Оноре дьо Балзак
З. Маркас ^[0]

На монсеньор граф Вилхелм Вюртембергски в знак на почтителна благодарност от автора

Дьо Балзак

Никъде, дори и сред най-забележителните хора на нашето време, не съм срещал човек с такава поразителна външност; изучаването на физиономията му пораждаше отначало тъга, която накрая се превръщаше в почти болезнено усещане. Между този човек и името му съществуваше някакво съответствие. Буквата „Z“, предшествуваща фамилното му име Маркас, буква, която стоеше върху всички адресирани до него писма и която той никога не забравяше, когато се подписваше, тази последна буква на азбуката извикваше в съзнанието нещо съдбовно.

Маркас! Повторете за себе си това име, състоящо се от две срички. Е добре, не долавяте ли в него някакво зловещо значение? Не ви ли се струва, че човекът, който носи такова име, е обречен на мъчения? Макар странно и диво, то има право да бъде съхранено в паметта на потомството. Звучи добре, произнася се лесно и е кратко, както е присъщо на прочутите имена. А не е ли същевременно еднакво нежно и необичайно? И не ви ли изглежда незавършено? Аз не бих се осмелил да твърдя категорично, че имената не оказват влияние върху човешката съдба. Между името на човека и събитията в живота му съществува скрита, необяснима хармония или явна противоречивост, които изненадват; тук често откриваме далечни, но действени връзки. В нашия свят всичко е свързано с всичко. Може би някога човечеството ще се върне към окултните науки.

Не съзирате ли във формата на буквата „Z“ конфликтност на противодействуващи сили? Не чертае ли тя несигурния и странен зигзаг на един неспокоен живот? Какъв вятър е духал тази буква, която във всички езици, където съществува, стои начело на не повече от петдесет думи? Собственото име на Маркас бе Зефирен. Свети Зефирен е много почитан светец в Бретан. Маркас бе бретонец.

Вгледайте се още веднъж в това име: З. Маркас! Цял един човешки живот е във фантастичното съчетание на тези седем букви. Седем! Най-многозначителното от кабалистичните числа. Носителят на това име умира на трийсет и пет години, така че животът му се вмества в седем петилетки. Маркас! Нямате ли чувството за нещо драгоценно, което пада и се разбива ту с трясък, ту безшумно?

Завършвах в 1836 година право в Париж. По това време живеех на улица Корней в някаква странноприемница, чиито стаи се наемаха само от студенти. В дъното на сградата се извиваше стълба, осветявана в началото от уличната светлина, после от малки прозорци и накрая от джамлък. В къщата имаше четиридесет стаи, мебелирани така, както обикновено се мебелират стаи, предназначени за студенти. Какво повече им трябва на младите освен легло, няколко стола, шкаф, огледало и маса? Проясни ли се небето, студентът тозчас отваря прозореца си. Но на тази улица няма съседка, която да ухажва. Отсреща погледът му се натъква на отдавна затворения „Одеон“, с вече потъмнели стени, с малки прозорчета на лоджиите му и широк керемиден покрив. Аз не бях достатъчно богат, за да имам хубава стая и дори въобще да имам стая. Жюст и аз заемахме едно помещение с две легла на петия етаж.

От тази страна на стълбата имаше само две стаи: нашата и друга, мъничка, обитавана от З. Маркас. Шест месеца ние с Жюст не знаехме нищо за нашия съсед. Старата съдържателна на гостоприемницата ни беше казала, че малката стая е заета, но бе добавила, че няма да бъдем обезпокоявани, тъй като наемателят бил извънредно тих. И наистина в продължение на шест месеца нито веднъж не срещнахме нашия съсед и не чухме шум в стаята му, макар че ни делеше тънка стена, която като в много парижки къщи бе направена от летви и мазилка.

Нашата стая, висока седем стъпки, бе облепена с прост книжен тапет с букетчета на син фон. Боядисаният под нямаше лъскавината, която умеят да му придават бояджиите. Пред леглата ни имаше по едно тънко, подръбено килимче. Коминът излизаше почти направо на покрива и толкова пушеше, че се принудихме за наша сметка да го снабдим с похлупак. Леглата бяха кушетки от боядисано дърво и напомняха ученическите кревати в колежите. На камината стояха само два медни свещника, кога със свещи, кога без свещи, нашите две лули, тютюн, разсипан или в торбичка, и купчинки пепел, оставени от гости или от самите нас, когато се случеше да пушим пури. На прозореца висяха две хасени перденца, окачени на железни релси. От двете страни на прозореца се виждаха малки книжни рафтове от дърво на дива череша, позната на всички, които са скитали из Латинския квартал; на тях нареждахме малкото книги, необходими за занятията ни. Мастилото винаги беше в мастилницата и напомняше лава, застинала във вулканичния кратер. Нима коя да е мастилница не може днес да стане Везувий? Притъпените пера използувахме за почистване на лулите ни. Противно на закона за паричното обръщение, банкнотата се появяваше у нас по-рядко, отколкото звонковата монета.

Как да се задържат младите хора в такива стаи? Разбира се, че студентите учат в кафенетата, в театъра, из алеите на Люксембургския парк, у гризетките, навсякъде, дори в университета, само не в своята ужасна стая; ужасна, когато се отнася за работа, и чудесна, когато в нея се бъбри и пуши. Метнете на масата покривка, въобразете си на нея лакомства, предложени от най-добрия гостилничар в квартала, четири прибора и две девойки, поръчайте литографски снимки на тази картина на интимен живот и ви уверявам, че и най-строгият светец би се усмихнал, като я погледне.

Мислехме само за развлечения. Доводите за лекомисления ни живот бяха почерпени от наблюденията ни над една от най-сериозните страни на обществения живот. Жюст и аз не виждахме никаква възможност да си извоюваме що-годе положение в двете поприща, които нашите родители ни бяха принудили да прегърнем. Вместо един адвокат, един лекар — никнат сто. Тълпата ненавижда тези две поприща, които създават илюзии, че са пътища към успех, а всъщност са две арени: на тях се убива, води се борба и не, разбира се, с хладно или огнестрелно оръжие, а с интриги и клевети, със свръхчовешки труд, с кръвопролитни интелектуални походи, каквито бяха походите в Италия за републиканските войници. Днес, когато всичко е сведено до драматична и жестока надпревара на умовете, трябва да се научиш да прекарваш по четиридесет и осем часа на стола пред работната маса, както пълководецът оставаше някога по две денонощия на седлото. Напливът от кандидати принуди медиците да се разделят на категории: има пишещ лекар, лекуващ лекар, лекар политиканствуващ и лекар войнствуващ; четири различни начина да бъдеш лекар, четири раздела, вече препълнени. Що се отнася до петата група, групата на докторите, търгуващи с лекарства, сред тях вече бесува конкуренцията и те се сражават с безсрамни реклами, разлепвани по стените на парижките домове. Във всички съдилища има почти толкова адвокати, колкото и дела. Адвокатът се хвърли и в журналистиката, в политиката, в литературата. Най-после и държавата, обсадена от безчислени претенденти дори за най-нищожните съдебни и административни длъжности, започна да изисква наличие на известно състояние от претендентите. Крушевидната глава на сина на богат бакалин ще бъде предпочитана пред квадратния череп на млад, талантлив мъж без стотинка в джоба. Бедният, непритежаващ нищо младеж, дори и когато денонощно се труди и напряга всички свои сили, рискува след десет години да се озове по-ниско от изходната си позиция. Днес способният трябва да има шанса на бездарника, нещо повече — ако презре недостойните средства, които осигуряват благополучие на пълзящата посредственост, никога не ще успее.

