Стефан Цвайг
Играчът на шах

Стефан Цвайг
Шахматна новела

Върху големия параход, който щеше да напусне по полунощ Ню-Йорк в посока към Буенос-Айрес, царуваше обичайното за последния момент оживление. Пасажерите се качваха на парахода, съпровождани от тълпа приятели, разносвачи на телеграми с кривнати на една страна каскети, викаха различни имена из салоните, носеха се куфари и цветя, любопитни деца тичаха от единия до другия край на парахода, докато оркестърът свиреше непрекъснато и без да се смущава.

Застанал на палубата за разходка малко настрана от движението, аз разговарях с един приятел, когато съвсем близо до нас припламнаха една или две светкавици — очевидно беше, че в последния момент преди тръгването фотографират някаква забележителна личност. Приятелят ми погледна в тази посока и се усмихна: „Имате рядка птица на борда: Центович.“ И тъй като долови по вида ми, че не го разбирам, той прибави вместо обяснение: „Мирко Центович, световен шампион на шах. Той прекоси Съединените щати от изток към запад, излизайки победител във всички турнири. Сега отива да събира нови лаври в Аржентина“.

Тогава аз си спомних този млад шампион и някои подробности от учудващата му кариера. Приятелят ми, който четеше вестниците по-внимателно от мен допълни спомените ми с цял куп анекдоти.

Преди около една година Центович бе настигнал изведнаж най-прочутите майстори на шаха. Алйехин, Капабланка, Тартаковер, Ласкер и Боголюбов не можеха вече да го научат на нищо ново. Откак Рецевски, седемгодишното дете-чудо се беше отличило на турнира в Ню-Йорк през 1922 година, никой не беше виждал толкова тъмна до тогава личност да привлича с повече блясък вниманието на света върху прочутата колегия на играчите на шах, защото интелектуалните способности на Центович не бяха позволили по никакъв начин да му се предскаже такова блестящо бъдеще. Говореше се, че този шампион не бил способен да напише и едно изречение, дори на собствения си език, без да направи поне няколко правописни грешки. А според думите на един побеснял от гняв партньор, „неговата липса на култура била универсална“.

 

 

Центович беше син на беден славянин-моряк, чиято лодка бе блъсната една нощ и преобърната в Дунава от някакъв шлеп, натоварен с жито. След смъртта на бащата детето, което беше на дванадесет години, бе прибрано от селския свещеник и отличният Божи служител се стараеше честно и почтено да накара това мълчаливо и апатично момче да повтаря уроците, които не бе запомнило в училище.

Но тези опити останаха напразни. Мирко навеждаше широкото си чело върху буквите, които му бяха обяснили вече стотина пъти и се заглеждаше в тях с празен поглед; мозъкът му беше неспособен да задържи и най-елементарните знания. На четиринадесет години той все още си помагаше с пръстите си при смятане и успяваше да прочете някоя книга или вестник само с цената на най-големи усилия. Не можеше да се каже, обаче, че му липсва добра воля. Той вършеше послушно всичко, което му заповядваха, носеше вода, цепеше дърва, работеше из полето, чистеше кухнята; с една дума, извършваше грижливо макар и много бавно всичко, което се искаше от него.

Но онова, което натъжаваше най-много добрия свещеник беше пълното безразличие на неговия чудноват възпитаник. Той не предприемаше нищо, не задаваше никога въпроси и не играеше с връстниците си: щом свършеше работата си, можеха да го видят седнал в някой ъгъл на стаята с онзи празен и неопределен израз на изведени на паша овци, без да проявява какъвто и да е интерес към онова, което ставаше около него. Вечер свещеникът запалваше дългата си лула и сядаше да изиграе всекидневните си три партии шах с кавалерийския подофицер. Тогава юношата приближаваше до масата русия си перчем и се втренчваше мълчаливо в шахматната дъска с очи, които изглеждаха заспали и безизразни под тежките си клепки.

Една зимна вечер двамата партньори бяха погълнати в играта си, когато се зачуха звънците на някаква шейна, която се плъзгаше по улицата и се приближаваше все повече. В стаята се втурна един селянин с побеляла от сняг шапка и помоли свещеника да дойде и даде последното причастие на неговата стара майка, тъй като тя била на смъртния одър. Свещеникът го последва веднага. Кавалерийският офицер, който още не беше изпил бирата си, напълни отново лулата си и се залови да навлича тежките си ботуши, за да си върви. Изведнаж той забеляза, че погледът на Мирко оставаше втренчен върху започнатата партия.

— Е добре, искаш ли да довършиш! — каза той на шега, тъй като беше убеден, че младият сънливец не ще може да премести правилно дори и една пионка.

Момчето вдигна срамежливо глава, направи утвърдителен знак и седна на мястото на свещеника. След четиринадесет хода подофицерът беше бит и принуден да признае, че не дължеше поражението си на някаква нехайност от негова страна. Втората партия завърши по същия начин.

— Но той е също като магарето от Библията, — възкликна смаяният свещеник, влизайки в стаята. И обясни на по-малко запознатия със Светото писание подофицер, как се бе извършило подобно чудо преди около две хиляди години — съвсем неочаквано едно лишено от говор създание произнесло пълни с мъдрост думи.

Въпреки напредналия час добрият отец не можа да устои на желанието да премери силите си със своя възпитаник. Мирко го победи много лесно. Играта му беше бавна, но издържлива и непроницаема. Самият той не вдигаше тежкото си чело, наведено над дъската за шах. Сигурността на тактиката му беше неоспорима; нито подофицерът, нито свещеникът успяха да спечелят през следващите дни макар и само една партия срещу него. Свещеникът, който познаваше по-добре от всеки друг изостаналостта на ученика си във всички други области, беше любопитен да узнае, до къде стига тази негова необикновена дарба. Той заведе Мирко при селския бръснар, накара го да постриже рошавата му коса с цвят на слама, за да го направи по-представителен и го отведе с шейна до малкия съседен град. Той познаваше там неколцина запалени играчи на шах, които бяха по-силни от него и седяха постоянно в един ъгъл на кафене Гранд-плас.

Когато той влезе вътре, тикайки пред себе си петнадесет годишното момче с руси коси, червени бузи и покрити с агнешка кожа рамене, всички присъствуващи ококориха очи. Младежът остана като закован на мястото си с плахо сведен поглед, докато го повикаха при една от масите. Той загуби първата партия, тъй като никога не бе виждал своя покровител или кавалерийския офицер да започват играта с така наречената „сицилианска увертюра“. Вторият път той спечели на нула партията срещу най-добрия от играчите, като би един след друг и всички останали.

Така малкият югославянски град стана театър на едно значително събитие, а първенците му присъствуваха развълнувани на сензационните първи прояви на този млад селски шампион. Решиха да задържат това младо чудо до другия ден, за да могат да предупредят за присъствието му всички останали членове на клуба, преди всичко граф Симсич, фанатичен поклонник на шаха. Но свещеникът, който гледаше със съвсем нова гордост на своя ученик, не можеше да изостави домашните си задължения: той заяви, че е готов да остави Мирко при тези господа, за да могат да го изпитат още по-добре. И така младият Центович беше настанен в хотела на разноски на играчите на шах. Тази вечер той видя за първи път през живота си клозет с текуща вода.

В неделя подир обед момчето остана цели четири часа седнало неподвижно пред дъската за шах в препълнената зала, побеждавайки всичките си противници. То не каза нито дума и дори не вдигна очи. Някой предложи комбинирана партия. Необходими бяха много усилия, за да се обясни на момчето, че под това се разбира игра, при която той ще бъде сам срещу няколко противника. Но щом като разбра какво се иска от него, той се изправи веднага и започна да обикаля бавно от една маса до друга, скърцайки с грубите си обувки. В края на краищата той спечели седем от осемте партии.

Сега започнаха дълги разправии. При все че новият шампион не беше от самия град, духовете се надигнаха. Кой знае, дали малкото градче, чието съществуване едвали беше споменато в географските карти, нямаше да се отличи, давайки на света един прочут човек. Един импресарио на име Келер, който се занимаваше обикновено с намиране на песни и певци за гарнизонното кабаре, се показа готов да отведе младия феномен във Виена при някакъв забележителен учител, който, казваше той, трябвало да го усъвършенствува в изкуството му. Нужно беше само, някой да пожелае да посрещне разноските за едногодишното му престояване в столицата. Граф Симсич, който и след шестдесет годишна всекидневна практика не бе срещал толкова учудващ противник, подписа веднага чека. Така започна необикновената кариера на този син на лодкар.

След шест месеца Мирко усвои всички тайни на техниката в играта на шах; вярно е, че знанията му бяха изобщо твърде ограничени — това проличаваше веднага и хората в кръговете, които започна да посещава, му се надсмиваха много често. Защото Центович не успя нито веднаж да изиграе макар и само една партия при така наречената сляпа игра. Беше абсолютно неспособен да си представи дъската за шах само във въображението си. Той трябваше да вижда пред себе си реални и осезаеми шестдесет и четирите бели и черни квадрати и тридесет и двете фигури на играта. Дори и когато стана прочут в целия свят, той продължаваше да носи със себе си малка, джебна шахматна дъска, за да може да си представи по-добре разположението на фигурите, ако трябваше да разреши някой мъчен проблем или да възстанови някое майсторско положение.

Този недостатък, за който самият той едва ли си даваше сметка, разкриваше достатъчно неговата липса на въображение и се коментираше живо в средата, която го заобикаляше, както би станало между музиканти, ако някой прочут виртуоз или диригент би се показал неспособен да дирижира, без да има пред себе си разтворената партитура.

Но тази особеност съвсем не забави учудващия напредък на Мирко. На седемнадесет години той бе събрал вече цяла дузина награди; на осемнадесет стана унгарски шампион, а на двадесет — световен шампион. И най-смелите играчи, които надминаваха безкрайно много Мирко по интелигентност, въображение, смелост, не можеха да устоят на неговата неумолима и студена логика. Те заставаха пред него като Наполеон пред тежкия Кутузов или като Анибал пред Фабиус Кунктатор, за когото Тит Ливий разказва, че на младини проявявал всички признаци на умствена недоразвитост.

До тогава прочутата галерия на майсторите на шаха бе включвала в себе си най-различни типове на учудваща интелигентност — философи, математици, хора с творчески дух. Сега между тях се яви една личност, съвършено чужда на света на духа и то под образа на един мълчалив и груб селяк, от когото и най-сръчните журналисти не можеха да измъкнат нито една дума за своите вестници.

За това пък те наваксваха богато загубеното, като разказваха за негова сметка цял куп анекдоти. Ако превъзходството на Центович беше неоспоримо пред шахматната дъска, щом като се отделеше от нея той се превръщаше в смешна и почти комична личност, въпреки официалните си черни дрехи и богатите си връзки, украсени с перли. При все че ръцете му бяха грижливо подържани, а ноктите старателно полирани, той беше запазил маниерите и държането си на младия намусен селянин, който метеше някога стаите на свещеника.

С несръчност и безсрамен цинизъм, който забавляваше но и скандализираше колегите му, Центович гледаше само едно — да спечели колкото може повече пари с дарбата и реномето си. Сребролюбието му не се спираше пред никакво мошеничество. Пътуваше много, но спираше винаги в трето разредни хотели и приемаше да играе и в най-незначителните клубове, стига да му платят добре. Видяха го и върху една реклама за сапун. Без да се грижи за присмехулниците, които знаеха, че е неспособен да напише както трябва дори едно изречение, той продаде подписа си на един издател, който публикува някаква си „Философия на шаха“. В действителност тази книга бе написана от един галицийски студент и бе поръчана от този издател, който беше вещ в печеленето на пари.

Като всички твърдоглавци Центович не притежаваше никакъв усет за смешното. Откак беше станал световен шампион, той смяташе, че е най-важната личност между хората. Съзнанието за неговите победи над интелигентни, блестящи и видни хора, и преди всичко фактът, че печелеше повече от тях бяха превърнали вродената му скромност в студена самомнителност, която той показваше открито и грубо.

„И как би било възможно, един толкова бърз успех да не заеме такава празна глава като неговата?“ — заключи моят приятел, след като ми разказа за някои характерни прояви на детинското самодоволство на Центович. — „Как искате, един малък двадесет и една годишен банатски селянин да не бъде пиян от суетност, когато знае, че е достатъчно само да мести фигурите върху карираната дъска, за да спечели за една седмица повече пари отколкото могат да спечелят за една година всички жители на селото му, като се занимават със сечене на дърва и други уморителни работи? Не е ли много лесно да се смяташ за велик човек, щом като даже и не подозираш, че някога са съществували един Рембрандт, един Бетховен, Данте или Наполеон? Този селяк с дебело чело знае само едно: че от месеци насам не е губил нито една партия шах. И тъй като не подозира, че на този свят съществуват и други ценности, освен шаха и парите, той има всички основания да бъде очарован от себе си“.

 

 

Тези думи на моя приятел не можеха да не раздразнят любопитството ми. Хората, обвзети само от единствена идея са ме интересували винаги, тъй като колкото един дух е по-ограничен, толкова повече той се доближава до безкрайността. Онези, които водят привидно самотен живот, строят със свои собствени материали и по маниера на термитите цели светове със съвсем странен характер. Затова реших да наблюдавам от близо този странен екземпляр с едностранчиво интелектуално развитие и да използувам за тази цел дванадесетте дни на пътуване, които ни отделяха от Рио.

— Нямате много изгледи да постигнете целта си, — ме предупреди моят приятел. — Не познавам до сега човек, който да е успял да изтръгне от Центович каквото и да е психологическо осветление. Зад бездънната си глупост този селяк крие достатъчно хитрост, за да не се излага. А то е много лесно: избягва всякакви разговори, като се изключат онези със сънародниците от неговия вид, които среща из малките странноприемници, където се движи. Щом като подуши около себе си образован човек, той се скрива в черупката си. За това няма човек, който да може да се похвали, че е чул от него някаква глупост или че е имал възможност да измери обширността на неговото невежество.

Опитът щеше да потвърди тези думи. През първите дни на пътуването трябваше да призная, че е невъзможно да се приближиш до Центович, освен ако извършиш някоя груба нетактичност — нещо, което не беше нито в навиците, нито във вкусовете ми.

Той се разхождаше често по палубата, но имаше винаги замислен и свиреп вид. Държеше ръцете си кръстосани отзад на гърба в позата, в която една прочута картина представя Наполеон; освен това той имаше обичай да изчезва така внезапно и бързо, че човек трябваше да върви по стъпките му, ако искаше да му заговори. Не го виждахме нито в бара, нито в пушалнята, нито из салоните. Стюардът ми довери, че той прекарвал по-голямата част от времето си в своята кабина, тренирайки се пред една голяма шахматна дъска.

Три дни ми бяха достатъчни, за да се убедя, че неговата защитна тактика е по-силна от волята ми да се приближа до него; това ме ядоса. Никога до сега не бях имал случая да опозная лично някой шампион на шах и колкото повече се стараех да си го представя, толкова по-малко успявах. Как да си представя един мозък зает изключително и през целия си живот само с едно малко пространство от шестдесет и четири бели и черни квадрати? Вярно е, че познавах от опит тайнствената привлекателност на тази „царска игра“, единствената между всички която се изплъзва от тиранията на случайността и дължи своята победа само на интелигентността или по-точно на една форма на интелигентността.

Но не я ли ограничаваме несправедливо, като я наричаме игра? Не е ли тя по-скоро наука или изкуство, или пък нещо средно между двете, както ковчегът на Мохамед, който виси между небето и земята? Произходът на тази игра се крие в нощта на миналите времена, но тя си остава винаги нова; ходовете й са механични, но резултатите й са винаги дело на въображението на играча; тя е тясно ограничена в определено географическо пространство, но комбинациите й не познават никакви граници! Тя преследва постоянно развитие, а остава безплодна. Тя е мисъл, която не води до нещо, математика, която не постига нищо, изкуство, което не оставя подире си творби, архитектура без материал; и въпреки всичко това шахът е доказал, че е по-траен по свой начин, отколкото всички книги или всеки паметник. Тази единствена игра принадлежи на всички времена и народи. Никой не знае, кой бог я е подарил на земята, за да убива скуката, да изостря ума и стимулира душата. Къде започва и къде свършва тя? Всяко дете може да научи правилата й и всеки невежа може да достигне до неподозирано майсторство, стига само да е получил този особен дар. Търпението и техниката се съединяват в нея, за да постигнат истинско проникване в същността на нещата и да правят открития, подобни на онези, постигнати и постигани от математиката, поезията и музиката.

Някога страстта към науката би могла може би да накара някой Гал да разсече мозъка на подобен шампион на шах, за да може да види, дали сивото му вещество не показва някакви особени гънки и дали в него няма нещо, което да го отличава от другите. Колко ли би го интересувал случаят с един човек, у когото особената дарба към играта на шах е придружена от пълен интелектуален мързел, подобна на тънка златна жилка в груба скала!

Наистина, аз съм съгласен по принцип, че подобна гениална и особена игра може да създаде истински матадори, но как да погледнем на съществуването на една интелигентност, ограничена в толкова тясно пространство, заета изцяло с това да мести напред и назад върху черните и бели квадрати тридесет и две фигури и съзираща в това цялата слава на живота си! Как да си представим човек, който смята че върши същински подвиг, ако открие играта не с някоя пионка, а с коня и е доволен, ако може да си запази малко безсмъртие в ъгъла на някое ръководство за игра на шах. Как да си представим най-сетне един надарен с интелигентност човек, който да може в продължение на десет, двадесет, тридесет или четиридесет години да насочва цялата сила на мислите си към тази смешна цел: да постави на тясно един дървен цар в ъгъла на някаква дъсчица!

И ето че сега, когато подобен феномен, подобен странен гений или, ако предпочитате, подобен загадъчен и луд човек се намираше за първи път близо до мен, на същия параход и само шест кабини по-далеч, аз се виждах лишен от възможността да се приближа до него… аз, който бях проявявал винаги страстен интерес към всички прояви на духа. Залових се да измислям най-невъзможни стратегически похвати: дали да му поискам интервю за някакъв голям, въображаем вестник? Или пък да му предложа измислен турнир в Шотландия? Най-сетне аз си спомних, че през любовния сезон ловецът привлича дивеча, като наподобява зова му; сигурно вниманието на един играч на шах може да бъде привлечено най-лесно пак чрез игра на шах.

Искрено казано, никога не съм бил голям артист в тази област, тъй като играя само за удоволствие и сядам пред дъската за шах само за да развия ума си. Играя за да се развличам, и то в точния смисъл на тази дума. Освен това, в шаха, както и в любовта е необходим партньор, а аз не знаех, дали на борда се намират други любители, освен моята жена и аз. За да ги привлечем, ако наистина има такива, ние се настанихме в пушалнята, седнахме пред една дъска за шах и се престорихме, че играем. Не бяхме направили и шест хода, когато към нас се приближи първо един, после друг от пътниците, искайки ни позволение да погледат.

Най-сетне някой ме помоли да изиграя една партия с него. Беше шотландски инженер, който се наричаше Мак Конор и който, както ми казаха, натрупал голямо богатство, поставяйки петролни сонди в Калифорния. Низък и набит, с четвъртита долна челюст и солидни зъби, той дължеше румения цвят на лицето си на ясно изразен вкус към уиски. Необикновената ширина на плещите му се чувствуваше дори в играта му, тъй като господин Мак Конор, принадлежеше към онази категория хора, които са успели в живота си и са така изпълнени сами със себе си, че смятат за лично унижение изгубването дори и на една безобидна партия шах. Свикнал да се налага брутално и разглезен от действителните си успехи, този масивен Selfmade man беше така проникнат от собственото си превъзходство, че гледаше на всяко противопоставяне като на нарушение на реда или дори като на оскърбление. Той изгуби твърде лошо първата партия и се залови да обяснява с неоспорим авторитет, че поражението му се дължало само на един момент на разсеяност. При третата партия той се дразнеше от шума в съседната стая; не губеше никога, без да иска реванш. Отначало това ожесточение ме забавляваше, после започнах да виждам в него само едно второстепенно обстоятелство, което не вредеше с нищо на моя проект.

На третия ден тактиката ми успя, но само наполовина. Дали Центович ни беше забелязал през прозореца, разхождайки се по палубата, или пък бе решил да удостои този ден пушалнята с присъствието си? Както и да е, видяхме го да прави несъзнателно няколко стъпки по посока към нас и да хвърля от значително разстояние поглед на познавач върху шахматната дъска, където се осмелявахме да практикуваме неговото изкуство. Мак Конор се готвеше да помести една пионка. Уви! Този единствен ход беше достатъчен, за да покаже на майстора, колко малко сме достойни за неговия царствен интерес. С движение, с което човек отблъсва без дори да прелисти някой лош дедективски роман върху рафтовете на някаква книжарница, Центович се отстрани от масата ни и напусна пушалнята. „Претеглил е и е намерил, че тежи много малко“, си казах аз, малко смутен от този презрителен поглед. И давайки ход на лошото си настроение, аз казах на Мак Конор:

— Изглежда, че вашият ход не е възхитил майстора.

— Кой майстор!

Обясних му, че господинът, който току-що беше минал покрай нашата маса и беше хвърлил неодобрителен поглед върху играта ни, е Центович, световният шампион на шах.

— И така, — прибавих аз, — не ни остава нищо друго, освен да понесем този афронт и да се приспособим към презрението му, без да се тревожим. Всеки според чергата си!

Но тези непринудени думи имаха учудващо въздействие върху Мак Конор. Той се показа развълнуван и забрави започнатата партия. Суетността разпалваше кръвта му. Той заяви, че дори не е подозирал за присъствието на Центович на борда и че искал на всяка цена да играе с него. Никога не бил играл с подобен шампион, с изключение на един-единствен път, когато участвувал заедно с четиридесет други лица в една комбинирана игра, която била много увлекателна и която почти спечелил. Той ме запита, дали познавам тази прочута личност. Тъй като му отговорих, че не го познавам, той реши, че бих могъл да го заговоря и го помоля да се присъедини към нас. Отказах под предлог, че доколкото знам Центович не е много наклонен да завързва нови познанства. Освен това, какъв интерес би представлявала една игра между един световен шампион и третостепенни играчи като нас?

Признавам, че не би трябвало да употребявам израза „третостепенни играчи“ пред един толкова суетен човек като Мак Конор. Той отметна глава, заяви сухо, че не вярва Центович да е способен да отхвърли учтивата покана на един джентлемен и каза, че щял да се заеме с тази работа. Щом му описах накратко личността на шампиона, той се втурна нетърпеливо да го търси по борда. Забелязах още веднаж, че нищо не бе в състояние да задържи собственика на подобни забележителни рамене, когато той си пъхне нещо в главата и зачаках с известно безпокойство. След десетина минути Мак Конор се върна. Не изглеждаше много по-спокоен.

— Е? — попитах аз.

— Имахте право, — ми отвърна той със смутен вид. — Този господин не е любезен. Представих му се, подчертах качествата си, а той дори не ми подаде ръка. Бях принуден да му обясня, колко щастливи бихме били всички, ако би приел да изиграе една партия срещу нас. Той остана неподвижен като кол и ми отговори, че съжалява, но бил задължен по договор да не играе без хонорар през цялото си турне. За това се виждал принуден да поиска най-малко двеста и петдесет долара за партия.

Започнах да се смея.

— Не знаех, че местенето на пионките от един черен върху един бял квадрат е толкова доходна работа. Надявам се, че сте му отказали най-учтиво.

— Играта ще се състои утре след обяд в три часа в тази пушалня. Надявам се, че няма да му се дадем така лесно.

— Какво? Нима приехте тези условия? — извиках смаяно аз.

— Защо не? C’est mon métier. Ако ме боляха зъбите и на борда се намираше някой зъболекар, сигурно нямаше да поискам от него да извади безплатно болния ми зъб. Центович е напълно прав: истински способните хора знаят да печелят. Колкото за мен, смятам, че колкото един пазарлък е по-ясен, толкова е по-добър. Предпочитам да платя, отколкото да разчитам на благоволението на някой си Центович и накрая да бъда принуден да му благодаря. В края на краищата, случвало ми се е да изгубя в клуба си повече от двеста и петдесет долара за една вечер и то без да имам удоволствието да играя срещу световен шампион. За един третостепенен играч няма нищо срамно в това да бъде бит от един Центович!

Явно беше, че честолюбието на Мак Конор е било дълбоко наранено от безобидния израз „третостепенен играч“. Но тъй като той беше решил да поеме разноските по това скъпо удоволствие, нямах никакво възражение срещу това начинание; най-сетне то щеше да ми позволи да видя отблизо странната личност която възбуждаше любопитството ми. Побързахме да осведомим за предстоящето събитие четирма или петима играчи на шах, които познавахме и за да бъдем колкото може по-спокойни на другия ден, ангажирахме всички маси, съседни с нашата.

 

 

На другия ден нашата малка група се събра в пълен състав и точно на определения час. Разбира се, мястото срещу това на майстора бе дадено на Мак Конор. Много нервен, шотландецът палеше пура след пура, гледайки непрекъснато часовника. Но нашият прочут шампион ни накара да чакаме цели десет минути, нещо, което не ме учуди след разказите на моя приятел. Най-сетне той се появи и то с обидна арогантност. Шампионът се отправи към масата със спокойна и уморена крачка. Без да се представи — „Вие знаете, кой съм, а пък мен съвсем не ме интересува, вие кои сте“, каточели казваше държането му — той се залови да нарежда играта с чисто професионална студенина. Тъй като една организирана комбинирана игра беше невъзможна поради недостатъчния брой на дъските за шах, той предложи да играем всички заедно срещу него. След всеки ход той щеше да се оттегля в другия край на стаята, за да не смущава нашите размишления. Веднага след като направим хода, ние щяхме да почукваме с лъжичка върху една стъклена чаша, за да го предупредим, тъй като не разполагахме със звънец. Ако нямахме нищо против, паузата между два хода щеше да бъде десет минути. Естествено, ние приехме всичките му предложения като съвсем срамежливи ученици. Съдбата даде черните фигури на Центович; в отговор на нашата увертюра той изигра първия си ход без дори да сяда и веднага след това се отдръпна в дъното на стаята, на мястото, което си беше избрал, за да чака. Залови се да прелиства небрежно някакво илюстровано списание.

