Карел Чапек
Абсолютно доказателство

— Знаеш ли, Тоник — обърна се съдия-следователят Матес към най-близкия си приятел. — Всичко е въпрос на опит. Мене лично не могат да ме убедят никакви обяснения, никакво алиби и никакви тути кванти: аз не вярвам нито на обвиняемия, нито на свидетелите. Човек лъже дори и тогава, когато не иска. Вземи например който и да било свидетел, ще ти се закълне, че не изпитва никакви враждебни чувства към обвиняемия, а в същото време дори сам не знае, че дълбоко в душата си, знаеш, в подсъзнанието си, го ненавижда поради някаква потисната завист или ревност. Всички показания, които дава обвиняемият, са предварително обмислени и нагласени. А във всичките си показания свидетелят, от друга страна, може да се ръководи от съзнателното или несъзнателно намерение да помогне или влоши положението на обвиняемия. А бе, знам ги аз тия работи. Човекът от край до край е един лъжлив гад.

Ще попиташ на какво вярвам тогава? На случайността, Тоник! На ония несъзнателни, неволни или, как да го кажа, неподдаващи се на контрол импулси или постъпки, или думи, които от време на време се изплъзват неволно на човека. Всичко може да се фалшифицира или нагласи, във всичко има притворство или сметка, само в случайността не; зовът личи от пръв поглед. Аз си имам ето такъв метод: седя си и оставям хората да си приказват, каквото са си наумили предварително; преструвам се, че им вярвам и дори ги улеснявам, та да се разприказват още повече и само дебна кога ще се изпуснат да кажат някоя неволна, необмислена дума; знаеш ли, за това е необходимо човек да е психолог. Някои съдии следователи са възприели тактиката да объркват обвиняемия и затова непрекъснато го прекъсват и го сащисват до такава степен, че той, съвършено шашнат накрая, може да признае дори и това, че е убил императрица Елисавета. А пък аз обичам абсолютната сигурност, затова търпеливо и с постоянство изчаквам момента, когато в тая система от лъжи и увъртания, която на специален език се нарича показания на обвиняемия, проблесне неволно частица от истината. Знаеш ли, чистата истина в тая долина на въздишките се среща само по погрешка! Само когато божието творение се изпусне или направи погрешен ход.

Слушай, Тоник, от тебе аз нямам никакви тайни. Нали сме приятели още от деца — помниш ли как те напердашиха, когато счупих прозореца. Това, което ще ти кажа сега, не бих го казал никому, но толкова ми е съвестно, така се срамувам от постъпката си, че трябва да го открия на някого. Няма какво да се прави, човек има нужда да се изповяда. Ще ти разкажа колко резултатен се оказа моят метод сега напоследък в моя… моя личен живот — с една дума, в семейството ми. И след това ми кажи, моля ти се, че съм бил идиот и грубиян. Напълно ще го заслужа.

Знаеш ли, аз… е аз се съмнявах в жена си Мартичка; с една дума, ревнувах я като луд. Бях си втълпил, че има нещо между нея и тоя… оня де младия… ще го наричам Артур, струва ми се, че ти изобщо не го познаваш. Не, не бързай, аз не съм турчин; ако бях сигурен, че го обича, щях да кажа: да се разделим, Мартичке. Но най-лошото е това, че аз съвсем не бях сигурен. Нямаш представа, Тоник, каква мъка е това. Ужасна година изкарах, дявол да го вземе! Представяш ли си на какви щуротии е способен ревнивият съпруг! Следи, дебне, пита, разпитва слугините, прави сцени… И на всичко отгоре, като имаш предвид, че случайно съм и съдия-следовател; така че семейният ми живот през последната година представляваше един непрекъснат кръстосан разпит от сутрин чак до… докато си легнем.

Обвиняемата, Мартичка де, се държеше блестящо; и когато плачеше, и когато мълчеше обидено, и когато даваше показания къде е била през деня и какво е правила през цялото това време, аз напразно чаках да се изпусне нещо и да се издаде по някакъв начин. Е, то се знае, лъжеше ме често, всъщност тя ме лъжеше винаги, но това си е вече свойствено на жените; коя жена ще ти признае като хората — все ще измисли нещо: я че била на зъболекар, я на гробищата на гроба на майка си. Колкото повече я тормозех — а ревнивецът, Тоник, е нещо по-лошо и от бясно куче, — колкото повече я шпионирах, толкова по-несигурен ставах. Аз обръщах по няколко пъти и правех разбор на всяка нейна дума, на всеки неин опит за усукване; но не можех да открия нищо друго освен баналните полуистини и полулъжи, от които се състоят нормалните човешки отношения и особено бракът, нали така. Аз си знам какво ми беше през цялото време; но като си помисля какви страдания е изпитала бедната ми Мартичка, идва ми, знаеш ли, просто да се напляскам.

