Стивън Кинг
Дюната

Както вече споменах в бележката към „Батман и Робин“ понякога (макар и много рядко) разказите пристигат наготово, като завършени изделия — чашката заедно с дръжката. Господи, колко обичам тези моменти! Вършиш си обичайната работа, не си напрягаш ума и не щеш ли — БАМ! — някой разказ пристига с бърза поща — завършен и съвършен. От теб се иска само да го запишеш.

Бях във Флорида и разхождах по брега нашето куче. Заради януарския студ наоколо нямаше жива душа. Внезапно зърнах нещо, което ми заприлича на надпис в пясъка. Като се приближих, разбрах, че е било зрителна измама, предизвикана от слънчевите лъчи и сенките, обаче умовете на писателите са складове за информация, затова се сетих за цитат, прочетен някъде (оказа се, че е от Омар Хайям): „Пръстът на съдбата написва нещо на стената и щом свърши, продължава нататък“. Този цитат пък ми навя мисълта за вълшебен свят, в който невидим пръст на съдбата пише върху пясъка ужасяващи послания, и аз съчиних този разказ. Краят е сред любимите ми завършеци на кратки литературни произведения. Е, не може да се мери с „Августовска жега“^[1] от У. Ф. Харви — това е истинска класика!, — но и не пада много по-долу.

Под яркосиньото утринно небе съдията тромаво се качва в каяка (движенията му са бавни, затова минават пет минути, докато се настани) и си мисли, че с напредването на възрастта човешкото тяло се превръща в чувал, пълен с болки и унижения. Преди осемдесет години, когато беше на десет, той скачаше в дървената лодка и отвързваше въжето, придържащо я към кея, без да е обременен от тежестта на спасителната жилетка или на грижите и естествено, без да си подмокри гащите. Всяко пътешествие до безименното островче, подаващо се от водата на двеста метра от брега на залива като наполовина потопена подводница, започваше с неописуем трепет, примесен с безпокойство. Сега трепетът го няма, останала е само тревогата. И болката, която сякаш се е загнездила в корема му и се разпространява из цялото му тяло. Той обаче не се отказва от експедицията. През последните години, съпътстващи настъпването на старостта, вече е загубил интерес към много неща — всъщност към повечето, вълнуващи по-младите, — но не и към дюната в далечния край на острова. Не и към дюната.

Отначало след всяка силна буря очакваше пясъчното хълмче да е изчезнало, а когато през 1944 ураган потопи военния кораб „Уорингтън“ край Виро Бийч, беше сигурен, че и дюната е била пометена. Обаче, след като небето се проясни, видя, че островът си е там. Също и дюната, въпреки че вятърът, духащ със сто и шейсет километра в час, би трябвало да отвее пясъка и да останат само голи скали и коралови бабуни. През годините съдията често се питаше дали магията е в него, или в острова. Предполагаше, че е вярно и едното, и другото, но най-магическа беше дюната.

От 1932 досега хиляди пъти е изминавал с лодка краткото разстояние от сушата до острова и обратно. Обикновено там има само камънаци, храсти и пясък, обаче от време на време той намира още нещо.

Най-после се намества в каяка, хваща веслата и бавно гребе към острова, вятърът развява рехавите кичурчета побеляла коса, опасващи плешивото му теме. Над него кръжат няколко лешояда и разговарят на грозния си език. Някога той беше наследник на най-богатия човек по крайбрежието на Мексиканския залив, след което стана адвокат, после — съдия в окръг Пинелас, накрая беше назначен в щатския Върховен съд. Говореше се, че ще бъде номиниран за Върховния съд на Съединените щати, само че това не се случи и само седмица след като ненормалникът Клинтън замени Рейгън в Белия дом, съдия Харви Бичър — съдията, както го наричаха повечето му познати (той нямаше приятели) в Сарасота, Оспри, Хокомис и Венис, — подаде оставка. И без това не харесваше столицата на Флорида Талахаси. Там е студено.

