Карел Чапек
Експериментът на професор Роус

Сред присъствуващите личаха: министърът на вътрешните работи, министърът на правосъдието, директорът на полицията, редица депутати от парламента, неколцина висши чиновници, видни юристи, изтъкнати учени, а, разбира се, и представители на печата; нали без тях никога нищо не може да стане.

— Господа — започна професорът от Харвардския университет С. Г. Роус, известният ни сънародник, американец от чешки произход, — експеримент, който аз иска да ви покаже, се основава на по-стари трудове, на редица мои учени колеги и сътрудници; indeed в цялата тая работа няма вече нищо ново и към, really, това е… това е, така да се каже, брадат виц — каза той след известно запъване и лицето му грейна от задоволство, че е попаднал на подходящ израз. — Всъщност само методът на употреба и хъм, и практическата приложимост на някои experiences бяха абджект на моя труд. Аз моля особено господа криминалистите да преценят работа в светлината на своята practice. Well.

И така, работата се състои в следното: аз ще ви казва една дума, а вие трябва веднага да отвърне с друга, която в момента ви хрумне, па макар да е nonsens, хъм глупост, искам да кажа безсмислица. И накрая на основание на ваши думи, аз ще ви кажа какво имате наум, за какво мислите и хъм — какво криете. Разбирате ли вие това? Аз няма да ви изложи това theoretically; това са асоциации, потискани представи, малко суджесция и тям подобни. Аз ще бъда твърде кратък: трябва вие — хъм, well да изключи воля и разсъждения, по такъв начин ще се освободи подсъзнателните connexions и аз от това познае какво, какво — прочутият професор търсеше подходяща дума.

— Какво има на дъното на душата ви — подсказа някой от аудиторията.

— Точно така — каза С. Г. Роус доволен. — Вие само трябва да казва automatically това, което ви дойде на ум, без всякакъв контрол и резерва. Мой бизнес след това ще бъде да анализирва ваши представи. That’s all. Аз иска да ви демонстрира това на един креминален кейз, хъм случай, а след това и върху някой от аудитори, кой пожелае. Well, господин директор от полис, ще ни казва какъв е това за кейз с този човек. Моля ви!

Директорът на полицията стана и каза:

— Господа, човекът, когото ще видите след малко, е Ченек Суханек, шлосер, който има къща в Забехлице. От една седмица той е арестуван, тъй като е заподозрян в убийството на Йозеф Чепелка, шофьор на такси, изчезнал преди две седмици. Основанията за подозрението са следните: колата на изчезналия Чепелка бе намерена под сайванта на арестувания Суханек; на волана и под седалката на шофьора има следи от човешка кръв. Арестуваният, разбира се, отрича всичко от край до край. Твърди, че е купил колата на Чепелка за шест хиляди, защото самият той иска да стане шофьор на такси. Ние установихме, че изчезналият Йозеф Чепелка наистина е говорил, че иска да зареже всичко, да продаде старата си кола и да постъпи някъде като шофьор на заплата. Повече данни обаче за него липсват. И тъй като друг материал няма, арестуваният Суханек от утре ще бъде преместен в Панкрац, за да се проведе следствието. Аз издействувах разрешение да бъде представен той на именития ни сънародник С. Г. Роус, който да извърши с него своя експеримент; моля, господин професоре…

— Well — каза професорът, който усърдно си взимаше бележки. — Вие остави го моля да дойде тук.

По даден знак от директора на полицията един стражар въведе Ченек Суханек. Това бе един намръщен субект, изразът на лицето на когото обещаваше: „Ще ме хванете за…“ А доколкото зависеше от него, личеше твърдото му решение да не се даде.

— Елате насам вие — обърна се строго към него С. Г. Роус, — аз няма да пита вас нищо, аз само ще казва думи, а вие трябва веднага да казва първа дума, която се сети, разбира вие? Хайде, внимание: Чаша.

— Л… о! — каза троснато Суханек.

— Слушайте, Суханек — намеси се веднага директорът на полицията. — Ако не отговаряте, както трябва, ще ви отведат незабавно на разпит, разбирате ли? И ще ви държат там цяла нощ. Внимавайте! Хайде сега още веднъж!

— Чаша — повтори професор Роус.

— Бира — изръмжа Суханек.

— Вижда вие — каза именитият професор — така много добре.

