Вътьо Раковски
Цветето, за да увехне, думата…

Когато човек е влюбен във някого,

той ще му донесе поне едно дребно нещо

в деня, когато се е родил —

поне една малка детелинка от хербарий,

поне едно клонче зелено от крайпътно дърво,

поне едно пластмасово автомобилче,

с което той може да пропътува

света на своите сънища,

или

едно просто

„Здравей! Как си? Честит ти рожден ден!

Ти си вече възрастен

(и ще се изсмее),

колкото корена на това цвете,

което съм ти подарила.“

 

Когато човек е влюбен във някого,

той може всичко да му прости

с две думи, с един поглед

или с дигната чаша за здраве:

„Наздраве, възрастни господине!“

(И ще си умира от смях!)

 

Ако е влюбен, а ако не —

нищо,

нека живее любовта,

която ще дойде утре,

или тази, която няма да дойде,

но която човек ще носи винаги в себе си.

 

Наздраве, възрастни господине,

наздраве за тази любов,

която ще ти подари

поне едно цвете,

поне една дума —

цветето, за да увехне,

обърнало поглед към тебе,

думата —

за да остане завинаги.