Пък и твърде далеч от острова и от особената дюна. През ранните утрини, докато кануто се носи по спокойните води, Харви е склонен да признае, че е пристрастен към тези пътувания. А и кой не би се пристрастил?

На каменистия източен бряг в пукнатина в покрита с гуано скала е пораснало невисоко чворесто дърво. Съдията винаги завързва лодката за него и винаги здраво затяга възела. Не му се иска течението да отнесе кануто и той да си остане на острова; имотът на баща му (още мислено го нарича така, въпреки че старият Бичър е покойник от четирийсет години) заема близо четири квадратни километра от най-скъпите земи по крайбрежието, господарската къща е по-навътре, откъм залива Сарасота, затова дори той да вика за помощ, никой няма да го чуе. Томи Къртис, пазачът на имота, може би ще забележи отсъствието му и ще тръгне да го търси, по-вероятно е обаче да реши, че съдията се е заключил в кабинета си — напоследък Харви прекарва там все повече време уж пишейки мемоарите си.

Навремето госпожа Райли щеше да се разтревожи, ако той не излезе от кабинета си, за да обядва, но напоследък Харви много рядко хапва по това време („Толкова е изпосталял, че на нищо не прилича“ — често коментира тя, но само зад гърба му). Няма друг персонал, а икономката и пазачът знаят, че той се сърди, когато прекъсват работата му. Не че има опасност да го прекъснат — от две години не е добавил нито ред към мемоарите си и дълбоко в сърцето си знае, че никога няма да ги допише. Недовършените спомени на съдия от Флорида? Надали ще е голяма загуба за човечеството. Единственото, което може да опише, никога няма да види бял свят.

Слизането от лодката го затруднява още повече от качването в нея — Бичър пада по гръб и вълничките, които прииждат върху зърнестия пясък, намокрят ризата и панталона му. Все му е едно. Не му се случва за първи път, а и няма кой да го види. Дава си сметка, че е чиста лудост на тази възраст да идва с лодката дотук, въпреки че островът е близо до сушата, обаче за нищо на света няма да прекрати пътешествията. Пристрастяването е по-силно от него.

Изправя се, залита и притиска длани до корема си, изчаквайки болката да премине. Бръсва пясъка и миниатюрните раковини, полепнали по панталона му, още веднъж проверява дали лодката е завързана здраво и като вдига глава, забелязва, че единият лешояд е кацнал на най-високата скала и го наблюдава.

— Къш! — крясва му и за пореден път се ужасява от гласа си — дрезгав и треперлив като на заядлива старица в траур. — Къш, гадино! Разкарай се и си гледай работата!

Лешоядът разперва за миг проскубаните си криле, но не помръдва. Очичките му, напомнящи лъскави черни мъниста, сякаш казват: „Ама господин съдия, днес имам работа тъкмо с теб“.

Бичър се навежда, избира по-голяма раковина и я запраща към птицата. Този път тя отлита, плющенето на крилете й е като звук от раздиране на плат. Прелита над тясната ивица вода и каца на кея, където е завързана лодката. „Прогоних я — казва си Бичър, — обаче все пак е лоша поличба.“ Спомня си как веднъж Джими Каслоу от щатската пътна полиция му каза, че лешоядите не само знаят къде има мърша, но и къде ще има много скоро:

— Представа си нямаш колко пъти съм виждал как тези грозници кръжат над един или друг участък от магистрала Тамиами, а след два дни тъкмо на това място става катастрофа. Да, налудничаво е, обаче всеки полицай във Флорида ще потвърди думите ми.

Над безименното островче винаги кръжат лешояди. Съдия Бичър предполага, че от малкото парче земя се излъчва миризма на смърт… обяснимо, нали?

