Рюноске Акутагава
Записките на Ясукичи

Бау

Една зимна привечер Ясукичи седеше на втория етаж на мръсно ресторантче и дъвчеше пържена филия, намирисваща на граниво. Върху бялата попукана стена насреща висеше накриво тесен и дълъг лист хартия с надпис: „Предлагам и хотто^[1] сандвичи“. (Веднъж негов колега прочете „успокояващо топли сандвичи“ и най-сериозно се изненада.) Вляво от масата бе стълбата за надолу, а вдясно — прозорецът. Ясукичи дъвчеше хляба и от време на време поглеждаше разсеяно навън. На отсрещния тротоар имаше покрито с ламарина магазинче за стари дрехи, пред което висяха сини работни памуклийки и зеленикави палта.

От шест и половина в училището щеше да има вечер на английския език. Ясукичи бе задължен служебно да присъствува и тъй като не живееше в града, колкото и да му беше неприятно, трябваше да остане след занятията и да си убие времето в тази мръсна дупка. В едно стихотворение на Токи Айка^[2] се казва (моля да ме извините, ако греша):

Принуден съм

далече от дома

да дъвча шницели

като подметки.

О, мила жено! Мила жено!

Всеки път, когато идваше тук, си спомняше стихотворението. Вярно, че все още не беше си намерил мила съпруга, но докато дъвчеше намирисващата на граниво пържена филия и поглеждаше ту към магазинчето за стари дрехи отсреща, ту към надписа „хотто (топли) сандвичи“, започваше някак от само себе си да повтаря: „О, мила, жено! Мила жено!“.

По едно време забеляза, че зад гърба му седят двама морски офицери и пият бира. Единият бе интендант в същото военно училище и Ясукичи го познаваше по физиономия. Но тъй като не общуваше с офицерите, не знаеше името му. Пък и не само името, защото нямаше например представа дали е капитан втори или трети ранг. Знаеше само, че всеки месец си получава заплатата от ръцете му. Другия обаче виждаше за първи път. Двамата офицери си поръчваха поредната бира, като подвикваха: „Ало!“, „Хей!“. Изглежда, не намираха по-подходящи думи. А келнерката тичаше послушно и без сянка на недоволство надолу — нагоре с чаши в ръце. Сигурно затова все не сварваше да му донесе поръчаната вече толкова отдавна чаша чай. Подобно нещо му се случваше не само тук и сега, а винаги и във всички кафенета и ресторанти на града.

Офицерите пиеха бира и приказваха високо. Ясукичи, разбира се, не се вслушваше в разговора им, но по едно време го сепнаха думите: „Излай!“. Ясукичи ненавиждаше кучета. Той например бе един от онези, които се радваха, че и писатели като Гьоте и Стриндберг не са обичали кучета. Затова при тези думи веднага си представи грамадно, расово европейско куче, което може би отглеждаха тук. Представи си го и изтръпна при мисълта, че животното се разхожда зад гърба му.

Извърна се плахо. Но, за щастие, не видя никакво куче. А само интенданта, който надничаше през прозореца и се хилеше. Ясукичи предположи, че кучето е на улицата, и кой знае защо му стана някак неприятно. Интендантът подвикна отново: „Излай! Чуваш ли, излай!“. Ясукичи изви глава и погледна навън. Първото, което видя, бе незапаленият още фенер пред входа с окачена на него реклама за саке марка „Масамуне“. После — неразпънатия сенник. После — чорапите, оставени да съхнат и очевидно забравени на крайчеца на празна бирена бъчва, където събираха дъждовна вода. После — локвите по улицата. После… Така или иначе, вън нямаше ни следа от куче. Само един дванадесет — тринадесетгодишен дрипльо зяпаше нагоре към втория етаж и зъзнеше от студ.

— Излай! Няма ли да излаеш?! — развика се отново интендантът.

В думите му като че имаше някаква тайнствена сила, която привличаше просяка. Момчето направи няколко крачки, все така вторачено в прозореца като сомнамбул. Чак тогава Ясукичи прозря гнусния замисъл, вероломството на интенданта. Гнусен замисъл ли? Защо пък непременно да се нарече така? Може би офицерът просто си правеше експеримент? Експеримент, който цели да разкрие до каква степен човек е готов да пожертвува собственото си достойнство, за да засити глада си. Според Ясукичи обаче този въпрос беше решен отдавна и от подобни експерименти просто нямаше нужда. За печена мръвка Исав^[3] се бе отрекъл от правото си на първороден син. Самият Ясукичи бе станал учител за парче хляб. Стигаха и само тези два факта. Но те като че не можеха да задоволят неспокойната душа на психолога-експериментатор. Всъщност днес на урока по английски, сиреч съвсем неотдавна, Ясукичи бе цитирал на учениците си латинската сентенция: „De gustibus non est disputandum“^[4]. Тъй че всекиму според вкуса. Щом не може без експерименти, експериментирай, помисли си Ясукичи и се загледа внимателно в просяка.