Подробното описание на тази партия шах не представлява особен интерес. След двадесет и четири хода всички ние бяхме бити. Какво чудно в това, че един световен шампион е победил така лесно половин дузина посредствени играчи! Онова, което ни беше неприятно беше по-скоро самодоволството, с което Центович подчертаваше пред нас своето превъзходство. Той хвърляше само бегъл поглед върху шахматната дъска, минаваше нехайно покрай нас и ни поглеждаше така, сякаш бяхме неподвижни дървени предмети или крастави кучета, на които човек подхвърля някой кокал, обръщайки им гръб. Ако той притежаваше малко деликатност, си казах аз, сигурно щеше да ни обърне внимание върху извършените от нас грешки или пък щеше да ни насърчи с някоя любезна дума. Но нищо подобно! Щом играта свърши, тази машина за игра на шах отвори уста и продума: — Мат! — После остана неподвижен и безмълвен, чакайки да види, дали ще пожелаем да продължим играта. Пред такива дебели кожи човек винаги е лишен от оръжие. Бях вече станал, давайки по този начин да се разбере, че смятам забавлението за завършено, когато чух за най-голямо мое неудоволствие, как Мак Конор казва близо до мен със съвсем прегракнал глас: — Реванш!

Предизвикателният му тон ме ужаси; в този момент Мак Конор приличаше по-скоро на боксьор, който се тъкми да нанесе груб удар върху един добре възпитан джентлемен. Дали това се дължеше на неприятния начин по който се беше отнесъл към нас Центович, или пък на неговата болна амбиция? Както и да е, Мак Конор изглеждаше напълно променен. Зачервен чак до корените на косите си, с разширени ноздри и дишащ с мъка, той си хапеше устните. От устата до волевата му брадичка се спусна дълбока гънка. В очите му аз открих с безпокойство онзи пламък на дива страст, който се вижда обикновено у играчите на рулетка, когато дублират за шести или седми път върху боя, която губи. Предвиждах, че това необуздано честолюбие може да струва цялото му богатство и че той щеше да продължава да играе срещу Центович, докато спечели поне един път. И ако шампионът издържеше, Мак Конор щеше да се превърне в златна мина за него и той щеше да натрупа няколко хиляди долара, преди да сме достигнали Буенос Айрес. Центович остана безстрастен.

— Както искате, — отвърна той учтиво. — Нека сега господата вземат черните.

Втората партия завърши точно като първата, с тази разлика, че нашият кръг се беше увеличил с неколцина любопитни. Мак Конор гледаше втренчено шахматната дъска, сякаш искаше да хипнотизира фигурите и да ги накара да го отведат към победа. Чувствувах, че е готов да даде на драго сърце хиляда долара, за да има удоволствието да извика: „Мат!“ на своя галантен противник. Въпреки всичко, той вдъхваше и на нас част от своето ожесточение. Сега ние разисквахме с по-голяма страст отколкото първия път и постигнахме съгласие едва в последния момент, преди да дадем на Центович сигнала, с който го извиквахме на нашата маса. Бяхме достигнали до седемнадесетия ход, когато за наше голямо смайване, положението каточели се промени в наша полза, тъй като бяхме успели да придвижим една пионка чак до последния ред; трябваше ни само още един ход, за да си вземем обратно царицата. От друга страна, обаче, ние съвсем не бяхме спокойни пред този толкова очевиден шанс. Без да говорим, ние подозирахме, че Центович, който виждаше по-далеч от нас, щеше да ни сложи капан по друг начин. Колкото и да спорехме и разисквахме, не можахме да открием, какъв би могъл да бъде капанът.

Тъй като уговорената пауза беше към края си, решихме да рискуваме този ход. Мак Конор беше посегнал вече към пионката, когато някой улови бързо ръката му и му прошепна възбудено: — Не правете това, за Бога! — Без да иска, всеки от нас се обърна. Видяхме един около четиридесет и пет годишен мъж с тясно и кокалесто лице, когото бях срещал вече на борда и който ме беше поразил с необикновената си бледост. Навярно се беше приближил до нас, докато бяхме напълно погълнати от задачата, която трябваше да разрешим. Чувствувайки погледите ни спрени върху него, той додаде бързо: — Ако преместите пионката, противникът веднага ще ви атакува с офицера, а вие ще противопоставите коня. Но в това време той ще заплаши вашия топ и дори да му обявите шах с коня вие сте бити в девет или десет хода. Това е почти същото положение, в което се намираха Алейхин и Боголюбов на турнира в 1922 година. — Изненадан, Мак Конор остави на местото й фигурата, която държеше в ръка и погледна смаян като всички нас към този човек, който изглеждаше паднал от небето като ангел спасител. За да може да предвиди, че след десет хода щеше да ни бъде обявен мат, този човек трябва да беше професионален играч, а може би дори конкурент на Центович, отиващ на същия турнир. Появата му както и внезапната му намеса в един толкова критичен момент приличаха едва ли не на някакво чудо. Мак Конор се съвзе пръв.

— Какво ме съветвате? — попита много развълнувано той.

— Не нападайте, а бягайте от противника. Най-напред отдалечете краля от опасната линия g8 — h7. Възможно е вашият противник да атакува от другия фланг, но вие ще парирате удара му с топа, c8 — c4; това ще ви струва два хода и отгоре на всичко една пионка. Тогава ще продължите борбата със свободна срещу свободна пионка, ще се защищавате добре и ще излезете на нула. Невъзможно е да се измъкнете по-добре от това положение.

Учудването ни ставаше все по-голямо. Точността и бързината на неговите пресмятания бяха изумителни; би могло да се помисли, че този човек чете всеки ход от някаква книга. Необикновеното щастие, което ни се усмихваше сега и щеше да ни позволи, благодарение на него, да излезем на нула срещу един световен шампион, приличаше на магия. С общо съгласие, ние се отдръпнахме, за да му дадем по-голяма възможност да разгледа шахматната дъска. Мак Конор повтори:

— Да преместим царя от g8 на h7?

— Разбира се трябва да се браните от противника.

Мак Конор го послуша, и ние почукахме по чашата. Центович се приближи спокойно и прецени положението само с бегъл поглед. После премести пионката от h2 на h4 откъм другия фланг на царя, точно както беше предвидил нашият непознат спасител, който прошепна бързо:

— Топът! Преместете топа от c8 на c4 за да го принудите да пази пионката си. Но и това няма да му помогне! Тогава ще го атакуваме с коня, без да се безпокоите за свободната пионка и ето че положението е възстановено. След това вече няма да е необходимо да се отбранявате!

Но ние не разбирахме, какво иска да ни каже, сякаш говореше китайски. Повлиян напълно, Мак Конор направи онова, което му заповядваха, без да мисли повече. Чашата звънна отново. За първи път Центович не игра веднага; сега той разгледа шахматната дъска с прикрито внимание. После направи точно онзи ход, който бе предвидил непознатият и се накани да се отдалечи.

Сега стана нещо ново и неочаквано: Центович вдигна поглед и го плъзна по нас. Явно беше, че иска да знае, кой му оказва така неочаквано толкова енергична съпротива. От този момент насетне вълнението ни надхвърли всички граници. Ако до сега не бяхме имали никаква надежда, мисълта, че бихме могли да сломим студената арогантност на Центович разпалваше кръвта ни. Нашият нов приятел бе решил вече и следващия ход. Когато взех лъжичката за да почукам по чашата и извикам Центович, пръстите ми се разтрепераха. Сега ние се насладихме на нашия пръв триумф. Шампионът, който бе играл прав до сега, се поколеба за миг, после седна. Той се отпусна тежко и не без съжаление на стола си; както и да е, той престана да подчертава физически своето превъзходство над нас. Бяхме го поставили на един и същ план с нас, макар и само в пространството. Наведен над шахматната дъска, той размисля дълго; очите му почти не се виждаха, а усилието, което правеше беше толкова голямо, че той отвори уста, добивайки съвсем глупав вид. След няколко минути той направи своя ход и стана. Приятелят ни прошепна веднага: — Добре играно! Не се излъга. Но не го оставяйте да ви хване! Трябва да го накарате да избира, за да приеме нулева партия. Тогава нищо не би могло да го спаси.

Мак Конор се подчини. След това двамата противници превърнаха шахматната дъска в полесражение, от което ние, станали вече излишни, не разбирахме нищо. След шест или седем подобни хода Центович се замисли, после заяви: — Равна игра!

За известно време се възцари пълна тишина. Изведнаж в пушалнята започна да се чува шума на морските вълни, радиото от салона ни изпрати някаква джазова музика, всяка стъпка на борда се отекваше ясно, чу се дори лекото шумолене на вятъра, който се промъкваше през разтворите на прозорците. С пресечен от бързината на събитията дъх ние бяхме истински изплашени от невероятността на това приключение. Как този непознат бе имал силата да спечели на половина една партия шах от един световен шампион? Мак Конор скочи бързо и изпусна едно радостно „ах“. Наблюдавах Центович. Изглежда, че при последните ходове той бе станал малко по-блед отколкото преди. Но той умееше да се владее. Все още изправен и безразличен, той попита с безстрастен глас, бутайки с ръка фигурите върху шахматната дъска:

— Желаят ли господата и третата партия?

Той задаваше въпроса по чисто обективен начин, като истински делови човек. Но тези думи не бяха насочени към Мак Конор, защото Центович хвърли остър поглед по посока на нашия спасител. Като кон, който познава, дали на гърба му седи добър ездач, Центович беше надушил истинския си противник от последните няколко хода. Без да искаме, ние бяхме последвали примера му и обърнали очи към чужденеца. Без да му остави време да размисли или дори да отговори, Мак Конор извика, преливащ от победоносна гордост:

— Естествено, но ще играете сам срещу него. Сам срещу Центович!

Тогава стана нещо странно. Останал до сега напълно погълнат от празната шахматна дъска той подскочи, щом почувствува, че всички погледи са втренчени в него. Призоваван с толкова ентусиазъм, той се смути.

— За нищо на света, господа! — заекна той. — Съвсем невъзможно… не би трябвало дори да става дума за мен… не съм виждал шахматна дъска от двадесет или двадесет и пет години… намесих се в играта ви без позволение. Сега виждам, колко е било неуместно от моя страна… Извинете дързостта ми. Уверявам ви, че няма да се повтори… И преди да се съвземем от изненадата си, той напусна стаята.

— Няма да му се размине така! — изръмжа Мак Конор, удряйки с юмрук по масата. — Не бил играл шах от двадесет и пет години! Съвсем изключено… Той комбинираше така умело всеки ход, сякаш познаваше изнапред тактиката на противника си. Никой не може да играе така. Съвсем невъзможно, нали? — Казвайки тези думи, той се беше обърнал любезно към Центович. Но последният остана безстрастен.

— Не мога да отсъдя. Но трябва да се признае, че господинът има интересен маниер на игра; за това и му дадох отначало известен шанс да спечели. — Докато говореше, той се изправи и додаде нехайно: — Ако един или друг от господата желае утре партия шах, аз съм на разположение от три часа нататък.

Не можахме да прикрием леката си усмивка. Всички знаехме, че Центович съвсем не бе се показал снизходителен към нашия непознат спасител и че неговата забележка беше наивно извъртане, зад което искаше да прикрие поражението си. Желанието ни да унижим тази толкова самодоволна надутост се изостри още повече. Кротки и безобидни пътници до сега, ние бяхме обхванати от диво и войнствено настроение при мисълта, че Центович можеше да бъде лишен от лаврите си и то тук, на този кораб всред океана. Този рекорд би бил съобщен веднага по радиото на целия свят.

Към това се прибавяше и примамката на мистерията, в която бе обгърнат нашия герой, както и рязкото противоречие между неговата почти изключителна стеснителност и несмутимата арогантност на професионалиста. Къде беше този непознат? Дали случайността не беше ни помогнала да открием нов гений в играта на шах? Или пък той беше вече известен майстор, който криеше името си поради някакви неизвестни нам причини? Заловихме се да спорим най-оживено по тези въпроси, но и най-смелите предположения не бяха в състояние да помирят срамежливостта на непознатия и неговото учудващо признание с явната му опитност в играта на шах.

Върху една точка, обаче, бяхме напълно единодушни; искахме да накараме на всяка цена непознатия да изиграе една партия с Центович, и то още на другия ден. Мак Конор обеща да посрещне финансовите рискове на това начинание. Разпитвайки прислужника, ние научихме отгоре на всичко, че непознатият бил австриец. Като негов съотечественик, аз бях натоварен да му предам нашето предложение.

 

 

Намерих го много скоро на борда, гдето беше избягал. Беше се настанил в шезлонга си и четеше. Преди да го заговоря, аз го разглеждах дълго. Ъгловатата му глава се облягаше малко уморено върху възглавниците, а учудващата бледност на неговото относително младо лице ме порази отново. Косите му бяха съвсем бели; не знам защо, но имах впечатлението, че този човек е остарял преждевременно. Щом се приближих до него, той се изправи любезно и се представи. Носеше името на едно старо и много почитано австрийско семейство. Спомням си, че то беше носено и от един приятел на Шуберт, както и от един от императорските лекари.

Когато му съобщих нашето желание, той се смути. Открих, че не е имал и най-малката представа, че играе срещу шампион, и то срещу най-прочутия на нашата епоха. Изглежда, че този факт му направи силно впечатление, защото той ме попита на няколко пъти, дали съм сигурен в онова, което твърдя и дали противникът му е наистина толкова прочут майстор. Това улесни задачата ми. Все пак аз чувствувах толкова голяма деликатност у него, щото реших да не споменавам материалните рискове, които Мак Конор бе поел върху себе си. След продължително колебание господин Б. заяви, че приема предложението. — Но, — додаде той, — кажете на онези господа, че не бива да възлагат много големи надежди върху мен. В действителност аз дори не знам, дали съм в състояние или не да изиграя до край една партия шах според всички правила. Повярвайте ми: когато казах, че не съм докосвал шахматна дъска от двадесет и пет години, от времето, когато бях ученик в гимназията, не го направих от излишна скромност. Дори и тогава аз бях само незначителен играч.

Думите му бяха казани с толкова простота, че не можех да се съмнявам в неговата лоялност. Все пак не можах да се сдържа да не дам израз на учудването си, загдето той бе могъл да си спомни така точно тактиките на двамата различни майстори, които беше цитирал; трябва да е проявявал голям интерес към шаха, поне теоретично. При тези думи на лицето на господин Б. се появи неговата странна, замислена усмивка.

— Дали съм проявявал интерес? Бог знае, до каква степен е вярно онова, което токущо казахте. Но всичко това стана при съвсем странни, дори неповторими обстоятелства. Тази история е твърде странна и би могла да послужи като илюстрация на прекрасната епоха, в която живеем. Ако имате търпение да ме послушате половин час…

Той ме покани с движение на ръката да седна на шезлонга, намиращ се край неговия. Приех на драго сърце. Бяхме сами. Господин Б. свали очилата си и започна:

— Токущо имахте любезността да ми кажете, че сте виенчанин и познавате името, което нося. Но сигурно дори не сте чували да се говори за адвокатската школа, ръководена отначало от баща ми, а после от самия мен. Защото ние не защищавахме блестящи каузи, за които се говори във вестниците и не търсехме да увеличим клиентелата си. В същност, ние не пледирахме в точния смисъл на тази дума. Задоволявахме се да бъдем юридически съветници и да управляваме имотите на големите манастири, с които баща ми имаше тесни връзки, тъй като бе на времето депутат от клерикалната партия.

Освен това — мога да ви го кажа, без да бъда недискретен, тъй като днес монархията е изживяла дните си — някои членове от кралското семейство ни бяха поверили управлението на богатствата си. Тези връзки с двореца и духовенството датираха вече от две години — един от чичовците ми беше лекар на императора, друг абат на Зайтенщетен. Трябваше само да поддържаме тези връзки. Тази дейност беше спокойна и така да се каже мълчалива. Бяхме я избрали така да се каже по традиция, и тя не изискваше от нас нищо друго, освен крайна дискретност и изпитана честност — две качества, които покойният ми баща притежаваше в най-висша степен. И наистина, той успя да запази на клиентите си голяма част от тяхното богатство, въпреки инфлацията и революцията.

Когато Хитлер взе властта в Германия и започна да ограбва Църквата и манастирите, ние направихме много постъпки, за да избегнем поне ограбването на движимите имущества на нашите клиенти отвъд границата. В този момент баща ми и аз познавахме по-добре тайната политика на Рим и на кралския дом отколкото всеки друг. Но дискретният характер на нашето бюро — на вратата ни нямаше дори фирма — както и предпазливостта, с която бяхме избягвали монархистичните кръгове, изглежда да ни предпазваха от всякакви нежелани разследвания. Факт е, че нито един властник в Австрия не подозираше, че тайната кореспонденция на императорския дом минаваше почти напълно през скромното бюро, което държехме на четвъртия етаж на една къща.

Но преди да вдигнат оръжието си срещу целия свят, национал-социалистите бяха организирали във всички съседни страни един колкото опасен, толкова добре трениран легион — този на огорчените и недоволните, който човек може да намери във всеки политически режим. Тези хора се вмъкваха във всяко бюро и във всяко предприятие и притежаваха специални шпионски постове дори в частните кабинети на Долфус и Шушниг. Уви, твърде късно научих, че те имали такъв човек и в нашето малко бюро. Вярно е, че този човек беше жалък чиновник, когото бяхме назначили по препоръка на един свещеник, за да придадем на бюрото си вид на съвсем обикновена канцелария. Не му поверявахме нищо друго, освен безобидни поръчки, както и да отговаря на телефона и да подрежда незначителни книжа. Не му беше позволено да отваря пощата. Пишех сам на машината всички ценни документи и давах тайните си съвети в самия манастир или при чичо си.

Благодарение на тези предпазителни мерки в нашето бюро нямаше нищо интересно за шпиониране. Потребна беше една нещастна случайност, за да може този амбициозен човек да долови, че не му се доверяват и че всичко се върши зад гърба му. Възможно е, някой непредпазлив пратеник да е споменал в мое отсъствие за „Негово Величество“, вместо да го нарече „барон Берн“, както беше уговорено, или пък подлецът е отварял писма, противно на получените нареждания. Както и да е, той бе натоварен от Мюнхен или Берлин да ме следи, преди още у мен да се появи и най-малкото подозрение. Едва много по-късно, когато бях вече арестуван, аз си спомних усърдието, с което бе работил в последно време при нас, както и настойчивостта, с която предлагаше да отнася писмата ми до пощата. Признавам, че проявих известна непредвидливост, но колцина от дипломатите и офицерите не са били измамвани от лукавството на тази клика?

Скоро се добрах до неоспоримо доказателство за вниманието, което ми посвещаваше от известно време германското Гестапо: същата вечер, когато Шушниг подаде оставката си и в самото навечерие на деня, в който Хитлер влезе във Виена, аз бях задържан от хора на S.S. За щастие, щом като чух за оставката на Шушниг, аз изгорих всички важни книжа и само една минута преди сатрапите да почукат на вратата ми бях изпратил на моя чичо в кош с пране и с помощта на моята стара и предана гувернантка всички необходими книжа, за припознаването на титрите, които манастирът му и двама от ерцхерцозите притежаваха в чужбина.

Господин Б. прекъсна разказа си, за да запали пура. Живата светлина на пламъка заля устата му; левият й ъгъл беше свит от нервен тик, който ме беше поразил още преди. Това движение беше бегло и едва забележимо, но то придаваше странно безпокоен израз на цялото му лице.

— Сигурно предполагате, че сега ще започна да ви говоря за един от онези концентрационни лагери, където бяха отведени хиляди австрийци, пожелали да останат верни на отечеството си, или пък че ще се заловя да ви описвам всички унижения и изтезания, които се понасяха там. Но с мен не стана нищо подобно. Бях поставен в друга категория. Поставиха ме не заедно с тези нещастници, върху които си отмъщаваха бавно с помощта на физически и психически изтезания, а в онази по-малобройна група, от която национал социалистите се надяваха да измъкнат пари или важни сведения. Сама по себе си, моята скромна личност не представляваше никакъв интерес за Гестапо.

Навярно, обаче, бяха открили, че ние сме съветници и доверени лица на най-ожесточените противници на тяхната партия и онова, което се надяваха да изтръгнат от мен бяха ценни сведения. Сведения, които щяха да се превърнат в тежки обвинения срещу манастирите, за да се оправдае изземането на имотите им и с които щяха да си послужат срещу императорския дом и срещу всички верни монархисти. Предполагаха, и то не без основание, че богатствата, минали през нашите ръце не може да не са оставили видими следи в някой таен ъгъл. За това ме арестуваха още първия ден, за да ме накарат да проговоря с помощта на методи, чиито отлични резултати ми бяха известни.

Хората от тази категория не бяха изпращани в концентрационни лагери — тям бе отредена особена съдба. Сигурно си спомняте, че нито нашият канцлер, нито барон Ротшилд бяха затворени зад железни решетки. Направиха им особеното благоволение да ги настанят в хотел, дето всеки от тях имаше отделна стая. Това беше хотел Метропол, същият, дето Гестапо беше установил главната си квартира. И на мен бе указана същата чест, колкото и незначителна да беше личността ми.

Отделна стая в хотел — може ли човек да мечтае за по-хуманно третиране? Но повярвайте ми, че това се правеше само за да приложат върху нас една по-изтънчена, но не и по-човечна метода, при все че ни бяха настанили в добре отоплени хотелски стаи, вместо в препълнени и ледено студени бараки. Защото натискът, който искаха да упражнят върху нас, за да изтръгнат признанията ни беше от много по-изтънчено естество отколкото ударите с камшик и всички останали телесни мъчения. Подлагаха ни на най-умелото изолиране, което човек може да си представи. Не ни правеха нищо — само ни оставяха лице срещу лице с пълната самота — а знае се, че нищо не подтиска повече човешката душа. Държейки ни в херметически затворени за външния свят стаи и създавайки около нас истинско празно пространство, те прибягваха до един начин на упражняване натиск, който трябваше да отвори по-лесно устата ни, отколкото ударите и студът.

На пръв поглед, стаята, която ми дадоха не криеше в себе си никакво неудобство. Тя притежаваше врата, легло, стол, леген и прозорец с решетка. Но тази врата оставаше заключена ден и нощ; забранено ми беше да имам книга, вестник, хартия или молив. А прозореца гледаше към стена. Около мен царуваше празно пространство, което ме поглъщаше изцяло. Бяха ми взели часовника, за да не мога да си давам сметка за времето, молива, за да не мога да пиша, ножчето, за да не би да си прережа вените. Отказаха ми дори лекото опиянение от цигарата. Не виждах никакво човешко лице, освен това на пазача, който имаше заповед да не отговаря на никакъв мой въпрос. Не чувах човешки глас.

Този денонощен режим, който лишаваше сетивата ми от всякаква храна, ме оставяше вечно сам — сам със себе си и с няколко бездушни предмета: масата, леглото, прозореца и легена. Живеех като водолаз в стъклен капак, спуснат в черния океан на вечното мълчание, но водолаз, който предчувствува, че въжето, което трябва да го изтегли на повърхността се е скъсало и никой не ще го извади от тези безмълвни глъбини. Нямах нито какво да правя, нито какво да виждам, нито какво да чувам. Около мене царуваше замайваща празнота, без измерения във времето или пространството. Ходех нагоре надолу из стаята, а мислите ми се движеха насам-натам из главата ми, следвайки същото движение.

Но колкото и да изглеждат лишени от материя, и мислите имат нужда от опорна точка, без която започват да се въртят в лудешки кръг около себе си. И те не понасят празнотата. Чакаш нещо от сутрин до вечер, но то не идва. Чакаш отново. Нищо не се случва. Чакаш, чакаш, а мислите ти продължават да се въртят из главата ти до тогава, докато почувствуваш болки в слепите очи. Все още не става нищо. Все още си сам. Сам…

Всичко това продължи петнадесет дни, през които аз живях извън времето, извън света. Би могла да избухне война, без да узная. За мен светът се състоеше само от маса, стол, врата, леген, прозорец с решетка и четири стени, върху които гледах втренчено все същия тапет. Толкова дълго го гледах, че всяка линия от рисунъка му се е вдълбала в мозъка ми.

Най-сетне разпитите започнаха. Викаха ни внезапно, без да знаем добре, дали е ден или нощ. Превеждаха ни през някакви коридори, без да знаем къде ни водят. След това се чакаше някъде, после се намирахме съвсем неочаквано пред някаква маса, около която бяха насядали мъже в униформа. На масата се намираше връзка книжа, някакво досие, чието съдържание не се знаеше. Пристъпваха веднага към задаване на въпроси, открити и лукави, такива, които крият в себе си и друг смисъл или пък имат за цел да ви хванат в капана. Докато отговаряте, враждебни и чужди ръце ровеха из книжа, за които не знаехме какво съдържат, а някакво изпълнено с омраза перо нахвърляше протокол, без да знаете, какво пише.

Но най-неприятното за мен в тези разпити беше това, че не можех да отгатна, дали благодарение на шпионажа си, Гестапо знаеше действителното състояние на моите работи, или пък искаше да го научи от мен. Както вече ви казах, бях изпратил на чичо си в последната минута и с помощта на моята гувернантка, най-излагащите ни от книжата. Но дали добрата жена ги беше предала? И до каква степен ме беше издал моя чиновник? Какво са могли да доловят от писмата ми и дали не бяха вече изтръгнали нещо от някой беден свещеник, сръчно разпитван в някой от манастирите, които представлявахме? Разпитваха ме непрекъснато. Какви титри съм закупил за този и онзи манастир? С коя банка поддържам връзки? Познавам ли еди кой си? Получавам ли писма от Швейцария и Щеенокерцел? И тъй като не можех да си създам една ясна представа за онова, което вече знаеха, всеки от моите отговори влечеше подире си смазваща отговорност. Ако кажех нещо, което още не знаеха, може би изпращах някого на смърт; ако мълчех прекалено много, вредех на себе си.