Суханек го погледна недоверчиво. Дали не го баламосват нещо?

— Улица — каза професорът.

— Коли — последва неохотният отговор.

— Вие трябва по-бързо. Селска къща!

— Нива.

— Струг!

— Месинг.

— Много добре.

Изглежда, че Суханек нямаше вече възражения против играта.

— Майка!

— Леля.

— Куче!

— Колибка.

— Войник!

— Артилерист.

И така играта продължи нататък: въпрос — отговор, въпрос — отговор, все по-бързо и по-бързо; изглежда, че това започна да забавлява Суханек. То му напомняше цакане на карти. И какво ли не му минаваше през ума в това време.

— Път! — подхвърли му С. Г. Роус с неотслабващо темпо.

— Шосе.

— Прага!

— Бероун.

— Скрия!

— Заровя.

— Почистя!

— Петна.

— Парцел!

— Чувал.

— Мотика!

— Градина.

— Дупка!

— Ограда.

— Труп!

— Нищо.

— Труп — повтори настойчиво професорът. — Значи вие го заровихте край оградата, нали?

— Аз нищо не съм казал — избухна Суханек.

— Вие сте го заровили във вашата градина край оградата — повтори твърдо С. Г. Роус. — Убили сте го по пътя за Бероун. Избърсали сте кръвта в колата с чувал. Какво направихте чувала?

— Това не е вярно — извика Суханек, — аз купих колата от господин Чепелка. Да не съм ви тука някаква… та да си играете с мене…

— Чакайте вие — каза Роус. — Сега аз моли полисмен иде там и види всичко. Това вече не е мой бизнес. Нека този човек излиза навън. Моля, господа, това продължи седемнадесет минути. — Това много бързо. Много прост кейз. Най-много често това продължава час. А сега аз моли някои от господа дойде и аз задава думи. Това трае много дълго, защото аз не знае у този господин какъв секрет — или как се казва още това?

— Тайна — подсказва някой от аудиторията.

— Тайна — зарадва се нашият именит сънародник. — Аз знае, това е една опера. Това ще ни заеме много време, докато този господин ни открие характера си, своето минало и своите най-много скрити айдии.

— Идеи — подсказа глас от публиката.

— Well. Моля, господа, който ще се подложи на анализа.

Настана тишина: някой от присъствуващите се изкикоти, но никой не се помръдна.

— Моля — повтори С. Г. Роус. — Това никак не боли.

— Идете вие, колега — прошепна министърът на вътрешните работи на министъра на правосъдието.

— Излез като представител на своята партия — с тези думи се подканяха един друг.

— Заповядайте, господин началник — подтикваше един висш чиновник своя колега от друго министерство.

Атмосферата ставаше все по-неприятна; никой от присъствуващите не се решаваше да стане.

— Но моля, господа — за трети път подкани американският учен. — Може би вие се страхува да не се издаде случайно.

В този момент министърът на вътрешните работи се обърна назад и изсъска:

— Е, хайде да излезе някой, господа!

В дъното на аудиторията един човек скромно се изкашля и стана: това беше съсухрено, облечено в изтрити дрехи старче, чиято адамова ябълка развълнувано се движеше надолу-нагоре.

— Аз… такова — каза плахо той, — щом като никой, тогава аз ще си позволя, така да се каже…

— Елате тук — прекъсна го властно американецът, — седнете тук. Вие трябва да казва първото нещо, което идва на вас на ум. Вие не трябва да мисли, вие трябва да изтърси mechanically дори сам да не знае какво. Разбирате вие?

— Моля — отзова се с готовност подложилият се на експеримента, смутен малко от толкова подбраната аудитория, след което се изкашля и страхливо запримига като зрелостник на изпит.

— Дърво — изстреля срещу него ученият.

— Величествено — прошепна старчето.

— Как, моля? — попита ученият недоумявайки.

— Горски исполин — стеснително поясни мъжът.

— А, да.

— Улица!

— Улица… Тържествено украсена улица.

— Какво имате предвид?

— Ами празненство или погребение.

— So. Значи вие трябва да казва само празненство, доколкото е възможно само една дума.

— Да, моля.

— Продължаваме. Търговия.

— Процъфтяваща. Кризата в нашата търговия. Политически гешефт.

— Хъм. Орган.

— Какъв, моля?

— Все едно. Кажете някаква дума, по-скоро!