Тъй като познавахме отлично нашата епоха, ние познавахме и самите себе си и затова пред безцелната дейност предпочетохме незаетостта на мислещите безделници, предпочетохме ленивото безгрижие и удоволствието пред безполезния труд, който само би отслабил волята ни и би притъпил остротата на мисълта ни. Бяхме анализирали живота на съвременното общество сред смях, веселие и разговори, което не направи съжденията и изводите по-малко мъдри, нито по-малко дълбоки.

Съзирайки безправието, на което е обречена младежта, ние бяхме поразени от грубото безразличие на властта към всичко, що се отнася до ума, мисълта, поезията. Какви погледи си разменяхме често с Жюст, когато, четейки вестниците, научавахме за политическите събития, за пренията в Камарата, когато обсъждахме поведението на кралския двор, чието упорито невежество може да се сравни само с низостта на придворните, с посредствеността на хората, обкръжили като стена новия трон, хора без ум и достойнство, чужди на науката и на всеки благороден порив, хора без обществена значимост и без духовно величие. Човек не може да си представи по-добра похвала за двора на Шарл X от сегашния двор, ако той въобще може да се нарече кралски двор! Какво неуважение към страната е това — най-обикновени, бездарни чужденци, получили френско поданство, да се въвеждат тържествено в Палатата на перовете! Какво беззаконие, какво оскърбление за младите дарования, за нашите честолюбиви сторонници на културата. На всичко това ние гледахме като зрители и горчиво въздишахме, без да вземем някакво решение относно самите нас.

Жюст, когото никой не бе потърсил в мансардата му и който сам не би потърсил никого, на двайсет и пет години беше вече далновиден политик, човек с невероятна способност да долавя далечните връзки между настоящите и бъдещите събития. Още в 1831 година той ми каза какво по негово мнение предстои да стане и то действително стана: убийства, заговори, господство на евреите, затруднения във вътрешното положение на Франция, духовно обедняване сред висшите класи и могъща, млада струя от ярки таланти в низините, дето най-пламенното мъжество угасва под пепелта на цигарата. Какво можеше да направи Жюст? Семейството му желаеше той да стане лекар. Но да станеш лекар, не означаваше ли двайсет години да чакаш клиентела? И знаете ли какъв стана Жюст? Не знаете. Е добре, той е лекар, но напусна Франция и сега е в Азия. В този миг може би изнемогва от умора в пустинята или умира под ударите на някоя дива орда, а може би е пръв министър на някакъв индийски раджа. Колкото до мен, то моето призвание е практическото дело. Завърших колежа на двайсет години и постъпих на военна служба като прост войник. Разколебан от печалната перспектива, каквато обещава адвокатската професия, аз се впуснах да изучавам мореплаване. Подражавам на Жюст, бягам от Франция, където, за да си извоюваш място, ще изразходваш време и енергия, необходими за най-високи постижения. Следвайте примера ми, приятели мои, аз отивам там, където човек е господар на съдбата си.

Тези сериозни решения бяха взети хладнокръвно в малката стаичка на улица Корней, което не ни попречи да посещаваме Мюзарските балове, да ухажваме весели девойки и да водим безразсъден, привидно безгрижен живот. Решенията ни дълго не можаха да получат определено, конкретно осъществяване. Нашият съсед, Маркас, ни послужи тук като водач; доведе ни до ръба на пропастта или на онази страшна бездна, каквато представлява животът на нашето общество; помогна ни да измерим неподозираната й дълбочина и отрано ни разкри участта, която ни очаква, ако тази бездна ни погълне. Помогна ни да осъзнаем пустотата на всички надежди и на отсрочките, които налага нищетата, когато се съгласяваме да заемем най-нищожни места само за да продължим бурната схватка с текущия ден, да не се откъснем от стихията на Париж, тази велика куртизанка, която с еднаква лекота ви приласкава и ви захвърля, дарява ви с усмивка, а после ви обръща гръб, обезсилвайки с напразни очаквания и най-могъщата воля, градът, където клетникът съществува благодарение само на случая.

Първата ни среща с Маркас ни направи потресаващо впечатление. Когато предиобед се завръщахме от университета, обикновено се чакахме у дома, за да разберем дали не се беше изменило нещо в плановете ни за вечерта. Веднъж, в четири часа следобед, Жюст видя Маркас на стълбата; аз го срещнах на улицата. Бе ноември, а Маркас беше без палто; носеше обувки с дебели подметки, панталони от груб плат и син, закопчан догоре жакет с права яка, която му придаваше вид на военен, още повече че носеше и черна вратовръзка. В тези дрехи, както виждате, няма нищо необичайно, но те хармонираха с лицето и осанката на човека. Първото чувство, което изпитах при вида му, не бе ни изненада, ни учудване, ни тъга, ни интерес, ни съжаление, а по-скоро любопитство, съдържащо нещо от всички тези чувства. Вървеше бавно, с тежка стъпка, издаваща дълбока меланхолия, а главата му бе наведена напред, но не отпусната като у хора, измъчвани от съзнанието за някаква вина. Тази едра, могъща глава, която като че побираше в себе си съкровищата, необходими за краен честолюбец, сякаш бе препълнена с мисли; тя изнемогваше под тежестта на някаква душевна болка, макар в чертите на лицето му да не се долавяше и най-малкият белег на колебания и угризения. А лицето му се определя с една дума. Според старо и доста разпространено схващане всяко човешко лице показва сходство с някое животно. Животното, което напомняше лицето на Маркас, бе лъв. Косите му приличаха на грива, носът, къс, сплескан и широк, беше цепнат на края като у лъва, а челото, подобно на лъвското, се делеше от дълбока бразда на две — две внушителни издатини. Хлътналите бузи подчертаваха още повече косматите силно изпъкнали скули; в ъглите на огромната уста и надлъж по мършавото, жълтеникаво лице се забелязваше гордото очертание на жестоки, конвулсивни бръчки. Това почти грозно лице бе озарено от сиянието на две черни очи, безкрайно нежни, спокойни, дълбоки, натежали от мисъл. Тези очи бяха, ако мога така да се изразя, принизени. Маркас се боеше да погледне, ала по-малко за себе си, отколкото за ония, върху които щеше да спре магнетичния си поглед; той притежаваше някаква сила, но не искаше да я използува; щадеше минувачите, трепереше при мисълта, че може да го забележат. Това не беше скромност, а смирение, не християнско смирение, внушавано от милосърдието, а смирение, подсказвано от разума, от съзнанието за безполезността на талантите в наше време, за невъзможността да проникнем и живеем в съответствуващата ни среда. Този поглед можеше в някои моменти да хвърля мълнии. От тази уста сигурно е излизал гръмовен глас, напомнящ гласа на Мирабо^[1].

— Току-що срещнах на улицата забележителен човек — казах на Жюст още с влизането си.

— Трябва да е нашият съсед — отвърна Жюст, който описа безпогрешно външността на мъжа, когото бях срещнал. — Не може да изглежда иначе човек, който живее като лалугер — заключи Жюст.

— Какво смирение и какво величие!

— Едното се обуславя от другото.

— Колко разбити надежди! Колко осуетени планове!

— Седем мили развалини, обелиски, дворци, кули: развалините на Палмира сред пустинята — каза със смях Жюст.