Но разпитът не беше най-лошото. По-лошо беше връщането към нищото, в същата стая, пред същата маса, същото легло, същия леген, същия тапет на стената. Щом се намерех сам с мислите си, аз се залавях да възстановявам разпита, да мисля за това, как бих могъл да отговоря по-добре и какво щях да кажа следващия път, за да отстраня известни съмнения, които бях породил с някоя непредпазлива дума. Изследвах и контролирах всяка от слабите си точки, припомнях си всеки въпрос на всеки отговор, опитвах се да преценя, какъв процес би могъл да бъде възбуден срещу мене, знаейки изнапред, че не ще успея.

Но щом тези мисли се породеха веднаж, те започваха да кръжат в главата ми, свързвайки се във все нови комбинации и преследващи ме дори на сън. Така, щом разпитът биваше завършен, духът ми започваше своите безкрайни мъчения, и то с по-голяма жестокост отколкото съдиите, които преставаха да ме мъчат само след един час, докато стаята и самотата ми ме подлагаха на безкрайно изтезание. Не виждах около себе си нищо друго, освен леглото, масата, стола, прозореца и тапета на стената. Никакво развлечение, никаква книга, никакъв вестник, никое друго лице, освен моето, никакъв молив, който щеше да ми позволи да си нахвърлям бележки, нито една клечка кибрит, за да я повъртя из ръцете си. Нищо… Да, нуждна беше дяволската гениалност, за да се убие човешката душа така, както го вършеше тази хотелска стая. Във всеки концентрационен лагер аз бих могъл да чукам камъни, докато ръцете ми се разкървавят, а краката ми замръзнат в мокрите обувки. Във всеки концентрационен лагер аз щях да бъда затворен в студ и мръсотия заедно с други хора. Щях да виждам поне лица, да гледам полето, някое дърво, някоя звезда, най-сетне нещо, което се променя, вместо тази неподвижна стая, така жестоко неизменна в еднообразието си. Тук нямаше нищо, което да може да ме отвлече поне за миг от моите мисли, от лудешките построения на въображението ми, от болезнените ми пресмятания. А тъкмо това искаха моите палачи — да ме накарат да полудея от мисли, докато най-сетне те ме задушат и ме накарат така да се каже, да ги избълвам… Да призная всичко, излагайки приятелите си и давайки исканите сведения. Чувствувах, че нервите ми започват малко по малко да се късат под този жесток натиск и напрягах всичките си сили, за да намеря някакво развлечение.

Тъй като нямах никакво занимание, аз се залових да повтарям добре или зле всичко, което бях научил някога наизуст — народни песни, детински стихчета, откъси от Омир, заучавани в гимназията, параграфи от гражданското право. След това се опитах да смятам, да събирам и изваждам какви ли не числа. Но паметта ми не задържаше нищо. Не можех да се съсредоточа. Една и съща мисъл не ме оставяше на мира: Какво знаят? Какво им казах вчера? Какво ще им кажа утре?

Цели четири месеца аз живях при тези неописуеми условия. Четири месеца — лесно се пише и лесно се казва. Достатъчна е една четвърт от секундата, за да се разчленят тези няколко срички: четири месеца. Няколко букви са достатъчни, за да ги отбележим на хартията. Но как да обрисувам и как да изразя онова, което представляваше за мен този живот извън пространството и времето? Никой не знае, как ви разяжда и съсипва тази неизменна празнота, по какъв начин действува върху вас постоянната гледка на тази маса, това легло, тази стена, мълчанието, към което ви принуждават, пазачът, който е все същият и поставя храната на затворника пред него, без дори да го погледне. В празнотата около самотника кръжат все същите мисли, докато го накарат да полудее.

По някои дребни и обезпокоителни признаци аз разбрах, че мозъкът ми не е в ред. В началото главата ми оставаше бистра пред съдиите, отговарях и размислях спокойно; преценявах отлично, какво трябва да кажа и какво не. Сега аз не можех да произнеса дори и едно изречение без да се запъна защото докато говорех, не можех да откъсна поглед от перото, което тичаше по хартията така, сякаш гонеше собствените ми думи. Чувствувах, че силите ми намаляват и че ще дойде момент, в който щях да кажа всичко, което знаех и нещо повече дори, само за да се спася. Не намерех ли поне минута почивка, щях да предам една дузина хора и да изложа тайните им.

Една вечер аз стигнах до там. Едва пазачът ми беше донесъл храната, когато аз изкрещях прегракнал: — Заведете ме пред съдиите! Ще кажа всичко! Ще кажа, къде са парите, къде са книжата! Ще кажа всичко, всичко… — За щастие, пазачът се беше доближил до вратата и не ме чу. А можеби просто не е искал да чуе. Бях стигнал вече до там, когато стана едно неочаквано събитие, носейки ми спасение поне за известно време. Беше мрачен и намръщен ден в края на юли. Спомням си много добре тази подробност, защото дъждът чукаше по стъклата на коридора, през който ме водеха при съдиите. Скоро ме отведоха на разпит. Оставиха ме да чакам в преддверието. Преди да се явим пред съдиите, трябваше винаги да чакаме — и това спадаше към методата. Най-напред късаха нервите на затворения с това, че го отвеждаха внезапно и посред нощ; след като той се съвземеше малко и се мъчеше да събере силите си за предстоящия разпит, оставяха го да чака един, два, три часа. Беше четвъртък, 27 юли. Спомням си точно датата, защото на стената имаше календар, и докато краката ми трепереха от умора — разбира се, не ни беше позволено да сядаме — аз поглъщах с очи в жаждата си за четене тази цифра и тази дума, която се открояваше на стената: 27 юли.

След това зачаках отново и се залових пак да гледам вратата, да се питам кога ще се отвори, да размислям, какво биха могли да ме питат този път, знаейки много добре, че сигурно няма да ми зададат въпросите, които очаквах. Въпреки страха, въпреки умората от чакането, аз все пак изпитвах известно облекчение, че се намирам в друга стая — малко по-голяма, осветявана от два прозореца, без легло и леген и без онази пукнатина в стената, която бях разглеждал хиляди пъти в моята стая. Полировката беше друга, столът също; от дясната страна на вратата се виждаше един скрин, пълен с книжа, както и закачалка, на която висеха три или четири мокри шинела — шинелите на моите палачи.

Така аз имах пред погледа си нови предмети, и очите ми ги поглъщаха жадно. Разгледах всяка гънка на тези шинели и забелязах, например, една дъждовна капка върху измокрената яка. С вълнение, което сигурно ще ви се стори смешно, аз чаках да видя, дали тази капка ще се плъзне по гънката на дрехата, или ще се задържи още известно време. Да, в продължение на няколко минути аз се взирах в нея с притаен дъх, сякаш животът ми зависеше от нея. И когато тя най-сетне падна, аз се залових да броя копчетата на всеки шинел, осем на първия, осем на втория и десет на третия. Очите ми поглъщаха всички незначителни подробности, поглъщаха ги със страст, която не мога да изразя с думи.

Изведнаж те се спряха на нещо друго, нещо, което подуваше джеба на един от шинелите. Доближих се и ми се стори, че разпознавам под плата правоъгълната форма на някаква книга. Книга! Коленете ми се разтрепераха: книга! От четири месеца насам аз не бях държал книга в ръцете си, и само представата за нея ме хвърли в страшно вълнение. Книга, в която щях да видя наредени една до друга думи, линии, страници, листа, които бих могъл да обръщам! Книга, в която можех да намеря други нови мисли, които щяха да ме отклонят от моите собствени, които можех да задържа в главата си. Каква вълнуваща и същевременно успокояваща находка! Погледът ми се беше втренчил като хипнотизиран в този подут джеб, дето се очертаваше книгата. Очите ми горяха така, сякаш искаха да пробият дупка в този шинел. Не издържах и се приближих още повече. При самата мисъл за докосване до книгата, макар и през плата, пръстите ми пламнаха чак до ноктите. Почти без да съзнавам, аз се приближих още повече.

За щастие, пазачът не обръщаше никакво внимание на моето поведение. Можеби смяташе, че е съвсем естествено, един човек да пожелае да се пооблегне на стената, след като е стоял прав цели два часа. Най-сетне стигнах до шинела и кръстосах ръце на гърба си, за да мога да го докосна по-незабележимо. Опипах плата и почувствувах, че предметът е наистина правоъгълен, мек и леко шумолящ — книга! Беше наистина книга. Една мисъл проряза като светкавица мозъка ми: опитай се да я откраднеш! Може би ще успееш, ще я скриеш в стаята си и ще можеш да четеш, да четеш… да четеш отново! Едва минала през ума ми, тази мисъл се разля в мен като силна отрова, ушите ми започнаха да шумят, сърцето ми заби лудо, замръзналите ми ръце отказаха да ми се подчиняват.

Но след като първото ми вълнение премина, аз се облегнах плътно до шинела и гледайки втренчено пазача, започнах да измъквам книгата от джеба. Хоп! В следния миг улових внимателно и задържах в ръката си една твърде малка книжка. Едва сега аз се уплаших от онова, което бях извършил. Но не можех да се върна назад. Къде да я скрия сега? Държейки я все още зад гърба си, аз я плъзнах внимателно под колана на панталона си и я спуснах по бедрото си така, че да мога да я задържа с ръка, ако застана мирно като войник. Сега трябваше да поставя на изпитание измислената хитрост. Остраних се от закачалката и направих една, две, три крачки. Всичко беше в ред. Щях да успея да я задържа, ако оставя ръката си прилепена до шева на панталона.

Сега дойде и разпитът. Този път се изискваше по-голямо напрежение от моя страна, тъй като цялото ми внимание беше съсредоточено върху книгата и върху начина, по който трябваше да я прикрепям. За щастие този ден разпитът беше кратък, и аз отнесох книгата здрава и читава в стаята си. Ще ви спестя подробностите, но по едно време тя се плъзна твърде опасно към вътрешността на панталона ми, точно когато вървях по коридора. Трябваше да симулирам силен пристъп на кашлица, за да се превия на две и да я бутна нагоре към колана. Но какъв незабравим миг, когато се намерих най-сетне сам в моя ад, сам но и в такава желана компания.

Сигурно мислите, че съм измъкнал веднага книгата от скривалището й и съм се заловил да я разглеждам и чета. Нищо подобно. Исках да предвкуся най-напред цялата радост, която ми доставяше самото присъствие на тази книга и забавях момента за да мога да изпитам по-дълго рядкото удоволствие да мечтая за онова, което съдържаше. Исках преди всичко да бъде печатана много дребно, с колкото може повече текст и на много тънки листа, за да имам повече за четене. Надявах се също, че ще бъде нещо сложно, което ще изисква голямо умствено напрежение. Нещо, което бих могъл да науча на изуст — стихове, и ако е възможно, от Омир или Гьоте. Най-сетне не можах да устоя на желанието и любопитството си. Изтегнат на леглото така, че ако пазачът влезе внезапно да не ме види веднага, измъкнах разтреперан книгата от колана си.

 

 

При първия поглед аз бях ядосан и горчиво разочарован: тази книга, която бях добил с цената на най-големи опасности, тази книга, която бе събудила у мен толкова пламенни надежди беше само едно ръководство за игра на шах — сборник от сто и петдесет партии, играни от прочути майстори. Ако не бях затворен и заключен, сигурно щях да хвърля в гнева си книгата през прозореца, защото кажете ми, за Бога, какво можех да извлека от това ръководство? Като повечето си другари и аз бях опитвал като ученик в гимназията да местя нагоре надолу пионките върху шахматната дъска, но само тогава, когато скучаех. Какво да правя с това чисто теоретично произведение? Не можеш да играеш шах без партньор, а още по-малко без дъска и без фигури.

Прелистих книжката в най-лошо настроение, но все пак с надежда, че бих могъл да намеря нещо за четене, било предговор било упътвания. Но тя съдържаше само диаграмите на прочути партии с поставени отгоре и отдолу цифри, които ми се сториха неразбираеми отначало: a2 — a3, Kf1 — g3 и т.н. Струваше ми се, че това е нещо като алгебра, за която ми липсва ключ.

Постепенно аз разбрах, че буквите a, b, c означават хоризонталните, а цифрите от 1 до 9 напречните линии. Стана ми ясно, че с тяхна помощ може да се възстанови развитието на всяка партия. И така, тези чисто графически означения представляваха нещо като език. Казах си, че може би ще мога да си измисля нещо като шахматна дъска и да се опитам да играя. За щастие, забелязах, че чаршафът на леглото ми е на квадрати. Грижливо сгънат, той можеше да представи шахматна дъска с шестдесет и четири квадрата. И така, скрих книгата под дюшека, след като откъснах първата страница. След това сипах малко вода върху кората на всекидневната си дажба хляб и моделирах фигури: цар, царица, офицер и всички останали. Те бяха много недодялани, но въпреки това успях да възстановя върху квадратите на чаршафа положението от ръководството.

Но когато се опитах да изиграя цяла партия, нямах никакъв успех, тъй като фигурите ми от кората на хляба не се различаваха твърде една от друга, а за да представя черни квадрати, бях посипал малко прах. Трябваше да започвам три, четири, десет пъти все същата партия. Но кой на този свят разполагаше с повече свободно време от мен в моето робство, гдето ме държеше бездействието? Кой можеше да бъде по-усърден и по-търпелив?

След шест дни аз играех вече правилно първата посочена в книгата партия. След осем дни не се нуждаех вече от фигури от кора на хляб, за да си представям съответните положения на противника. След още осем дни чаршафът стана излишен. Знаците a1, a2, c7, c8 които ми се бяха видели толкова отвлечени в началото, сега се превръщаха автоматично във видими образи. Картината беше пълна: дъската и фигурите се прожектираха в моя ум, а формулите от книгата диктуваха всяко положение. Приличах на опитен музикант, за когото е достатъчно да хвърли само един поглед върху партитурата, за да чуе веднага темите и хармонията, които тя крие в себе си. Потребни ми бяха още петнадесет дни, за да бъда в състояние да играя всички партии, изложени в ръководството. Едва тогава аз разбрах, какво неоценимо богатство ми беше донесла тази смела кражба. Защото сега аз можех да върша нещо, макар и безплатно, но все пак нещо, което щеше да смъкне от душата ми робството на безделието. В тези сто и петдесет партии аз притежавах вълшебна армия срещу задушаващото еднообразие на пространството и времето.

За да запазя чара на новото си занимание, аз разпределих методично времето си: две партии сутрин, две следобед и подробна ревизия на четирите вечер. Така времето ми беше запълнено, аз бях достатъчно зает, тъй като играта на шах притежава странната дарба не само да не изморява ума, а да засилва неговата гъвкавост и подвижност. То се дължи на това, че докато играе, човек съсредоточава всичката си интелектуална енергия в съвсем тясно пространство, дори и когато проблемите са твърде трудни за разбиране. Отначало аз бях следвал чисто механично упътванията на книгата, но малко по малко играта започна да ме увлича. Научил тънкостите, малките хитрости на атаката и отбраната, разбрах техниката на комбинацията и съпротивата. Скоро бях в състояние да разпозная маниера, характерен за всеки от прочутите играчи, и то така сигурно, както човек разпознава един поет само по няколко стиха от творбите му. Онова, което беше отначало само начин за убиване на времето, се превърна в истинско забавление, а фигурите на прочутите майстори на шаха Алйехин, Ласкер, Боголюбов и Тартаковер идваха любезно да запълнят самотността ми.

Така разнообразието оживи моята безмълвна стая, а редовността на тези упражнения върна сигурността на моите интелектуални способности. Тази твърде точна дисциплина на духа ми даде дори нова острота, чиито прояви ощастливиха най-напред онези, които ме разпитваха. Без да знам, бях подобрил върху шахматната дъска собствената си защита срещу хитрините и лукавите примамки. От сега нататък аз не претърпях нито едно поражение пред съдиите си. Струва ми се дори, че те започнаха да ме гледат с известно уважение. Може би те се питаха помежду си, откъде намирам силата да противостоя така твърдо, докато всички останали омекваха. Това щастливо време, през което повтарях систематически сто и петдесет партии на ръководството продължи около три месеца. Тогава достигнах до мъртва точка и се намерих отново лице с лице срещу нищото. Една играна тридесет или четиридесет пъти партия не притежава вече привлекателността на новото, нейните добродетели са изхабени. Какъв смисъл имаше да повтарям, когато знаех наизуст всеки ход? Първият водеше автоматически подире си всички останали. Нямаше никакви изненади, никакви проблеми.

За да си създам отново развлечението, от което вече не можех да се лиша, ми беше потребно второ ръководство. Тъй като не можех и да помисля за такова, оставаше ми само един изход: да измислям сам партии и да се опитам да играя сам със себе си или по-скоро срещу себе си. Не знам дали сте се замисляли върху душевното състояние, в което ви хвърля този цар на всички игри. Случайността няма никакъв дял тук, привлекателността на играта се крие само в това, че два мозъка се възправят един срещу друг, всеки със собствената си тактика. Интересът на тези интелектуални сражения идва от това, че черните не знаят по какъв начин ще маневрират белите и търсят постоянно да доловят намеренията им, за да ги предотвратят; белите от своя страна се мъчат да прозрат в тайните намерения на черните и да ги парират.

Но когато и двата лагера са застъпени от едно и също лице, положението става противоречиво. Как може един ум да знае целта, която си поставя с белите, а да не знае в същото време плановете, които преследва с черните? Подобно раздвоение на мисълта предполага и пълно раздвоение на съзнанието, то изисква чудноватата способност да можеш да изолираш по своя воля известни функции на мозъка си, сякаш се касае за механичен апарат. Да играеш шах само със себе си, това значи да се опитваш да стъпваш върху собствената си сянка.

Е добре! Отчаянието ме направи пленник на тази абсурдност в продължение на цели седмици. Положението, в което се намирах ме принуждаваше да се опитам да постигна това раздвоение на духа на едно бяло и едно черно „аз“, ако не исках да бъда смазан от жестоката празнота, която ме притискаше от всички страни.

Господин Б. се изправи на шезлонга и притвори за миг очи. Човек би казал че прогонва с мъка някакъв неприятен спомен. В ъгъла на устата му се появи отново онзи тик, който ме беше поразил. После той се съвзе отново и продължи:

— Предполагам, че до тук разказът ми е бил напълно ясен. За съжаление не знам, дали и продължението му ще бъде такова. Новото ми занимание изискваше от мене такова напрежение на ума, че правеше невъзможен всеки самоконтрол. Може би бих имал известни макар и малки изгледи да се измъкна от това положение, ако се намирах пред истинска шахматна дъска, която би ми позволила да проектирам нещата в пространството. Изправен пред истинска дъска и фигури, които могат да се местят, човек би могъл да предаде известен ритъм на размишленията си, да се мести физически от една страна на масата на другата страна и да разглежда положението ту от гледна точка на белите, ту от тази на черните. Но принуден да водя сражения само със себе си или, ако предпочитате, сам против себе си, аз трябваше да се боря срещу едно „аз“, което прожектирах във въображаемо пространство. Необходимо беше да си представям ясно последователните положения на фигурите, възможностите на всеки от партньорите, и колкото и да е абсурдно — да виждам ясно в ума си осем, десет или дванадесет различни положения, за да пресметна изнапред пет или шест хода за всеки от противниците, застъпван само от мене.

Мозъкът ми се беше разделил, ако мога да се изразя така, на бял и черен, за да може да води тази игра в абстрактното пространство, да комбинира ходовете и да провежда стратегическата тактика на двете страни. Най-опасното в цялата тази история не беше разделянето на моята мисъл вътре в самия мен, а фактът, че всичко се извършваше само във въображението ми. По този начин аз рискувах да изгубя опора и да се подхлъзна в пропастта. Преди това, когато си представях прочутите партии от ръководството, аз нахвърлях само едно копие и упражнението не изискваше никакво друго усилие освен онова, с което човек си припомня някой стих или параграф от закона. Тази дейност беше ограничена и действителна — истинска умствена гимнастика.

Две партии сутрин, две подиробед… всичко това не ми причиняваше особено вълнение. Играта беше станала мое нормално занимание и ако се поколебаех при някой ход, потърсвах подкрепата на ръководството. Ако тази дейност ми беше подействувала целебно, то беше само за това, че самият аз не участвувах в играта. Беше ми безразлично, дали победата ще бъде изтръгната от белите, или от черните — това беше работа на Алейхин или Боголюбов, които имаха честта да бъдат шампиони. Удоволствието, което изпитвах беше това на зрителя, на познавача, който преценява перипетиите на борбата и нейната красота. От момента, в който се опитах да играя сам срещу себе си, аз изпаднах несъзнателно в тежко положение. Черните, представяни от мен, съперничеха на белите, също представяни от мен, и всяка партия искаше да спечели. Мисълта, как ще постъпя с черните ме хвърляше в същинска треска, докато играех с белите. Единият от двамата противници, които живееха в мен се радваше, но и дразнеше, когато другият правеше някоя грешка.

Всичко това изглежда лишено от всякакъв смисъл и би било наистина така, ако се касаеше за нормален човек, живеещ при нормални условия. Колко е странна историята на една шизофрения, предизвикана по този начин! Какво чудновато раздвоение на личността! Но не забравяйте, че аз бях изтръгнат на сила от обичайната си среда, че бях невинен пленник, измъчван човек, намиращ се от месеци в самота, у когото гневът се е натрупал до безкрайност, без той да може да го излее върху нещо. Тъй като нямах никакво друго развлечение, освен тази абсурдна игра срещу самия мен, гневът и жаждата ми за мъст намираха в нея най-бурен израз. У мен живееше един човек, който искаше да защити правото си, но можеше да го направи само като се нахвърля върху другото ми „аз“, за това тези партии шах ме хвърляха в чисто манияческо възбуждение. В началото аз все още можех да играя спокойно и да си позволявам паузи между игрите, за да си почивам. Но много скоро възбудените ми нерви започнаха да не ми дават мира. Едва бях играл с белите, когато черните се възправяха заплашително срещу мен. Едва една партия беше свършена, когато едната половина от моята личност започваше да построява друга, тъй като криех в себе си един победен, искащ реванш.

Не бих могъл да кажа дори и приблизително, колко подобни партии съм изиграл в ненаситното си увлечение — може би хиляда, а може би и повече. Бях обхванат от бяс и не можех да си помогна: по цял ден в главата ми се въртяха само термини от играта, а пред очите ми се мяркаха пионки, офицери, топове и царе. Цялото ми същество и цялата ми чувствителност се бяха съсредоточили върху квадратите на една въображаема шахматна дъска. Радостта, която бях изпитвал с играта, се превърна в страстно увлечение, увлечението в принуда, в мания, във френетична лудост, която ме владееше ден и нощ. Не мислех вече за нищо друго освен за шах, проблеми в шаха, разместване на фигури… Събуждайки се с изпотено чело, аз забелязвах много често, че бях продължил да играя и на сън. Ако в сънищата ми се появеха човешки фигури, те се движеха по маниера на топа, коня или офицера.

По време на разпит мислите ми бяха объркани. Имах впечатлението, че съм се изразявал твърде странно, тъй като напоследък съдиите си разменяха учудени погледи. Всъщност, докато те ме разпитваха и дадеха анкетата си, аз имах само едно горещо желание, очаквайки нетърпеливо момента, в който щях да бъда отведен отново в стаята си, за да започна отново моята игра… игра на луд човек. Още една партия, само още една… Всяко прекъсване ме дразнеше, дори и онзи четвърт час, през който пазача метеше стаята ми или онези десет минути, когато ми донасяше да ям. Изпитвах само ужасна жажда, дължима навярно на трескавата игра и напрегнатите размишления. Изпивах на един дъх каната с вода и молех пазача да ми донесе нова, но миг след това устата ми беше пак така суха.

В края на краищата възбуждението ми достигна до там, че не можех да остана седнал дори и една минута. Играех по цял ден, движейки се нагоре надолу из стаята, все по-нервно и по-бързо, колкото по-близо идваше краят на играта. Желанието да спечеля, да победя, да победя сам себе си се превръщаше в лудост; треперех от нетърпение, когато единият от двамата противници, които представлявах, се показваше твърде бавен. Те се дразнеха един друг и колкото и да ви се вижда смешно, аз се карах сам на себе си: „Хайде по-бързо!“ — щом като отговорът ми се стореше недостатъчно бърз.

Днес, разбира се, знам много добре, че това душевно състояние беше патологично. Мога да го нарека само „отравяне с игра на шах“, което не се среща в медицинския речник. В края на краищата тази мания отрови и тялото и душата ми. Отслабнах, сънят ми стана неспокоен и прекъснат. При събуждане клепките ми бяха тежки като олово; отварях ги с мъка. Станах толкова слаб и ръцете ми трепереха така много, че можех да поднеса чашата с вода до устните си само с цената на големи усилия. Но щом започнех играта, аз бях като наелектризиран от някаква дива сила. Ходех нагоре надолу из стаята, свивах юмруци и чувах отвреме на време като през някаква червеникава мъгла собствения си глас който викаше злобно и прегракнало: „Шах“, или пък: „Мат!“

Не мога да ви кажа колко време продължи тази криза. Знам само, че една прекрасна утрин аз се събудих другояче, не както винаги. Сякаш тялото ми се беше освободило от самия мен и се обтягаше приятно и мързеливо в леглото. Някаква безкрайна умора, каквато не бях изпитвал от месеци, притискаше клепките ми и ми вдъхваше такова чувство на благоразположение, че не се решавах да отворя очи. Останах в същото положение в продължение на няколко минути, наслаждавайки се със сладострастна нега на умората на тялото си и на приятната топлина на леглото. Изведнаж ми се стори, че чувам гласове зад себе си, човешки гласове, топли и живи, които произнасяха спокойни думи. Едва ли можете да си представите каква радост беше това за мен — за мен, който не бях чувал от месеци нищо друго, освен грубите и изпълнени с омраза думи на моите съдии. „Сънуваш!“ си казах аз „Сънуваш! Само недей отваря очи! Продължи съня си, за да не виждаш тази проклета стая, стола, легена, масата и вечния рисунък на тапета. Сънуваш и продължавай да сънуваш!“

Но любопитството надделя. Бавно и предпазливо аз отворих очи. О чудо! Намирах се в друга стая, по-голяма от онази в хотела. Светлината влизаше свободно през лишените от решетки прозорци. Виждах дървета, зелени дървета, раздвижвани от вятъра, вместо моята мрачна стена. Мебелите в стаята бяха бели и лъскави, бяла беше и завивката ми — да, наистина, наистина, намирах се в друго легло, което не ми беше познато. Не беше сън… Човешките гласове говореха тихо над мене. Навярно откритието ми ме беше развълнувало особено много тъй като към мен се приближаваха някакви стъпки. Появи се жена… Жена с лека походка и бяла касинка, милосердна сестра. Потреперах от възторг: не бях виждал жена от една година насам. Сигурно съм гледал с възхитени и пламнали очи това грациозно видение, защото сестрата ми каза: — Бъдете спокоен! Съвсем спокоен! — Чувах само звука на гласа й — нали този глас принадлежеше на човешко същество? Значи на тази земя все още има хора, които не бяха съдии и мъчители. Съществуваха жени като тази с мек, топъл и почти нежен глас! Гледах жадно устата, която току-що ми беше заговорила с такава доброта, защото тази безкрайна година ме беше накарала да забравя, че добротата все още съществува между хората. Тя ми се усмихна. Да, усмихна ми се… Значи все още имаше хора, които се усмихват! После сложи пръст на устните си и се отдалечи безшумно.