Тръгва по тясната пътека, която е проправил през годините. Ще разгледа дюната от другата страна, където пясъкът е ситен, а не зърнест и примесен с камъчета и начупени раковини, после ще се върне при лодката и ще изпие цялата бутилчица със студен чай. Може би ще подремне под утринното слънце (напоследък все го избива на сън, което вероятно е нормално за всички, наближаващи или прехвърлили деветдесетте), а когато се събуди (ако се събуди), ще потегли обратно към брега. Внушава си, че дюната ще е най-обикновено заоблено пясъчно хълмче — като повечето пъти, обаче има лошо предчувствие. Знае какво ще види.

Проклетите лешояди също знаят.

Остава дълго на пясъчната ивица — стои прав, сключил е на гърба си пръстите си, изкривени от ревматизма. Изпитва болки навсякъде — в раменете, в кръста, в коленете и най-вече в корема, — но не им обръща внимание. Тъкмо сега не му е до тях. Може би по-късно…

Взира се в дюната и в написаното върху нея…

* * *

Антъни Уейланд пристига в Пеликан Пойнт, имението на съдията, точно в седем вечерта, както са се уговорили. Бичър открай време харесва коректността — във и извън съдебната зала, — а това момче е коректно. Напомня си никога да не нарича Уейланд „момче“ (въпреки че тук, в южните щати, обръщението „синко“ е допустимо). Антъни няма да разбере, че когато си на деветдесет, всеки човек на възраст под шейсет години ти изглежда като момче.

Кани новодошлия в кабинета си и казва:

— Благодаря, че се отзова на поканата. — В къщата са само двамата — Къртис и госпожа Райли отдавна да се прибрали в домовете си в Нокомис Вилидж. — Носиш ли необходимото?

— Разбира се, сър. — Уейланд отваря голямото си дипломатическо куфарче и изважда листове хартия, прикрепени със солидна метална щипка. Хартията не е пергаментова, както е бил обичаят навремето, но е плътна и луксозна. Най-отгоре на първата страница са написани с вдъхващ страх и уважение готически шрифт (който според съдията е най-подходящ за надписи на надгробни плочи) следните думи: „Последна воля и завещание на ХАРВИ Л. БИЧЪР“. — Откровено казано, изненадан съм, че сам не подготвихте документа. Мисля, че дори да сте позабравили някои положения от наследственото право на щата Флорида, пак го познавате много по-добре от мен.

— Може би е вярно — подигравателно процежда съдията. — На моята възраст паметта отслабва и човек започва да забравя.

Уейланд се изчервява като рак:

— Друга ми беше мисълта…

— Знам какво си мислиш, синко — прекъсва го съдията. — И не се сърдя. Но след като ме попита… спомняш ли си старата поговорка, че който си е сам адвокат, има за клиент глупак?

Уейланд широко се усмихва:

— Чувал съм я и често я използвам, когато съм назначен за служебен адвокат и някой мръсник, пребил жена си, или блъснал човек и избягал от местопрестъплението, заяви, че сам ще се защитава в съда.

— Предположих, че я знаеш, но има още една несъкратена версия: адвокат, който си е сам адвокат, има за клиент кръгъл глупак. Важи за наказателното, гражданското и наследственото право. Предлагам да започнем. Времето ни е ограничено. — В последната фраза съдията влага двойствен смисъл.

Захващат се за работа. Госпожа Райли е приготвила безкофеиново кафе, но Уейланд заявява, че предпочита кока-кола. Старателно записва поправките, които му диктува Бичър: с делови тон, сякаш се намира в съдебната зала, съдията променя някои текстове в завещанието и добавя нови, сред които най-съществен е този за дарение от четири милиона долара за намиращото се в Сарасота Дружество за опазване на природата и на бреговата ивица. Парите ще бъдат получени при условие, че от дружеството издействат щатът да обяви за резерват определен остров, намиращ се в близост до Пеликан Пойнт.

— Няма да ги затрудни — отбелязва Бичър. — Ти можеш да им помогнеш с подготвянето на документите. Бих предпочел да работиш про боно, но разбира се, не те задължавам. Мисля, че ще ти се наложи само веднъж да пътуваш до Талахаси. Островът е малък и там растат само храсталаци. Губернатор Скот и приятелчетата му от Чаената партия ще са на седмото небе от радост.