И тъй, нарекохме съседа си „развалините на Палмира“. Когато отидохме да обядваме в тъжния ресторант на улица Ла Арп, дето бяхме абонирани, запитахме за наемателя на номер 37 и тогава научихме това чудесно име — З. Маркас. Като същински деца, ние повтаряхме повече от сто пъти и с най-различни коментари, шеговити и печални, името, чието произношение се поддаваше напълно на играта ни. Жюст успяваше понякога да изговори 2-то така, сякаш изстрелваше ракета, и след като разтягаше шумно първата сричка на името, глухо и отривисто произнасяше последната, имитирайки падаща стрела.

— А от какво и как живее този човек?

От този въпрос до невинния шпионаж, към който ни тласкаше любопитството, протече толкова време, колкото бе нужно за осъществяването на нашия план. Вместо да скитаме безцелно из улиците, ние се върнахме у дома с по един роман в ръка. И започнахме да четем и да се ослушваме. Всред пълната тишина в нашите две мансарди не чухме нищо друго, освен равното, тихо дишане на спящ човек.

— Спи — рекох аз на Жюст, констатирал този факт пръв.

— В седем часа! — отвърна удивен „докторът“.

Така наричах аз Жюст, който ме бе удостоил с прозвището „министър на правосъдието“.

— Трябва да е много нещастен, за да спи толкова — казах аз и скочих на шкафа, въоръжен с огромен нож, в ръкохватката на който имаше тирбушон. Изрязах в преградната стена кръгла дупка, голяма колкото монета от пет су, и когато залепих око към дупката, видях пред себе си само мрак; не бях и помислил, че вече е тъмно. Към един часа след полунощ, когато затворихме романите и започнахме да се събличаме, неочаквано дочухме шум в стаята на съседа ни: той стана, драсна кибритена клечка и запали свещ. Качих се отново на шкафа и видях, че Маркас седи на стола си и преписва някакви счетоводни книжа. Стаята му беше два пъти по-малка от нашата, креватът заемаше някаква ниша до самата врата. Наистина коридорът, завършващ в неговата бърлога, не отнемаше част от площта й, като в нашата стая. Но теренът, върху който се издигаше къщата, очевидно бе отсечен в ъглите, тъй като външната й стена, опираща в съседната сграда, имаше вид на трапец и точно в този край на къщата се намираше мансардата на Маркас. В стаята нямаше камина, а само малка бяла фаянсова печка, изпъстрена със зелени петна; кюнецът й излизаше на покрива. На прозореца, изрязан в трапеца, висеше извехтяло червеникаво перде. Кресло, маса и неугледно нощно шкафче съставляваха цялата мебелировка на стаята. Бельото си Маркас държеше във вграден в стената долап. Тапетите по стените бяха отвратителни. Очевидно преди Маркас тук бяха живели само прислужници.

— Е, какво видя? — запита „докторът“, когато слязох от шкафа.

— Виж сам — отвърнах аз.

На другия ден, към девет часа сутринта, Маркас лежеше в леглото. Беше закусил с евтин салам: видяхме в паницата, сред трохите, остатъци от тази добре позната нам храна. Маркас спеше. Събуди се едва към единайсет часа и отново започна да преписва книжата; преписаните през нощта страници лежаха на масата. Когато слязохме долу, осведомихме се за цената на обитаваната от него стая — петнайсет франка месечно. За няколко дена изучихме до най-малките подробности начина на живот на З. Маркас. Той преписваше различни книжа, несъмнено срещу заплащане за лист, и предаваше работата си на посредник, който живееше в двора на Съдебната палата; работеше през нощта; от шест до десет спеше, след което отново започваше да преписва до три; после излизаше да предаде преписаното, обядваше за девет су у Мизере на улица Мишельо-Конт, накрая към шест часа се връщаше у дома и веднага си лягаше. Убедихме се, че Маркас не произнася и петнайсет изречения на месец; не разговаряше с никого, дори и на себе си не казваше дума в своята ужасна мансарда.

— Решително „развалините на Палмира“ са страшно безмълвни! — извика Жюст.

Подобно мълчание у човек с такава внушителна външност криеше в себе си нещо дълбоко знаменателно. Когато понякога се срещахме с него, разменяхме погледи, изпълнени с взаимен интерес, но с това се изчерпваше всичко. Неусетно този човек стана за нас предмет на скрито възхищение, без да можем да си обясним причините му. Дали това не бяха простотата и монашеското еднообразие на живота му, аскетичното безумие на волята му или този жалък труд, който позволяваше на мисълта му да бездействува или да работи и говореше за очакване на някакво щастливо събитие или за изградена вече житейска позиция? Дълго бродехме така из „развалините на Палмира“, докато най-после ги забравихме. Та нали бяхме толкова млади! Междувременно дойде карнавалът, този парижки карнавал, който отсега затъмнява стария венециански карнавал и след няколко години ще привлече в Париж цяла Европа, ако, разбира се, злонамерени полицейски префекти не попречат на това. По време на карнавала би следвало да се разрешават хазартните игри; тъпоумните морализатори, успели да забранят игрите, са същински глупци в сметките си и ще склонят да понасят неизбежното зло само когато бъде доказано, че милиони франкове, които биха могли да останат във Франция, изтичат в Германия.

След този весел карнавал за нас, както и за всички студенти настъпиха дни на крайна мизерия. Лишихме се от драгоценни предмети; всеки от нас продаде второто си палто, втория чифт ботуши, втората жилетка — с една дума, всичко, което имахме по два чифта освен приятеля си. Хранехме се само с хляб и с по-обикновени колбаси, карахме я пестеливо, заловихме се да четем, дължахме на странноприемницата наема за два месеца и бяхме сигурни, че всеки от нас има при портиера сметка от шейсет до осемдесет реда за четиридесет-петдесет франка. Не бяхме дръзки, нито весели. Когато трябваше да преминем долната квадратна площадка на стълбата, често само с един скок прескачахме от последното стъпало направо на улицата. В деня, когато тютюнът за лулите ни се изчерпа, се сетихме, че вече от няколко дни не мажем хляба си с масло. Мъката ни беше голяма.

— Няма тютюн — каза „докторът“.

— Няма и палта — добави „министърът на правосъдието“. — А, хубостници ниедни! — рекох аз, като повиших глас. — Начучулихте се като оперетни пощальони^[2], решихте да се предрешите като маскарадни хамали, да вечеряте сутрин и да закусвате вечер у Вери, а понякога и в ресторант. На сух хлебец, господа! II би трябвало да спите под креватите си, вие — недостойни да лежите на тях!…

— Добре де, „господин министре“, но няма тютюн — каза Жюст.

— Време е да пишем на лелите си, на майките си, на сестрите си, че сме останали без бельо, че при парижките разстояния се износва и бельо от желязно трико. Ще разрешим интересен химически проблем, като превърнем това бельо в пари.

— Но трябва някак да се преживее, докато получим отговор.

— Ще отида да потърся заем от приятел, който още не е изчерпал капиталите си.

— А колко ще поискаш?

— Десет франка — отвърнах гордо. Дочул разговора ни, към обяд Маркас почука на вратата и каза:

— Господа, ето ви тютюн. Ще ми го върнете, когато можете.