Как бих могъл да й се подчиня! Напротив, направих най-енергични усилия да се придигна и да проследя с очи това приказно и изпълнено с благосклонност създание. Исках да си помогна с ръце, но не можех. Дясната ми ръка бе напълно изчезнала в нещо като голям бял пакет — очевидно превръзка. Отначало го гледах смаяно, после разбрах бавно къде се намирам и се залових да размислям, какво може да ми се е случило. Сигурно ме бяха ранили, или пък самият аз бях наранил ръката си. Намирах се в болница.

След обяд бях посетен от лекаря, любезен стар господин. Името му не ми беше непознато, и той заговори с такова уважение за моя чичо, императорският лекар, че почувствувах веднага неговата благосклонност към мен. В течение на разговора ни той ми зададе много въпроси, но един от тях ме изненада: запита ме, дали съм математик или химик. Казах, че не съм.

— Любопитно, — прошепна той. — Произнасяхте толкова странни формули в бълнуванията си… c3, c4. Никой от нас не можа да ги разбере.

Попитах го, какво се е случило с мен. Той се усмихна странно:

— Нищо сериозно. Силна нервна криза. — И прибави съвсем тихо, след като хвърли изпитателен поглед наоколо; — Много близко до ума, разбира се. Вие бяхте там от тринадесети март, нали?

Кимнах утвърдително с глава.

— Нищо чудно… при тази метода, — изръмжа той. — Не сте първият. Но не се безпокойте.

По начина, по който каза тези думи както и по погледа, с който ме гледаше, аз разбрах, че съм в добри ръце.

Два дни по-късно отличният лекар ми разказа откровено какво се беше случило. Пазачът ме чул, че крещя много силно в стаята си и отначало помислил, че някой се е вмъкнал там и аз се карам с него. Но едва се появил на вратата, когато аз съм се хвърлил върху него, надавайки диви викове: „Хайде върви си, говедо такова!“ Опитал съм се да го уловя за шията и то с такава сила, че бил принуден да повика за помощ. Докато ме водили при лекаря, аз съм успял да се измъкна из ръцете им и обхванат от див бяс съм се хвърлил към прозореца на коридора. Счупил съм стъклото и съм си нанесъл дълбока рана на ръката — и днес още можете да видите белега от нея. Когато ме пренесли в болницата, аз съм бил обхванат от нещо като мозъчна треска, но скоро щях да се възстановя напълно.

— Разбира се, няма да кажа на тези господа, че сте по-добре, — прибави тихо моят Ескулап, — защото те са способни да започнат отново. Доверете се на мен! Ще направя всичко възможно, за да ви измъкна от тази история.

И до днес не знам, какъв доклад е направил на моите палачи този прекрасен приятел. Факт е, че той получи онова, което искаше: освобождението ми. Може би ме е изкарал невменяем, а може би личността ми вече не е представлявала интерес за Гестапо, тъй като Хитлер току-що беше взел Чехословакия и въпросът за Австрия беше ликвидиран в неговите очи. Задължих се писмено да напусна страната след петнадесет дни, а тези петнадесет дни бяха така запълнени с всички необходими формалности, свързани днес с едно пътуване в чужбина — военни книжа, полицейска виза, паспорт, медицинско свидетелство — щото не ми остана време да помисля за миналото. Струва ми се, че човешкият мозък притежава тайнствено регулиращи сили, които отстраняват спонтанно всичко, което може да повреди на душата: всеки път когато се опитвах да си припомня времето на пленничеството ми, паметта ми отказваше да ми служи. Едва седмица по-късно, когато се намерих на този параход, аз можех най-сетне да възстановя в ума си всички събития.

Сега разбирате, защо се държах така некоректно към вашите приятели. Намирах се съвсем случайно в пушалнята, когато видях тези господа да сядат пред дъската за шах. Учудването и уплахата ми ме заковаха на място. Бях напълно забравил че може да се играе на шах пред една истинска дъска, с осезаеми фигури. Бях забравил, че при тази игра двама съвсем различни хора от плът и кръв могат да седнат един срещу друг.

И наистина, потребни ми бяха няколко минути, за да си спомня, че тези играчи, които виждах пред себе си, играят на същата игра, на която се опитвах отчаяно да играя сам със себе си в моята килия. И така цифрите с които бях свикнал по време на жестоките си упражнения бяха само символи на направени от кокал фигури. Изненадата, която преживях виждайки, че движенията на фигурите отговарят напълно на онези на моите въображаеми пионки, прилича може би само на изненадата на астронома, който е открил съществуването на някоя планета с помощта на сложни пресмятания и сега открива съвсем внезапно тази планета на небето, под формата на истинска и блестяща звезда. Гледах като хипнотизиран тази дъска, където моите бездушни думи се конкретизираха от истински цар, топ, офицер и пионка. За да схвана по-добре положението на съответните противници, аз бях принуден да се пренеса от абстрактния свят на моите цифри в този, където фигурите се местеха пред самите ми очи. Постепенно любопитството ми надделя. Забравяйки всяка учтивост, аз се намесих в играта ви. Грешката, която щеше да извърши вашият приятел ме засегна като пронизване с нож. Без да размисля и с неволно движение аз го спрях, както се спира дете, което се навежда твърде много над някаква преграда. Едва по-късно си дадох сметка, за грубата нетактичност на поведението ми.

Побързах да успокоя господин Б., казвайки му, че ние благославяме случая, който ни беше позволил да се запознаем с него. Прибавих, че колкото за мен, бях двойно нетърпелив да присъствувам на импровизирания турнир, след като бях чул разказа му. Той имаше смутен вид.

— Не, не си правете никакви илюзии. За мен това ще бъде само въпрос на проверка. Да, бих искал… бих искал да знам, дали съм способен да изиграя обикновената партия шах върху истинска дъска, с истински фигури, срещу истински противник… Защото имам големи съмнения по този въпрос. Дали тези сто или хиляда партии, които изиграх, са били правилни? Дали това не бяха игри на съня както когато човек бълнува… Един от онези фантастични сънища, когато човек скача от стъпала, неотговарящи на действителността.

Надявам се, че не ще погледнете сериозно на това, че ще се състезавам с един световен шампион и че не очаквате, че ще го извадя от сражението. Единственото нещо, което ме интересува да знам е само това, дали съм играл истински шах в стаята на хотела, или пък съм бил луд. С една дума, дали съм бил отсам или оттатък опасната зона. В моите очи, тази партия има само тази цел.

В същия момент гонгът ни повика на вечеря. Разговорът ни бе траял почти два часа. Благодарих му горещо и се сбогувах. Но не бях още напуснал мостика, когато той дотича след мен и прибави с толкова голяма нервност, че заекна:

— Още една дума! Не бих искал да се покажа неучтив още веднаж; ще бъдете ли така добър да предупредите господата, че ще изиграя само една единствена партия? Това ще бъде финалът на една дълга история… окончателно заключение, а не начало… Не искам да бъда завладян отново от тази трескава страст, от този бяс, за който си спомням с ужас… При това лекарят ме предупреди… изрично ме предупреди. Човек, който е бил завладян от някаква мания може да се разболее отново от нея, дори и да се е излекувал напълно… Когато човек е бил отровен веднаж, по-добре е да не се приближава отново до шахматната дъска. Разбирате ли… ще изиграя само тази единствена партия, за да се уверя. Това е всичко.

 

 

На другия ден ние се събрахме в пушалнята точно в три часа. Към нас се бяха присъединили двама бордови офицери, любители на шах и получили специално разрешение да присъствуват на турнира. Този път Центович не ни остави да го чакаме. Сега започна една незабравима партия, която постави на изпитание моя много странен съотечественик пред един прочут шампион. Съжалявам, че тя се разви пред толкова некомпетентни зрители и че е загубена за аналите на играта на шах, както са изгубени за историята на музиката импровизациите на пианото на един Бетховен. Вярно е, че се опитахме още на другия ден да възстановим по памет цялата партия, но не успяхме. Играчите ни бяха се интересували повече от самата игра, чиито перипетии не можехме да си спомним.

Интелектуалният контраст между двамата противници се очерта още повече при съответното им държане в течение на играта. Изправен, опитен, неподвижен като камък, Центович не отделяше очи от шахматната дъска. Мисленето беше за него физическо усилие, изискващо концентрация на цялото му тяло. Напротив, господин Б. оставаше напълно свободен в движенията си. Дилетант в най-хубавия смисъл на тази дума, той търсеше в играта само удоволствието, което тя можеше да му достави, даваше ни непринудени обяснения между два хода, запалваше цигара и поглеждаше само за миг дъската, преди да играе. Изглежда, че и този път той предвиждаше всички намерения на противника.

Отначало играта протече бързо. Изглежда, че се започна да се развива по определен план едва при седмия или осмия ход. Центович размисляше по-дълго; този знак ни даде да разберем, че борбата ставаше ожесточена. Но за да остана верен на истината, трябва да призная, че за нас, новаците, този турнир беше по-скоро скучен. Колкото по-странни ставаха арабеските, образувани върху шахматната дъска, толкова по-малко разбирахме скрития им смисъл. Не долавяхме нито намеренията на противниците, нито в кой лагер се очертава победата. Виждахме само, че те местят пионките, както генералите водят войските си напред, опитвайки се да пробият неприятелските линии. Не можехме да разберем стратегическите цели на тези движения, защото опитните играчи комбинират играта си с няколко хода напред.

Към невежеството ни се прибавяше и известна умора, дължаща се преди всичко на продължителните минути на размисляне, необходими на Центович. Тази бавност дразнеше явно съотечественика ми. Забелязах с безпокойство, че той се вълнуваше все повече и повече. Палеше цигара след цигара. Започна да поръчва бутилка след бутилка минерална вода, която изпиваше жадно. Очевидно беше, че пресмята ходовете си сто пъти по-бързо от Центович. Когато последният най-сетне се решаваше след безкрайни обмисляния да премести някоя фигура с тежката си ръка, нашият герой се усмихваше с вида на човек, който отдавна е предвидил тази маневра. После връщаше бързо удара. Мозъкът му работеше така трескаво, че той сигурно знаеше вече всички шансове на своя партньор. Колкото по-бавно се решаваше Центович, толкова по-голямо ставаше нетърпението на партньора му. Докато чакаше, около устните му се появяваше почти враждебен израз.

Но Центович не се трогваше така лесно. Колкото повече се разредяваха фигурите върху дъската, толкова по-дълги и мъчителни ставаха безмълвните му разсъждения. При четиридесет и втория ход партията бе траяла вече почти три часа. Следяхме играта с уморени и разсеяни погледи. Единият от офицерите си беше отишъл, а другият четеше книга и поглеждаше към шахматната дъска само тогава, когато някой от партньорите преместваше някоя фигура. Изведнаж — беше ред на Центович — стана нещо непредвидено. Шампионът беше поставил пръста си върху офицера, готвейки се да го помести напред. Виждайки това господин Б. се наежи като котка, готвеща се да скочи. Той затрепера с цялото си тяло, бутна със сигурно движение царицата напред и извика тържествуващо: — Това е! Работата е наред! — След това се изправи назад, кръстоса ръце на гърдите си и изгледа Центович с презрителен поглед, в който гореше странна светлина.

Наведохме се над дъската, за да проследим тази така тържествено обявена маневра. На пръв поглед не се виждаше нищо заплашително. Навярно възклицанието на нашия приятел се дължеше на следващото развитие на положението, което ние останалите не можехме да предвидим. Само Центович не трепна при забележката на партньора си. Беше все така непроницаем, сякаш нищо не беше се случило. Не стана никакво събитие. Часовникът, поставен на масата, за да измерва интервалите между два хода издаваше своето равномерно тик-так всред пълната тишина. Минаха три минути, после пет, после осем… Центович все още не се помръдваше, но мен ми се стори, че вълнението разширява още повече ноздрите му.

Чакането ставаше непоносимо, както за господин Б., така и за нас. Той скочи и започна да се разхожда нагоре надолу из пушалнята — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо. Всички го гледаха малко изненадани. Бях обхванат от тревога. Забелязах, че въпреки възбуждението си, той се движеше все в едно и също пространство: би казал човек, че някаква невидима преграда го спираше точно в средата на стаята и го принуждаваше да се върне назад. Потрепервайки от вълнение аз разбрах, че без да си дава сметка, той прави същия брой стъпки, както и в хотелската стая. Да, сигурно се е разхождал точно така в продължение на безкрайни месеци — като затворен звяр, с кръстосани ръце, с приведени рамене, докато в трескавия му поглед се разпалваше все повече и повече червеникавата светлина на лудостта. В този момент той все още пазеше пълно присъствие на духа, защото от време на време се обръщаше нетърпеливо към масата, за да види, дали Центович е взел решение.

Така изминаха девет, после десет минути. Никой не очакваше онова, което последва. Центович повдигна бавно тежката си ръка. Всеки погледна плахо, очаквайки да види, какво ще направи. Но Центович не игра: той събори фигурите с опъкото на ръката си. Отначало не разбрахме, че по този начин той изоставяше играта и капитулираше, преди всички ние да сме разбрали, че е победен. Невероятното беше станало. Един световен шампион, победител в безброй турнири току-що беше свалил знамето си пред един непознат, пред един човек, който не се беше докосвал до шахматната дъска от двадесет и пет години. Нашият анонимен приятел бе победил най-силния световен играч в един публичен турнир. Без да си дадем сметка, всички ние бяхме наставали от вълнение. Всеки от нас чувствуваше, че трябва да направи или каже нещо, за да даде свобода на радостната си уплаха. Единственият, който не мръдна, беше Центович. След доста дълго време той повдигна глава и изгледа нашия приятел с твърд поглед:

— Още една партия? — попита той.

— Но разбира се, — отвърна господин Б. с ентусиазъм, който ми направи неприятно впечатление. И той седна отново, преди да имам време да му напомня за неговото решение да изиграе само една партия. Той нареди с трескава бързина фигурите върху дъската, а пръстите му трепереха така силно, че една пионка се претъркули на два пъти. Неприятното чувство, което ми причиняваше неговото прекалено възбуждение се превърна в уплаха. Този спокоен и кротък човек се беше превърнал изведнаж в екзалтиран тип. Нервният тик разкривяваше все по-често ъгъла на устата му, а тялото му трепереше като разтърсвано от треска.

— Достатъчно, — му прошепнах аз кротко, — не играйте повече. Достатъчно за днес. Много сте изморен.

— Изморен! Ха, ха! — той се смееше високо и злобно. — Бих могъл да изиграя седемдесет партии, ако не се влачехме така бавно. Онова, което ме изморява е само ритъмът! Хайде, сега е ваш ред да започнете!

Произнесени с рязък, почти груб тон, тези думи бяха предназначени за Центович, който хвърли върху противника си студен и сдържан, но корав като свит юмрук поглед. Между двамата играчи се беше създало опасно напрежение, страстна омраза. Те бяха престанали да бъдат партньори, които се забавляват като премерват силите си. Бяха неприятели, заклели се да се унищожат един друг. Центович се забави доста, преди да изиграе първия си ход. Имах странното чувство, че го прави нарочно. Навярно беше разбрал, че бавенето изморява и дразни другия. Не можеше да се отрече, че беше добре трениран стратег.

След четири безкрайни минути той откри играта по най-прост и най-обикновен начин, премествайки два квадрата напред пионката, която стоеше пред царя. Господин Б. отговори със същата пионка, после Центович повтори старата маневра. Чакахме с разтуптени сърца, както се чака гръмотевица след ослепителна светкавица. Но тя се бавеше. Центович не мръдваше. Той размисляше бавно и спокойно. Чувствувах все по-ясно, че бавенето му е преднамерено. То ми даваше, обаче, достатъчно свободно време да наблюдавам господин Б. Той беше изпил вече три чаши вода, спомних си разказа му и онази страшна жажда, която бе изпитвал по време на пленничеството си. Нещастникът проявяваше всички симптоми на ненормално възбуждение: челото му се покри с капчици пот, белегът върху ръката му стана по-ясен и по-червен. Досега той беше останал господар на себе си, но при четвъртия ход, след като Центович се беше вдълбочил в безкрайни размишления, той избухна:

— Хайде де! Играйте най-сетне!

Центович вдигна студения си поглед:

— Ако се не лъжа, определихме интервалите между два хода на десет минути. По принцип не играя по-бързо.

Господин Б. прехапа устни. Кракът му под масата заигра все по-бързо. Имах непогрешимо предчувствие, че ще си изгуби ума. И наистина — при осмия ход стана нов инцидент. Господин Б., който понасяше това бавене с все по-голямо нетърпение, не можа да се сдържи по-дълго; той се разклати напред и назад и започна да барабани по масата. Центович повдигна голямата си глава:

— Мога ли да ви помоля да не барабаните така? Това ме дразни. Не мога да играя, когато чувам този шум.

Господин Б. се изсмя рязко.

— Ха! Ха! Виждам!

Центович се изчерви.

— Какво искате да кажете? — попита той с груб и злобен глас.

Господин Б. се засмя пак. Смехът му беше сух и зъл.

— О нищо! Само, че сте много нервен!

Центович наведе глава и млъкна. Този път той почака цели седем минути, преди да играе. Играта продължи в това убийствено темпо. Центович се бавеше все повече. Сега той изчакваше да минат точно десет минути, преди да вземе решение. Поведението на партньора му ставаше все по-странно. Изглежда, че той беше забравил настоящата партия, за да се заеме с нещо съвсем друго. Беше престанал да се разхожда из стаята и седеше неподвижно на стола си. Гледайки с безизразен поглед пространството пред себе си, той не преставаше да мърмори неразбираеми думи. Дали се унасяше в безкрайни комбинации, или съставяше вече друга партия, както подозирах? Факт е, че когато идваше негов ред да играе, ние трябваше да го подканяме и връщаме към действителността. Достатъчна му беше само една минута, за да се ориентира. Въпреки това аз се убеждавах все повече, че той ни беше забравил — не само нас, а и Центович — и изглеждаше обхванат от криза на тиха лудост, която може да избухне всеки миг.

И това наистина стана. Бяха стигнали до деветнадесетия ход. Едва Центович бе играл, когато господин Б. помести топа си три квадрата напред, без дори да погледне шахматната дъска. Той извика така силно, че всички ние подскочихме:

— Шах! Шах на царя!

Наведохме се над дъската, опитвайки се да разберем. Но никой от нас не беше очаквал онова, което стана само в една минута. Центович повдигна много бавно глава и ни изгледа един по един — сякаш ни виждаше за първи път. Видяхме, как върху устните му се появи доволна и подигравателна усмивка. Изглежда, че изпитваше безгранично удоволствие. След като се наслади напълно на все още неразбираемия си за нас триумф, той се обърна към нас с подчертана любезност:

— Съжалявам, но не виждам, защо царят ми да е в шах. Дали някой от господата вижда такова нещо?

Разгледахте положението, после безпокойните ни погледи се обърнаха към господин Б. Царят на Центович беше напълно прикрит зад една пионка. Всяко дете можеше да разбере, че царят не беше в шах. Дали нашият полудял приятел беше поместил без да иска някоя фигура? Пълната тишина го накара да се опомни. Сега и той разгледа дъската и заговори, като заекваше силно:

— Но царят трябва да бъде на f7… той не е на мястото си, съвсем не е на мястото си! Заблудили сте се! Всичко е погрешно! Тази пионка е на g5, а не на g4… Това е съвсем друга партия. Това е…

Изведнаж той млъкна. Бях го дръпнал за ръката и дори го бях ощипал достатъчно силно, за да го почувствува, въпреки възбуждението си. Той ме изгледа с поглед на сомнамбул:

— Какво има! Какво искате?

— Remember! — му прошепнах аз и прекарах пръст по белега върху ръката му. Той проследи движението ми, очите му се втренчиха в червената следа. Изведнаж той се разтрепера. Трепетът разтърси цялото му тяло.

— За Бога! — прошепна той със съвсем побелели устни. — Дали не съм направил някоя глупост? Дали не съм отново…

— Не, — казах аз кротко. — Но престанете веднага да играете. Крайно време е да престанете. Спомнете си, какво ви е казал лекарят!

Господин Б. стана веднага.

— Моля да извините грешката ми, — каза той, покланяйки се пред Центович с всичката си предишна любезност. — Разбира се, че онова, което току-що казах е истинска глупост. Играта е ваша!

После се обърна към нас:

— Извинявам се и пред вас, господа. Но аз ви предупредих, че не трябва да очаквате много нещо от знанията ми. Простете за този смешен инцидент. За последен път през живота си сядам да играя шах.

Той се поклони още веднаж и изчезна по същия тайнствен и дискретен начин, по който се беше появил. Само аз знаех, защо този човек нямаше никога вече да се докосне до шахматна дъска. Другите останаха на местата си, чувствувайки неясно, че са избягнали някаква опасност.

— Damned fool! — изръмжа Мак Конор разочарован. Центович стана последен от стола си; преди да се отдалечи, той хвърли още един поглед върху започнатата партия.

— Жалко! — заяви великодушно той. — Работата не вървеше толкова зле. Този господин е забележително надарен за обикновен дилетант.

На големия презокеански параход, който щеше да отплува в полунощ от Ню Йорк за Буенос Айрес, цареше, както винаги в последния час преди заминаването, оживление и суетня. През тълпата се провираха фермери, надошли да изпроводят своите приятели; момчетии на служба в телеграфа, юнашки накривили фуражки, извикваха в претъпканите салони имена на пътници; разнасяха се куфари и цветя; любопитни дечурлига сновяха нагоре-надолу по стълбите; а на най-горната палуба невъзмутимо свиреше корабният оркестър…

С един мой приятел разговаряхме на палубата за разходки, настрани от цялата тази бъркотия. Ненадейно, съвсем близо край нас на два или три пъти блесна ярко магнезиева светкавица — очевидно сред пътниците бе и някаква знаменитост, от която репортерите бяха взели интервю и я бяха заснели в минутите преди отпътуването й от страната. Моят приятел хвърли поглед нататък и се усмихна.

— На борда си имате и една рядка птица — Чентович.

Виждайки по лицето ми, че това име не ми говори нищо, той поясни:

— Мирко Чентович — световният шампион по шах. След като натръшка на разни турнири от Запад до Изток всички американски гросмайстори, днес се е запътил да жъне нови лаври в Аржентина.

Сега вече аз си припомних не само името на младия световен първенец, но и някои други подробности около мълниеносната му кариера. Приятелят ми, който следеше по-внимателно от мене световната преса, попълни сведенията ми, като дори разказа няколко анекдота за шампиона.

Преди близо една година Чентович с един замах успял да се нареди сред такива светила на шахматния небосклон, като Алехин, Капабланка, Тартаковер, Ласкер, Боголюбов. Едва ли втурването на друг неизвестен шахматист в лоното на прославената плеяда е възбуждало някога такъв всеобщ интерес след 1922 година, когато на турнира в Ню Йорк се е появило седемгодишното дете-чудо Решевски. Та умствените способности на Чентович не давали и най-малък повод да се предугади подобна бляскава кариера. Скоро се разкрила и тайната, че в частния си живот този шампион не бил в състояние на никой език да напише дори едно изречение без правописни грешки, или, както жлъчно се изразил един от озлобените му съперници, „невежеството му било еднакво необятно във всички области“.

Син на беден югославски рибар, чиято мизерна лодка била потопена една нощ от някакъв пренасящ зърно дунавски шлеп, дванайсетгодишното сираче било прибрано по милост от пастора на забутаното си селце. Добрият човечец правел всичко според силите си, за да налее в главата на тъпия, неразговорлив и едрочел хлапак школските премъдрости, които не можел да усвои в местното училище.

Всички старания на пастора обаче отивали на вятъра. Мирко се взирал глупаво в показаните му за стотен път букви, без да може да ги запомни. Тромавият му мозък не бил в състояние да се пребори и с най-леките учебни предмети. На четиринайсетгодишна възраст той все така смятал на пръсти и с неимоверен труд успявал да попрочете нещо от книга или вестник. При това Мирко в никакъв случай не можел да бъде наречен немарлив или непослушен. Той изпълнявал покорно всичко, което му се наредяло — мъкнел вода, цепел дърва, помагал в полската работа, разтребвал кухнята — и изобщо на него можело да се осланят, макар и да вършел всичко с убийствена мудност. Но това, което повече от всичко огорчавало доброто отче, било пълното равнодушие на твърдоглавото момче. То не правело нищо без специална подкана, никога не задавало въпроси, не играело с другите деца и не си търсело само занимания, докато изрично не му ги посочели. След като привършел къщната работа, Мирко сядал в някой ъгъл на стаята и се заглеждал в една точка с празен овчи поглед, не проявявайки ни най-малък интерес към онова, което ставало наоколо му. Вечер, докато пасторът, пуфкайки с дългата си селска лула, играел с полицейския вахмистър своите неизменни три партии шах, сламенокосият хлапак мълчаливо присядал край тях и отпуснал тежките си клепачи, със сънлив и безразличен вид заковавал поглед в карираната дъска.

