Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 槍が岳に登った記, 1911 (Обществено достояние)
- Превод от японски
- Дора Барова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рюноске Акутагава
Заглавие: Разговор в мрака
Преводач: Дора Барова
Език, от който е преведено: японски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: сборник разкази
Националност: японска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Излязла от печат: декември 1986 г.
Редактор: Цветана Кръстева
Редактор на издателството: Ганка Петкова
Художествен редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Емилия Георгиева
Рецензент: Вера Вутова
Художник: Асен Иванов
Коректор: Теодора Гатева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12442
История
- — Добавяне
Акадзава
Излязохме от тъмната смесена гора и водачът обяви: „Това е Акадзава“. Досега бях гледал само в краката си, защото ми притъмняваше от жега и умора, та затова и бях успял да забележа, че тук-там сред влажния мъх цъфтят малки виолетки. Бях забелязал също, че на едно място в ниския бамбуков храсталак белее купчинка заешки изпражнения. Но така и не си давах сметка дали вървим през гора или се провираме през шубраци. Само знаех, че сме се изкатерили стремглаво по камениста пътека. Тъй че щом чух „Това е Акадзава“, изпитах чувството, че най-сетне съм спасен. Чак тогава вдигнах глава и разбрах, че бяхме вървели през гъста смесена гора. Щом си отдъхнах, в очите ми стремглаво започна да нахлува цялата околна панорама. Пред погледа ми се издигаше висока планина. Но не да речеш някоя съвсем обикновена висока планина, а от горе до долу белезникаво сива. Сивото бе с напречни и надлъжни бръчки, във вдлъбнатините се спотайваха по-тъмни, мишосиви сенки. Затова пък издатините искряха така ослепително под жаркото лятно слънце, сякаш все още бяха покрити със сняг. Върху по-голямата част от планината стърчаха остри сиви скали и само тук-там чернееха тъмни пръски растителност. Тя прорязваше планинската гръд, изписвайки буквата М, и пораждаше в душата усещането за безжизнена пустош. А на високия, опънал се като параван масив искреше с цвета на нежносин сатен небето. По него, набухнали от тъмната сянка на светлината и зноя, сияеха като излъскана до блясък мед бели, готови сякаш всеки миг да се разтопят облаци и хвърляха оловнолилава сянка върху внушителния висок планински връх. Опасаната от планината дълга и тясна долина бе, без преувеличение, покрита почти от край до край с камъни. По стръмните й скатове се търкаляха камъни с всички възможни форми и обеми — големи и малки, камъни, които режеха погледа с острия блясък на гранита, червеникави камъни с формата на мастилници, ъгловати като правилни осмоъгълници, камъни, приличащи на вдлъбнати оттук-оттам топки… Каменен водопад. Малко пресилено може би, но като че това е най-точното определение. Вдигаш глава и докъдето погледът ти стига, виждаш само камъни и камъни, и нито една зелена тревичка, нито едно алено цвете. Най-далечните ти се струват не по-големи от рачешки черупки, но колкото повече се приближаваш, толкова по-големи изглеждат, за да станат като тези в краката ти — четириъгълни мишосиви скали, широки около два и високи около метър и половина. Мъртвило и пустош. В душата се поражда неизбежно усещането, че над планините и над притиснатата между тях долина властвува чудовищна сила, пред която човек трябва да падне на колене. „А онова там е заслонът Акадзава“, обяви водачът. Малко по-надолу съгледахме скала, наподобяваща добре натъпкана възглавница. И тя бе невероятно огромна, измерима, да речем, с натрупани едно върху друго три-четири слонски туловища с отсечени крака и хоботи. Скалата бе изненадващо приповдигната отпред и точно под това място личаха следи от огън. Камара от черни главни и бели камъни. Оказа се, че ще спим под скалата. Какво ли ще стане с нас, ако през нощта вземе, че се извърти, мина ми през ума. Скалата закриваше цялата гледка към долината. Пред очите оставаше само безкрайната пустош от разпилени в безпорядък камъни, пепеляви планини, надвиснали от всички страни над главите ни, и бялата заслепителна светлина на жаркото лятно слънце, което ги напичаше безмилостно. Изпитах чувството, че гледам природата право в лицето, и полека-лека ме обзе чудовищна умора.
Три часът призори
„Е, да тръгваме!“, рече Накахара. „Да тръгваме“, отвърнах, но докато си слагах ръкавиците, той вече отмина напред, тъй че когато подвикнах за втори път „идвам“, краката му бяха високо над мен. Вдигнех ли глава, виждах на фона на още бледото утро летния му костюм, който сякаш се олюляваше наляво-надясно. Грабнах тоягата си и също се заизкачвах. Оказа се обаче, че тук изобщо нямаше пътека. Подскачах по разпилените в безпорядък като току-що докарана на пазара риба тон камъни, като от време на време някой се разклащаше под краката ми. Стъпвах боязливо върху следващия, но и той започваше да мърда. Тогава се отпусках по неволя на четири крака и продължавах да се катеря като маймуна. На всичко отгоре бе още тъмно и не виждах нищо наоколо. Давах си отчасти сметка, че нещо белезникаво се изкачва пред мен в мрака, и лазех подире му. Отчаянието ми бе безгранично. Освен това беше страшно студено. Снощи, преди да заспя, си събух чорапите, а на сутринта ги намерих замръзнали и вкоравени. Всеки път, щом се хващах за ръба на някоя скала, студът пропълзяваше през плетените ми ръкавици и ме пронизваше целия. Върхът на носа ми замръзна и едва си поемах дъх. Колчем издишвах, от устата ми излизаше бяла пара. По едно време извърнах поглед назад — чак досами дъното на долината се спущаше нещо черно, сред което се движеше нещо бяло и кръгло и нещо тънко и дълго. Извиках: „Ей!“, и в отговор отдолу също долетя „Ей!“. Това ми напомни как като дете се надвесвах над кладенеца и надавах вик, който се връщаше от дълбините като ехо. Кръглото там в долината бе сламената шапка на Ичимура, а тънкото и дългото — лекото лятно кимоно на Накацука. Що се отнася до черното, то се издигна високо-високо над бездната като гръб на кон и стесни небето. Сред него се подаде като обсидиант от земните недра Яригатаке, вляво и вдясно от който се разгръщаше сякаш безконечната планинска верига между Шинано и Хида, наподобяваща листата на папрат, ту висока, ту ниска. Бистрото небе над нея бе тъмновиолетово, по него блещукаха като бели капчици огромните звезди. Точно срещу Яригатаке все още висеше луната. Бе млада и неуверената й жълта светлина будеше печал. Безмълвието на околната природа пораждаше мисли за покоя на смъртта. Някой случайно откъртил се изпод краката камък затрополяваше гръмливо надолу, но след миг отново се възцаряваше тишина. Пътеката навлезе сред ниски борчета и стъпките ни започнаха да издават влажен, остър и тежък звук. Изведнъж се разнесе писък. Стреснахме се, но водачът ни успокои: „Това е бяла яребица“. Птицата не се виждаше. Само острият й глас пронизваше мрака. Може би проклина хората, помислих си. И кой знае защо ми се стори, че в гласа на яребицата, прорязал тежката тревожна тишина на величавия връх и стигнал случайно до слуха ни, се таи някакъв особен символ.
Около 1911 г.