Интендантът млъкна, а момчето се заоглежда тревожно наоколо. Очевидно, макар да нямаше нищо против да се направи на куче, все пак не му се щеше да го видят пешеходците. Затова очите му шареха трескаво надолу-нагоре по улицата, когато офицерът подаде пак червендалестото си лице навън и този път дори размаха нещо.

— Излай! Хайде излай и ще ти хвърля това.

В миг върху лицето на малкия просяк като че лумна ненаситна жажда. Често просяците събуждаха в душата на Ясукичи сантиментално любопитство. Но никога състрадание и жалост. Според него подобни чувства бяха привилегия на глупаците или на лицемерите. Но това дете с отметната назад глава и пламнали очи го накара да изпита минутно състрадание. Да, наистина само „минутно“. Защото той имаше чувството, че гледа не нещастно дете, а излязла изпод четката на Рембранд картина на невръстен просяк.

— Какво, не щеш ли? Излай, ти казвам!

Момчето се намръщи.

— Бау — излая едва чуто то.

— По-високо!

— Бау, бау — излая най-сетне както трябва просякът. В същия миг от прозореца към него полетя един портокал.

Не е нужно да продължаваме. Просякът, разбира се, сграбчи портокала, а интендантът, разбира се, се засмя.

А след седмица в определения ден Ясукичи отиде в интендантството, за да си получи заплатата. С вид на крайно зает човек офицерът премяташе разни папки, разгръщаше купища бумаги и документи. „За заплатата ли?“, попита делово той. „Да“, отвърна със същия тон Ясукичи. Но интендантът, изглежда, бе ужасно зает и все не сварваше да му наброи парите. По едно време дори му обърна гръб и заудря шумно топките на сметалото. Ясукичи изчака и се обади умолително:

— Господин комендант!

Офицерът го погледна през рамо и а-ха да каже: „Една минутка“. Но Ясукичи го изпревари и си довърши мисълта:

— Може би да излая, а, господин интендант?

Ясукичи бе убеден, че е изрекъл тези думи с нежен ангелски глас.

Чужденците

В училището имаше и двама чужденци — преподаватели по разговорен и писмен английски. Единият беше англичанин на име Таунсънд, а другият — американец, Старлет.

Таунсънд — добросърдечен плешив старик, владееше прекрасно японски. Открай време по правило всеки преподавател чужденец, пък бил той и най-неграмотният, говореше надълго и нашироко за Гьоте и Шекспир. Единствен Таунсънд правеше изключение. За щастие той не претендираше да е измислил литературата и когато веднъж стана дума за Уърдзуърт дори заяви: „Нищичко не разбирам от поезия. Чудно какво толкова му харесват на този Уърдзуърт“.

Ясукичи и англичанинът живееха в едно и също курортно градче и пътуваха до училището и обратно с един и същи влак. Пътят беше тридесетина минути. Често, захапали глазгоузките си лули, двамата си приказваха във влака за какво ли не — за тютюна, за училището, за призраци. Като теософ, Таунсънд бе напълно равнодушен към Хамлет, при все че проявяваше интерес към призрака на баща му. Но станеше ли дума за occult sciences^[5], примерно за магии и алхимия, англичанинът тутакси поклащаше печално глава, а ведно с нея и лулата си и казваше: „Трябва да знаете, че не е чак толкова трудно, колкото си мислят непосветените, да отвориш вратата към света на тайнственото. Далеч по-трудно е обратното — да я затвориш. Та затова е най-добре да не се захваща човек с тия неща“.

Другият чужденец — американецът Старлет, бе значително по-млад и голямо конте. Зиме например носеше тъмнозелено палто и червен шал. Освен това понякога, за разлика от Таунсънд, като че преглеждаше новоизлезлите книги. Във всеки случай на една вечер на английския език изнесе обширна сказка на тема „Най-видните представители на съвременната американска литература“. Впрочем според него излизаше, че най-видните съвременни американски писатели са Робърт Луис Стивънсън и О’Хенри^[6].