През една зимна вечер, когато двамата приятели вече се били вдълбочили в поредната си игра, откъм улицата долетяло до слуха им нарастващо дрънчене на звънчета. Към къщата бързо се приближавала шейна. В стаята се втурнал селянин със заснежен калпак и замолил пастора да дойде незабавно при майка му, която лежала на смъртно легло, за да успее да я мироса, преди да е настъпила кончината й. Без да се колебае, свещеникът го последвал. Вахмистърът, който дори не бил изпил бирата си, натъпкал лулата си още веднъж на тръгване и вече се канел да нахлузи тежките си кожени ботуши, когато забелязал, че Мирко не откъсва поглед от шахматната дъска с едва начената партия.

— Какво, иска ти се да я доиграеш ли? — пошегувал се вахмистърът, напълно убеден, че глуповатият момък дори не знае как се местят фигурите. Момчето неуверено го погледнало, после кимнало с глава и заело мястото на пастора. На четиринайсетия ход вахмистърът бил победен и трябвало да признае, че поражението му съвсем не било резултат на някакъв недогледан ход от негова страна. Втората партия завършила по същия начин.

— Валаамовото магаре! — възкликнал смаяният пастор, когато се завърнал и обяснил на по-слабо запознатия с библията вахмистър, че преди две хиляди години се било случило подобно чудо, когато едно безсловесно същество придобило дар слово и заговорило с езика на мъдростта. Въпреки късния час доброто отче не могло да удържи на изкушението да опита силите си срещу своя полуграмотен питомец. Мирко го победил със същата леснина. Той играел упорито, бавно — нито веднъж не повдигнал от дъската едрата си глава, но в играта му се усещала непоколебима увереност. През следващите дни нито вахмистърът, нито пасторът могли да спечелят срещу него дори една партия.

Свещеникът, който по-добре от всекиго можел да прецени крайната умствена недоразвитост на своя възпитаник, сега сериозно бил заинтригуван доколко една такава странна, едностранчива дарба би издържала и на по-сериозно изпитание. Той завел Мирко при селския бръснар, който подстригал щръкналата му сламеноруса коса и му придал малко по-приличен вид, после го качил на шейната и двамата заминали за съседното градче, където в кафенето на площада се събирали местните запалени любители на шахмата, играчи — пасторът знаел това от опит — от значително по-висока класа.

Появата на пастора, следван от русия, червенобузест петнайсетгодишен момък, предизвикала сред постоянната компания в кафенето немалко удивление. Докато не го повикали на шахматната масичка, Мирко стоял в ъгъла, плахо привел очи, свит в своя обърнат с козината навътре овчи кожух, пристъпващ на високите си тежки ботуши. Първата партия той загубил, понеже добрият пастор никога не бил си служил с така наречената „сицилианска защита“. В следващата партия той вече постигнал реми срещу най-добрия играч на града. От третата и четвъртата партия насетне Мирко побеждавал всички наред.

В един провинциален югославски град не се случват често вълнуващи събития. Затова и първите прояви на този селски шампион били за насъбралите се местни първенци истинска сензация. Единодушно било решено момчето-чудо непременно да остане в града до следващия ден, за да могат да свикат и останалите членове на шахматния клуб, а най-вече за да уведомят за събитието владетеля на близкия замък и фанатичен поклонник на шахматното изкуство, стария граф Зимчич. В свещеника се борели пробудилата се гордост на първооткривател и чувството му за дълг, което го зовяло обратно в селото за неделната служба. Чувството за дълг победило, но пасторът се съгласил да остави своя храненик в града за по-нататъшни изпитания. Младият Чентович бил настанен в хотела за сметка на компанията и там той за първи път през живота си видял ватерклозет.

В неделя следобед шахклубът бил препълнен докрай. В продължение на четири часа Мирко седял неподвижно пред дъската и без да отрони дума, без дори да погледне наоколо си, побеждавал играч след играч. Накрая му предложили да устроят симултанен сеанс. Минало доста време, докато играчите успеят да обяснят на неукия Мирко, че при симултанния сеанс той ще трябва да играе едновременно на няколко дъски срещу различни противници. Щом обаче проумял какво се иска от него, Мирко бързо се ориентирал в задачата си и тръгнал от маса на маса, бавно пристъпвайки с тежките си, скърцащи ботуши. В последна сметка спечелил седем от осемте играни партии.

След това започнали оживени разисквания. Строго погледнато, този нов шампион нямал нищо общо с града, но въпреки това местният патриотизъм бил разпален до крайност. Може би най-сетне малкото градче, което до този момент едва ли някой бил забелязал на географската карта, щяло за първи път да се сдобие с вестта да се нарече родно място на световна знаменитост.

Някакъв импресарио на име Колер, който доставял за местното гарнизонно кабаре шансонетки и танцувайки, изявил готовност да уреди настаняването на младия човек във Виена при един свой познат — отличен шахматист, — който да го въведе в професионалните тънкости на шахматното изкуство, стига господата да осигурят предплата за една година. Граф Зимчич, който за шейсет години ежедневна игра на шах не бил срещал такъв забележителен противник, подписал веднага чек за исканата сума. От този ден започнала и удивителната кариера на лодкарския син.

За шест месеца Мирко овладял всички тайни на шахматната техника, наистина с един-единствен недостатък, който по-късно бил многократно отбелязван сред професионалните среди и подлаган на присмех. Чентович не бил в състояние да проведе дори и една партия по памет или, както се казва на професионален език, да играе „блинд“.

Той бил напълно неспособен да възпроизведе във въображението си шахматната ситуация. Винаги трябвало да има пред себе си осезаема, разчертана на шейсет и четири черни и бели полета дъска с нейните трийсет и две фигури. Дори достигнал световна слава, той постоянно мъкнел със себе си сгъваем джобен шах, за да може във всеки момент нагледно да конструира някоя партия и да реши шахматна задача.

Този сам по себе си маловажен дефект издавал недостиг на въображение и предизвиквал оживени дискусии в тесен кръг, така както в музикални среди би се обсъждала неспособността на някой изтъкнат виртуоз или диригент да свири или дирижира без партитура. Впрочем този забележителен недостатък не попречил с нищо на поразителните успехи на Мирко. На седемнайсет години той вече бил завоювал цяла дузина шахматни награди, на осемнайсет станал шампион на Унгария, а на двайсет — най-сетне световен шампион. И най-бойките играчи, които несравнимо го превъзхождали и по умствени способности, и по сила на въображението, и по смелост, се пречупвали пред неговата желязна хладна логика, така както Наполеон не бе устоял пред тежкоподвижния Кутузов, а Анибал пред Фабий Кунктатор, за когото Ливий съобщава, че проявявал в детството си същите фрапиращи черти на флегматичност и вродено слабоумие. И ето че в ярката галерия на шахматни знаменитости, която обединявала най-различни интелектуални типове — философи, математици, изследователи, художници и нерядко творчески натури, — за първи път проникнал един абсолютен „аутсайдер“ на духовния мир, един навъсен и неразговорлив селяндур, от когото и най-ловките журналисти никога не успявали да измъкнат дори и една дума, годна за публикуване. Наистина Чентович не ощастливявал вестниците с бляскави остроумия, но това се компенсирало от множеството анекдоти, които скоро плъзнали по негов адрес. Тъй като в момента, в който се надигал от шахматната дъска, пред която бил ненадминат майстор, Чентович неминуемо се превръщал в някаква гротескна и дори смешна фигура. Въпреки безупречния си черен костюм, помпозната вратовръзка с прекалено едър бисер и грижливия маникюр на ноктите, той си оставал в държание и маниери същият онзи недодялан и ограничен селски момък, който до неотдавна метял кухнята на пастора. Несръчно и с безсрамна дебелащина той се стремял чрез своята дарба и известност да измъкне колкото се може повече пари, като при това проявявал дребнава и дори често брутална алчност, което предизвиквало у колегите му постоянен присмех и раздразнение. Той пътувал от град на град, като отсядал винаги в най-евтините хотели; съгласявал се да играе и в най-посредствените клубове, стига да му платят искания хонорар, продал на една химическа фабрика правото да го изобразяват на реклами за сапун и без да обръща внимание на презрителните подигравки на съперниците си, които знаели, че не е в състояние да напише и три верни изречения, публикувал под свое име книгата „Философия на шахматното изкуство“, написана всъщност от някакъв гладен галицийски студент по поръка на предприемчивия издател.

Подобно на всички особняци Чентович бил лишен напълно от чувство за хумор и след победата си в световния шахматен турнир се смятал за най-важната особа в света. Съзнанието, че е натръшкал тези умни и културни хора, блестящи оратори и писатели, и то на техен собствен терен, и преди всичко осезаемият факт, че печелел повече от тях, превърнали първоначалната му неувереност в хладна и просташки демонстративна гордост.

— Както можеше и да се очаква, една тъй леко придобита слава бързо замая една тъй празна глава! — заключи приятелят ми и приведе няколко класически примера за направо детинското високомерие на Чентович. — И как ли един двайсет и една годишен селски момък от Банат няма да бъде обзет от налудничаво тщеславие, щом като изведнъж от местенето на някакви си фигури по шарена дъска припечелва за една седмица повече, отколкото цялото му родно село за една година, и то като се трепе в непосилен труд на горското сечище? Впрочем едва ли е много мъчно да се смяташ за велик човек, след като съзнанието ти не е обременено и от най-слабата догадка, че на този свят някога са живели хора като Рембранд, Бетховен, Данте или Наполеон! В ограничения ум на този мъжага мъждука една-едничка мисъл: че вече месеци наред не е загубвал нито една партия! И понеже не предполага, че на земята съществуват и други ценности освен шахмата и парите, той има пълното основание да е във възторг от себе си!

Разказът на моя приятел естествено възбуди любопитството ми. През целия ми живот са ме занимавали различните видове мономании, привличали са ме хората, обсебени от една-единствена идея, тъй като колкото по-тесни са рамките, в които се ограничава един човек, толкова повече се приближава той, от друга страна, към безкрайността; тъкмо такива привидно откъснати от света индивиди с упоритостта на мравки-термити изграждат свой собствен странен и неповторим свят, изтъкан от материя, известна само на тях, свят, представляващ една умалена вселена. И аз не скрих от приятеля си своето намерение да се помъча по време на дванайсетдневното ни пътуване до Рио да се запозная по-отблизо с този рядък екземпляр от породата на едностранчивите гении.

— Това едва ли ще ви се удаде — предупреди ме моят събеседник. — Доколкото ми е известно, никой още не е успял да измъкне от Чентович и най-незначителен психологически материал. При цялата си невероятна ограниченост този хитър селянин е достатъчно умен, за да прикрива слабите си места. Тактиката му е съвсем проста: той избягва всякакви разговори освен със свои земляци, и то хора от неговата среда, с които се среща в разни евтини гостилнички. Подуши ли, че пред себе си има образован човек, той веднага като охлюв се скрива в черупката си; затова и никой не може да се похвали, че е чул от него някаква глупост или че е съумял да измери уж безкрайната бездна на неговото невежество.

Моят приятел излезе прав. През първия ден на нашето пътуване се оказа напълно невъзможно човек да се добере до Чентович освен чрез нахалство, нещо, което в последна сметка не е по моя вкус. Понякога той наистина излизаше на палубата за разходки, винаги със сключени на гърба ръце, заел горда поза на съсредоточен размисъл, също като Наполеон от известния портрет. Но и тогава Чентович приключваше толкова бързо и ненадейно своята перипатетична разходка по палубата, че човек би трябвало да тича подире му в тръс, ако иска да го заговори. А в салоните на парахода, в бара или в пушалнята той изобщо не се появяваше; както доверително ми съобщи стюардът, той прекарвал по-голямата част от деня в каютата си, надвесен над една огромна шахматна дъска в разучаване или преиграване на различни партии.

След три дни аз действително започнах да се ядосвам, че отбранителната тактика на Чентович се оказваше по-ефикасна от моите опити да се добера до него. Никога досега през живота си не бях имал случай да се запозная отблизо с изтъкнат шахмайстор. И колкото повече се мъчех да си представя в плът и кръв този тип хора, толкова по-невероятна ми изглеждаше една подобна мозъчна дейност, съсредоточена изцяло върху неголямото пространство от шейсет и четири бели и черни полета. От личен опит познавах тайнственото очарование на „кралската игра“, единствената от игрите, измислени от човека, която не зависи от капризите на случая и увенчава с лаврите си изключително ума или по-скоро една особена форма на умствена одареност. И нима тясното определение „игра“ не е обидно за шахмата? Това не е нито наука, нито изкуство, а нещо средно, витаещо между тези две категории, подобно на ковчега на Мохамед, увиснал между небето и земята. В тази игра се обединяват по неповторим начин всички противоположности — тя е древна и вечно нова; механична в своята основа, тя довежда до победа само с помощта на въображението; ограничена в тясно геометрическо пространство и в същото време безгранична в нейните комбинации; непрестанно развиваща се и въпреки това безплодна; мисловна дейност, която не довежда до никакви резултати; математика, която не изчислява нищо; изкуство без творби; архитектура без строителен материал и въпреки това, както е доказано на дело, издържала изпитанията на времето много по-успешно от всички книги и художествени произведения. Това е единствената игра, която принадлежи на всички народи и на всички епохи, а при това никой не знае името на божеството, донесло я на земята, за да разсейва скуката, да изостря сетивата, да ободрява душата. Къде е нейното начало и къде — краят й? Всяко дете може да научи простите й правила, всеки некадърник може да опита късмета си в нея и все пак в рамките на нейния вечно тесен квадрат се раждат особени, с нищо несравними майстори — хора, надарени изключително с шахматни способности, своеобразни гении, при които проникновението, настойчивостта и прецизната техника се проявяват в същата степен както при един математик, поет или композитор, само че в по-различно съчетание и с друга насоченост.

В по-ранните времена на физиономически увлечения един Гал^[1] навярно щеше да изследва мозъците на подобни шахматни гении, за да установи дали в сивото им вещество няма някоя особена, характерна само за тях гънка, някакъв своеобразен шахматен мускул или изпъкналост, изразени по-ярко, отколкото у другите черепи. А само какъв интерес би предизвикал сред френолозите случай като този на Чентович, където самородната гениалност съжителствува с една крайна умствена недоразвитост, подобно на някаква единствена златна жилка сред купища мъртъв камънак! По принцип винаги ми е било ясно, че една тъй несравнима, тъй гениална игра неминуемо ще създаде и своите своеобразни матадори, но ми беше много трудно, направо невъзможно, да си представя живота на духовно богат човек, за когото целият свят се свежда до едно неголямо черно-бяло пространство, който в придвижването напред-назад на трийсет и двете фигурки намира своето житейско тържество, а откриването на една нова партия с кон вместо с пешка означава подвиг и му осигурява кътче безсмъртие върху страниците на някоя шахматна брошура; трудно ми беше да си представя одухотворен човек, който, без да се умопобърка, в продължение на десет, двайсет, трийсет, четирийсет години изразходва цялата си мисловна енергия за постигането на смешната и неизменна цел — да се натика един дървен цар в ъгъла на една дървена дъска!

И ето сега за първи път през живота ми в непосредствена близост — на един и същ параход, само през шест каюти — се намираше един такъв феномен — необикновен гений или просто загадъчен глупак, — а аз, нещастникът, за когото разрешаването на психологически загадки се е превърнало в своеобразна болезнена страст, не можех да намеря начин да се доближа до него. Идваха ми наум какви ли не абсурдни хитрости — да погъделичкам самолюбието му, като уж взема от него интервю за някакъв известен вестник; или да възбудя алчността му, като му предложа изгодно турне из Шотландия.

Накрая си спомних за изпитания способ на ловците да подмамват дивите петли, като имитират техния любовен зов. Всъщност имаше ли по-сигурно средство да привлечеш върху себе си вниманието на един шахмайстор от това, сам да играеш шах?

Аз никога не съм бил сериозен шахматист, и то по простата причина, че на шаха винаги съм гледал повърхностно, най-вече като на средство за развлечение. Ако прекарвах понякога един час пред шахматната дъска, то не е било, за да напрягам мозъка си, а напротив, за да се отморя от умствена претовареност. В пълния смисъл на думата аз „играя“ на шах, докато другите, истинските шахматисти, свещенодействуват, ако мога така да се изразя. За шах обаче, както и за любов, е необходим партньор, а аз още не знаех намират ли се на борда и други любители на тази игра освен нас. За да ги накарам да изпълзят от дупките си, аз заложих в обширния smokig room^[2] примитивен капан — като примамка служехме аз и жена ми, с която седнахме пред една шахматна маса, при все че тя играеше по-слабо и от мене. И действително, не бяхме успели да направим и шест хода, когато край нас се спря някакъв пътник, после втори помоли за разрешение да погледа играта ни, а скоро се намери и желаният партньор, който ми предложи да изиграем една партия.

Това бе някой си Макконър, шотландец, инженер по подземни съоръжения, който, както чух, бил спечелил цяло състояние от пробиване на нефтени кладенци в Калифорния. Макконър бе едър мъжага с мощни, почти квадратни челюсти, здрави зъби и сочно лице с подчертан червеникав оттенък, който, поне отчасти, несъмнено се дължеше на прекомерната употреба на уиски. Необикновено широките му, почти атлетически яки плещи по доста неприятен начин напомняха за себе си дори и в играта, понеже мистър Макконър спадаше към онази порода самонадеяни, преуспяващи хора, които възприемат поражението и в най-безобидната игра като удар по собственото им достойнство. Свикнал безцеремонно да си пробива път в живота и разглезен от действителните си успехи, този масивен selfmademan^[3] бе дотолкова проникнат от чувството за лично превъзходство, че смяташе всяка съпротива за нахално предизвикателство, едва ли не за оскърбление. Когато загуби първата партия, той се навъси и захвана обстоятелствено и с диктаторски той да обяснява, че това нямало да се случи, ако за момент не бил проявил невнимание; поражението си във втората и третата партия той побърза да припише на шума в съседното помещение. Нито една загуба той не можеше да понесе, без да поиска веднага реванш. Отначало неговата честолюбива непримиримост ме забавляваше; накрая я търпях вече само като необходимо зло по пътя към истинската ми цел; да примамя на нашата маса световния шампион.

На третия ден моят план сполучи — наистина само наполовина. Може би Чентович бе наблюдавал играта ни през илюминатора, гледайки към палубата за разходки, а може би просто бе решил да почете с присъствието си задимения smoking room — във всеки случай той неволно се приближи към масата ни, когато забеляза, че непосветени упражняват неговото изкуство, и застанал на прилично разстояние, хвърли изпитателен поглед към нашата дъска. Макконър бе на ход. И, изглежда, този единствен ход бе достатъчен за Чентович, за да му стане ясно колко безинтересни са всъщност за него нашите дилетантски усилия. Със същия пренебрежителен жест, с който ние обикновено отхвърляме в книжарницата предложения ни евтин криминален роман, дори без да го прелистим, шахмайсторът ни обърна гръб и напусна салона.

„Дойде, видя и прецени колко струваме!“ — помислих си, донякъде уязвен от неговия презрителен, хладен поглед. И за да излея върху някого раздразнението си, аз се обърнах към Макконър:

— Изглежда, шампионът не изпадна във възторг от вашия ход.

— Какъв шампион?

Обясних му, че господинът, който току-що бе минал покрай масата ни и бе погледнал с презрение играта ни, не е никой друг, а самият Чентович — световният шампион по шах.

— Е — добавих аз, — ние двамата ще трябва да се примирим с тази негова всеизвестна арогантност и да не се разстройваме много-много — всяка жаба да си знае гьола!

За моя изненада обаче тези нехайни думи оказаха върху Макконър съвсем неочаквано въздействие. Той внезапно бе обзет от силна възбуда и изпълнен с честолюбиви замисли, забрави за нашата партия. Той дори и не подозирал, че Чентович е на борда на парахода — шахмайсторът трябвало на всяка цена да играе срещу него. Само веднъж през живота си бил опитал силите си срещу световен шампион, но то било в симултанен сеанс заедно с четирийсет други играчи; въпреки това било страшно интересно и тогава той за малко не спечелил. Не съм ли случайно познат с шампиона? Отговорих отрицателно. Не бих ли желал да ида при него и да го поканя при нас? Отказах, позовавайки се на сведенията си, че Чентович избягва всякакви нови запознанства.

— Освен това — добавих, — какъв интерес може да представлява за един световен шампион да играе с нас, треторазредни играчи?

По-добре да не бях споменал това за треторазредните играчи на човек с такова честолюбие като Макконър. Той сърдито се облегна назад и троснато заяви, че що се отнасяло до него, той не можел да повярва, че Чентович ще отклони учтивата покана на един джентълмен. Той сам щял да се погрижи за това. По негова молба аз му описах накратко отличителните черти на шампиона. Тогава Макконър заряза нашата недовършена партия и без да сдържа повече нетърпението си, изхвръкна навън по дирите на Чентович. Тук аз отново почувствувах колко трудно е да бъде обуздан един притежател на такива мощни плещи, след като веднъж вече си е наумил да извърши нещо.

Зачаках напрегнато. Изминаха десетина минути и Макконър се завърна, както ми се стори, в не особено добро разположение на духа.

— Какво стана? — попитах аз.

— Вие бяхте прав — отвърна ядосано Макконър. — Господинът не е от най-любезните. Аз му се представих, обясних му кой съм, но той даже не ми подаде ръка. Опитах се да му изложа колко ние, всички пътници на борда, бихме се чувствували горди и поласкани, ако той се съгласи да играе срещу нас в симултанен сеанс. Той обаче се държеше съвсем официално и заяви, че за съжаление договорът, който бил сключил с организаторите на турнето му, изрично го задължавал да играе само срещу възнаграждение и че минималният му хонорар бил двеста и петдесет долара за партия.

Аз се разсмях.

— Всъщност никога не ми е минавало през ум, че местенето на фигури по бели и черни квадрати може да се окаже толкова доходен занаят. Е, надявам се, че и вие също така любезно сте се сбогували с него.

Макконър обаче остана напълно сериозен.

— Партията е насрочена за утре в три часа следобед, тук, в пушалнята. Мисля, че няма толкова лесно да му се дадем.

— Как? Вие сте се съгласили да му заплатите двеста и петдесет долара! — възкликнах аз съвсем изумен.

— Защо не? — C’est son métier^[4]. Ако имах зъбобол и случайно на кораба се окажеше зъболекар, аз също не бих очаквал от него да ми извади зъба безплатно. Човекът има пълното право да си иска цената. Навсякъде е така — най-добрите специалисти са винаги и най-добри търговци. Лично аз съм за чистите сделки. Предпочитам да си платя in cash^[5], вместо да прося снизхождение от някакъв си господин Чентович и накрая да трябва още и да го отрупвам с благодарности! Най-сетне случвало ми се е да прахосам в нашия клуб и повече от двеста и петдесет долара за една вечер, и то без да съм играл със световен шампион. Е, за един „треторазреден“ играч не е позор да загуби от един Чентович.

Забавляваше ме колко дълбоко бях наранил самолюбието на Макконър с едничката невинна думичка „треторазреден“. Но тъй като той възнамеряваше да заплати скъпото развлечение, което щеше да ми позволи най-сетне да се запозная с интересуващия ме рядък екземпляр, то нямаше защо да възразявам срещу неуместните му амбиции.

Ние побързахме да известим за предстоящото събитие на още четирима-петима души, които проявяваха интерес към шахмата, и за да бъдем колкото се може по-малко смущавани от другите пътници, резервирахме за предстоящия мач не само нашата, но и всички съседни маси.

На следния ден в уговорения час малката ни компания се събра в пълен състав. Централното място срещу шампиона бе предоставено естествено на Макконър. Той нервничеше, пушеше една след друга тежки пури и неспокойно поглеждаше към часовника.

Шампионът обаче ни накара да го чакаме цели десет минути (имайки предвид думите на моя приятел, аз вече предугаждах подобно нещо) и това придаде още по-голяма тържественост на появяването му. Той пристъпи към масата спокойно и невъзмутимо, без да поздрави. Навярно тази негова неучтивост трябваше да означава: „Вие знаете кой съм аз, а кои сте вие, хич не ме интересува…“ Веднага със сух и делови тон той започна да излага своите условия. Тъй като на парахода нямало достатъчно шахматни дъски за провеждането на симултанния сеанс, той предлагал всички да играем общо срещу него. След всеки свой ход той щял да се отдалечава в другия край на салона, за да не пречи на нашите обсъждания. Щом бъдем готови със своя ход, трябвало, поради липса на звънец — нещо, за което можело само да се съжалява, — да чукнем по една чаша с лъжичка. Предлагал за обмислянето на всеки ход максимум десет минути, в случай че нямало възражение от наша страна. Ние като някакви свенливи ученици естествено се съгласихме с всички условия. Хвърлихме жребий и на Чентович се падна да играе с черните фигури; оставайки прав, той направи своя първи насрещен ход и веднага се отправи към определеното от него място, където се отпусна лениво на една маса и запрелиства илюстровани списания.

Едва ли си струва да описвам тази партия. Тя завърши, както трябваше и да се очаква — с пълното ни поражение, и то още на двайсет и четвъртия ход. Всъщност нямаше нищо чудно в това, един световен шампион да помете с малкия си пръст половин дузина посредствени и съвсем слаби играчи; угнетително действуваше върху всички нас именно надменното поведение на Чентович, с което той съвсем осезаемо ни караше да почувствуваме, че ни е разбил на пух и прах без никакво усилие. Всеки път, приближавайки се към масата, той хвърляше към дъската само бегъл и привидно небрежен поглед, а на нас изобщо не обръщаше внимание, сякаш самите ние бяхме някакви мъртви дървени фигури. Този негов непристоен жест напомняше неволно маниера, с който човек подхвърля къшей хляб на краставо куче, без дори да го погледне. При известно чувство за такт той можеше, по мое мнение, да ни посочи някои грешки или да ни насърчи с някоя и друга любезна дума. Но дори и след като завърши партията, този лишен от човешки образ шахматен робот не произнесе нито дума. Обявил „мат“, той остана неподвижен край масата, очаквайки очевидно да узнае не желаем ли да изиграем още една партия с него. Аз вече бях станал от мястото си и се готвех — както винаги при сблъскване с безочлива грубост — с един жест да дам да се разбере, че с уреждането на този паричен въпрос, поне за мене, се слага край и на не особено приятното ни познанство, когато, за моя досада, седящият до мене Макконър произнесе с неузнаваем, дрезгав глас:

— Реванш!