Бяхме поразени не от предложението — него ние приехме, а от невероятната наситеност, мощност и пълнозвучност на гласа, който може да се сравни единствено с четвъртата струна на Паганиновата цигулка. Маркас изчезна, без да дочака благодарностите ни. Спогледахме се с Жюст в дълбоко мълчание. Да ни протегне ръка човек, който явно бе по-беден от нас! Жюст седна да пише на всички свои роднини, а аз тръгнах да търся заем. Получих двайсет франка от един земляк. В това трудно-весело време още съществуваха игрални домове и в техните недра, твърди като рудните жили в Бразилия, младите хора често рискуваха малкото, което имаха, за да спечелят няколко луидора. Землякът имаше турски тютюн, донесен от Константинопол от някакъв моряк. Даде ми толкова, колкото бяхме получили от З. Маркас. Завърнах се с богатия товар и отидохме да поднесем на съседа ни пачка прекрасен, златист турски тютюн срещу неговия долнокачествен.

— Не пожелахте да ми останете длъжници — каза той. — Връщате ми злато за мед. Деца сте вие, деца… добри деца…

Тези три фрази бяха произнесени с различен тон, с различен акцент! Обикновени думи, но акцентът… О! Акцентът ни сближи, сякаш бяхме отколешни приятели. Маркас беше скрил книжата си, когато бе дочул стъпките ни; разбрахме, че би било неделикатно да го запитаме с какво се препитава, и се засрамихме, задето дотогава го бяхме шпионирали. Стенният шкаф беше отпорен и в него съгледахме две ризи, бяла вратовръзка и бръснач. Видът на бръснача ме накара да потреперя. Близо до прозореца висеше огледало, което не струваше повече от сто сантима. Естествените и пестеливи движения на този човек имаха в себе си някакво сурово величие. Спогледахме се с „доктора“, като че за до се посъветваме какво да му отговорим. Забелязвайки объркването ми, Жюст шеговито запита Маркас:

— Господинът с литература ли се занимава?

— Опазил ме Господ — отвърна Маркас. — Аз не съм толкова богат.

— А аз мислех — казах в отговор, — че в днешно време единствено поезията може да ни доведе дотам — да живеем в мизерни жилища като нашите.

Отговорът ми накара Маркас да се усмихне и тази усмивка заля с ведрина жълтеникавото му лице.

— Амбициозността е не по-малко строга към неуспяващите — продължи той. — Вие, които едва навлизате в живота, тръгнете по отъпканите пътища. Не се стремете към висините, ще се погубите.

— Съветвате ни да останем това, което сме днес — запита с усмивка „докторът“.

В шегите на младия човек има такова наивно, заразително обаяние, че думите на Жюст накараха Маркас да се усмихне отново.

— Какви събития са могли да ви доведат до тази ужасна философия? — запитах аз.

— Отново забравих, че случаят е резултат от гигантско уравнение, на което не всички корени са известни. Когато тръгваш от нула, за да стигнеш до единица, шансовете са неизчислими. За честолюбивците Париж е огромна рулетка и младите хора си въобразяват, че там винаги ще намерят влога си удвоен.

Той ни протегна донесения от нас тютюн и ни покани да запалим с него. „Докторът“ изтича да вземе лулите. Маркас напълни своята и премина в стаята ни, вземайки със себе си тютюна; в неговото копторче имаше само един стол и едно кресло. Бърз като катеричка, Жюст изскочи навън и се върна с някакво момче, натоварено с три бутилки бордо, сирене „Бри“ и хляб.

„Аха — си рекох, без да сгреша с нито една стотинка, — петнайсет франка.“

Жюст важно постави пет франка предплата на камината.

Съществуват несъизмерими различия между контактния, социалния тип човек и човека, живеещ и непосредствена близост с природата. Попаднал в плен, Тусен Лувертюр^[3] умира, без да пророни дума. Желаейки да обясни действията си, Наполеон врещи като сврака, когато се озовава на своя остров. З. Маркас извърши, ала в наша полза, същата грешка. Мълчанието, във всичкото негово величие, се среща само у дивака. Няма престъпник, който да не изпитва чисто социална потребност да повери някому тайните си, когато може мълчаливо да ги остави да паднат с главата му в червения кош до гилотината. Ние видяхме един от ирокезите на предградието Сен Марко да издига мекушавостта на парижанина до висотата на дивашкия стоицизъм: намери се човек — републиканец, конспиратор, французин, старец, чието трагично величие надхвърли всички паши представи за твърдостта на негрите. За презрителното спокойствие на победените червенокожи в изображенията на Купер: Морей^[4], този Гуатимосин^[5] на монтанярите, запази самообладание, нечувано в аналите на европейското правосъдие. Ето какво ни разказа Маркас в това утро, като прекъсваше разказа си само за да изяде парче хляб със сирене и да отпие глътка вино. Бяхме изпушили всичкия тютюн. Понякога само файтони и омнибуси, прекосяващи площада Одеон, ни напомняха с глухия си тропот, че зад прозореца е Париж.

Маркас бил роден във Витре, родителите му живеели с рента от хиляда и петстотин франка. Завършил безплатно семинария, ала отказал да стане свещеник; преизпълнен от горещо желание да продължи учението си, двайсетгодишният Маркас пристигнал в Париж пешком с двеста франка в джоба си. Завършил право, като същевременно работел при някакъв адвокат, комуто станал главен писар. Получил докторска титла, запознал се с древното и новото законодателство и си служел с тях по-добре от най-известните адвокати. Изучил международно право, всички европейски договори, както и практиката на международните отношения. Наблюдавал хората и живота в пет столици: Лондон, Берлин, Виена, Петербург и Константинопол. Никой по-задълбочено от него не бил разглеждал всички прецеденти от практиката на Законодателното събрание. В продължение на пет години писал отчети за заседанията на двете камари, публикувани в един от ежедневниците…

Импровизираше с удивителна лекота, говореше чудесно и можеше да говори дълго с приласкаващия си дълбок глас, който бе обхванал сърцата ни като мрежа. Разказвайки за живота си, Маркас ни убеди, че е велик оратор. Речта му бе спокойна, но не и приглушена, богата откъм багри, но не прекаляваща с обилието им. С вътрешната си жар, с разпалващите масите жестикулации той се родееше с Берие, а с остротата на мисълта, с убедителността си напомняше Тиер, но без да бъде толкова обстоятелствен и колеблив в изводите си. Маркас се надявал отведнъж да се добере до властта, без да се заангажира с каквито и да било доктрини, нужни на първо време на опозиционния деятел и които впоследствие се оказват препятствие за държавника.

Изучил всичко, което истинският държавен деец трябва да знае; ето защо учудването му било безгранично, когато имал случай да се увери в дълбокото невежество на хора, домогнали се до държавното управление във Франция. Ако призванието му го бе подтикнало към учение, природата от своя страна се бе показала щедра към него, като го бе обсипала с дарове, които не могат да се придобият: остра проницателност, самообладание, подвижност на ума, бързина на съжденията, решителност и което съставлява особената сила на този род хора, несекваща изобретателност в избора на средства.