— Ако благоволите, не е ли по-добре да се каже може би органи…

— Well. Органи!

— Съответните — възкликна радостно човечето.

— Чук!

— Наковалня. Между чука и наковалнята. Разби му главата с чук.

— Courious — измърмори ученият. — Кръв!

— Окървавени ръце. Невинно пролята кръв. История, написана с кръв.

— Огън!

— С огън и меч! Самоотвержена борба с огнената стихия. Пламенна реч.

— Хъм, интересен кейз — озадачен каза професорът. — Но да продължим. Вие, вие разбира, вие трябва да казва само първата представа, нали? Само това, което automatically появява се във ваше съзнание, когато вие чува думата. Go on. Ръка!

— Братска. Подадена за помощ ръка. Твърда ръка. Със свити юмруци. Нечисти ръце. Бият през пръстите.

— Очи!

— Бдителният поглед на обществеността. Трън в окото. Има перде на очите. Затваря си очите пред истината. Очевидец. Прах в очите. Невинни детски очи. Пази като зеницата на окото си.

— Не толкова много! Бира!

— Отлежало пиво. Бичът на алкохола.

— Музика!

— Химн на бъдещето. Първокласен оркестър. Музикална нация. Омайни звуци. Концертът на великите сили. Химни на мира. Национални химни.

— Бутилка!

— Сярна киселина. Нещастна любов. В страшни мъки почина в болницата.

— Отрова!

— С жлъч и отрова. Хвърляне на отрова във водохранилищата.

С. Г. Роус се почеса по тила.

— Never heard that. Хайде. Вие продължава, моля! Искам да ви обърна внимание, господа, че винаги се започва от хъм, от такива plain, обикновени неща, за да се намерят главните интереси и професията на съответния човек. Но да продължим: Сметка!

— Равносметка на историята. Да си разчистим сметките с враговете. За сметка на нашите противници.

— Хъм. Хартия!

— Дори и хартията се изчерви от срам — енергично заяви човечето. Ценни книжа. На книга всичко може.

— Bless non — не се въздържа ученият — Камък!

— Казана дума, хвърлен камък. Надгробна плоча. Вечная памят — топло отрони обектът на експеримента.

— Кола!

— Триумфална колесница. Колелото на съдбата. Бърза помощ. Богато украсена платформа с жива картина.

— Аха — възкликна С. Г. Роус, — that’s it! Хоризонт!

— Мрачни хоризонти — отвърна старчето с нескривано удоволствие. Буреносни облаци на политическия хоризонт. Ограничен кръгозор. Откривам нови хоризонти.

— Оръжие!

— Негодно оръжие. Въоръжен до зъби. Развяващи се знамена. Забивам нож в гърба. Стрелата на омразата — бълваше с ентусиазъм експериментираният.

— Стихии!

— Разбушувалите се стихии. Стихийна съпротива. Стихията на бунта. Живили юнаци — живио!

— Стига, стига толкова — спря го С. Г. Роус. — Вие сте журналист, нали?

— Да, да, моля — с усърдие отговори подложилият се на експеримент. — Вече тридесет години. Казвам се Вашатко.

— Благодаря ви — сухо се поклони именитият ни американски сънародник. — Finished, gentleman. Чрез анализа на представите на този човек ние бихме — хъм, ние бихме установили, че той е един журналист. Аз мисли, че е излишно да продължава този експеримент. It would only waist our time. Съжалявам, експериментът излезе неуспешен.

 

 

— Я гледай — възкликна същата вечер в редакцията господин Вашатко, разглеждайки редакционните материали. — Има съобщение от полицията, че трупът на Йозеф Чепелка е намерен заровен край оградата в градината на Суханек, а под него намерили окървавен чувал. Интересно, тоя Роус позна! Просто да не повярвате, колега, нито дума не споменах за вестник, а той съвсем определено позна, че съм журналист. Господа, каза той, пред вас е един заслужил, един виден журналист… Ето какво пиша в информацията си за неговата лекция: „В кръговете на нашите специалисти изводите на нашия прославен сънародник бяха високо оценени.“ Чакайте, това нещо не ми харесва, трябва да се оглади в стилово, отношение. „В много добре осведомените кръгове на нашите специалисти интересните изводи на нашия прославен сънародник напълно заслужено получиха висока оценка“. Ето така стана добре.