Предизвикателството, което звучеше в гласа на Макконър, направо ме изплаши; в този миг той действително приличаше повече на боксьор пред решителна схватка с противника си, отколкото на учтив джентълмен. Дали това се дължеше на оскърбителното държание на Чентович или само на собственото му болно честолюбие, във всеки случай Макконър имаше напълно променен вид. Той бе почервенял до корените на косите си, ноздрите му се бяха разширили от вътрешно напрежение, по челото му бяха избили капки пот, а от прехапаните му устни до войнствено вдигнатата му брадичка се бе врязала дълбока бръчка. Аз с безпокойство открих в очите му онзи пламък на неукротима страст, обземаща обикновено играчите на рулетка, когато при непрекъснато удвояван залог за шести или седми път желаният цвят не излиза. В момента съзнавах, че този екзалтиран честолюбец е готов да хвърли срещу Чентович цялото си състояние и да играе, да играе, да играе — при единичен или удвоен залог, — докато не спечели поне една партия. Ако Чентович издържеше докрай, то той би намерил в лицето на Макконър истинска златна мина, от която можеше да нагребе няколко хиляди долара още преди да се появи на хоризонта Буенос Айрес.

Чентович остана невъзмутим.

— Моля — отвърна той учтиво. — Сега е ред на господата да играят с черните фигури.

Втората партия не се различаваше много от първата, само дето нашата компания се бе увеличила с неколцина любопитни и се бе оживила. Макконър така се бе вторачил в шахматната дъска, сякаш искаше да хипнотизира дървените фигури и да ги подчини на волята си. Чувствувах, че той с възторг би пожертвувал хиляда долара за удоволствието да изкрещи „мат!“ в лицето на бездушния ни противник. И странно, неговата жлъчна възбуда несъзнателно се предаде и на нас. Всеки ход обсъждахме с много по-голяма разпаленост отпреди и спорехме до последния момент, преди да се съгласим да дадем сигнал на Чентович. Достигнали до седемнайсетия ход, ние с изумление открихме, че създалата се позиция изглежда поразително благоприятна за нас — бяхме успели да докараме пешката по линия „c“ до предпоследното поле c2; необходимо бе само да я придвижим на c1, за да направим втора дама. Ние обаче не бяхме съвсем спокойни — просто не можехме да повярваме, че действително ни се е открил такъв явен шанс за победа. Всички подозирахме, че преимуществото, което ни се струваше извоювано от нас самите, е просто уловка от страна на Чентович, тъй като той можеше да предвиди развитието на играта с много ходове напред. Обаче колкото и да обсъждахме и да разглеждахме позицията от всички страни, не успяхме да открием никаква клопка. Накрая, когато определеното за мислене време вече почти бе изтекло, ние решихме да рискуваме и да направим този ход. Макконър вече бе вдигнал пешката, за да я премести на последното поле, когато изведнъж някаква ръка го улови за рамото и един тих, но настойчив глас произнесе:

— За бога, не така!

Всички неволно се обърнахме. Зад нас стоеше човек на около петдесет години с тясно, рязко очертано лице, което вече бе привлякло вниманието ми на палубата за разходки с необикновената си, почти мъртвешка бледост. Увлечени в обсъждането на възникналия проблем, ние не бяхме забелязали неговото появяване. Виждайки, че всички погледи са отправени към него, той бързо добави:

— В случай, че сега направите дама, той ще я бие с офицера на c1, а вие ще вземете с коня. Но в това време той ще придвижи проходната си пешка на d7, ще застраши топа ви и дори да обявите шах с коня, все едно, партията е загубена за вас — след девет или десет хода ще получите мат. Позицията е почти същата, от която Алехин пое инициативата в мача си срещу Боголюбов през 1922 година на международния шахматен турнир в Пищани.

Макконър незабавно остави пешката на мястото и се втренчи като нас с изумление в непознатия, спуснал се сякаш от небето като ангел-спасител. Да се предвиди мат след десет хода бе по силите само на играч от най-висока класа. А може би този човек пътуваше за същия шахматен турнир както Чентович и щеше да му оспорва световната титла? Но каквото и да бе, в неговото ненадейно появяване и в намесата му в най-критичния момент на играта имаше нещо почти свръхестествено.

Първи дойде на себе си Макконър.

— А вие какъв съвет бихте дали? — прошепна той възбудено.

— Засега да не се придвижва пешката напред, а първо да се отклони ударът! Преди всичко да се измести царят от застрашената линия — g8 на h7. Тогава вашият противник по всяка вероятност ще пренесе атаката в другото крило. Но тук вие ще парирате с топа c8-c4; това ще му струва загубата на два хода и на една пешка, а с това и на всичките му преимущества. В такъв случай и двете страни ще разполагат с по една проходна пешка и ако вие правилно проведете отбраната си, ще постигнете реми. Повече от това не може да се направи.

Отново бяхме изгубили ума и дума. В точността и бързината на неговите пресмятания имаше нещо смущаващо; човек просто можеше да си помисли, че той чете ходовете от книга. Все пак неочакваният шанс, благодарение на неговата намеса да постигнем реми в партията си срещу един световен шампион, ни действуваше опияняващо. Всички, сякаш се бяхме наговорили, отстъпихме настрани, за да му предоставим свободен поглед върху дъската.

Макконър попита отново:

— Значи, цар g8 на h7?

— Точно така! Преди всичко да се предотврати ударът!

Макконър постъпи както му казаха и ние почукахме по чашата. Чентович се приближи до масата ни с обичайната си ленива походка и с един поглед прецени нашия ход. След това той игра на царското крило пешка h2-h4 — точно както бе предсказал нашият непознат избавител.

А той вече шепнеше развълнувано:

— С топа напред, с топа напред, c8 на c4, тогава той ще трябва първо да прикрие пешката! Но това няма да му помогне! Не се грижете за проходната му пешка, а бийте с коня c3-d5 и равновесието е възстановено. Упражнете натиск, вместо да се отбранявате!

Ние не разбирахме нищо от това, което той говореше, сякаш приказваше на китайски. Но вече изцяло в негова власт, Макконър, без да разсъждава, мести както му наредиха. Отново зачукахме по чашата, за да повикаме Чентович. И сега той за първи път се забави да направи своя ход, а напрегнато се завзира в дъската. След това игра точно така, както бе предвидил непознатият. И сега се случи нещо ново и неочаквано — преди да се обърне и си тръгне, Чентович вдигна очи и огледа нашите редици; явно той се мъчеше да открие кой от нас му оказваше изведнъж такава енергична съпротива.

От този момент нашата възбуда нарастваше с всяка изминала минута. Преди бяхме играли без сериозна надежда, но сега мисълта, че бихме могли да пречупим хладното високомерие на Чентович, караше сърцата ни да тупкат развълнувано. Без да губи време, нашият нов приятел посочи следващия ход; ръката ми трепереше, когато чукнах с лъжичката по чашата, за да известим на Чентович, че отново е негов ред да играе. И тук дойде нашият първи триумф. Чентович, който до този момент бе правил своите ходове стоешком, сега се помая, подвоуми се и накрая седна на масата. Той се отпусна бавно и тежко на стола, но това бе достатъчно, за да играем вече с него „на едно ниво“, макар и само във физическия смисъл на думата. Бяхме го принудили да се отнася с нас като с равни, поне външно. Той седеше неподвижно, приковал поглед в дъската, и обмисляше положението; при това очите му почти се скриха изпод тежките клепачи, а от умственото напрежение устата му леко се поотвори, което придаваше на кръглото му лице известен глуповат израз. Чентович мисли няколко минути, после направи своя ход и се изправи.

А нашият приятел вече шепнеше:

— Задържащ ход! Добре намислено! Но не му обръщайте внимание! Форсирайте размяна, непременно размяна! Така ще постигнем реми; дори и бог не може вече да му помогне.

Макконър постъпи както му се каза. Последвалите маневри между двамата играчи (ние останалите отдавна вече се бяхме превърнали в прости статисти) се изразиха в непонятни за нас придвижвания по шахматната дъска. Така изминаха около седем хода, когато Чентович след продължително обмисляне вдигна глава и каза:

— Реми.

За миг се възцари мъртва тишина. Изведнъж започнаха да се чуват и шумът на вълните, и джазовата мелодия, напявана от радиото в съседното помещение, долавяше се всяка стъпка от палубата за разходки и слабото, нежно свистене на вятъра в жлебовете на илюминаторите. Ние не помръдвахме, стаили дъх; всичко бе станало съвсем внезапно и бяхме едва ли не изплашени от невероятния обрат в играта — един неизвестно откъде взел се човек наложи волята си над световния шампион, и то в една вече наполовина загубена партия! Само Макконър изпусна шумно сдържания в гърдите си въздух, облегна се рязко назад и от устните му се изтръгна едно облекчително „ох!“. Аз от своя страна не изпусках из очи Чентович. Още при последните ходове ми се стори, че той побледня. Но шампионът умееше да се владее. Той запази предишния си равнодушен вид и докато смете с нетрепваща ръка фигурите от дъската, небрежно попита:

— Желаят ли господата трета партия?

Въпросът му бе зададен със служебен, делови тон, но особеното бе, че той дори не погледна Макконър, а бе втренчил очи право в нашия спасител. Както един кон познава по сигурната стойка новия, по-опитен ездач, така и Чентович бе отгатнал по последните ходове кой е истинският, фактическият му противник. Неволно ние проследихме погледа му и също се вторачихме напрегнато в непознатия. Но преди той да може да помисли и да отговори, обзетият от честолюбива възбуда Макконър се обърна към него и с тържествуващ глас извика:

— Ама разбира се! Този път обаче вие трябва сам да играете срещу него! Вие сам срещу Чентович!

Но тук се случи нещо непредвидено. Непознатият, който все още се взираше със странна напрегнатост в опразнената дъска, се сепна, виждайки всички погледи отправени към себе си и чувайки възторжените слова на Макконър. Лицето му изразяваше смущение.

— В никакъв случай, господа — изрече той, запъвайки се, — това е напълно изключено… и дума не може да става… вече двайсет, не, двайсет и пет години не съм сядал пред шахматната дъска… а и едва сега виждам колко непристойно бе от моя страна да се намесвам без разрешение в играта ви… Простете настойчивостта ми, но не бих искал повече да ви преча.

И преди още да се съвземем от изненадата си, той се обърна и напусна салона.

— Но това е просто невъзможно! — загърмя Макконър разпалено, удряйки с юмрук по масата. — Напълно изключено е този човек да не е играл шах двайсет и пет години! Та той предвиждаше всяка позиция, всяка насрещна маневра поне с пет-шест хода напред. Това не е шега работа! Изключено е, нали?

С последния си въпрос Макконър неволно се обърна към Чентович, но шампионът запази ледената си невъзмутимост.

— Нищо не мога да кажа относно това. Във всеки случай в играта на този господин имаше нещо не съвсем обичайно и донякъде интересно; затова и умишлено му дадох възможност да прояви способностите си.

Докато говореше, той лениво се надигна от мястото си и с делови тон завърши:

— Ако господинът или господата желаят утре да изиграят още една партия, аз съм на тяхно разположение след три часа.

Ние не можехме да скрием леките си усмивки. Всеки от нас чудесно разбираше, че съвсем не великодушието бе причина Чентович да се лиши от победа в играта срещу нашия непознат избавител. Тази негова забележка не бе нищо друго освен наивен опит да прикрие собственото си поражение и това само усили нашето желание да станем свидетели на пълното разгромяване на това непоклатимо високомерие.

Всички ние, мирни и хрисими корабни обитатели, изведнъж бяхме обзети от някаква дива, честолюбива войнственост. Пленяваше ни съблазнителната мисъл, че тук, на нашия параход, посред океана, можеше да бъде изтръгната от ръцете на шампиона палмата на първенството — рекорд, който всички телеграфни агенции щяха да разнесат из целия свят. Към това се прибавяше и полъхът на мистериозност, с който бе обвеян нашият странен спасител — неочакваното му появяване, намесата му в играта тъкмо в най-критичния момент, контрастът между неговата почти боязлива стеснителност и непоколебимата самоувереност на професионалиста. Кой бе този непознат? А може би случаят бе разкрил пред очите ни един още неизвестен за света шахматен гений? Или това бе някой прочут майстор, който по непонятни причини държеше името му да остане в тайна? Ние възбудено обсъждахме всички тези възможности. Но и най-смелите предположения се оказаха недостатъчно смели, за да хвърлят светлина върху неговата загадъчна плахост, за да изяснят противоречието между неговото неочаквано признание и несъмненото майсторство на играта му. В едно обаче всички бяхме единодушни: в никакъв случай не биваше да се лишаваме от възможността да присъствуваме още веднъж на една толкова драматична схватка. Решихме да употребим всички усилия, за да склоним нашия избавител да играе на следващия ден срещу Чентович. Макконър се задължи да поеме разходите, а тъй като междувременно се разбра от стюарда, че непознатият е австриец, аз като негов съотечественик бях упълномощен да му предам нашата обща молба.

Не ми бе нужно много време, за да открия на палубата за разходки така бързо изплъзналия ни се тайнствен непознат. Той лежеше в своя deckchair^[6] и четеше. Преди да се доближа до него, използувах случая да го разгледам — рязко очертаната му глава бе отпусната върху възглавницата в поза, излъчваща някаква мека умора: отново ме порази странната бледост на сравнително младото му лице, чиито слепоочия бяха окръжени от ослепително бели коси; не знам защо, но имах чувството, че този човек се е състарил от един път. Когато пристъпих към него, той учтиво се надигна от мястото си и ми се представи. Името, което назова, ми бе добре познато и принадлежеше към стар и уважаван австрийски род. Спомних си, че един от неговите представители е бил близък приятел на Шуберт, а друг — придворен лекар на стария император. Когато му предадох молбата ни да приеме един мач с Чентович, доктор Б. изпадна във видимо смущение. Както се изясни, той дори и не подозирал, че се е наложил така успешно над един световен шампион, и то над най-прославения в момента. По непонятни за мене причини това обстоятелство, изглежда, му направи особено силно впечатление — на няколко пъти той повтори въпроса си дали съм сигурен, че противникът му действително е прочут световен шампион. Скоро забелязах, че това положение силно облекчава моята мисия. Все пак, долавяйки, че имам работа с извънредно деликатен и чувствителен човек, счетох за уместно да премълча, че в случай на негово поражение, материалните щети ще минат за сметка на Макконър. След дълги колебания доктор Б. най-сетне даде съгласието си за един мач, като изрично помоли да предупредя останалите господа да не възлагат в никакъв случай прекалено големи надежди на неговите способности.

— Защото — добави той със замислена усмивка — аз наистина не знам дали съм способен да изиграя една партия по всички правила. Моля ви да ми повярвате, че не проявявах фалшива скромност, когато казах, че откак съм завършил гимназия, тоест вече повече от двайсет години не съм се докосвал до шахматна фигура. А даже и тогава минавах за шахматист без особено дарование.

Тези думи той изрече толкова просто и естествено, че аз нито за миг не се усъмних в искреността им. И все пак не можах да не изразя удивлението си от точността, с която той си припомняше и най-малките подробности на партии на най-различни майстори. По всяка вероятност дълго време се е занимавал с шах поне теоретически.

По лицето на доктор Б. отново се появи неговата странна, замислена усмивка.

— Дълго време! Един господ знае! Впрочем би могло да се приеме, че дълго време съм се занимавал с шах, но при съвсем особени, бих казал, изключителни обстоятелства. Това е доста заплетена история, ала във всеки случай би могла да послужи като илюстрация на нашата прелестна и величава епоха. Може би ще имате половин час търпение да я изслушате…

Той посочи към съседния deckchair. Аз с удоволствие последвах поканата му. Край нас нямаше никой. Доктор Б. свали очилата си, постави ги до себе си и започна:

— Вие бяхте така любезен да отбележите, че като виенчанин познавате моето фамилно име. Но предполагам, че едва ли сте чували за юридическата кантора, която ръководех заедно с баща си, а впоследствие и сам. Ние не се занимавахме с дела, предизвикващи шум из вестниците, и по принцип избягвахме нови клиенти. Всъщност ние вече не упражнявахме истинска адвокатска практика, а се ограничавахме само с юридически консултации и преди всичко с управляване на имуществата на големите манастири, с които моят баща като бивш депутат на клерикалната партия бе тясно свързан. Освен това — за тези неща сега навярно вече мога да говоря, след като монархията отиде в историята — на нас бе поверено и управляването на капиталите на няколко членове на императорското семейство.

Връзките на нашия род с двореца и с църквата — един мой чичо бе личен лекар на императора, а друг — абат в Зайтенщетен — водят началото си още отпреди две поколения и на нас ни оставаше само да ги съхраним. Доверието на клиентите бе преминало по наследство върху нас и така ние развивахме една тиха, бих казал, безшумна дейност, която впрочем не изискваше повече от най-строга дискретност и надеждност — две качества, които покойният ми баща притежаваше в най-висока степен. Благодарение на благоразумието си той фактически успя да запази на клиентите ни значителни имуществени ценности — както по време на инфлацията, така и през превратните години. После, когато на власт в Германия дойде Хитлер и започна кампания от грабителски набези срещу владенията на църквите и манастирите, през нашите ръце преминаха и някои сделки, сключени зад граница, с цел да се спасят от конфискация поне движимите имущества; така относно някои тайни политически преговори между Ватикана и императорския дом ние с баща ми знаехме повече, отколкото изобщо някога ще узнае обществеността. Тъкмо невзрачността на нашата кантора — нямахме дори фирма на входа си, — както и предпазливостта, с която подчертано отбягвахме всякакви монархически кръгове, ни избавяха от някои нежелани проучвания. Фактически австрийските власти дори и не подозираха, че в течение на всичките тези години тайните куриери на императорския дом получаваха или предаваха писма с изключителна важност в нашата незабележима канторка на четвъртия етаж.

Както е известно, дълго преди националсоциалистите да хвърлят своите въоръжени сили срещу света, те бяха започнали да създават във всички съседни на тях страни една не по-малко опасна и не по-зле обучена армия — целия онзи легион от онеправдани, пренебрегнати и обидени хора. Техните така наречени „ядки“ бяха пуснали пипала във всяка служба, във всяко предприятие; те имаха шпиони и съгледвачи навред, включително и в личните резиденции на Долфус^[7] и Шушниг^[8]. Дори и в нашата скромна кантора имаха свой агент, нещо, което, за съжаление, узнах твърде късно. Той всъщност не бе нищо повече от жалка и бездарна писарушка, която бях назначил по препоръка на един свещеник само за да придам на кантората вид на редовно делово учреждение. В действителност ние не го използувахме за нищо друго освен за уреждане на някои невинни поръчки, за обслужване на телефона и за подреждане на преписките — това ще рече, на онези преписки, които нямаха отношение към същината на работата ни и не будеха никакви съмнения. Не му бе разрешено да отваря пощата; всички важни писма пишех сам на машина, без да оставям копия; всеки значителен документ сам отнасях в дома си, а тайните преговори провеждах изключително в манастирското настоятелство или в амбулаторния кабинет на моя чичо. Благодарение на тези предпазни мерки нашият съгледвач не можа да забележи нищо съществено; но изглежда, някаква нещастна случайност е отворила очите на този честолюбив и суетен човечец и той е разбрал, че не му се доверяваме напълно и че зад гърба му стават доста интересни неща. Възможно е в мое отсъствие някой от куриерите по невнимание да е казал „негово величество“, вместо уговореното „барон Берн“, или пък негодникът си е позволил скришом да отваря писмата — във всеки случай, преди още да се породят у мен някакви подозрения, той бе успял да получи от Мюнхен или от Берлин поръчение да ни шпионира. Едва много по-късно, след като вече бях арестуван, аз си припомних, че през последните месеци неговата първоначална леност и незаинтересованост в работата се бе превърнала в ненадейно усърдие — неколкократно и едва ли не натрапчиво си бе предложил услугите да отнесе писмата ми на пощата. Признавам, че допуснах известна непредпазливост, но в края на краищата нима и най-големите дипломати и генерали не бяха коварно надхитрени от Хитлер? Колко дълго и неотклонно гестапо ми е посвещавало любезното си внимание, бе потвърдено нагледно от факта, че есесовците ме арестуваха още същата вечер, когато Шушниг оповести отказа си от властта, един ден преди Хитлер да влезе във Виена. За щастие, след като чух по радиото прощалната реч на Шушниг, аз успях да изгоря най-важните документи, а останалите, включващи необходимите потвърдителни разписки за депозираните в чужбина имуществени ценности на манастирите, както и на двама ерцхерцози, можах да скрия в коша с мръсно бельо, който моята стара и вярна икономка отнесе при чичо ми — всичко това стана буквално в последната минута, когато хитлеристите вече нахълтваха в дома ми.

Доктор Б. прекъсна разказа си, за да си запали една пура. На пламъка на кибритената клечка забелязах как десният ъгъл на устата му се свива в нервен тик. Това бе едно съвсем бегло, едва забележимо потрепване, което, както можах да установя, се повтаряше през няколко минути и придаваше на цялото му лице особено неспокойно изражение.

— Вие навярно очаквате да ви разкажа сега за концлагера, където бяха хвърлени всички ония, които останаха верни на нашата стара Австрия, да ви опиша оскърбленията, изтезанията и страданията, които съм изживял. Но нищо подобно не се случи с мене. Аз спадах към друга категория. Не бях натикан при нещастниците, над които хитлеристите изливаха дълго сдържаната си злоба, подлагайки ги на физически и душевни унижения, а бях придаден към неголямата група хора, от които нацистите се надяваха да изскубнат пари или важни сведения. Сама по себе си моята скромна личност не представляваше естествено никакъв интерес за гестапо, но те, изглежда, бяха подушили, че ние с баща ми сме подставени лица, управители на имуществата и доверени хора на техните най-отявлени врагове. От мен те разчитаха да изтръгнат уличаващ материал против манастирите за да предявят срещу тях обвинения в укриване на капитали; също така материал срещу императорския дом и против всички жертвоготовни привърженици на монархията в Австрия. Те подозираха, и то не без основание, че значителна част от фондовете, които бяха минали през наши ръце, сега бяха скътани на сигурни места, недостъпни за тяхната хищна алчност. Затова ме арестуваха още първия ден, за да изкопчат от мен тайни сведения с помощта на изпитаните си методи.

Ето защо хора като мене, от които трябваше да се изстискат пари или важна информация, не бяха тикнати в концлагер, а бяха подложени на малко по-специална обработка. Вие навярно помните, че нашият канцлер, както и барон Ротшилд, от чиито роднини те се надяваха да измъкнат милиони, не бяха хвърлени зад телените мрежи на пленническите лагери, а уж като привилегировани лица бяха настанени в хотел, и то в хотел „Метропол“ — тогава главна квартира на гестапо, — където всеки от тях получи отделна стая. И моята скромна особа бе удостоена с подобна чест.

Самостоятелна стая в хотел — това само по себе си звучи извънредно хуманно, нали? Но смятам, ще ми повярвате, че те бяха решили да настанят нас, „видните личности“, в прилично отоплени единични стаи, вместо да ни наблъскат по двайсетина в някоя ледена барака, не от човеколюбиви съображения; ние просто бяхме определени за една много по-изтънчена метода на изтезание. Необходимия им „материал“ те искаха да изтръгнат от нас не с обикновен бой или с някакви други физически мъчения, а с помощта на едно далеч „по-важно“ средство, именно — с пълна изолация. С нас те не вършеха нищо — само ни поставяха във вакуум, в празно пространство, знаейки отлично, че на този свят нищо не смазва така лесно човешката душа, както самотата. След като затвориха всеки в отделна стая, херметически откъснат от околния свят, те разчитаха, че вътрешните терзания много по-ефикасно от външния натиск чрез бой и студ най-сетне ще ни принудят да развържем езиците си.

На пръв поглед стаята, която ми посочиха, не правеше неприятно впечатление; тя имаше врата, легло, маса, стол, умивалник и един прозорец с желязна решетка. Вратата обаче оставаше затворена и денем, и нощем; на масата не биваше да има ни книга, ни вестник, ни молив, ни хартия; прозорецът гледаше към някакъв калкан; моето „аз“ и дори собственото ми тяло бяха обградени от абсолютното НИЩО. Бяха ми отнели направо всичко: часовника, за да изгубя представа за времето; молива, за да не мога да пиша; джобното ножче, за да не разрежа вените си; дори невинната утеха — цигарите, ми бе отказана. Единственото човешко същество, с което имах досег, бе пазачът, но на него му бе забранено да разговаря с мен и да отвръща на въпросите ми. Не виждах човешки лица, не чувах човешки гласове; от съмнало до мръкнало и от мръкнало до съмнало зрението, слухът ми, всичките ми сетива бяха лишени от каквато и да било храна. Оставен бях сам със себе си, сам със своето тяло и с четири или пет неодушевени предмета — маса, легло, прозорец, умивалник, живеех сам като водолаз под стъклен похлупак на дъното на непрогледен, черен океан, и то като водолаз, който вече предугажда, че спасителният кабел към външния свят е прекъснат и никога вече няма да го измъкнат от безмълвните дълбини…

Нищо не вършех, нищо не чувах, нищо не виждах; навсякъде и непрекъснато около мен витаеше НИЩОТО — тази абсолютна зееща пустота извън времето и пространството… Крачиш напред-назад из стаята, а мислите ти неотклонно те следват — напред-назад, напред-назад, и така до безкрай… Но дори мислите, колкото и безплътни да изглеждат, имат нужда от някаква опорна точка, иначе започват нелепо да кръжат около самите себе си; те също не понасят пустотата…

От сутрин до вечер очакваш нещо, но не се случваше нищо. Отново чакаш и пак чакаш — и отново нищо. И така, чакаш, чакаш, чакаш, мислиш, мислиш, мислиш, докато те заболят слепоочията. Нищо. Ти си сам, сам, сам…

Тъй минаха две седмици, през които аз живеех извън времето и изобщо извън живота. Ако бе избухнала война, никога нямаше да узная; моят свят се заключаваше в маса, врага, легло, умивалник, стол, прозорец и стени с познати до втръсване тапети — всяка чертичка от зигзагообразните им шарки се бе врязала като стоманен резец в най-скритите гънки на мозъка ми, толкова дълго ги бях разглеждал…

Най-после започнаха разпитите. Извикват те внезапно — без да можеш да си дадеш сметка ден ли е, нощ ли е. Вратата се отваря и те повеждат неизвестно къде през някакви коридори; после чакаш някъде, също неизвестно къде, и изведнъж заставаш пред някаква маса, зад която седят хора в униформа. Масата е отрупана с книжа — документи по твоето дело, за съдържанието на които нямаш никаква представа; след това започват въпросите — истинските и подвеждащите, откритите и коварните, въпроси-паравани и въпроси-уловки; докато отговаряш, чужди, зли пръсти прелистват преписките, а какво има в тях, ти не знаеш; чужди, зли пръсти пишат нещо в някакъв протокол, а ти нямаш и понятие какво. Но най-ужасното в тези разпити за мен бе това, че никога не можех да отгатна и да преценя какво фактически знаеше гестапо за операциите, извършвани в моята кантора, и какво точно искаше да измъкне от мене. Както вече ви казах, всички уличаващи документи бях изпратил в последната минута на чичо си по моята икономка. Но той беше ли ги получил, или не? И какво бе успял да разкрие онзи писарушка? Какви писма бяха заловили? Какво ли им се бе удало вече да изкопчат от някой непохватен свещеник в немските манастири, чиито дела минаваха през нас?