Умъдрен от своя опит, Маркас намерил Франция раздирана от вътрешни разпри след победата на Орлеанската издънка над по-старата. Очевидно политическият терен се бил изменил. Гражданската война сега не може да продължи дълго в провинцията и повече въобще не ще се възобнови. Във Франция оттук нататък ще се води само кратка битка в лоното на правителството и тя ще сложи край на тази борба на идеи, която дотогава е противопоставяла едни на други големи умове. Това положение на нещата ще продължи, докато Франция бъде оглавена от правителство, изключващо всякаква аналогия с правителството на коя да е друга страна: та нали и английското правителство е толкова малко сходно с нашето, колкото и територията на Англия с територията на Франция. Ето защо най-подходящо поприще за Маркас се оказала политическата преса. Беден и следователно без всякакъв шанс да бъде избран в Камарата, той бил принуден да се изяви веднага. И решил да извърши най-тежката жертва за надарения човек — да заработи с перото си за интересите на богат и амбициозен депутат. Новият Бонапарт потърсил своя Борас; този нов Колбер се надявал да намери Мазарин и Маркас сторил на покровителя си огромни услуги без поза, без чувство за превъзходство, без да се оплаква от хорската неблагодарност, сторил ги с надеждата, че ще му помогнат да стане депутат. И желаел само едно: да получи заем, необходим за закупуване на къща в Париж, и по този начин да придобие изисквания от избирателния закон имуществен ценз. Ричард III^[6] искал само своя кон!

За три години Маркас създал един от петдесетте мними политически капацитети, които напомнят ракети в ръцете на хитрец, ловко подхвърлящ от една ръка в друга министерски кресла, както притежателят на уличния марионетен театър сблъсква на сцената стражаря и Полишинел^[7] с надежда за добър сбор. Този човек разчитал изцяло на Маркас, но бил достатъчно умен, за да прецени достойнствата на помощника си и да разбере, че ако Маркас се издигне, ще се задържи като необходим за правителството, докато той би преминал в архива — в Палатата на перовете. Ето защо покровителят му решил да постави непреодолими препятствия по пътя към въздигането на Маркас и прикривайки намерението си под маската на беззаветна преданост, съумял като всички дребни души да изиграе отлично играта си. С времето постепенно започнал да издава неблагодарността си, защото съзнавал, че трябва да унищожи Маркас, за да не бъде унищожен от него. Тези двама мъже, привързани само привидно един към друг, се ненавиждали от момента, в който единият от тях се опитал да измами другия. Държавният деец влязъл в Министерския съвет, а Маркас останал в опозиция, за да предотврати всякакви атаки срещу своя министър; по негово настояване опозицията дори му отправила похвали. За да се избави от морални задължения към помощника си, държавният деец изтъкнал като претекст невъзможността веднага, без предварителна подготовка, да постави на отговорно място опозиционер. Маркас разчитал на такова място, за да може впоследствие, чрез женитбата си, да получи тъй желания избирателен ценз.

Бил на трийсет и две години и вече предвиждал разпускането на Камарата. Убеждавайки се в недобросъвестността на министъра, Маркас го съборил или поне съдействувал енергично за събарянето му и го запокитил в калта. За да си възвърне властта, всеки свален министър трябва да се покаже опасен; опиянен от лъстивите кралски речи и виждащ се министър за дълго време, този човек признал грешките си; осъзнавайки ги, едновременно предложил и малка парична помощ на Маркас, който бил задлъжнял по време на тази борба. Подкрепил вестника, дето работел Маркас, и му издействувал редакторско място. Макар и да презирал министъра, ала обвързан с него чрез сторените услуги, Маркас си дал вид, че прегръща каузата на сваления министър. Без да разкрива всичката мощ на превъзходството си, сега Маркас завоювал далеч по-голям терен от първия път, показвайки половината от това, на което бил способен; неговото министерство просъществувало само двайсет и четири дни. Тук Маркас влязъл във връзка с няколко депутата, разигравал ги както си искал и оставил у тях най-добри впечатления за възможностите си. Неговият манекен отново получил министерски портфейл и вестникът на Маркас станал орган на министерството. Министърът слял вестника с друг вестник единствено за да унищожи Маркас, който впоследствие бил принуден да отстъпи мястото си на богат и нагъл конкурент, с име в средата си и вече яхнал здраво своя Пегас. Маркас отново изпаднал в крайна мизерия; надменният министър отлично знаел в каква пропаст е захвърлил помощника си. Къде да отиде? Негласно предупредени, министерските вестници не желаели сътрудничеството му. Опозиционните вестници също отказвали да му отворят вратите на редакциите си. Маркас не можел да премине към републиканците, нито към легитимистите, тъй като тези две партии са врагове на днешния държавен строй.

— Честолюбивите хора обичат сигурността — ни каза Маркас с усмивка.

С някоя и друга статия за търговски предприятия Маркас смогвал да свърже двата края, макар и много трудно. Участвувал и в съставянето на една от онези енциклопедии, които се появяват на бял свят не благодарение на науката, а на спекулацията. Най-после бил основан някакъв вестник, чието редактиране предоставили на Маркас, но на вестника било съдено да преживее само две години. Тогава именно Маркас подновил връзките си с враговете на министъра, влязъл в партията, действуваща за неговото проваляне, и не след дълго министерството паднало.

Шест месеца след прекратяването на вестника Маркас все още не успявал да намери място за себе си, смятали го за опасен човек, клеветели го безогледно: съвсем неотдавна с няколко статии и един памфлет съсипал някаква крупна финансова и индустриална операция. Заговорило се, че зад него стои могъщ банкер, възнаграждаващ го богато, от когото уж очаквал услуги за вярната си служба. Отвратен от хората и от живота, уморен от петгодишна жестока борба, Маркас, у когото съзирали по-скоро наемник, отколкото велик водач, изпаднал в отчаяние, виждайки как парите развращават мисълта и потиснат от мизерия, се уединил в мансардата си; сега вече Маркас припечелвал само трийсет су дневно, с други думи, точно толкова, колкото му били нужни, за да поддържа съществованието си. И заживял сам, отдаден на мислите си, потекли с тъжна и пуста яснота. Четял вестници, за да бъде в течение на политическите събития. Така живял известно време и Поцо ди Борго^[8]. Маркас, изглежда, е замислял план за сериозна атака, а може би е искал да усвои сложното изкуство да прикрива мислите си и с това отшелническо мълчание да се самонакаже за допуснатите грешки. Причините за това свое поведение той не ни изясни.

Невъзможно е да се опишат невероятно комичните сцени, скрити под математическия синтез на неговия живот: безполезно очакване на благополучието, което отлита, продължително домогване към това благополучие през парижките джунгли, задъхано тичане на просителя, опити да се съюзи с глупци, възвишени планове, осуетени благодарение намесата на някаква тъпоглава жена, разговори с лавкаджии, които искат техните капитали да им донесат и ложи в театъра, и перско звание, и големи проценти; надежди, достигнали най-високата си точка, но които после рухват и се разбиват на прах; чудеса, извършени в стремежа да се обединят противоречиви интереси, които след седемдневен съюз отново тръгват в противоположни посоки; огорчението от неизменното предпочитание, с което глупци и невежи, ала накичени с лентата на Почетния легион се ползуват пред талантливия човек; и накрая онова, което Маркас наричаше стратегия на глупостта: упражнявате натиск върху някакъв човек, той изглежда убеден, кима одобрително с глава, въпросът е почти уреден, но на следващото утро тази гумена топка, смачкана безжалостно от вас, отново е приела прежната си форма, дори още повече се е надула и всичко трябва да се почне отново; заработвате отново, докато се убедите, че имате работа не с човек, а с маджун, който изсъхва на слънце.