— Защо, сър?

— Защото следващия път, когато от Дружеството започнат да ги врънкат за пари, те ще кажат: „Не получихте ли четири милиона от стария съдия Бичър? Я се разкарайте, и то по-бързичко, наглеци такива!“

Уейланд се съгласява, че вероятно събитията ще се развият по този начин и двамата преминават към по-скромните дарения. Накрая Уейланд казва:

— Щом подготвя новото завещание, ще са ни необходими двама свидетели и нотариус…

— За всеки случай ще заверя тази чернова — прекъсва го съдията. — Ако междувременно нещо се случи с мен, ще я признаят за официален документ. И без това няма кой да го оспори — надживях всички роднини.

— Много мъдро, сър. Добре ще е да го уредите още тази вечер. Човекът, който се грижи за имота, и икономката…

— Ще бъдат тук в осем сутринта — отново го прекъсва Бичър, — обаче това ще ми е първата работа утре сутринта. Нотариусът Хари Стейнс живее на Вамо Роуд и на драго сърце ще се отбие при мен преди работа. Много ми е задължен. Дай ми документа, синко. Ще го заключа в сейфа.

— Нека направя поне… — Уейланд поглежда протегнатата старческа ръка с изкривени от ревматизма пръсти и не довършва изречението. Нямаш право на възражение, когато съдия от щатския Върховен съд (макар и в оставка) поиска нещо. „Какво пък, това е само черновата с поправките, която ще бъде заменена с окончателния вариант“ — казва си „младокът“, подава неподписаното завещание и наблюдава как Бичър става (при което лицето му се изкривява от болка) и отмества рамкираната снимка на мочурищата „Евърглейдс“, под която е сейфът. Въвежда шифъра, без да си направи труда да прикрива таблото, и оставя завещанието върху купчина разхвърляни банкноти. „Майко мила!“ — помисля си Уейланд.

— Готово! — доволно казва съдията. — Липсват само подписите. Какво ще кажеш да го отпразнуваме, синко? Предлагам първокласно малцово уиски.

— Ами… едно питие няма да ми навреди.

— Навремето и на мен не ми вредеше, но сега нещата се промениха, затова ще ме извиниш, че не ти правя компания. Разрешено ми е да пия само безкофеиново кафе и по малко подсладен чай. Имам проблеми със стомаха. Лед?

Уейланд вдига два пръста и Бичър пуска в чашата му две кубчета лед — движенията му са непохватни като на всеки старец. „Младокът“ отпива от уискито и страните му пламват. „Така се зачервяват всички любители на чашката“ — казва си съдията. Уейланд оставя питието и пита:

— Може ли един въпрос? Защо бързате толкова? Доколкото виждам, вие сте добре със здравето… само дето понякога имате стомашни проблеми.

Бичър знае, че младият Уейланд е неискрен — все пак не е сляп, нали така?

— Здрав съм като камък — отговаря, вдига юмрук, за да илюстрира думите си, и сяда — неволно изпъшква и потреперва. Позамисля се и добавя: — Искаш ли да ти кажа защо бързам толкова?

Уейланд обмисля отговора си (което допада на съдията), после кимва.

— Свързано е с острова, за който преди малко се разпоредих в завещанието си. Предполагам, че до днес не подозираше за съществуването му.

— Имате право.

— Повечето хора не го забелязват и с основание — кой ще обърне внимание на парче земя, което едва се подава от водата. Дори морските костенурки не стъпват там. Въпреки това е необикновен. Известно ли ти е, че дядо ми е участвал във войната с Испания^[2]?

— Не, сър. — „Младокът“ говори с преувеличена почтителност, както хората се обръщат към малоумните старци; вероятно смята, че умът на съдията блуждае. Само че дълбоко греши — умът на Бичър никога не е бил така бистър и след като е направил първата крачка, жадува да разкаже цялата история, преди да…

Ами, преди.

