Карел Чапек
Поет

Това беше едно обикновено произшествие: в 4 часа сутринта на ул. „Житна“ неизвестна кола прегази една пияна старица и изчезна с бясна скорост зад първия завой. И сега пред младия полицейски инспектор д-р Мейзлик стоеше задачата да установи коя беше тази кола. Младите полицейски чиновници се отнасят много сериозно към такива работи.

— Хм — каза Мейзлик на полицай №141. — Значи вие забелязахте на триста крачки от вас бясно префучаваща кола и простряно на земята тяло? И какво направихте тогава?

— Най-напред изтичах до пострадалата — докладва полицаят, — за да й дам първа помощ.

— Най-напред трябваше да запишете номера на колата — припомни му сърдито Мейзлик — и после да се грижите за бабичката. Впрочем — прибави той, като се почесваше с молив по главата — навярно и аз щях да постъпя по същия начин. Значи не забелязахте номера на колата? А някои подробности?

— Струва ми се — неуверено започна полицай №141, — че беше тъмна на цвят. Или синя, или червена. Димът от ауспуха пречеше да се види добре.

— Ама че работа! — нервираше се Мейзлик. — Иди, разбери след всичко това коя е колата. Остава ми само да тръгна от шофьор на шофьор и да питам: „Извинявайте, не сте ли прегазили случайно една стара баба?“ Така де, кажете ми сега какво да правя!

Полицаят вдигна безпомощно рамене, както го изискваше уставът.

— Разрешете да доложа — изпъна се той. — Записал съм един свидетел, но и той нищо не знае. Чака отвън.

— Да влезе — неохотно каза Мейзлик, като напразно търсеше да се улови за нещо в мизерния протокол. — Име и местожителство? — механично запита той, без дори да погледне към новодошлия.

— Ян Кралик, студент по машинно инженерство — храбро произнесе свидетелят.

— Вие сте видели с очите си как днес в четири часа сутринта неизвестна кола е прегазила Божена Махачкова, нали така?

— Да, господин инспекторе. И трябва да кажа, че шофьорът беше виновен. Улицата беше съвсем пуста и ако той беше намалил на пресечката…

— Далече ли бяхте от местопроизшествието? — прекъсна го Мейзлик.

— На десетина крачки. Аз изпращах приятеля си от… кафенето… И когато тръгнахме по „Житна“…

— Кой е вашият приятел? — отново го прекъсна Мейзлик. — Не фигурира при мен.

— Поетът Ярослав Нерад — не без гордост отвърна свидетелят. — Но от него едва ли ще научите нещо.

— Защо? — намръщи се Мейзлик, като се държеше и за сламката.

— Защото… ами защото е поет, мечтателна душа… Когато стана това нещастие, той се разплака като малко дете и побягна към къщи… Тъкмо излизахме на „Житна“, отзад изскочи лека кола и префуча край нас с бясна скорост…

— Номерът й?

— Не знам, не съм забелязал. Направи ми впечатление само бясната скорост и дори си помислих: „Ей сега…“

— Каква беше колата? — прекъсна го Мейзлик.

— Четиритактова, с вътрешно горене — вещо отговори студентът по машинно инженерство. — Но от автомобилни марки аз не разбирам много-много.

— Каква беше на цвят? Кой седеше вътре? Открита ли беше или закрита?

— Не знам — объркано отвърна свидетелят. — Като че ли беше черна. Не можах добре да я разгледам, защото точно бе станало нещастието и аз извиках на Нерад: „Виждаш ли, викам, какви негодници? Прегазиха човека и офейкаха!“

— Хм — недоволно забеляза Мейзлик. — Съвсем естествена и морална реакция, но аз щях да бъда много по-доволен, ако бяхте забелязали номера на колата. Не, просто ужасно е, господине, колко ненаблюдателни са хората! Вие, разбира се, твърдите, че шофьорът е виновен. Вие, разбира се, правилно разсъждавате, че тези хора са негодници, но запишете тогава номера. Да разсъждава всеки може, но малко по-сериозно, по-делово да огледа нещата… Благодаря ви, господин Кралик. Няма да ви задържам повече.