А те все питаха и питаха. Какви ценни книжа съм купувал за този и този манастир? С кои банки съм кореспондирал? Дали познавам еди-кой си, или не? Получавал ли съм писма от Швейцария и бог знае още откъде? И тъй като аз не можех да отгатна какво вече са успели да разкрият, всеки мой отговор влечеше след себе си огромна отговорност. Признаех ли нещо, което на тях не бе известно, можех без нужда да предам някого на заколение, а отричах ли прекалено много, вредях на самия себе си.

Но разпитите не бяха най-страшното. По-страшно бе завръщането след всеки разпит в предишната пустота — в същата стая, със същата маса, същото легло, същия умивалник, същите тапети по стените. Защото, едва останал сам със себе си, започвах да възпроизвеждам в съзнанието си отново целия разпит; размислях как бих могъл по-умно да отговаря на въпросите им и какво би трябвало да кажа следващия път, за да разсея подозренията им, предизвикани може би от някое мое необмислено изказване.

Прекарвах всичко през ума си, проверявах, претеглях всяка своя дума, казана на следователя, възстановявах в паметта си всеки техен въпрос, всеки свой отговор; опитвах се да определя какво от показанията ми би могло да бъде протоколирано, като в същото време съзнавах, че никога няма да узная това. Но веднъж избликнали в празното пространство, мислите ми продължаваха безспир да кръжат в главата ми, раждайки все нови и нови предположения, и това продължаваме дори в съня ми.

Всеки път след разпита в гестапо мъките и терзанията на въпросите, проверките, подпитванията се подемаха със същата неумолимост от моите собствени мисли, а може би дори и с още по-голяма свирепост, защото при следователя всичко в последна сметка приключваше след един час, но мъченията, на които бе подложено съзнанието ми, сковано от коварната самота, не свършваха никога. А край мен все същата тази маса, същият стол, същото легло, същите тапети, същият прозорец — нищо, което да привлече поне за миг вниманието ми, нито книга, нито вестник, нито някое непознато лице, нито молив, с който да напиша нещо, нито дори клечка кибрит, за да я повъртя между пръстите си, нищо, нищо, нищо…

Едва сега започвах да осъзнавам с каква дяволска находчивост, с каква убийствена психологическа проницателност е била измислена тази система в хотелската стая. В един концлагер навярно човек трябва да мъкне камъни, докато ръцете му се разранят и краката му измръзнат в обувките, да бъде натъпкан в някоя воняща и студена барака заедно с двайсетина други такива нещастници. Но той ще вижда наоколо си човешки лица, ще може да спре погледа си върху някоя количка, някое дърво, да го насочи към полето, към звездите — все ще намери към какво… Докато при мен никога нищо не се променяше, наоколо винаги бе едно и също, едно и също, до полуда все едно и също. Тук нямаше нищо, което да ме отклони от мислите ми, от кошмарите ми и от болезнените равносметки. А те тъкмо това и целяха — да се давя непрестанно в мислите си, докато започна да се задушавам, и останал вече без сили, да поискам да се отърва от тях, като ги изкажа, като призная всичко, което искат от мен, и им предам накрая и сведенията, и хората…

Постепенно започнах да чувствувам, че под страшния гнет на пустотата нервите ми вече не издържат. Разбирах цялата опасност от това положение и до крайна степен напрягах съзнанието си, за да намеря или открия нещо, с което да отвлека мислите си и да запазя контрол над себе си. Само и само за да върша нещо, аз се мъчех да възстановя в паметта си всичко онова, което някога знаех наизуст — рецитирах на глас народни песни, стихчета от детинство, откъси от Омир, учени в гимназията, параграфи от Гражданския кодекс. След това се залових да решавам аритметически задачи — събирах и делях наум всевъзможни числа, но съзнанието ми бе изгубило устойчивостта си. Не можех да се съсредоточа върху нищо. В мозъка ми постоянно проблясваше и започваше да дълбае все същата мисъл: какво знаят те, какво им казах вчера, какво трябва да им кажа следващия път?

Това наистина неописуемо състояние трая четири месеца. Четири месеца, това се написва съвсем лесно — всичко на всичко дванайсет букви, а още по-лесно се изговаря — само шест срички; устните възпроизвеждат тези звуци за четвърт секунда: четири месеца! Но кой може да измери безкрайните часове, протичащи извън времето и пространството? Не може да се разкаже, не може да се опише; никой не е в състояние да обясни — нито на другиго, нито дори на самия себе си — как разяжда, как руши пустотата, НИЩОТО наоколо ти — винаги все същата маса, легло, умивалник, тапети; все същото мълчание; все същият пазач, който, без дори да те погледне, ти тиква яденето в стаята; все същите мисли, кръжащи безспир около една точка, докато полудееш.

По някои дребни признаци с безпокойство започнах да откривам, че мозъкът ми вече не действува нормално. В началото отивах на разпит винаги с ясно съзнание и давах показанията си спокойно и обмислено; онова раздвояване на мисълта какво трябва да им кажа и какво — не, все още действуваше. А докато говорех, като хипнотизиран следях с очи перото, което бягаше по хартията и записваше показанията ми, сякаш се мъчех да догоня собствените си думи. Чувствувах как силите ме напускат; чувствувах как приближава моментът, когато, за да се спася, ще им кажа всичко, което знам, а може би и повече. Само и само за да се отърва от давещата пустота, щях да предам дванайсет човека, да изкажа тайните им, и то, без да получа никаква изгода за себе си, освен може би само краткотраен отдих.

Една вечер този момент настъпи: случайно пазачът ми донесе яденето тъкмо когато чувствувах, че не мога повече да издържам, и обзет от отчаяние, неочаквано за самия себе си, аз закрещях подире му:

— Отведете ме на разпит! Ще призная всичко! Ще кажа къде са документите, ще кажа къде са скрити парите! Всичко ще кажа, всичко!

За щастие той не ме чу, а може би не искаше да ме чуе.

И ето, в този момент на крайна безнадеждност се случи нещо непредвидено, което предложи някакво спасение, макар и само за известно време. Бе краят на юли; денят бе мрачен, сив и дъждовен. За всички тези подробности си спомням съвсем точно, понеже по прозорците на коридора, през който ме превеждаха на разпит, барабанеше дъжд. Трябваше да чакам в преддверието на следственото отделение. Преди разпит винаги се чакаше — това също спадаше към процедурата. Първо ти скъсват нервите с внезапното повикване посред нощ, а после, когато вече си се подготвил за разпит, когато цялата ти воля и разум са напрегнати в готовност за съпротива, оставят те да чакаш, да стоиш безсмислено пред затворената врата час, два, три, докато отмалеят и тялото, и душата ти. А тогава, в онзи четвъртък на 27 юли, ме държаха особено дълго в преддверието, някакъв часовник би на два пъти; тази дата се е запечатала в съзнанието ми, тъй като в помещението, където трябваше да стоя прав цели два часа — естествено не ми се разрешаваше да сядам, — бе окачен стенен календар и не мога да ви опиша как в моя глад за нещо напечатано, за нещо написано се взирах, взирах в тази единствена цифра и в тези няколко букви: „27 юли“, просто ги поглъщах с очи. След това отново зачаках и пак зачаках, поглеждайки към вратата, няма ли най-после да се отвори; същевременно премислях какви въпроси могат да ми зададат този път моите инквизитори, макар и много добре да знаех, че ще ме питат за нещо съвсем различно от това, за което съм се подготвил. И въпреки всичко терзанията от мъчителното очакване и физическата отмалялост бяха за мен същевременно истинска благодат, едва ли не наслада, понеже се намирах в друга, не в моята стая — малко по-голяма и с два прозореца вместо с един; без креват и без умивалник, без онази цепнатина в долната дъска на прозореца, която бях разглеждал милион пъти. Вратата бе боядисана в друг цвят, до стената имаше друг стол, а вляво шкаф за документи, имаше и една окачалка, на която висяха три или четири мокри военни шинела, шинелите на моите мъчители. Най-сетне около мен имаше нещо друго, нещо ново, нещо по-различно и изгладнелите ми очи се впиваха жадно във всяка подробност. Разглеждах всяка гънка на шинелите; забелязах например, че от мократа яка на единия виси дъждовна капка и — колкото и смешно да звучи — с безсмислено вълнение зачаках ще се отрони ли накрая тази капка надолу по ревера, или ще се пребори със земното притегляне и ще се задържи по-дълго на мястото си. Повярвайте ми, в продължение на няколко минути със затаен дъх се взирах в тази капка, сякаш от нея зависеше животът ми. А когато най-сетне тя се търкулна надолу, наново се залових да броя копчетата на шинелите — осем на единия, осем на другия, десет на третия; после започнах да сравнявам отличителните знаци — не съм в състояние да ви опиша как всички тези смешни, незначителни дреболии възбуждаха, развличаха и насищаха моите изгладнели очи. И изведнъж видях нещо, което прикова погледа ми. Забелязах, че страничният джоб на един от шинелите е леко издут. Внимателно се приближих и по правоъгълните очертания на предмета, скрит в джоба, се досетих, че това може да бъде само книга! От вълнение коленете ми се разтрепериха — КНИГА!

Вече четири месеца откак не бях държал книга в ръка и дори самата представа за наредени една след друга думи, за печатни редове, страници, листове — накратко, за книга, в която бих могъл да открия и проследя нови, различни от моите, ободряващи съзнанието ми мисли, ми действуваше възбудително и в същото време зашеметяващо. Като хипнотизиран не откъсвах очи от малката издутина, образувана от скритата в джоба книга; взирах се с такава жар, сякаш исках да прогоря с поглед дупка в шинела. Накрая не можах да сдържа изкушението си и неволно пристъпих по-близо. Ръцете ми се изпотяваха при мисълта, че мога да се докосна до книга, па макар и през плата на шинела. Почти без да съзнавам, се примъквах все по-близо и по-близо.

За щастие пазачът не обръщаше внимание на не съвсем обикновеното ми поведение; може би той намираше за естествено човек, престоял два часа на крака, да иска да се пооблегне на стената. Най-сетне застанах съвсем близо до шинела. За да мога незабелязано да се допра до него, бях сложил ръце на гърба. Докоснах с пръсти плата и установих, че в джоба действително има нещо правоъгълно, нещо огъващо се и едва-едва шумолящо — книга, книга! И изведнъж като мълния ме прониза мисълта: „Открадни тази книга! Ако успееш да го направиш, ще можеш да я скриеш в своята килия и да четеш, да четеш, да четеш, най-сетне отново да четеш!“ Едва проблеснала в съзнанието ми, тази мисъл започна да действува като силна отрова; мигновено ушите ми забучаха, сърцето ми заби до пръсване, а ръцете ми станаха леденостудени и отказаха да ме слушат. Но щом първото опиянение попремина, аз тихичко и умело се присламчих още по-близо до шинела й, без нито за миг да изпускам из очи пазача, започнах със скритите си зад гърба ръце бавно да изтиквам книгата от джоба — все по-нагоре, все по-нагоре, след това бързо бръкнах, внимателно и леко потеглих и изведнъж в ръцете ми се озова една неголяма по обем книжка.

Едва сега се уплаших от постъпката си. Но вече нямаше връщане назад. И къде да дяна сега тази книга? Пъхнах я отзад в панталона си така, че да се задържа от колана, и оттам постепенно я примъкнах на хълбока си, за да мога да я прикрепям, изпънал по военному ръце по шевовете. Сега трябваше само да изпробвам този способ. Отстъпих една крачка от закачалката, две крачки, три крачки. Всичко бе наред! Стига да притисках постоянно ръка към хълбока си, можех да придържам книгата и вървешком.

После дойде разпитът. Този път той изискваше от мен повече напрежение откогато и да било, тъй като, докато отговарях, цялото ми внимание и воля бяха насочени не към показанията, които давах, а към книгата, която трябваше незабелязано да придържам с ръка. За щастие този път разпитът не трая дълго и аз благополучно успях да занеса книгата в стаята си. Няма да ви отегчавам с подробности; само ще кажа, че при обратния път по коридора преживях един доста опасен момент: книгата се измъкна изпод колана и се плъзна в панталона ми, така че аз трябваше да симулирам силен пристъп на кашлица, за да мога да се наведа и да я натикам обратно под колана. Но затова пък какъв миг на щастие бе за мен, когато внесох книгата в моя ад! Най-после останах сам и все пак вече не бях сам!

Вие навярно си мислите, че първото, което направих, бе да измъкна книгата, да я разгледам, да започна да я чета? Нищо подобно! Най-напред исках да вкуся радостта от притежанието на книгата, да проточа до безкрай това приятно гъделичкащо нервите ми удоволствие да си мисля какво ли може да представлява откраднатата от мен книга. Искаше ми се преди всичко да е напечатана с много ситен шрифт, да има в нея много-много букви и много-много тънки странички, за да мога да я чета колкото се може по-дълго време. Мечтаех да бъде някое сериозно художествено произведение, което да изисква от мен духовно напрежение, а не нещо лековато, повърхностно; да бъде нещо, което да мога да науча наизуст, например стихове, а най-добре — каква дръзка мечта! — нещо от Гьоте или Омир. Накрая вече не бях в състояние да удържам жадното си любопитство. Изтегнат на леглото, за да не ме пипне пазачът, в случай че ненадейно отвори вратата, с трепереща ръка измъкнах книгата изпод колана си.

Първият поглед, който й хвърлих, извика у мен не просто разочарование, а парещо чувство на озлобление. Моята плячка, придобита с такъв огромен риск и запалила в мен толкова пламенни надежди, се оказа не нещо друго, а шахматен наръчник, сборник от сто и петдесет шахматни партии, играни от най-големите майстори. Ако не бях обграден отвсякъде със стени и решетки, в гнева си бих изхвърлил книгата през някой отворен прозорец. Та каква полза можех да имам от подобна глупост? На времето си, както повечето гимназисти, и аз сегиз-тогиз бях опитвал силите си пред шахматната дъска просто за да убивам времето. Но за какво можеше да ми послужи това теоретическо съчинение?

На шах не може да се играе без партньор, а още повече без фигури и без дъска. В яда си запрелиствах книгата, надявайки се да открия поне нещо за четене — някакво въведение или указания, — но не намерих нищо друго освен голите квадратни диаграми на отделните партии с отначало непонятните за мене означения a2-a3, kf1-g3 и така нататък. Всичко това ми изглеждаше като някакви алгебрични формули, за които нямах ключ. Едва постепенно започнах да се досещам, че с буквите a, b, c са обозначени вертикалните линии, а с цифрите от 1 до 8 — хоризонталните, и че техните съчетания посочват положението на всяка отделна фигура в даден момент. Така чисто графичните диаграми придобиха за мен някакъв език.

„А може би — мислех си — ще ми се удаде да измайсторя в килията си някакво подобие на шахматна дъска и ще се опитам да разиграя всички тези партии.“ Като дар божи ми се стори чаршафът на леглото, по който изпъкваха едри карета. Сгънат както трябва, накрая се получи квадрат, съставен от шейсет и четири полета. Откъснах първия лист на книгата, а нея скрих под дюшека. После се залових от средата на хляба, от който трябваше да се лиша, да моделирам шахматни фигурки — цар, дама и така нататък, — като резултатът, разбира се, бе съвсем смешен. Все пак след дълги усилия успях накрая да възпроизведа върху сгънатия чаршаф изобразените в книгата позиции. Когато обаче се опитах да разиграя цяла една партия, оказа се, че жалките фигури, половината от които, за да се различават от „белите“, бях овалял в прах, са съвършено непригодни за целта. През първите дни вместо игра се получаваше постоянно някаква бъркотия и трябваше по пет, десет, двайсет пъти да започвам една и съща партия отначало. Но кой друг на света разполагаше с толкова ненужно свободно време като мене — пленника на НИЩОТО; кой друг можеше да обладава такова безкрайно търпение и такава жажда за занимания?

След шест дни вече можех без грешка да доведа една партия до края, след още осем дни повече не ми бяха нужни хлебните фигурки, за да възпроизведа върху карирания чаршаф позициите от шахматния наръчник, а след други осем дни можех вече да мина дори и без помощта на чаршафа; абстрактните означения a1, a2, c7, c8 автоматически се превръщаха в съзнанието ми във видими, пластични образи. Този преход ми се удаваше без никакво затруднение; посредством въображението аз пресъздавах в ума си шахматната дъска заедно с фигурите и проследявайки простите формули, веднага мислено обхващах всяко положение; така както за опитния музикант е достатъчен един поглед върху партитурата, за да чуе всички гласове в тяхното съзвучие.

След още две седмици вече бях в състояние без никакво усилие да възпроизведа която и да е партия от книгата по памет или, както се казва на шахматен език, да играя „блинд“. И едва сега започнах да осъзнавам какво неизмеримо благо ми бе донесла моята дръзка кражба. Защото от един път аз вече имах занимание, макар безсмислено и безцелно, но все пак занимание, запълващо обкръжаващата ме пустота! Сто и петдесетте турнирни партии се превърнаха в чудесно оръжие срещу гнетящото еднообразие на пространството и времето.

Оттук нататък, стараейки се да запазя очарованието на тази нова за мене дейност, започнах точно да разпределям деня си: две партии сутрин, две партии следобед и кратко повторение вечер. Така денят ми, който до този момент се точеше безформен като желе, бе вече запълнен. Аз имах занимание, което дори не ме изморяваше, тъй като шахът притежава това чудесно преимущество, че като съсредоточава духовната енергия в едно тясно ограничено поле, той не само че не изтощава мозъка, но дори и при най-голямо умствено напрежение засилва неговата пъргавина и работоспособност.

Отначало разигравах партиите съвсем механично, но постепенно при многократните повторения на майсторски проведените комбинации и атаки, в мен започна да се събужда и едно чисто естетическо удоволствие. Аз се научих да разбирам тънкостите, уловките и находчивостта в нападението и защитата; усвоих техниката на предвиждането на играта с ходове напред, на комбинирането и на внезапната контраатака и скоро можех да разпознавам индивидуалния маниер на игра на всеки отделен шахмайстор със същата безпогрешност, с която само по няколко стиха може да се определи авторът на една поема.

И така онова, което в началото бе за мен само средство за запълване на времето, сега се бе превърнало в истинско наслаждение и образите на ненадминатите стратези в шахматното изкуство Алехин, Ласкер, Боголюбов, Тартаковер като скъпи приятели споделяха моята самота.

Да, отсега нататък моята безмълвна килия всеки ден се оживяваше от неизчерпаемо разнообразие. Редовните шахматни занимания възвърнаха на разклатените ми вече умствени способности предишната устойчивост; аз усещах мозъка си обновен, станал сякаш по-гъвкав и по-находчив от постоянната умствена дисциплина. Това, че бях започнал да мисля по-ясно и по-съсредоточено, проличаваше най-добре по време на разпитите. Благодарение на шахмата несъзнателно бях усъвършенствувал умението да се защищавам срещу лъжливи заплахи и скрити уловки и от този момент на следователите вече не се удаваше да ме поставят натясно; дори имах чувството, че постепенно гестаповците започнаха да гледат на мен с известно уважение. Те може би тайно се питаха от какви неведоми извори черпя сили за съпротива, когато всички други отдавна вече бяха морално сломени.

Този мой щастлив период, през който систематически, ден след ден разигравах сто и петдесетте партии от шахматния сборник, продължи около два и половина — три месеца. А след това неочаквано се озовах в мъртва точка. Пред мен изведнъж отново се възправи НИЩОТО. Защото, след като преигравах всяка отделна партия двайсет или трийсет пъти, тя загубваше очарованието на новостта, на изненадата; нейното развитие вече не ме вълнуваше, нейната стимулираща сила бе изчерпана. Какъв смисъл имаше да повтарям до безкрай партии, които отдавна знаех наизуст до най-малка подробност? Щом направех първия ход, автоматически в съзнанието ми изникваха всички останали — вече нямаше неизвестност, нямаше усилия, нямаше проблеми. Всъщност, за да можех да продължа заниманията си и да създам и занапред на мозъка си вече толкова необходимото му напрежение и развлечение, би трябвало да си набавя друга такава книга с други шахматни партии. Но тъй като това бе напълно невъзможно, оставаше ми един-единствен изход — вместо старите партии, сам да изобретя нови. Трябваше да се опитам да играя сам със себе си или по-точно сам срещу себе си.

Не знам до каква степен вие сте вникнали в тайните на тази игра на игрите, но дори и най-беглите размишления навярно са достатъчни, за да стане ясно, че при една такава чисто мисловна игра, свободна от намесата на случая, логично погледнато, е пълен абсурд да се опитваш да играеш срещу самия себе си. Защото привлекателността на шаха в основата си се дължи на обстоятелството, че неговата стратегия се разработва едновременно в два различни мозъка по два различни начина и че в тази своеобразна интелектуална битка „черните“ не знаят нищо за подготвените от „белите“ маневри и постепенно се стремят да ги отгатнат и обезвредят, докато „белите“ пък, от своя страна, се мъчат да предварят и осуетят тайните замисли на „черните“. Вместят ли се „черните“ и „белите“ в едно и също лице, получава се нелепото положение един и същи мозък да знае и да не знае нещо — като играч с „белите“ да забравяш по команда всичко, което само допреди миг си замислял и кроял като играч с „черните“. Едно такова раздвояване на мисълта е всъщност предпоставка за пълно разцепление на съзнанието, при което мозъчната дейност ту просветва, ту угасва както при някакъв механичен прибор. Да искаш да играеш шах срещу самия себе си, е също толкова парадоксално, колкото да се опитваш да прескочиш сянката си.

Е, казано накратко, това състояние на невъзможност, на абсурдност аз се опитвах да постигна в моето отчаяние в продължение на месеци. Защото, за да не изпадна в истинска лудост или в пълен умствен упадък, аз нямах друг изход освен тази нелепост. Ужасното положение, в което се намирах, ме принуждаваше най-малкото да направя опит да постигна едно такова раздвояване на съзнанието на бяло „аз“ и черно „аз“, само и само да не бъда смазан от страшната пустота, която ме обграждаше.

Доктор Б. се отпусна в шезлонга и за минута затвори очи, сякаш правеше усилия на волята да отпъди мъчителния спомен за преживяното. Ъгълът на устата му отново потрепна в предишния странен нервен тик, който той не бе в състояние да овладее. След това се надигна и седна малко по-високо отпреди.

— Така… Надявам се, поне дотук всичко ви стана повече или по-малко ясно. За съжаление обаче никак не съм сигурен, че ще мога да ви обясня също така понятно и онова, което се случи по-нататък. Работата е там, че това ново занимание изискваше такова всеобхватно напрежение на ума, че бе невъзможен какъвто и да е едновременен самоконтрол. Вече ви споменах, че да искаш да играеш шах срещу самия себе си, по мое мнение, е истинска безсмислица. Все пак може би съществуваха някакви минимални шансове за една такава игра, ако имах пред себе си реална шахматна дъска, понеже дъската като осезаем предмет би създавала чувство за пространство, би представлявала някаква материална граница между „играчите“. Ако партиите се разиграваха на действителна дъска, с действителни фигури, биха могли да се правят паузи за обмисляне на ходовете, човек би могъл да сяда ту от едната, ту от другата страна на масата, за да може чисто физически да обхваща положението от гледна точка ту на „белите“, ту на „черните“. Но тъй като битките срещу себе си или, ако щете, със себе си, трябваше да провеждам на въображаема дъска, то налагаше се непрекъснато да виждам в съзнанието си положението на всички фигури върху шейсет и четирите шахматни полета и при това не само положението в дадения момент, но и да пресмятам всички възможни по-нататъшни ходове на двамата противници. Знам, че всичко това звучи направо абсурдно, но за всяко от моите „аз“ — и за черното, и за бялото — трябваше да си представям всяка позиция по два, по три пъти, дори и повече — по шест, по седем, по дванайсет пъти, и то с четири или пет хода напред.

