Вътьо Раковски
Любов в Ловния парк

Върху сухата шума на Ловния парк

те положих за среднощното жертвоприношение.

Не говорехме вече за Кенет Кларк.

Не рецитирахме вече Сергей Есенин.

Подивял от студена мастика и страст,

разкопчавах ти блузката и сутиена

и гърдите ти като пърхащи гълъби галех аз,

а ти виеше и се гърчеше като хиена.

После виждах дърветата да стърчат

над гърба ми като махащи ръце за помощ

и ме пробождаше като меч

на очите ти жадни лъчът,

и те любех аз —

невменяем,

безумен,

непомнещ.

 

Моя хубава нощ!

Мое сластно момиче!

Моя зодия Рак!

Ти пищеше в лицето ми като птица,

щастливо и светло ранена,

притреперваше,

стихваше,

почваше пак,

сякаш бе

от богинята на любовта

за любовни игри сътворена.

И когато най-после се върнахме пак

в ресторанта, бе всичко прибрано.

Само твоята чантичка още висеше на стола.

 

Прекосихме край последния келнер

опустелия мъртъв дансинг

и излязохме.

 

Вън просветляваше леко.

Пищеше предутринен влак.

Започваше ден на бури магнитни,

на протуберанси.

Бяхме горди ловци на любов.

Самодивите на любовта,

затаени

сред сенки на тъмни дървета,

ни правеха реверанси.