Тези хиляди несполуки, тази огромна загуба на човешка сила, хвърлена безцелно, трудностите, на които се натъква добронамерената воля и невероятната лекота, с която може да се причинява зло; две решаващи игри, два пъти спечелвани, два пъти загубвани; ненавист към държавен деец, когото тачат, въпреки че е дървена глава с маска и перука — всички тези големи и дребни неща, макар и несломили силите, гордата и възвисяваща храброст на Маркас, временно го бяха потиснали. Когато се бе видял с пари, той не ги бе разходвал за свои нужди, а си бе доставил божественото удоволствие да ги изпрати на семейството си — на сестри, братя, на стария си баща. Подобно на развенчания Наполеон се задоволявал с трийсет су на ден, а в Париж работоспособният мъж винаги може да спечели трийсет су.

Когато Маркас завърши разказа за живота си, изпъстрен с разсъждения, афоризми и забележки, които издаваха голям политик, достатъчни бяха само няколко взаимни въпроса и отговора относно хода на събитията във Франция и Европа, за да се убедим, че пред нас стои истински държавник — бързо и лесно се преценява човекът, склонил да се изкаже по трудни въпроси; необикновените хора носят сякаш белег на месианско величие и ние бяхме от племето на съвременните левити^[9], макар и още неосенени от Божията благодат. Както вече казах, под привидното лекомислие се криеха благонамерения, които Жюст вече бе осъществил и които се готвех да осъществя и аз.

Обменили мисли по всички тези въпроси, ние излязохме и тримата и въпреки студа се отправихме към Люксембургската градина да се поразходим до обяд. По време на тази разходка нашият все така сериозен разговор докосна невралгичните точки на политическото положение. Всеки от нас изрече своя мисъл, свое впечатление или дума, своя шега или принцип. Касаеше се вече не само за мащабния живот, който току-що ни бе нарисувал Маркас, войнът от политическите битки. Това не бе и ужасяващият монолог на претърпелия крушение мореплавател, захвърлен от бурята в мансардата на улица Корней, а диалог, в който двама образовани млади хора с изострено духовно око за истините на епохата се опитваха под ръководството на по-възрастния да си изяснят собственото бъдеще.

— Защо — запита Жюст — не изчакахте търпеливо удобния случай, защо не постъпихте като единствения човек^[10], който по време на Юлската революция съумя да се задържи на гребена на вълната и благодарение на това успя?

— Нима не ви казах, че са ни известни всички корени на уравнението, създадено от случая? Карел^[11] се намираше в положение, напълно идентично на положението на нашия оратор. Този мрачен млад човек, този скептичен и проницателен ум носеше в себе си цяло правителство, а човекът, за когото ми говорите, просто умееше да надиграва събитията. Истински силният човек бе Карел. Е, и какво? Първия правят министър, а Карел си остава журналист; непълноценният, но гъвкав човек живее, Карел умира. Забележете, че този човек върви по пътя към своята цел вече цели петнайсет години и все още е на път; и може да попадне между две пълни с интриги коли на големия път към властта и да бъде смазан. Той не произхожда от знатен род, не се радва като Метерних на кралско благоволение или като Вилел на топлата стряха на сплотеното мнозинство. Аз не вярвам, че днешният строй ще просъществува още десет години. И така, предвиждайки подобна неблагоприятна за мен ситуация, аз в същото време и закъснявах, защото, ако не желаех да бъда пометен от движението, което предвиждам, би трябвало вече да заемам висок пост.

— Какво движение? — запита Жюст.

— Август 1830 година — отвърна Маркас тържествено, като протегна ръка към Париж, — този август, изваян от младежта, чиито корави ръце връзваха снопи, от мислещите хора, които отгледаха реколтата, забрави подвига на младежта и на интелигенцията. Младежта ще избухне като котел на парна машина. Младежта във Франция няма изход и в нейните среди расте лавина от отречени възможности, от бурни и законни стремежи; младежта встъпва в брак без желание, семействата не знаят какво да правят с децата си; какъв призив ще разтърси тези маси — не зная; но те ще връхлетят върху днешния строй и ще го сринат. Съществуват закони за приливи и отливи в историческото битие, които Римската империя не взе под внимание по време на варварските нашествия. Днес тези варвари са надянали маската на мислещи същества. Законите за пренаситеността бавно, неумолимо действуват в този момент сред нас. Върху правителството лежи най-голямата вина за това: то подценява двете сили, на които дължи всичко, позволи да вържат ръцете му закони, които са студена, нелепа фикция на разума, и прилича на жертва, готова да отиде на заколение. Луи XIV, Наполеон, Англия бяха и продължават да бъдат жадни за млади, мислещи хора. Във Франция младежта е обречена; над нея тегнат новите закони, усложненият избирателен ценз, порочното съставяне на министерствата. Вземете състава на Изборната камара — там няма да намерите нито един трийсетгодишен депутат: младостта на Ришельо и Мазарини, младостта на Тюрен и Колбер, на Пит и Сен Жюст, младостта на Наполеон, на принц Метерних не биха намерили в нея място. Борк, Шеридан, Фокс не биха могли да бъдат нейни членове. Дори и когато политическото пълнолетие бъде сведено до двайсет и една години и бъдат отстранени всички ограничения на правото да си избиран в Камарата, департаментите и тогава ще избират хора, подобни на днешните депутати, хора без всякакъв политически усет, неспособни да говорят, без да осакатяват граматиката, хора, сред които в продължение на десет години едва ли би се намерил истински държавник с остро обществено чувство. Не е трудно да се открият причините, водещи до едно или друго събитие, трудно е да се предвиди самото събитие. Днес тласкат младежта към републикански идеи; тя се надява Републиката да я изведе от това състояние на безправие. Спомня си за млади депутати и млади генерали! Неблагоразумието на правителството е сравнимо само със скъперничеството му.

Този ден имаше за нас огромно значение: думите на Маркас затвърдиха решението ни да напуснем Франция, където младите, обещаващи и пълни с енергия хора биват смазвани под парализиращия гнет на алчни, завистливи и бездарни парвенюта. Отидохме да обядваме заедно на улица Ла Арп. Оттук нататък нашите отношения се установиха така — ние му засвидетелствувахме почтителна обич, а той ни оказваше най-енергична помощ в сферата на идеите. Този човек знаеше всичко, беше изучил задълбочено всичко. В желанието си да ни бъде полезен огледа внимателно целия социално-политически свят и потърси страната, дето изгледите за осъществяване на плановете ни бяха най-многобройни и най-благоприятни. Подсказа ни отраслите на знанието, към които трябваше да насочим усилията си; накара ни да бързаме, като се позоваваше на цената на времето, и ни уверяваше, че емиграцията е неизбежна, че тя ще отнеме на Франция каймака на енергията й, на младите й умове, че тези по необходимост проницателни умове ще заемат най-добрите места и ето защо ние сме длъжни да ги изпреварим. Оттогава ние твърде често осъмвахме над книгите. Великодушният ни учител написа няколко бележки — две за Жюст и три за мен; това са великолепни ръководства, чертаещи път към живо самопознание, сигурни ориентири за реалността, които може да набележи само геният. Тези просмукани от тютюн страници, изписани с нечетлив, почти йероглифен почерк, съдържат най-ценни указания, безпогрешни предвиждания. Проникновената мисъл на Маркас е изрекла в тях прогнози относно Америка и Азия, осъществили се, преди още ние с Жюст да заминем.