— Да, участвал е. Някъде тук имам негова снимка на възвишението Сан Хуан. Той твърдеше, че се е бил и в Гражданската война, но проучванията ми във връзка с моите мемоари доказаха, че това е невъзможно. По това време дядо или не е бил роден, или е бил мъник. Обаче имаше богато въображение и умееше да разказва така, че да повярвам на най-фантастичните му истории. И защо не? Бях невинно хлапе, което доскоро е вярвало в Дядо Коледа и във феята, която сменя падналите зъбки с нови.

— И той ли беше юрист като двамата с баща ви?

— Не, синко, дядо ми беше крадец. Бързопръстия Хари не можеше да му стъпи на малкото пръстче — плячкосваше всичко, което не е заковано. Само че като повечето апаши, които винаги се изплъзват от закона — например като сегашния ни губернатор, — той наричаше себе си бизнесмен. Бизнесът му — евфемизъм за обирджийство — беше свързан с покупко-продажба на земи. Купуваше на безценица блатисти терени, гъмжащи от алигатори и от комари, и ги продаваше скъпо и прескъпо на клиенти, наивни като моя милост в детството ми. Балзак е казал: „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление“. Тази мисъл важи с пълна сила за семейство Бичър, но помни, че си мой адвокат и че трябва да запазиш в тайна всичко, казано от мен.

— Разбира се, сър. — Уейланд отново посяга към чашата и си казва, че досега не е пил толкова хубаво уиски.

— Дядо Бичър ми показа онзи остров, когато бях десетгодишен. Нашите бяха отишли някъде и му бяха заръчали да се грижи за мен. Сигурно му се искаха тишина и спокойствие. Или пък обратното — да полудува с хубавичката прислужница и да й бръкне под полата. Затова ми разказа за Едуард Тич — по прякор Черната брада, за когото се говорело, че е закопал на острова голямо съкровище.

— „Досега никой не го е намерил, Хави (така ме наричаше), ама на теб може да ти излезе късметът. Представяш ли си — купища скъпоценности и златни дублони!“ Навярно се досещаш какво направих.

— Сигурно сте отишли на острова и сте оставили стареца да се позабавлява с прислужницата.

Съдията се усмихва и кима:

— Качих се на старото дървено кану, което държахме вързано на кея, и загребах така, сякаш ме гонеха триста дявола и скоро щяха да ме настигнат. След пет минути бях там. Напоследък прекосяването на пролива ми отнема тройно повече време, и то ако няма силно вълнение. Откъм сушата островът е покрит с камънаци и обрасъл с храсталаци, но от другата му страна има дюна от много фин пясък, която никога не изчезва. Вече осемдесет години ходя там и не забелязвам някаква промяна.

— Надали сте открили съкровището.

— Напротив. По-точно открих нещо, но не бяха скъпоценности и златни дублони, а име, сякаш написано с пръчка на дюната… само че никъде не се виждаше пръчка. Буквите бяха врязани в пясъка и изпъкваха под слънцето, изпълващо ги със сенки. Изглеждаха така, все едно се движат.

— Чие беше името, сър?

— Мисля, че трябва да го видиш, за да добиеш представа. — Съдията изважда от горното чекмедже на бюрото си лист хартия, написва нещо с печатни букви и завърта листа така, че Уейланд да прочете написаното: „РОБИ ЛАДУШ“.

— Аха… — промърморва адвокатът, макар че явно не разбира нищичко.

— При друг случай щях да тръгна да търся съкровището с този Роби, защото беше най-добрият ми приятел и като всички хлапета на нашата възраст бяхме неразделни.

— Като сиамски близнаци — усмихва се Уейланд. Може би си спомня най-добрия си приятел през отдавна отминалите дни на детството си.

— Да, бяхме много гъсти, както казвате вие, младежите. Само че тъкмо тогава Роби беше заминал с техните при родителите на майка му във Вирджиния или в Мериленд… някъде на север. Ето защо предприех издирването сам. А сега слушай внимателно, синко. Всъщност приятелят ми се казваше Робърт Ладусет.