Един час по-късно полицай №141 звънеше вече у хазайката на поета Ярослав Нерад. „О, да, разбира се, господинът си е вкъщи, само че спи още“ — отговори любезната хазайка.

Застанал в отвора на вратата, поетът уплашено въртеше мъничките си очички към полицая. Не можеше да си припомни някак какво точно е направил. Накрая все пак успя да разбере защо го викат в полицията.

— Толкова ли е належащо? — недоверчиво се осведоми той. — И без това нищо не мога да си спомня… Снощи бях малко…

— … фирнал — смигна разбиращо полицаят. — Знам ги аз поетите, господине. Ще се бавите ли с обличането? Мога да почакам.

По пътя поетът и полицаят завързаха разговор за нощните заведения и за живота изобщо, за небесните знамения и за какви ли не други неща. Само политиката им беше еднакво чужда. Така в приятелска и поучителна беседа поетът не усети как стигнаха в полицията.

— Вие сте поетът Ярослав Нерад? — посрещна го Мейзлик. — Господине, вие сте видели как неизвестна кола е прегазила Божена Махачкова?

— Да — въздъхна поетът.

— Можете ли да ми кажете каква беше тази кола? Открита, закрита, цвета й, кой седеше в нея, номера?

Поетът усилено размишляваше.

— Не знам — каза той. — Не съм забелязал.

— Не си ли спомняте някоя подробност? — настояваше Мейзлик.

— Изключено! — искрено се удиви поетът. — Аз изобщо не забелязвам подробностите.

— Но какво „изобщо“ забелязвате тогава? — иронично се осведоми Мейзлик.

— Атмосферата — неопределено отговори поетът. — Представете си тази улица… Такава дълга… Безлюдна… Малко преди разсъмване… И тази женска фигура на паважа… Момент! — изведнъж подскочи той. — Аз написах стихотворение по този повод, когато се прибрах вкъщи. — Поетът затършува из джобовете си, като изваждаше оттам всевъзможни пликове, бележки и други такива боклуци. „Това не е… И това не е… Аха, това трябва да е“ — промърмори той и се зачете в написаното върху гърба на един плик.

— Може ли да видя — снизходително попита Мейзлик.

— Не е кой знае какво — опита се да скромничи поетът. — Но ако искате, ще ви го прочета.

И като вдигна вдъхновено очи, провлачено задекламира:

Дом подир дом под строй в нощта върви.

Денят настройва свойта мандолина.

Една девойка плахо се черви.

Лети към Сингапур

блестяща лимузина.

Ах, спрете!… Край. Прекрасният ми блян

лежи в прахта… Угасва любовта ми…

О, лебедова шия,

гръд

и барабан!

И две чинели, тъжни като участта ми!

— Това е цялото — съобщи поетът.

— М-да — каза Мейзлик. — А сега ми обяснете, ако обичате, за какво става дума тук?

— Как за какво! За произшествието с колата — учуди се поетът. — Мисля, че това е ясно.

— Не съвсем — скептично забеляза Мейзлик. — Някак си на мен ми е трудно да установя от вашето стихотворение, че на петнадесети юли в четири часа сутринта на улица „Житна“ неизвестна кола е прегазила шестдесетгодишната пияна просякиня Божена Махачкова и че пострадалата е била откарана в болницата в много тежко състояние. За всички тези факти в произведението ви, доколкото можах да разбера, и думичка не се споменава.

— Но това е суровата действителност — възрази поетът, като търкаше с пръст носа си. — А поезията е вътрешна действителност. Поезията е съвкупност от свободни сюрреалистични образи, които действителността поражда в подсъзнанието на поета. Нали ме разбирате? Това са такива едни зрителни и звукови асоциации. И читателят трябва да проникне в тях, за да разбере всичко — назидателно завърши той.

— Но разберете! — избухна Мейзлик. — Или не, подайте ми по-добре вашия „опус“. Благодаря. Така. Ето тук имаме… Хм: „Дом подир дом под строй в нощта върви…“ А защо под строй? Можете ли да ми обясните?

