха — каза той успокоен, — това е някакво тайно събрание, нали? И сега ще трябва да ме удушите и заровите някъде. Чаша вода!

— Господине — каза един от двамата. — Вие сте сбъркали. Там горе не са нито господин Коубек, нито господин Хелер, разбирате ли? Вие грешите. Шофьорът ще ви закара в Прага; извинете за недоразумението.

— Няма нищо, моля ви се — великодушно каза господин Яник. — Аз зная, че шофьорът ще ме застреля по пътя и ще ме зарови в гората. Сега вече е все едно. Какъв съм кретен, забравил съм да му кажа адреса си. Кой ми е крив. Така ми се пада.

— Вие сте пиян, нали? — попита непознатият господин с известно облекчение.

— Отчасти — съгласи се господин Яник. — Знаете ли, аз вечерях с Майер от Дрезден. Яник, ангросист, търговия с хартия и целулоза — представи се той, както си седеше на стъпалото. — Стара фирма, дядо ми я е основал.

— Идете да се наспите — посъветва го непознатият господин. — Като се наспите, няма и да си спомните, че — хъм, че сме ви обезпокоили така.

— Съвършено вярно — прецени господин Яник с достойнство. — Идете да спите, господине. Къде ми е леглото?

— Вкъщи — каза чуждият господин. — Шофьорът ще ви закара вкъщи. Позволете, ще ви помогна да станете.

— Няма нужда — възпротиви се господин Яник. — Не съм чак толкова натаралянкан като вас. Идете да се наспите. Шофьор, Бубенеч!

Колата потегли по обратния път; а господин Яник, като примигаше хитро, внимателно следеше къде го карат.

 

 

На следната сутрин той съобщи по телефона в президиума на полицията за своето нощно приключение.

— Господин Яник — отговори му след известно мълчание гласът от президиума, — за нас това е много интересно. Моля ви настоятелно веднага да дойдете при нас.

Когато господин Яник се яви в президиума, там вече го чакаха четирима души начело с едрия, пълен господин. Господин Яник отново трябваше да разкаже за случилото се и кого е видял там.

— Кола номер NXX 705 — подхвърли пълният господин. — Частна кола. От шестте души, които е познал господин Яник, тримата са нови за мене. Господа, аз ще ви оставя сега. Господин Яник, елате при мене.

Яник седеше притихнал в големия кабинет на пълния господин, който се разхождаше замислен.

— Господин Яник — каза той най-сетне, — преди всичко трябва да ви помоля: никому нито дума за това. Държавни съображения, разбирате, нали?

Яник мълчаливо кимна. „За бога, мислеше си той, в каква каша се забърках пак!“

— Господин Яник — внезапно каза пълният човек, — не искам да ви лаская, но вие сте ни необходим. На вас така ви върви. — Казват, че бил необходим метод наистина; но детектив, който няма най-обикновен късмет, пет пари не струва. На нас ни са необходими хора, на които им върви. Ум и самите ние си имаме достатъчно; но ние бихме искали да си купим щастливия случай. Знаете ли какво? Постъпете при нас.

— Ами търговията ми? — прошепна съкрушен господин Яник.

— Ще я води вашият съдружник; вие с вашата дарба не бива да се прахосвате за такива работи. Е как?

— Аз… аз трябва да си помисля — изпелтечи нещастният господин Яник. — До една седмица ще ви се обадя; но ако наистина трябва… и ако наистина имам такава дарба… не знам; ще дойда.

— Добре — каза пълният човек, като му стисна силно ръката. — Недейте се съмнява в себе си. Довиждане.

 

 

Не беше изминала седмицата и господин Яник отново се яви.

— Ето ме значи отново при вас — звънна той със сияещо лице.

— Решен? — попита пълният господин.

— Слава богу — отдъхна си господин Яник. — Аз собствено идвам да ви кажа, че това не може да стане и че не ме бива за тая работа.

— Хайде де! Че защо пък?

— Представете си — каза триумфално господин Яник, — моят прокурист ме е крал цели пет години и аз не съм могъл да разбера това! Какъв идиот съм бил! Е, кажете сам вие, какъв детектив ще бъда аз? Слава богу! Пет години да работя с тоя мошеник и да не разбера! Виждате ли, че не ме бива за нищо! Аз така се бях уплашил! Господи, не знаете колко съм доволен, че от това нищо няма да излезе! Така, отървах се от тая работа, нали? Много ви благодаря!