Старлет не живееше в курортното градче, а в друго, но на същата железопътна линия, тъй че често се случваше да пътуват заедно във влака. Ясукичи почти не помнеше за какво всъщност си приказваха с американеца. Запомнил бе само как веднъж седяха до печката в чакалнята на гарата и търпеливо чакаха влака. Ясукичи заяви, прозявайки се, че смята преподавателската професия за изключително скучна. На красивото мъжествено лице с очила без рамки се изписа искрено удивление и Старлет каза: „Да си преподавател не е професия, а по-скоро призвание. You know, Socrates and Platon are two great teachers… Etc^[7]“. За него бе все едно дали Робърт Луис Стивънсън е янки или нещо друго. Но твърдението му, че Сократ и Платон са педагози, накара Ясукичи оттогава насетне да изпитва към него най-нежни дружески чувства.

Обедна почивка
(Игра на въображението)

Ясукичи излезе от столовата на втория етаж. Щом се наобядваха, военните и цивилни преподаватели обикновено преминаваха в съседната стая за пушене. Но този ден Ясукичи не се отби там, а тръгна надолу по стълбата към градината.

Насреща му приближи тичешком някакъв подофицер, който скачаше през три стъпала като скакалец. Но щом съзря Ясукичи, мигом застана мирно и изкозирува. И в следващия миг прелетя над главата му. Ясукичи отвърна на поздрава с поклон в празното пространство пред себе си и продължи бавно надолу.

На двора сред вечнозелените дървета цъфтяха магнолии. Кой знае защо магнолиите обикновено не обръщат красивите си бели цветове на юг, към слънцето. Ала въпреки това една от тях гледаше право в слънцето. Ясукичи запали цигара и благослови магнолията за нейната оригиналност. В този миг в краката му тупна като хвърлен от някого камък стърчиопашка. Всъщност и тя не му беше чужда. Опашчицата й трептеше и му правеше знаци:

— Насам! Насам! Не натам! Насам! Насам!

Той се подчини и тръгна по посипаната с чакъл тясна пътека. Но на стърчиопашката като че й хрумна друго и тя литна нагоре. Вместо нея на пътеката срещу него се появи висок артилерист. Ясукичи имаше чувството, че това лице му е познато. Артилеристът отдаде чест и отмина забързано. А Ясукичи продължи да пуши. И да разсъждава кой беше този човек. Две крачки, три крачки, пет крачки… На десетата се сети. Разбира се, че Пол Гоген. И сега вместо лопатата той щеше, естествено, да грабне четката си. А след време да бъде убит от побъркания си приятел. Да-а, много тъжно, но какво да се прави.

Пътеката най-сетне го изведе на плаца пред главния вход. Там сред боровете и бамбука стояха две трофейни оръдия. Той долепи ухо до дулото на едното и му се стори, че дочува шум — оръдието като че диша. „Нищо чудно и оръдията да се прозяват.“ Ясукичи приседна под него. И запали втората си цигара. В чакъла, там, където колите завиваха, блестеше гущер. Отрежеш ли крака на човек, никога повече не му пораства нов, но откъснеш ли опашката на гущер, веднага му покарва друга. Запалил цигарата си, Ясукичи се замисли над това, че гущерът е навярно по-голям ламаркианец и от самия Ламарк^[8]. Но както наблюдаваше влечугото, изведнъж то се превърна в ивица мазут върху чакъла.

Ясукичи стана, тръгна обратно, пресече плаца, мина покрай боядисаната сграда на училището и излезе на игрището, което гледаше право към морето. На посипания с червен пясък корт няколко военни преподаватели играеха разпалено тенис. В пространството се разнасяше непрестанно пукотевица. Едновременно с това вляво и вдясно на мрежата се появяваше и чезнеше някаква белезникава черта. Не, не от тенисните топки. Там отваряха невидими бутилки шампанско, което боговете в бели ризи пиеха с огромно удоволствие. Възхвалявайки ги, Ясукичи се отправи този път към задния двор на училището.

Там растяха гъсто рози. Но все още нямаше цветове. Докато ги разглеждаше, забеляза сред храстите гъсеница. Тя лазеше по една изскочила над пътеката розова вейка. После видя друга — на съседното листо. Гъсениците си кимаха, сякаш го одумваха. Ясукичи спря предпазливо и даде ухо на разговора им.

Първата гъсеница: Кога ли и този учител ще се превърне най-сетне в пеперуда? Ами че той все лази ли, лази по земята още от времето на нашите прапрапрадеди.