— Аха — отново промърморва Уейланд.

Бичър си казва, че това уклончиво мърморене рано или късно ще вбеси някой събеседник на господин адвоката, обаче самият той не ще има възможност да се увери в предположението си, затова предпочита да не се дразни.

— С него бяхме първи приятели, но бяхме в една тайфа с други момчета и всички му викаха Роби Ладуш. Сещаш ли се накъде бия?

— Май да — отговаря Уейланд, само дето изражението му подсказва точно обратното. Не е чудно — Бичър е имал много повече време, за да размишлява върху тези неща. Най-често през безсънните нощи.

— Напомням ти, че тогава бях на десет. Ако ме бяха накарали да напиша името на приятеля си, щеше да се получи ето това. — Той потупва с пръст думите РОБИ ЛАДУШ на листа хартия и добавя тихо, сякаш говори на себе си: — Излиза, че донякъде магията е в мен. Няма друго обяснение. Въпросът е доколко.

— Твърдите, че не вие сте написали името в пясъка, така ли?

— Естествено, че не бях аз. Мисля, че го обясних от ясно по-ясно.

— В такъв случай сигурно е било написано от момче от вашата… тайфа.

— Всички бяха от Нокомис Вилидж и дори не бяха чували за острова, пък и надали биха проявили интерес към някакво си каменисто парче земя, обраснало с гъсти храсталаци. Само Роби знаеше какво е онова хълмче във водата отвъд пролива — и той като мен беше от Пойнт, — обаче се намираше на стотици километри на север.

— Аха…

— Роби не се върна от онова пътуване. След около седмица научихме, че по време на езда паднал от коня и си счупил врата. Загинал на място. Родителите му бяха съкрушени. Аз — също.

Настъпва тишина, докато Уейланд размишлява върху чутото. И съдията размишлява. Някъде в далечината хеликоптер прелита над пролива. „От Отдела с борба с наркотиците търсят трафиканти на дрога“ — казва си Бичър. Всяка нощ чува бръмченето на хеликоптерите. Такава е действителността в съвременния свят и поради тази причина (поради много причини) му се иска да се отърси от нея.

Накрая Уейланд подхваща:

— Ако съм ви разбрал правилно…

— Ами, не знам — прекъсва го съдията. — Какво разбра?

Антъни Уейланд е твърде опитен адвокат, за да попадне в този капан, и вместо да отговори, също задава въпрос:

— Споделихте ли с дядо ви?

— Не, защото в деня, в който получихме телеграмата с тъжната вест, той беше заминал за някъде. Рядко се задържаше на едно място. Видях го чак след около шест месеца. Не му казах нищо. И както е сторила Мария след раждането на единствения Син Божи, пазех всичко в сърцето си^[3] и често мислех за случилото се…

— До какво заключение стигнахте?

— Продължих да отивам с кануто до острова и да оглеждам дюната — мисля, че с това отговарям на въпроса ти. Всеки път нямаше нищо… нищо… нищо. Навярно щях да се отърся от вманиачаването си, но един ден след училище по навик отидох при дюната и в пясъка отново беше написано име. Надписът беше с печатни букви — разказвам с всички подробности, както съм свикнал да правя в съда. Пак не видях пръчка, въпреки че онзи, сътворил надписа, би могъл да я хвърли във водата. Този път името беше ПИТЪР ОЛДЪРСЪН. Беше ми непознато. След няколко дни отидох да взема вестника от пощенската кутия — правех го по задължение, а по навик преглеждах заглавната страница, докато вървях обратно по алеята, която, както си разбрал, минавайки с колата по нея, е дълга около шестстотин метра. През лятото проверявах и резултатите от мачовете на „Уошингтън Сенатърс“, защото бяха „почти южняшки отбор“. През онзи ден погледът ми беше привлечен от заглавие на първата страница: „МИЯЧ НА ПРОЗОРЦИ ЗАГИВА ПРИ НЕЛЕП ИНЦИДЕНТ“. Горкият човек миел прозорците на третия етаж на обществената библиотека в Сарасота, но скелето се счупило и той паднал на тротоара. Казваше се Питър Олдърсън.

