Рюноске Акутагава
Един социалист

Той беше млад социалист, заради което баща му, дребен чиновник, насмалко не го изпъди от къщи. Само че младежът държеше на своето, първо, защото увлечението му бе неудържимо и, второ, защото другарите му го ентусиазираха.

Създадоха кръжок, започнаха да отпечатват малки брошури от по десетина страници, организираха вечери, на които произнасяха речи. Освен че винаги присъствуваше на събранията и сбирките, понякога поместваше в споменатите брошури статии. Вероятно никой освен членовете на кръжока не ги четеше, но една от тях, озаглавена „Възпоменание за Либкнехт“, винаги го караше да изпитва особено задоволство. Вярно, че статията му не съдържаше кой знае какъв задълбочен анализ, но за сметка на това пък бе написана вълнуващо и поетично.

Междувременно той се дипломира и започна работа в редакцията на едно списание. Ала не престана да посещава събранията и сбирките им. Те все така възторжено и разпалено дискутираха своите проблеми и задачи и дори нещо повече — започнаха бавно и незабелязано така, както водата окръгля камъка, да се залавят за реални действия.

Баща му престана да му се меси. Младият човек се ожени и се настани в малък дом. Къщата му бе наистина съвсем тясна, ала той не само че не протестираше, но се чувствуваше дори щастлив. Имаше си жена, куче и топола пред къщата и това му доставяше загадъчна, необяснима радост.

Ала семейството и прекалено многото работа в редакцията, където не биваше да пропилява нито минута, му отнемаха доста сили и време и той все по-рядко посещаваше събранията на кръжока. Но увлечението му си оставаше все така пламенно. Или поне той продължаваше да вярва, че никак не се е изменил. Другарите му обаче не мислеха така, а младежите, постъпили наскоро в организацията им, най-открито порицаваха инертността му.

Като реакция на упреците той започна все по-рядко да ходи на събрания. След време стана баща и още по-силно се привърза към семейството си. Но идеите на социализма не престанаха да го въодушевяват, тъй че все така упорито и целенасочено четеше и пишеше до среднощ. Ала малките брошури от по десетина страници, както и тази със статията му „Възпоменание за Либкнехт“ вече не изпълваха душата му с някогашното възторжено задоволство.

Другарите му се отчуждиха напълно от него и го изхвърлиха от съзнанието си дори като пример за порицание. Престанаха да се занимават както с него, така и с много други като него и разгръщаха все по-нашироко своята дейност. При среща с бившите си другари той веднага започваше да се оплаква, при все че бе истински щастлив сред съвършено еснафския покой на своето ежедневие.

След няколко години се премести на работа в една фирма и бързо-бързо спечели доверието на шефовете си. После се настани в нова и несравнимо по-широка и удобна от досегашната къща, още повече че вече бе баща на няколко деца. А що се отнася до увлечението му, от него като че не бе останала ни следа. Често, изтегнат в креслото с цигара в уста, той се унасяше в спомени за отминалата младост. В такива мигове в душата му се прокрадваше сянка. Ала чисто източното „смирение пред съдбата“ тутакси му идваше на помощ.

Той бе, разбира се, ренегат. Но неговото „Възпоменание за Либкнехт“ импулсира друг един млад човек, загубил в резултат на борсови операции цялото наследено от родителите си състояние. Този младеж прочете статията му и стана социалист. Ренегатът, естествено, не подозираше това. И изтегнат в креслото с цигара в уста, често-често се впускаше в спомени за своята младост, ей така, по човешки, дори твърде по човешки.

В човешкото, в прекалено човешкото има и нещо животинско („Словата на един пигмей“).^[1]