Втората гъсеница: Може би хората не стават пеперуди.

Първата гъсеница: Не, сигурна съм, че стават. Ето и сега един лети там горе.

Втората гъсеница: Вярно. Лети. Но колко е отвратителен! Освен всичко хората, изглежда, нямат и никакво чувство за красота!

Ясукичи сложи ръка над очите си и се загледа в минаващия над главата му самолет.

Точно в този миг към него се приближи приветливо дяволът, преобразен като негов колега. Впрочем дяволът, който навремето преподаваше алхимия, вече четеше лекции по приложна химия. Захилен до уши, той подхвърли:

— Имаш ли нещо против да се видим довечера?

В смеха му Ясукичи долови отчетливо два стиха от „Фауст“: „Теорията, друже мой, е суха. Зелено е дървото на живота“.

След като се разделиха с дявола, Ясукичи тръгна към училището. Стаите бяха пусти. Той надникваше пътьом във всяка. В една забеляза забравен на черната дъска чертеж по геометрия. Като разбра, че са го видели, чертежът очевидно помисли, че ще го изтрият, и побърза да обясни, като ту се свиваше, ту се разпъваше:

— Нужен съм за следващия час.

Ясукичи се изкачи по стълбата, по която неотдавна бе слязъл, и влезе в учителската стая на филолозите и математиците. Вътре завари само плешивия Таунсънд. За да разсее скуката, старецът си свирукаше с уста и се опитваше да танцува нещо. Ясукичи се засмя горчиво и отиде до мивката да си измие ръцете. В този миг погледна в огледалото и с ужас видя, че само за части от секундата Таунсънд се бе превърнал в очарователен младеж, а той, Ясукичи — в прегърбен плешив старец.

Срам

Ясукичи се подготвяше предварително за всяко занятие. И то не защото смяташе, че щом получава заплата, няма право да се отнася небрежно към задълженията си. А защото профилът на училището бе такъв, че в учебника имаше много терминология и не провереше ли внимателно всяка непозната дума, не беше застрахован от грешки. Ето например „cat’s paw“ уж означава „котешка лапа“, а се оказа, че може да бъде и „лек морски вятър“.

Веднъж на занятие с втори курс пак четяха някакъв разказ за морски пътешествия. Стилът бе направо ужасен и макар че в мачтите свистеше вятър и огромни страшни вълни заливаха безмилостно палубата, всичко това изобщо не стигаше до въображението на читателя.

Ясукичи вдигна един ученик да чете и превежда и потъна в скука. Нямаше никакво желание да предизвиква учениците на разговори по идейни и житейски проблеми. Всъщност дълбоко в себе си всеки учител иска да научи възпитаниците си и на неща извън рамките на своя предмет. На морал, на етика, на светоглед — все едно как ще го нарече човек. Така или иначе, учителят се стреми да ги научи на всичко онова, което му е по-близко на душата от учебника и черната дъска. За съжаление обаче учениците не желаят да научат нищо извън учебника. Не само че не желаят, ами направо ненавиждат учението. Ясукичи бе твърдо убеден в това, тъй че и сега не му оставаше нищо друго, освен да се бори със скуката и да подканя ученика да чете. Но дори когато не скучаеше и поправяше съвестно грешките на учениците, пак му беше ужасно досадно. Ето и сега, след тридесет минути — точно на половината на учебния час, той спря момчето, накара го да си седне и започна сам да чете и превежда ред по ред. Пътешествието в учебника бе все така безнадеждно скучно. Не по-малко скучен бе и собственият му метод на преподаване. Ясукичи напредваше бавно и мъчително като платноходка при безветрие и ту грешеше глаголните времена, ту бъркаше относителните местоимения.

Ала изведнъж осъзна, че до края на отработения предварително пасаж остават само някакви си четири-пет реда, отвъд който бушуваше страховито и пълно с коварни рифове от навигаторски термини море. Той погледна крадешком часовника. До тръбата за междучасие имаше още цели двадесет минути. Ясукичи преведе колкото се може по-бавно и старателно споменатите четири-пет реда, но стрелката мръдна само с три минути.

Ясукичи изпадна в пълна паника. Единственият изход от това положение можеха да бъдат само въпросите на учениците. После, ако въпреки това останеше време, не му оставаше нищо друго, освен да ги пусне по-рано. Той отмести учебника и понечи да попита: „Имате ли въпроси?“. Но изведнъж се изчерви до уши. Защо всъщност се изчерви? И той не можеше да обясни. Макар за него да не представляваше никаква трудност да заблуди учениците, този път пламна целият. Но те, разбира се, не подозираха нищо и го гледаха съсредоточено. Ясукичи отново погледна часовника. После… После грабна учебника и зачете криво-ляво нататък.