Съдията наблюдава изпод око Уейланд и по изражението му разбира, че адвокатът приема думите му или като шега, или като фантасмагория, плод на развинтено въображение. Вижда и че „младокът“ е харесал уискито, затова му долива, а онзи не възразява. Всъщност пет пари не дава дали Уейланд му вярва, или не. Удоволствието да сподели тайната си с някого е неописуемо. Затова продължава:

— Може би разбираш защо ме измъчва въпросът в кого е магията. Познавах Роби и името му беше написано погрешно, както бих го написал аз. Обаче дори не бях чувал за мияча на прозорци от Адам. Така или иначе след този случай дюната ме обсеби. Добих навика да я посещавам почти всеки ден и го запазих до дълбоките си старини. Изпитвам към дюната уважение и страхопочитание, но най-вече съм пристрастен към нея.

През годините много надписи се появиха върху пясъка и хората, чиито имена виждах там, винаги умираха. След няколко дни, след седмица или след две, най-късно след месец. Сред тях имаше мои познати и ако знаех някого по прякор, на дюната виждах тъкмо прозвището. Един ден през четирийсетте пак отидох с кануто до острова и на дюната беше написано „ДЯДО БИЧЪР“. След три дни той почина от инфаркт — тогава се намираше в Кий Уест.

С изражението на човек, който си има работа с кротък душевноболен и се опитва да му угоди, Уейланд пита:

— Не се ли опитахте да се намесите в… този процес? Например да се обадите на дядо ви и да го посъветвате да отиде на лекар…

Бичър поклаща глава:

— Не знаех, че причината за смъртта му е инфаркт, докато не получихме заключението на съдебния лекар на окръг Монро. Можеше да почине при катастрофа или дори да бъде убит. Мнозина му имаха зъб, защото, както вече казах, бизнесът му беше основан на измами.

— И все пак…

— Освен това се страхувах. Чувствах… още чувствам, че на острова има някакъв проход между онова, което наричаме реален свят, и сложния механизъм на Вселената, работещ на пълни обороти. Само глупак би пъхнал ръка в този механизъм, за да се опита да го спре.

— Господин съдия, ако искате завещанието ви да влезе в сила, не бива да споменавате нито дума от онова, което току-що ми разказахте. Може би смятате, че няма кой да го оспори, но когато става въпрос за толкова крупни суми, разни трети и четвърти братовчеди изникват ненадейно като зайци от цилиндъра на илюзионист. А вие знаете главното изискване: завещателят да е със здрав разум.

— Мълчах цели осемдесет години — казва Бичър с такъв тон, че Уейланд сякаш чува „Възражението се отхвърля“. — До днес и дума не казах никому. А ти, като мой адвокат — напомням ти го отново, макар да не е редно, — си длъжен да запазиш в тайна разговора ни.

— Да. Добре.

— Всеки път, когато в пясъка се появяваше ново име, изпитвах вълнение… нездраво вълнение, разбира се, — но само веднъж се изплаших. Не, не се изплаших, а се ужасих и загребах обратно към брега толкова бързо, сякаш ме гонеха таласъми. Искаш ли да ти кажа защо?

— Моля, говорете. — Уейланд отново отпива от чашата си. Защо да не изслуша брътвежите на стареца? Нали му плаща на час?

— Случи се през 1959. Още живеех в имението. Всъщност съм прекарал тук целия си живот с изключение на пребиваването ми в Талахаси, което предпочитам да забравя… макар сега да ми се струва, че омразата ми към това задръстено провинциално градче е била предизвикана от копнеж по острова и по дюната. Непрекъснато се питах какво липсва в картинката. Кой липсва. Възможността да четеш некролозите на хора, които още са живи, вдъхва усещането за божественост, за безмерна власт. Сигурно ще ти се стори отблъскващо, но е истина.