През това лято Мартичка замина във Франтишкови Лазне — отиде да лекува някакви там женски болести, знам ли аз какво й беше, но трябва да кажа, че изглеждаше ужасно. Аз, разбира се, пратих да я следят — платих за тая работа на един долен тип, той впрочем през цялото време обикаляше кръчмите… Интересно, знаеш, достатъчно е само в едно отношение да ти куца нещо, за да се обърне целият ти живот наопаки; едно-единствено петно е достатъчно, за да се омърсиш целият; Мартичка ми пишеше, наистина… но в писмата й имаше някаква особена неувереност и плахост… сякаш не й беше ясно за какво да ми пише; то се знае, аз се взирах между редовете и просто с увеличително стъкло търсех да открия нещо… И ето че един ден получих от нея писмо, адресирано, както си му е редът „Франтишек Матес, съдия-следовател“ и така нататък; но като разпечатах плика и извадих писмото, какво да видя: най-отгоре се мъдри обръщението „Скъпи Артур“! Подкосиха ми се краката. Прималя ми. Ето значи каква ще бъде развръзката. Случва се наистина, когато човек пише повече писма, да ги размени и изпрати на различни адреси. Каква глупава случайност, Мартичке, а? Дори ми дожаля за нея, че така глупаво се беше издала.

Знаеш ли, Тоник, първата мисъл, която ми мина през ума, беше да изпратя обратно на Мартичка непрочетено писмото, изпратено до тоя… Артур; и сигурно щях да го направя, но ревността е мръсна страст и истинска свинщина; аз, братко, прочетох писмото и ще ти го покажа, нося го във вътрешния си джоб. Ето виж какво има в него:

Скъпи Артур,

Не се сърдете, че не съм ви отговорила досега; но бях много разтревожена, че Франци — с други думи, моя милост, разбираш — не ми беше писал продължително време; зная, че е отрупан с работа, но когато човек остане дълго време без писмо от мъжа си, заприличава на муха без глава. Просто не е на себе си; но вие, Артур, не можете да разберете това. Идния месец Франци ще дойде тук и тогава бихте могли и вие да дойдете. Той ми пише, че работи сега върху един извънредно интересен случай, но не ми е съобщил кой точно, струва ми се, че се касае за убиеца Хугон Мюлер; горя от нетърпение да науча нещо за тая история. Много съжалявам, че напоследък вие с Франци рядко се виждате, но то се дължи само на това, че той е много зает; а то иначе вие бихте могли да го изведете, та да разбере и той малко от живота си, или да го вземете с колата си на екскурзия. Вие винаги сте били така добър към нас, а и сега дори не ни забравяте, но бихте могли и по-често да се сещате за нас; той, Франци, си е такъв, нервен и особен. Не ми пишете какво прави момичето ви. И Франци се оплаква, че в Прага е ужасно горещо; най-добре е да дойде тук и да почине известно време, но той вместо това седи по цели нощи в службата си. Кога заминавате на море? Сигурно ще вземете и девойката си; нямате представа какво значи за нас жените да сме разделени от близките си.

Много сърдечни поздрави

ваша Марта Матасова

Е, какво ще кажеш, Тоник? На мене ми е много ясно, че не е кой знае какво писмо; в стилово отношение и откъм съдържание то е съвсем слаба работа; но разбираш ли каква светлина хвърля върху Мартичка и отношението й към този нещастник Артур! Каквото и да ми беше говорила в друг случай, никога не бих й повярвал, но сега аз имах в ръцете си един документ, изникнал съвсем случайно, независимо от волята й… Както виждаш, истината, безспорната и неопровержима истина, може да се разкрие пред нас само в резултат на недоглеждане.

Идеше ми да се разрева от радост — и едновременно от срам, загдето я бях ревнувал така идиотски.

Какво направих след това? Ами — завързах с канап материалите по делото Хугон Мюлер, заключих ги в чекмеджето си и още на следния ден бях във Франтишкови Лазне. Когато ме видя, Мартичка се изчерви и започна да се запъва като момиченце; имаше вид, като че ли е извършила нещо ужасно. А аз си мълча.

— Франци — казва ми след малко Мартичка, — получи ли писмото ми?

— Какво писмо — учудвам се аз. — Ти дяволски рядко ми пишеше напоследък.

Мартичка ме гледа смаяна и въздъхва с облекчение.

— Сигурно съм забравила да ти го изпратя — каза тя тогава и започна да рови в чантичката си, докато най-сетне измъкна едно доста измачкано писмо. Започваше с думите: „Скъпи Франци!“ Вътре в себе си аз се засмях. Артур изглежда беше върнал вече с обратна поща това, което всъщност не беше адресирано до него.

И с това се свърши. Започнах да й разказвам за аферата Хугон Мюлер, която толкова много я интересуваше. Струва ми се, че така си и остана, с убеждението, че изобщо не съм получавал онова писмо. И това е всичко; от тоя момент ми е мирна главата. Кажи, не съм ли бил голям идиот, дето съм я ревнувал така просташки? Е, разбира се, сега аз се старая да изкупя греха си; едва от писмото й разбрах колко е загрижена за мене, бедничката. Е, както виждаш, разтоварих съвестта си; човек повече го е срам заради идиотщината му, отколкото заради греховете.

Но все пак случилото се е класически пример за това колко голяма е доказателствената сила на чистата случайност, нали?

Приблизително по същото време младият човек, когото нарекохме Артур, се обърна към госпожа Мартичка:

— Е, какво, момичето ми, помогна ли?

— Кое, мили?

— Писмото, което му изпрати по недоглеждане.

— Помогна — каза госпожа Мартичка и се замисли. — Знаеш ли, моето момче, просто ми е съвестно, като гледам колко ми вярва сега Франци. Оттогава той е толкова мил към мене… И винаги носи писмото във вътрешния джоб до сърцето си. — Госпожа Мартичка потръпна — всъщност не е ли страшно, че го… че го мамя така, как мислиш?

Но господин Артур не мислеше за това; твърдеше, че това никак не е страшно.