Маркас, както впрочем и ние, бе изправен пред крайна бедност; изкарваше как да е прехраната си, но не му оставаше нищо за бельо, дрехи и обуща. Не се представяше за по-добър, отколкото бе всъщност; мечтаейки за власт, беше мечтал и за разкош. Но не признаваше за истинския Маркас оня, който виждахме във физическия му облик. Отдаваше своеобразната си телесна обвивка на случайностите на реалния живот. Живееше чрез диханието на честолюбието си, мечтаеше за мъст и сам се укоряваше, че се поддава на такова празно чувство. Истинският държавник трябва да бъде чужд на всякакви дребни пристрастия и като ученият да се вдъхновява единствено от любовта към науката, жаден да постигне невероятните й възможности, величавата й перспектива. В тези дни на крайни лишения Маркас ни се стори велик, дори страшен; имаше нещо ужасяващо в пронизващия му поглед, който сякаш съзерцаваше друг свят, извън света, открит за очите на обикновените хора. За нас той бе предмет на изучаване и възторг, тъй като младият човек (кой от нас не е изпитвал това) остро чувствува потребност да се възхищава; младежът се привързва лесно; по природа той е склонен да се подчинява на хора, за които мисли, че го превъзхождат, както е готов беззаветно да служи на велики цели. Особено учудване предизвика у нас равнодушието му към любовта: жената никога не беше смущавала живота му. Когато веднъж докоснахме тази вечна тема на разговор между французи, той каза просто:

— Те струват твърде скъпо!

А после, забелязал, че Жюст и аз се спогледахме, добави:

— Да, твърде скъпо. Жената, която купувате, а тя е най-евтината, изисква от вас много пари; другата, която ви се отдава, отнема всичкото ви време! Жената задушава всяка дейност, всеки стремеж. Наполеон я беше свел до онова, което трябва да бъде. В това отношение той бе велик, не затъна в разорителните истории на Луи XIV и Луи XV, но и той плати дан на любовта.

Ние с Жюст открихме, че подобно на Пит, в чийто живот Англия напълно бе заменила жената, Маркас носеше в сърцето си Франция; тя бе негов кумир; всичките му мисли принадлежаха на родината. Съзнанието, че държи в ръце средството за изцеление на злото, което разяждаше обществения й живот, и че не може да го приложи, го изпълваше със съжаление и гняв; гневът му се усилваше при мисълта за изостаналостта на Франция спрямо Англия и Русия. Франция на трето място! Този стон непрестанно отекваше в разговорите му с нас. Страданието на родината се бе превърнало и в негово страдание. Борбите между кралския двор и парламента, изпълнени с толкова колебания и превратности в ущърб на държавното благополучие сравняваше с дребни разпри на вратари.

— Оставят ли ни на спокойствие, то е винаги за сметка на бъдещето.

Една вечер ние с Жюст работехме в стаята си, където цареше дълбока тишина. Маркас се беше прибрал, за да преписва книжата си, след като бе отказал помощта ни въпреки нашите най-настоятелни молби. Бяхме му предложили да го отменяме, за да му спестим две трети от този затъпяващ труд; ала той се разсърди и ние повече не настояхме. Неочаквано в коридора се разнесоха стъпки; наострихме уши и се спогледахме. Почука се на вратата на Маркас, който никога не я заключваше. Чухме нашият велик човек да казва:

— Влезте!

А после:

— Как! Вие тук?!…

— Да, аз самият — отвърна бившият министър.

Това бе Диоклециан^[12] неизвестния мъченик. Нашият съсед и гостът му поведоха разговор шепнешком. Маркас се обаждаше рядко, както става на заседания, където просителят започва с изложение на фактите. И изведнъж избухна, когато му направи някакво предложение, чиято същност така и не разбрахме.

— Самият вие ще ми се надсмеете, ако ви повярвам — каза той. — Времето на йезуитите мина, но йезуитщината продължава. Вие не сте искрен и в макиавелизма, и във великодушието си. Спокойно разчитате на други, а на вас не може да се разчита. Дворът ви гъмжи от кукумявки, които се боят от светлината, от старци, които треперят пред младежта или въобще не се занимават с нея. Правителството има за образец кралския двор. Вие тръгнахте да дирите останките на империята, както Реставрацията зачисли на служба волтижьорите^[13] на XIV век. Отстъпленията, продиктувани от страха и подлостта, се смятат за изкусни маневри; но трудностите няма да закъснеят и на сцената отново ще излезе младежта както в 1790. Всички хубави постижения в тези години са нейно дело. Днес вие сменяте министрите, както болният сменя положението си в леглото. Тези колебания говорят за слабост на правителството ви. Порочната система ще се обърне срещу вас, защото Франция ще се умори от лицемерието ви. Тя, разбира се, няма да ви каже, че е уморена; никой не знае от какво загива — да се издири първопричината, е дело на историка. Но вие сигурно ще загинете, защото не използувахте силите и енергията на френската младеж, нейната самоотверженост и нейната жар; защото изолирахте способните хора и не ги обградихте с разбиране и с любов и във всичко предпочитахте посредствеността. Сега молите за поддръжката ми; но вие принадлежите към онази обречена прослойка, чиито груби интереси я правят отвратителна, която трепери, гърчи се и която, като се смалява, иска да смали и Франция. Моите възгледи, моите идеи ще бъдат за вас отрова; вие вече два пъти ме изиграхте и аз два пъти ви съборих, това ви е известно. Трети съюз с вас би имал за мен сериозни последствия. Аз ще се самоубия, ако още веднъж позволя да ме измамят, защото ще загубя вяра в себе си. И вината ще бъде моя, не ваша.

Тогава чухме гостът да произнася най-смирени думи, най-горещи обещания да не лишава страната от ярки таланти, дори намекна за родината. Маркас отвърна с едно многозначително „О, о!“, надсмивайки се над лъжепокровителя си! Сега вече държавникът заговори по-открито. Призна превъзходството на бившия си съветник, задължи се да му даде възможност да заеме място в държавния апарат, да стане депутат; после му предложи много висок пост, като го увери, че оттук нататък той, министърът, ще се подчинява на Маркас, тъй като можел да работи само под негово ръководство. Включен бил в състава на набелязаното ново министерство и не искал да се върне към властта, без Маркас да получи място, отговарящо на способностите му; вече разговарял по въпроса и било общо убеждението, че Маркас просто е необходим.

Маркас отказа.

— Никога досега не съм бил в състояние да изпълня ангажиментите си, а сега, когато се предоставя случай да устоя на обещанията си, вие се отказвате.

Маркас не отговори. Министерските обувки заскърцаха из коридора и се отправиха към стълбата.

— Маркас! Маркас! — извикахме и двамата, като се втурнахме в стаята му. — Защо отказа? Той бе искрен. Условията му са почтени. А вие ще се договорите и с министрите.

В един миг приведохме сто довода на Маркас; гласът на бъдещия министър звучеше сериозно, убедително; макар и да не бяхме го видели, чувствувахме, че не лъже.

— Но аз нямам прилични дрехи — отвърна Маркас.

— Разчитайте на нас — каза Жюст, като ме погледна. Маркас има смелостта да ни повярва, в очите му блесна мълния; прекара ръка в косите си и ги отметна назад с жест на човек, повярвал в щастието; и когато, така да се каже, ни откри лицето си, видяхме пред себе си човек, който ни бе съвършено непознат. Маркас възвишен, Маркас на власт, това бе човешката духовност в стихията си, птица, отново полетяла във висините, риба, възвърнала се във водата, кон, препуснал в родната степ. Ала миг само след това лицето на Маркас отново потъмня, сякаш прозря съдбата си. Уродливото съмнение следваше неотстъпно белокрилата надежда. Оставихме Маркас сам.