Всъщност морските пътешествия си останаха все така скучни. Но собственият му метод на преподаване… Ясукичи твърдо вярваше, че е по-неустрашим и от съпротивляващата се срещу бесен неистов тайфун платноходка.

Храбрият постови

Беше някъде или в края на есента, или в началото на зимата. Във всеки случай ходеше на работа с палто. Веднъж, докато обядваха, съседът му по маса — млад преподавател от военните, му разказа за случилия се неотдавна инцидент. Оказа се, че преди няколко дни среднощ двама-трима въоръжени крадци доплували с лодка до задния двор на училището. Нощният постови ги забелязал и опитал да ги залови сам. Завързала се яростна схватка и в крайна сметка крадците хвърлили постовия в морето. А когато той все пак успял да изпълзи мокър до кости на брега, лодката им била вече изчезнала в непрогледния мрак.

— Постовият се казва Оура. Изиграли го като последен глупак!

Офицерът налапа огромно парче хляб и се усмихна горчиво.

И Ясукичи познаваше този Оура. Часовите бяха няколко и се редуваха на пост в караулката до портала. Винаги козируваха при влизане и излизане на всеки преподавател, независимо дали е цивилен или военен. Ясукичи не обичаше нито да му козируват, нито да отговаря на този поздрав, затова около портала ускоряваше крачка и минаваше толкова бързо, че постовият не сварваше да го поздрави. Само с Оура не беше в състояние да се справи и поне веднъж да приспи бдителността му. Оура седеше в първата караулка и очите му непрекъснато шареха, опипвайки пространството от двете страни на портала. Ето защо още преди Ясукичи да наближи, Оура вече го чакаше изпънат за поздрав, тъй че в крайна сметка Ясукичи реши, че това е предопределение, от което е невъзможно да избяга, и се примири напълно. Не само се примири, но дори зърнеше ли постовия, още отдалеч си сваляше почтително шапката. На всичко отгоре се чувствуваше като заек пред гърмяща змия.

И ето че заради крадците същият този Оура се беше бухнал сред зима в морето. На Ясукичи му стана жал за него, но в същото време не можа да сдържи усмивката си.

Пет-шест дни по-късно го срещна случайно в чакалнята на гарата. Мястото бе, разбира се, донемайкъде неподходящо, но щом зърна Ясукичи, постовият се изпъна както винаги тържествено и козирува. На Ясукичи дори му се стори, че вижда ясно зад гърба му караулката.

— Разбрах, че неотдавна… — поде след известно мълчание Ясукичи.

— Да, не можах да заловя крадците.

— И нещо сте пострадали…

— Отървах се, за щастие, жив и здрав — усмихна се криво Оура и додаде с тон, сякаш се надсмиваше над себе си: — Всъщност, ако исках, щях да хвана поне единия, но каква полза?

— Как каква полза?

— Така е. Нямаше да получа никаква награда. В устава няма точка за подобни случаи…

— Дори да загинеш при изпълнение на служебните си задължения ли?

— Дори тогава.

Ясукичи изгледа Оура. Излизаше, че той дори не се беше канил да рискува самоотвержено живота си. Нещо повече — той бе пуснал крадците, които е бил длъжен да залови, защото е знаел, че няма да получи награда. Ясукичи бръкна за цигара и кимна колкото може по-ведро.

— Да-а, глупаво, наистина. Няма смисъл да се рискува на вятъра.

Оура измърмори нещо като „да“ и кой знае защо помрачня.

— Но ако за такова нещо се полагаше награда…

— Но ако за такова нещо се полагаше награда, щеше ли всеки да се изложи на риск? — попита мрачно Ясукичи. — Лично аз се съмнявам.

Този път Оура не отвърна, но щом Ясукичи захапа цигарата си, веднага драсна кибрит. Ясукичи се наведе към разлюляното червено пламъче и стисна зъби, за да прикрие появилата се неволно на устните му усмивка.

— Благодаря!

— Моля ви, няма защо!

И ведно с тези нищо незначещи думи Оура прибра кибрита в джоба си. Ала Ясукичи бе дълбоко убеден, че този ден е успял най-сетне да разгадае тайната на храбрия постови. Оура бе драснал клечката не заради него, а заради боговете, които призоваваше тайно за свидетели на своята вярност към Бушидо.