И така, годината е 1959. Аз, Харви Бичър, бях адвокат в Сарасота и живеех в Пеликан Пойнт. Ако не валеше като из ведро, когато се прибирах у дома, веднага се преобличах със стари дрехи и потеглях с кануто към острова, за да погледна дюната преди вечеря. В деня, за който говоря, ме задържаха в работата до късно и когато най-после стигнах до острова, завързах лодката и заобиколих от другата страна, за да стигна до дюната, слънцето вече залязваше — грамадно и червено, както често изглежда над залива. Онова, което зърнах на пясъка, така ме порази, че се вцепених и дълго не помръднах.

Вместо едно име видях десетки — под алената светлина на залеза изглеждаха като написани с кръв. Бяха почти едно върху друго, разпростираха се встрани, нагоре и надолу, цялата дюна беше покрита с гоблен от имена. Онези най-долу бяха наполовина заличени от вълните.

Предполагам, че съм закрещял. Не съм сигурен, но да, май закрещях. Със сигурност помня обаче как се отърсих от вцепенението и с все сила се затичах към мястото, на което бях оставил кануто. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато отвързах въжето, и когато най-сетне успях, изтиках кануто във водата и чак тогава се качих в него. Цяло чудо е, че не се преобърна от тежестта ми, защото дрехите ми бяха подгизнали. Тогава нямаше да е фатално, защото спокойно можех да доплувам до брега, като тикам лодката пред себе си. Ако се случи сега обаче, това ще ми е краят. — Той се усмихва и добавя: — И мемоарите ми ще останат недовършени.

— В такъв случай ви съветвам да не предприемате това пътешествие, докато завещанието ви не бъде подписано в присъствие на свидетелите и заверено от нотариус — отбелязва Уейланд.

Съдията надменно се усмихва:

— Не бери грижа за мен, синко. — Обръща се към прозореца и се заглежда в залива. Изглежда тъжен и замислен.

— Онези имена… още виждам как се блъскат, за да се поберат на дюната, окървавена от залеза. След два дни самолет на TWA със сто и деветнайсет души на борда падна в Евърглейдс, преди да кацне в Маями. Всички загинаха. Списъкът на пътниците беше публикуван във вестника. Познах някои имена. Познах много.

— Видели сте ги! Видели сте ги, написани върху пясъка!

— Да. Няколко месеца не отидох на острова и се зарекох никога повече да не стъпя там. Сигурно и наркоманите се заричат никога повече да не посягат към дрогата, нали? И също като тях проявих липса на воля и се върнах към вредния навик. Сега разбираш ли защо те повиках да довършим работата върху завещанието ми и защо настоявах да приключим още тази вечер?

Уейланд смята, че съдията си е съчинил тази история, но като при повечето измислици тя се подчинява на известна логика. Лесно му е да я следва. Бичър е на деветдесет, лицето му вече не е червендалесто, а има пръстен цвят, той не крачи бодро и уверено, а тътри крака. Очевидно изпитва болка и е станал кожа и кости.

— Предполагам, че днес сте видели на дюната своето име — подхвърля.

Съдия Бичър се сепва, после се усмихва. Усмивката му е зловеща и тясното му бледо лице заприличва на ухилен череп.

— Грешиш, синко — отговаря. — Не беше моето.

Бележки

[1] Разказ, написан през 1910 г., в който двама непознати се срещат, и когато надникват в бъдещето си, разбират, че единият ще бъде убит, а другият ще е убиецът. — Б.пр. ↑

[2] Военен конфликт между САЩ и Кралство Испания, започнал на 21 април 1898 г. по повод въстанието на остров Куба и взривяването на американския кораб „Мейн“ и завършил на 12 август същата година с победа на САЩ. В резултат Кралство Испания загубва богатите си колонии Куба, Пуерто Рико, Филипинските острови и Гуам, които минават под суверенитета на САЩ. — Б.пр. ↑

[3] Перифраза на Евангелие от Лука 2:19. — Б.пр. ↑