— Улица „Житна“ — безметежно заяви поетът. — Две редици къщи. Нали се досещате?

— А защо да не бъде, да речем, „Народния булевард“? — критично забеляза Мейзлик.

— Защото не е толкова равен — гласеше убедителният отговор.

— А, значи затова. По-нататък: „Денят настройва свойта мандолина…“. Хм, да допуснем. „Една девойка плахо се черви…“ Простете любопитството ми — откъде пък се взе тука тази девойка?

— Зората — лаконично обясни поетът.

— Аха, прощавайте… „Лети към Сингапур блестяща лимузина…“ Ами това?

— Така трябва да съм възприел появяването на колата — отговори поетът.

— Тя наистина ли беше лимузина?

— Не мога да кажа. Това означава само, че е карала много бързо. Сякаш е искала да отиде накрай света.

— Аха, ясно. До Сингапур например… Но, боже мой, защо именно до Сингапур?

Поетът вдигна рамене:

— Не знам. Може би защото там живеят малайците.

— Но какво общо може да има тази кола с малайците?

Поетът се въртеше неспокойно.

— Ами… може да е била жълта — замислено произнесе той.

— Вижте какво — каза Мейзлик. — Досега тази кола беше само синя, червена и черна. Сега се прибавя още един цвят. Кой от тях да избера?

— Жълтия естествено — посъветва го поетът. — Много приятен цвят.

— „Прекрасният ми блян лежи в прахта… Угасва любовта ми…“ — продължи разбора Мейзлик. — „Прекрасният ми блян“ навярно е пияната просякиня?

— Не мога аз така да виждам нещата — докачи се поетът. — За мене тя е преди всичко жена, нежно създание.

— Аха. Ами това какво означава: „О, лебедова шия, гръд и барабан! И две чинели, тъжни като участта ми.“ Навярно свободни асоциации, нали?

— Дайте да видя — каза поетът, като се навеждаше над хартията. — „О, лебедова шия, гръд и барабан! И две чинели…“ Какво ли можеше да означава това?

— И аз се питам същото — язвително подхвърли полицейският инспектор.

— Почакайте — размишляваше поетът. — Нещо трябва да ми е подсказало тези образи. Кажете, не ви ли е хрумвало понякога, че цифрата 2 прилича на лебедова шия? Погледнете — каза той и написа 2 с молива си.

— Аха — не без интерес възкликна Мейзлик. — Ами тази „гръд?“

— Е, това вече е 3, две дъгички и готово.

— Остават още барабанът и чинелите — развълнувано изрече полицейският инспектор.

— Барабанът и чинелите… — размишляваше на глас поетът. — Барабанът и чинелите… Ами да, това е 5. Ето вижте — и той написа цифрата 5, коремчето е като барабан, а отгоре са чинелите.

— Един момент — каза Мейзлик, като записваше на листче числото 235. — Сигурен ли сте, че номерът на колата е бил 235?

— Никакъв номер не съм забелязвал — решително възрази поетът. — Но сигурно е имало нещо такова. Иначе откъде щеше да се вземе — каза той, като се взираше в творбата си. — Според мен, това е най-сполучливото място в стихотворението.

 

 

Два дена по-късно д-р Мейзлик се отправи към квартирата на поета. Поетът този път не спеше, защото имаше някаква гостенка и напразно се опитваше да намери свободен стол за полицейския чиновник.

— Аз за малко — каза Мейзлик. — Дойдох само да ви кажа, че номерът на колата наистина е 235.

— Каква кола? — уплаши се поетът.

— „О, лебедова шия, гръд и барабан!“ плюс двете чинели — пропя на един дъх Мейзлик. — И Сингапур естествено. Колата се оказа жълта.

— Аха — досети се поетът. — Това е то вътрешната действителност. Да ви прочета ли няколко нови стихотворения? Сега вече ще можете да ги разберете.

— Друг път — побърза да отговори полицейският чиновник. — При следващото произшествие.