— А, виж ти, виж — обърнах се към „доктора“, — дадохме обещание, а как ще го изпълним?

— Ще помислим за това, когато си легнем отвърна Жюст, — и сутринта ще поговорим.

На следващото утро отидохме да се поразходим в Люксембургската градина. Имахме достатъчно време да размислим върху всичко, което се беше случило вчера, и с изненада констатирахме, че Маркас, този духовен великан, който с лекота решаваше най-сложните теоретически и практически проблеми на политиката и обществения живот, бе безпомощен пред дребнаво житейското и обикновеното. Но тези възвишени натури са способни да се препъват в песъчинка, да осуетяват големи замисли само защото не са разполагали с някакви си хиляда франка. Такъв е случаят с Наполеон, който не тръгнал за Индия, защото нямал ботуши.

— Е, измисли ли нещо? — запита ме Жюст.

— Измислих — може да се ушие костюм на кредит.

— При кого?

— При Юман.

— Как?

— Юман, драги мой, никога не ходи у клиентите си, клиентите ходят при него; така че Юман не знае дали съм богат, или не; знае само, че съм елегантен и че нося ефектно дрехите, които ми шие. Ще му кажа, че на главата ми се е тръснал някакъв чичо от провинцията и че равнодушието му към естетиката на облеклото ме злепоставя крайно много пред изисканото общество, в което възнамерявам да се оженя… Юман да не се казва Юман, ако изпрати сметката за новия костюм по-рано от три месеца.

Докторът намери идеята чудесна за водевил, ала отвратителна за реалния живот и се усъмни в успеха й. Но, кълна ви се, Юман уши костюм на Маркас и като истински художник в занаята си уши го тъй, както подобава за политическия деятел.

Жюст предложи на Маркас двеста златни франка, спечелени, като купи на кредит два часовника и ги заложи в Мон дьо Пиете. Колкото до мен, аз не обясних как бях набавил шестте ризи и необходимото бельо, които ми струваха само удоволствието да ги поискам от главната продавачка в един магазин, с която бях танцувал на карнавала. Маркас прие всичко, без да ни благодари повече, отколкото трябваше. Само поиска да узнае по какъв начин се бяхме сдобили с тези богатства и ние за последен път го накарахме да се разсмее. Гледахме нашия Маркас, както навярно корабопритежателите гледат кораба си, когато вече издига платната и за чието екипиране са изразходвали всичкия си кредит, всичките си средства.

Тук Шарл замълча, потиснат сякаш от спомените си.

— А какво стана по-нататък — запита някой от слушателите.

— Ще ви го кажа с две думи, защото това не е роман, а действителен случай. Ние не видяхме повече Маркас. Министерството се задържа три месеца и след сесията падна. Маркас се върна при нас без стотинка, изтощен от работа. Беше надникнал в самото дъно на кратера, наречен власт, и се връщаше от висотата й с начало на нервна треска. Болестта се разви бързо; обградихме болния с грижи. През първите дни Жюст доведе главния лекар на болницата, където беше постъпил като практикант. Аз живеех вече сам в нашата стая и наглеждах редовно Маркас като най-грижовна милосърдна сестра. Но и грижи, и наука — всичко бе напразно. През януари 1838 година Маркас сам почувствува, че е пред прага на смъртта. Държавникът, комуто в продължение на шест месеца бе служил за дясна ръка, не дойде да го навести, нито изпрати хора да попитат за здравето му. Маркас изрази пред нас дълбокото си презрение към правителството. Той сякаш бе загубил вяра в съдбините на Франция и това неверие, изглежда, бе причинило болестта му. Смяташе, че е открил предателство в самото сърце на властта — не осезаема, зрима измяна, установена по силата на фактите, а измяна в резултат на една порочна система на подчиняване на националните интереси на личния егоизъм. Мисълта, че Франция е изправена пред упадък, влошаваше състоянието му. Един от водачите на партията, против която се беше борил, в мое присъствие му бе предложил да се присъедини към тях. Омразата му към ония, на които се бе опитал да служи, беше толкова голяма, че той с радост би влязъл в коалицията, набелязана вече между различните политически групировки, обединени единствено от общия стремеж да смъкнат кралския гнет. Но на изпратения при него посредник Маркас отвърна с думите, произнесени някога в парижкото кметство: „Твърде късно.“^[14]

Маркас не остави дори с какво да бъде погребан. Жюст и аз употребихме немалко усилия да му спестим срама от колата за бедни и само двама съпроводихме ковчега на З. Маркас, който бе хвърлен в обща могила на гробището Монпарнас.

Всички се спогледахме с тъга, когато чухме края на тази история — последната от историите, които Шарл Рабурд ни разказа в навечерието на деня, когато трябваше да вземе кораба за Хавър на път за Малайските острови. Защото всеки от нас познаваше не един Маркас, не една жертва на политическата всеотдайност, възнаградена с измяна или със забрава.

Бележки

[0] Повестта се появява за пръв път под заглавие „Смъртта на честолюбеца“ на 25 юли 1840 година в списанието „Ревю паризиен“, чийто основател и главен редактор е Балзак.

В 1846 година е включен в „Сцени от политическия живот“ (първо издание на „Човешка комедия“) под окончателното си заглавие „З. Маркас“. ↑

[1] Мирабо, Оноре Габриел (1749–1791) — представител на интересите на крупната буржоазия от края на XVIII столетие. ↑

[2] Оперетен пощальон — облеклото на пощальон дошло на мода след успеха на комичната опера на А. Адам (1836). ↑

[3] Тусен Лувертюр (1743–1803) — вожд на въстаналите негри на остров Хаити, предаден на френските власти в 1802 година и затворен в крепост, където и умира. ↑

[4] Морей, Пиер — участник в Юлската революция, екзекутиран в 1836 година, обвинен в подготовка на крупен терористичен акт срещу Луи-Филип. ↑

[5] Гуатимосин — последният мексикански цар, пленен от испанския завоевател Кортес в 1521 година; подложен на жестоки изпитания, той не издал на испанците местонахождението на мексиканските съкровища. ↑

[6] Ричард III — английски крал (XV в.), герой на едноименната историческа хроника на Шекспир, възкликнал по време на сражение: „Кон! Кон ми дайте! Кралство срещу кон!“ ↑

[7] Полишинел — герой на стария френски марионетен театър. ↑

[8] Поцо ди Борго (1764–1842) — руски дипломат, по произход корсиканец; царски посланик в Париж след падането на Наполеон, представлявал Русия на конгреса на Свещения съюз. ↑

[9] Левити — свещенослужители у древните юдеи. ↑

[10] Единственият човек — тоест Адолф Тиер (1797 — 1877) — френски реакционен политик, заемал при Юлската монархия редица министерски постове. Палач на Парижката комуна. ↑

[11] Карел, Арман (1800–1836) — френски публицист от либералнобуржоазното крило. ↑

[12] Диоклециан (284–305) — римски император, известен с гоненията си срещу християните. ↑

[13] Волтижьори — от елитната френска лека пехота. Тук (в преносен смисъл) роялисти, мечтаещи за нов „златен век“ като при Луи XIV. ↑

[14] „Твърде късно“ — отговор на участниците в Юлската революция на искането на Шарл X да се отменят реакционните им „заповеди“, издадени няколко дни преди свалянето му. ↑