Простете, че ви карам да си блъскате ума с цялата тази налудничава бъркотия. Но провеждайки моите партии в абстрактното пространство на въображението, аз наистина бях принуден да предвиждам по няколко хода напред като играч с „белите“ и по също толкова — като играч с „черните“; това ще рече, че трябваше да преценявам всички възникващи в хода на играта комбинации с два различни мозъка — един за „белите“ и един за „черните“. Но най-опасното в този страшен експеримент се заключаваше не в раздвояването на моята личност, а в това, че с постоянното измисляне на все нови и нови партии започнах да губя почва под краката си и постепенно добих чувството, че пропадам в някаква бездънна пропаст. Докато разигравах партиите на шахмайсторите, всичко бе наред, тъй като това, в края на краищата, не бе нищо повече от едно обикновено възпроизвеждане, от просто преповтаряно на даден материал, за което не се изисква по-голямо напрежение, отколкото за заучаване на някое стихотворение или запаметяване параграфите на някой закон; това ограничено, дисциплинирано занимание бе отлично упражнение за мозъка. Двете партии сутрин и двете следобед представляваха своеобразна задача за деня, която аз изпълнявах напълно спокойно; те ми заменяха предишната всекидневна дейност, а освен това, ако в процеса на играта направех грешка или забравех следващия ход, винаги можех да погледна в книгата. Именно защото разиграването на чуждите партии не засягаше самия мене, то въздействуваше така благотворно и успокоително върху разстроените ми нерви. Беше ми напълно безразлично кой побеждаваше — „белите“ или „черните“, тъй като за палмата на първенството се сражаваха Алехин или Боголюбов, докато аз самият, с моя разум, с моята душа, просто като зрител, като познавач се наслаждавах на перипетиите и тънкостите във всяка една партия. Откак обаче започнах да играя срещу себе си, несъзнателно се превърнах в свой ожесточен съперник. Двете мои „аз“ — бялото и черното — трябваше да се състезават помежду си и всяко от тях поотделно биваше обземано от нетърпеливи, честолюбиви желания да победи, да спечели играта. След всеки ход от името на моето бяло „аз“ трескаво очаквах какво ще направи моето черно „аз“. Всяко от двете „аз“ само за себе си тържествуваше, когато другото направеше неточен ход, и се ожесточаваше, когато само допуснеше грешка.

Всичко това изглежда съвършено нелепо и, разбира се, тази изкуствено създадена шизофрения, това преднамерено раздвояване на съзнанието с всичките му опасни последици биха били немислими при един нормален човек в нормална обстановка. Но не забравяйте, че аз бях изтръгнат насила от нормалните условия за живот, без каквато и да е вина бях хвърлен зад решетките и месеци наред бях подлаган на най-изтънчено мъчение чрез самота; накипялата в мене ярост трябваше рано или късно да се излее някъде. И тъй като мое единствено занимание бе тази безсмислена игра срещу самия мене, моят гняв, моята жажда за мъст фанатически заеха своето място в тази игра. Нещо в мен вопиеше за справедливост и разплата, но затова имах само моето второ „аз“, с което трябваше да водя постоянна борба. Ето защо по време на игра ме обземаше почти маниакална възбуда. На първо време все още можех да провеждам игрите спокойно и разсъдливо, като правех паузи между отделните партии, за да си отдъхна от напрежението. Но постепенно моите превъзбудени нерви не можеха да издържат на никакви почивки. Едва моето бяло „аз“ направеше ход, и моето черно „аз“ вече трескаво се втурваше напред; едва завършил една партия, вече мислех за следващата, тъй като всяко от моите шахматни „аз“ търпеше поражение и незабавно искаше от другото „аз“ реванш.

Никога не бих могъл да кажа, дори приблизително, колко партии съм изиграл срещу самия себе си, обхванат от тази безумна ненаситност през последните месеци на моето затворничество. Може би хиляда, а може би и повече. Това бе някаква лудост, от която не бях в състояние да се отърва; от сутрин до вечер в главата ми нямаше нищо друго освен офицери и пешки, топове и царе, „a“, „b“ и „c“, матове и рокади — цялото ми същество, всички мои помисли бяха устремени към карирания квадрат. Удоволствието от играта се бе превърнало в страст, а страстта — в бяс, в мания; тя изпълваше не само будните ми часове, но постепенно нахлу и в съня ми. Аз можех да мисля само за шах, за шахматни ходове, шахматни задачи. Понякога се събуждах облян в пот и разбирах, че дори и насън несъзнателно продължавам да играя. А когато сънувах хора, виждах ги да се движат като пешки, офицери, топове, да настъпват и отстъпват подобно на шахматни фигури.

На разпитите вече не можех да мисля неотклонно за отговорността на думите си. Имах чувството, че при последните разпити съм се изразявал доста объркано и неясно, тъй като следователите на няколко пъти се спогледаха с недоумение. В действителност, докато те ми задаваха въпроси и обсъждаха отговорите ми, аз просто с нетърпение чаках да ме отведат обратно в килията ми, за да мога да се отдам отново на налудничавото си занимание — да започна нова игра — след това още една и още една. Всяко прекъсване извикваше у мен раздразнение: дори петнайсетте минути, през които пазачът почистваше килията ми, дори и двете минути, през които ми носеше яденето, се превръщаха при това мое трескаво нетърпение в истинско мъчение. Понякога храната ми оставаше недокосната до вечерта; увлечен в играта, забравях да ям. Единственото физическо усещане, което имах, бе неутолима жажда; причина за това бе навярно треската, появила се в резултат на постоянното мозъчно напрежение при играта. На две глътки пресушавах шишето с вода и тормозех пазача с молби за още и още, и все пак само след минута усещах устата си отново пресъхнала.

Постепенно по време на игра — а аз не вършех нищо друго от сутрин до вечер — възбудата ми се усилваше до такава степен, че не можех нито за минута да остана на едно място; обмисляйки ходовете си, непрекъснато крачех напред-назад из стаята, все по-бързо и по-бързо, напред-назад, напред-назад; и колкото повече наближаваше развръзката на играта, толкова по-трескаво се мятах от ъгъл в ъгъл. Жаждата за победа, за победа над самия себе си, ме довеждаше до изстъпление; треперех от нетърпение, тъй като едното от моите „аз“ винаги се оказваше по-бавно от другото. Едното „аз“ подтикваше другото и — колкото и глупаво да ви изглежда — започнах да бълвам ругатни срещу себе си, злобно крещях „по-бързо, по-бързо!“ или „давай, давай!“, когато едно от моите „аз“ недостатъчно бързо реагираше на хода, направен от другото „аз“.

Разбира се, сега напълно си давам сметка, че това мое състояние не е било нещо друго, а просто патологична форма на умствена свръхвъзбуда, психическо заболяване, за което не мога да посоча друго название освен неотбелязаното досега в медицинската литература „шахматно отравяне“.

Накрая тази мономания, тази налудничава страст започна да оказва разрушително въздействие не само върху мозъка ми, но и върху моето тяло. Измършавях, сънят ми стана неспокоен и тревожен; събуждайки се, всеки път трябваше да употребявам усилия, за да повдигна натежалите си като олово клепачи; понякога се усещах толкова слаб, ръцете ми така трепереха, че не можех да поднеса чашата до устните си. Но щом започнеше играта, усещах прилив на бясна енергия — носех се из стаята със стиснати юмруци и от време на време като през някаква червена мъгла до слуха ми достигаше собственият ми глас, злобен и хриплив: „шах!“ или „мат!“.

Кога е настъпила кризата, разразила се в резултат на това ужасно, неописуемо състояние, така и не мога да кажа. Всичко, което знам във връзка с това, е, че една сутрин се събудих не като друг път. Имах чувството, че тялото ми е отделено от самия мен, а на душата ми бе леко и спокойно. Благотворна, равна умора, каквато не бях изпитвал вече много месеци, тежеше на клепачите ми и ми беше толкова топло и уютно, че просто не се решавах да отворя очи. Известно време лежах буден и се наслаждавах на приятната отпадналост, на сладостната безучастност на сетивата си.

Изведнъж ми се стори, че чувам недалеч от себе си човешки гласове, чувам слова, произнесени от живи хора. Вие не можете да си представите моя възторг! Бяха изминали много месеци, близо една година, откак не бях чувал друга човешка реч освен суровите, резки, зли думи на моите мъчители. „Сънуваш — казах си, — сънуваш! За нищо на света не отваряй очи, нека този сън продължи колкото се може по-дълго; иначе отново ще се озовеш в твоята проклета килия, отново ще видиш край себе си същия стол, същия умивалник, същата маса и същите тапети с вечно същите шарки. Това е само сън, продължавай да сънуваш!“

Но любопитството ми надделя. Бавно и внимателно открехнах клепачи. Бе станало чудо! Бях в друга стая, по-широка, по-просторна от моята килия. На прозореца нямаше решетки и през него свободно струеше светлина, а навън вместо сивия калкан се виждаха дървета, зелени дървета, разлюлени от вятъра. Стените на стаята бяха бели и гладки, таванът също беше бял и висок — действително се намирах в ново, чуждо легло и край мен — не, не беше сън — наистина шепнеха човешки гласове.

Навярно в удивлението си съм направил някое рязко движение, защото долових зад себе си леки стъпки. Една жена с бяла касинка на главата си приближаваше с плавна походка към мен. Болногледачка. Медицинска сестра. През мен премина трепет на възхищение: вече цяла година не бях виждал жена. Не откъсвах очи от това прелестно видение и навярно в погледа ми е имало такъв див екстаз, че жената заговори кротко и настойчиво:

„Тихо! Лежете спокойно!“

А аз само слушах гласа й — нима с мен разговаряше човек? Нима на земята още съществуваха хора, които да не ме разпитват, да не ме мъчат? И после — о необяснимо чудо! — това беше женски глас, мек, топъл, бих казал, дори нежен. Жадно се взирах в устата й — след една година, прекарана в ада, струваше ми се направо невероятно, че един човек може да говори ласкаво на друг. Тя ми се усмихна, да, усмихна ми се! Значи все още имаше хора, които могат да се усмихват мило? След това тя сложи пръст на устните си и безшумно се отдалечи. Но аз не можех да я послушам. Още не се бях наситил да съзерцавам това чудо, жадувах да проследя с поглед това странно човешко същество, което се държеше приветливо. Когато обаче поисках да се опра с ръце на ръба на леглото, не успях. На мястото на дясната си китка и пръсти видях нещо чуждо, някакво едро бяло валмо — очевидно обемиста превръзка. С удивление се завзирах в белия, издут чужд предмет, който заместваше ръката ми, и започнах бавно да съобразявам къде мога да се намирам и какво се е случило с мен. Изглежда, бяха ме наранили или аз сам бях повредил ръката си. Разбрах, че съм настанен в болница.

По обед пристигна лекарят, приятен на вид възрастен господин. Той познаваше моя род и се изказа с такова уважение за чичо ми, придворния лекар, че веднага почувствувах благоразположението му. По време на разговора той ми задаваше различни въпроси, между които и един, който истински ме учуди: дали съм математик или химик?

Отговорих отрицателно.

„Странно — промълви той, — в бълнуването си вие през цялото време крещяхте някакви непонятни формули — c3, c4. Никой от нас не можа да ги проумее.“

Попитах го какво е станало с мене. Той се усмихна особено.

„Нищо сериозно. Остро нервно разстройство. — И след като се огледа предпазливо, тихо добави: — В края на краищата напълно обяснимо. От 13 март^[9], нали?“

Аз кимнах.

„Нищо чудно при тази метода — промърмори той. — Вие не сте първият. Но не се тревожете…“

По успокоителния тон на думите му и по съчувствения му поглед разбрах, че при него съм в безопасност.

Два дни по-късно любезният доктор сам ми разказа какво се бе случило с мен.

Пазачът чул, че от моята килия се надават крясъци и отначало помислил, че споря с някого, който по някакъв начин е проникнал при мен. Но едва се показал на вратата, и аз съм се нахвърлил върху него с диви викове от рода на: „Хайде, направи хода си, подлец, страхопъзльо!“, после съм го уловил за гърлото и така яростно съм започнал да го душа, че той трябвало да вика за помощ. Продължил съм да буйствувам, а когато ме помъкнали на лекарски преглед, внезапно съм се отскубнал, хвърлил съм се към прозореца в коридора и съм разбил стъклото, като при това съм си разрязал ръката — ето, можете да видите дълбокия белег. През първите дни в болницата съм имал нещо като възпаление на мозъка, но сега-засега можело да се каже, че съзнанието ми и центърът на възприятията са вече в ред.

„Разбира се — добави той тихо, — по-добре да не съобщавам за това на господата, иначе току-виж, че ви подберат и ви напъхат обратно във вашата дупка. Но осланяйте се на мен, ще направя всичко, което е във възможностите ми.“

Какво е казал добрият доктор на моите мъчители, не ми е известно. Във всеки случай той постигна онова, което желаеше — аз бях освободен. Може би ме е обявил за невменяем, а може би междувременно бях станал вече безинтересен за гестапо, тъй като Хитлер бе окупирал Бохемия и с това окончателно бе ликвидирал австрийския проблем. И така, аз само трябваше да подпиша декларация, че се задължавам да напусна родината си в срок от две седмици. Това време бе изпълнено с уреждането на хиляди формалности, с които някогашният гражданин на света днес трябва да се пребори, за да пътува зад граница: необходимо бе да се получи разрешение от военните власти, от полицията, да се платят данъците, да се извади медицинско свидетелство, паспорт, виза и прочие, така че не ми остана никакво време, за да размисля за преживяното. Както изглежда, някакви тайнствени сили регулират дейността на човешкия мозък и автоматически изключват всичко онова, което е мъчително и опасно за психиката; защото винаги щом помислех за моето затворничество, в съзнанието ми като че настъпваше затъмнение. Едва след много и много седмици, всъщност едва тук, на парахода, събрах кураж, за да извикам отново в паметта си онова, което съм преживял.

Сега, струва ми се, вече можете да си обясните моето странно и не съвсем пристойно поведение по време на вашата игра. Аз минавах съвсем случайно през пушалнята, когато видях вас и вашите приятели пред шахматната дъска. Неволно се заковах на мястото си от удивление и уплаха, тъй като напълно бях забравил, че шах може да се играе на истинска дъска и с истински фигури и че в тази игра участвуват двама съвсем различни партньори, които дори физически са застанали един срещу друг. Вярвайте, трябваше да минат няколко минути, докато съобразя, че това, с което се занимаваха тези хора, е същата игра, която аз месеци наред се мъчех да играя срещу самия себе си в моето безпомощно състояние. Значи шифърът, с чиято помощ аз провеждах в паметта си моите ожесточени схватки, е бил само замяна, символ на тези дървени фигури. Моята изненада да видя, че фигурите на дъската и техните ходове напълно съответствуват на онези нереални образи, които населяваха въображението ми, напомня навярно изненадата на някой астроном, който по пътя на най-сложни математически изчисления е доказал на хартия съществуването на нова планета и изведнъж я вижда с очите си като бяло, ярко, материално небесно тяло.

Взирах се като хипнотизиран в шахматната дъска, където откривах моите диаграми — същите коне, топове, царе, дами и пешки, само че като материални, изрязани от дърво фигури. За да обхвана позицията, неволно трябваше първо да я пренеса от моя абстрактен буквено-цифров свят в света на действителните фигури. Постепенно в мен се разгоря любопитство да проследя тази реална партия между двама реални партньори. И тогава се случи онзи неприятен инцидент с моята крайно невежлива намеса във вашата игра. Но погрешният ход на вашия приятел сякаш ме прободе в сърцето. Възпрях го съвсем инстинктивно, несъзнателно, тъй както се възпира дете, надвесило се над опасни перила. Чак след това осъзнах колко непристойно е било от моя страна, че така грубо ви се натрапих.

Побързах да уверя доктор, Б., че всички ние сме безкрайно радостни от запознанството си с него, за което трябва да благодарим именно на този случай, и че след всичко, което чух, за мен ще бъде двойно по-интересно да присъствувам на утрешния импровизиран турнир.

Доктор Б. направи неспокойно движение.

— Наистина не очаквайте прекалено много. Това ще бъде просто една проверка за самия мен… проверка дали… дали изобщо съм способен да изиграя една нормална партия шах на действителна шахматна дъска, с действителни фигури и срещу действителен, жив противник… Защото аз все повече и повече се съмнявам дали всички онези стотици, а може би и хиляди партии съм провеждал според установените правила, или са били само плод на моето болно въображение? Не е ли било това просто някаква шахматна треска, бълнуване, при което, както при всяко сънуване, се пропускат междинни звена. Надявам се, че няма да изисквате сериозно от мене такава дързост — да меря силите си с един толкова прочут шахмайстор, и при това световен шампион. Единственото, което ме интересува и възбужда любопитството ми в тази среща, е да установя, макар и с по-късна дата, дали онази игра в килията ми все още е била шах или вече лудост; дали съм се намирал на опасната граница на безумието, или вече съм я бил прескочил? Само това и нищо повече.

В същия миг от другия край на парахода прозвуча гонг, приканващ пътниците за вечеря. Нашият разговор бе продължил почти два часа — доктор Б. ми разказа своите премеждия с много повече подробности, отколкото ги предавам тук. Поблагодарих му сърдечно и ние се сбогувахме, но още не бях прекосил палубата, когато той ме догони и видимо развълнуван, дори леко заекващ, каза:

— И още нещо! Бихте ли известили предварително господата, за да не излезе неучтиво от моя страна, че ще играя само една-единствена партия… тя трябва да сложи черта под една стара сметка; ще бъде окончателен завършек на една история, а не ново начало… Нямам никакво желание да бъда обхванат пак от тази мъчителна шахматна треска, при мисълта за която и днес още потръпвам… Освен това… освен това и лекарят навремето ме предупреди… изрично ме предупреди, че човек, който някога е страдал от мания, завинаги остава застрашен от рецидив; така че за мен, който съм боледувал от „шахматно отравяне“, макар и вече излекувано, е за предпочитане да стоя по-далеч от каквато и да е шахматна дъска… Така че вие разбирате — само една пробна партия, и повече не.

На следващия ден точно в уговореното време, в три часа, ние се събрахме в пушалнята на парахода. Нашата група се бе увеличила с още двама любители на „кралската игра“ — корабни офицери, които специално бяха измолили да ги освободят от бордова служба, за да могат да наблюдават турнира. Този път Чентович също не ни накара да го чакаме както предишния ден и след обичайното хвърляне на жребия започна забележителната партия на този homo obscurissimus^[10] срещу прочутия шахматен шампион.

Може само да се съжалява, че партията бе проведена пред такива некомпетентни зрители като нас, поради което тя беше безвъзвратно загубена за аналите на шахматното изкуство, така както са загубени за музиката клавирните импровизации на Бетховен. Наистина на следващия ден ние се опитахме с общи усилия да я възпроизведем по памет, но напразно. Може би причината бе в това, че по време на играта всички следяхме с по-голям интерес двамата играчи, отколкото развитието на самата партия, тъй като различието в интелектуалния им уровен се проявяваше все по-осезаемо в хода на играта.

Чентович, верен на навика си, остана през цялото време напълно неподвижен като каменен блок; очите му дословно бяха приковани към шахматната дъска. По всичко личеше, че мисленето при него е свързано едва ли не с физическо напрежение, което изискваше от всички негови органи пълна съсредоточеност. Доктор Б., напротив, се държеше съвсем свободно и непринудено. Като истински дилетант, в най-добрия смисъл на тази дума, като любител, за когото цялото удоволствие, истинското „diletto“^[11] на играта се заключава в самата игра, той държеше тялото си напълно отпуснато, през първите паузи разговаряше приветливо с нас, като ни разясняваше ходовете си и небрежно си запали цигара, а когато бе негов ред, хвърляше кратък поглед към дъската и местеше фигурата. Всеки път изглеждаше, като че той предварително бе очаквал хода на своя противник.

Обичайните дебютни ходове преминаха доста бързо. Едва след седмия или осмия ход в развоя на партията като че вече личеше някакъв определен план. Чентович започна по-дълго да обмисля своите ходове и по това заключихме, че играта е навлязла в решителна битка за надмощие.

Но в интерес на истината трябва да кажа, че постепенното развитие на създалото се положение донесе на нас, непрофесионалистите, както при всеки сериозен мач, по-скоро разочарование. Защото, колкото по-заплетена ставаше общата картина върху шахматната дъска, толкова по-трудно проумявахме действителното разпределение на силите. Не само че не можехме да схванем намеренията на двамата противници, но дори не разбирахме кой от тях има предимство. Виждахме само как отделните фигури се преместват като лостове, за да пробият вражеския фронт, но тъй като при тези превъзходни играчи всяко придвижване бе част от някаква комбинация, разчетена с много ходове напред, не бяхме в състояние да прозрем стратегическия замисъл на всички тези напред-назад. Към това се прибави и постепенно обземащата ни умора, предизвикана главно от обстоятелството, че Чентович безкрайно дълго обмисляше всеки свой ход. Това видимо действуваше на нервите и на нашия приятел. Аз с тревога наблюдавах как той ставаше все по-неспокоен, колкото повече се проточваше партията: възбудено се въртеше на стола си; ту палеше нервно цигара след цигара, ту хващаше молива и записваше нещо; после отново си поръчваше минерална вода и жадно пиеше чаша след чаша. Бе съвсем очевидно, че мозъкът му комбинираше сто пъти по-бързо от този на Чентович. Всеки път, когато шампионът след безкрайни размишления се решаваше да премести с неловка ръка някоя фигура, нашият приятел само се усмихваше, както се усмихва човек, видял появата на нещо дългоочаквано, и веднага правеше своя ответен ход. Навярно с бързо работещия си ум той предварително преценяваше всички възможности на своя противник. Колкото по-дълго умуваше Чентович над ходовете си, толкова по-нетърпелив ставаше доктор Б. и докато чакаше, устните му бяха стиснати в ядна, почти враждебна гримаса. Но Чентович не бързаше. Той мислеше неподвижно и мълчаливо и колкото по-малко фигури оставаха върху дъската, толкова по-дълги паузи правеше. При четирийсет и втория ход, след като часовникът отмери цели два часа и четирийсет и пет минути, всички ние седяхме вече изнемощели и почти равнодушни към това, което ставаше пред нас. Един от корабните офицери вече си бе отишъл, другият четеше книга и хвърляше поглед към дъската само когато настъпеше промяна в позицията. И тогава изведнъж при един ход на Чентович се случи нещо неочаквано. Когато доктор Б. забеляза, че Чентович посяга към коня, за да го премести, той се сви като котка преди скок; цялото му тяло затрепери и щом Чентович направи хода си, той бързо придвижи напред дамата си и с тържествуващ глас извика:

— Така, изпята му е песента!

После се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и предизвикателно погледна към Чентович. В зениците му внезапно блеснаха червеникави пламъчета.

Всички неволно се наведохме над дъската, опитвайки се да разберем какво означава този тържествуващ възглас. На пръв поглед не се виждаше никаква пряка заплаха. Думите на нашия приятел очевидно се отнасяха до по-нататъшния развой на играта, който ние, късогледите дилетанти, още не можехме да разгадаем. Единствено Чентович не помръдна, когато прозвуча това предизвикателно изявление; той остана невъзмутимо спокоен, сякаш не бе чул обидната забележка „изпята му е песента“. Не се случи нищо. Тъй като всички неволно бяхме затаили дъх, изведнъж започна да се чува цъкането на часовника, поставен на масата за отмерване на контролното време. Изминаха три минути, седем минути — Чентович не помръдваше, но аз имах чувството, че от вътрешното напрежение едрите му ноздри още повече се разширяват.

Това безмълвно очакване, изглежда, бе за нашия приятел също тъй непоносимо, както и за нас. Внезапно той рязко се изправи и закрачи напред-назад из пушалнята, отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. Всички присъствуващи гледаха към него с недоумение, но никой не бе така обезпокоен от държанието му както аз, тъй като забелязах, че въпреки силната му възбуда, той се движеше в строго ограничено пространство, сякаш всеки път се натъкваше посред обширния салон на някаква невидима преграда, която го принуждаваше да се връща обратно. Изтръпнах, когато разбрах, че със стъпките си той несъзнателно очертава размерите на някогашната си килия. Навярно през дългите месеци на своето затворничество той точно така се е мятал като звяр в клетка, напред-назад, с превити рамене и с конвулсивно стиснати юмруци: точно така навярно хиляди пъти е крачил напред-назад из онази стая, с червеникави пламъчета на безумие във втренчените и въпреки това трескаво блестящи зеници.

Изглежда, разсъдъкът му все още бе в ред, понеже от време на време той нетърпеливо се извръщаше към масата, за да види дали Чентович най-после е взел някакво решение. Но времето течеше — изминаха девет минути, десет минути… И тогава се случи онова, което никой от нас не бе очаквал. Чентович бавно вдигна тежката си ръка, която до този момент бе отпусната неподвижно на масата. С напрегнати докрай сетива ние очаквахме развръзката. Но Чентович не направи ход, а бавно, но решително смете с опакото на ръката си фигурите от дъската. Едва в следващия миг ние схванахме, че Чентович се признава за победен. Той се бе предал, за да не бъдем свидетели на неговия мат. Невероятното се бе случило: световният шампион, победителят в безчислени турнири бе свил знамената си пред един непознат, който двайсет или двайсет и пет години не се е докосвал до шахматната дъска. Нашият приятел, никому неизвестен безименен човек, бе победил в открита борба най-силния шахматист в света!

Без да забележим, всички ние от вълнение се бяхме изправили на крака. Всеки от нас имаше чувството, че нещо трябва да кажем или да направим, за да дадем воля на обзелата ни радостна уплаха. Единственият, който запази невъзмутимо спокойствие, бе Чентович. Едва след като изчака известно време, той вдигна глава и впери в нашия приятел каменен поглед.

— Още една партия? — попита той.

— Разбира се! — отвърна доктор Б. с неприятно за мен въодушевление и преди да успея да му напомня за намерението му да се ограничи с една-единствена партия, той седна обратно на масата и започна с трескава припряност да нарежда фигурите. Възбудата му бе толкова силна, че докато ги поставяше по местата им, на два пъти от треперещите му пръсти се изплъзна пешка и падна на земята. Моето безпокойство, предизвикано от неестествената му нервност, прерасна в истински страх. Тихият и сдържан досега човек бе изпаднал в явна екзалтация: ъгълът на устата му все по-често се свиваше от болезнен тик, а тялото му трепереше, сякаш разтърсено от внезапна треска.

— Не трябва! — прошепнах му. — Не трябва! Достатъчно за днес! Това ви струва много усилия!

— Много усилия ли? Ха-ха-ха! — разсмя се той високо и подигравателно. — Докато траеше цялото това разтакаване, можех да изиграя поне седемнайсет партии! Единствените усилия, които правя, е да не заспя при това темпо! Е, какво, няма ли най-после да започнете?

Тези последни думи, казани с рязък, едва ли не груб тон, бяха отправени към Чентович. Той го гледаше спокойно и невъзмутимо, но в каменния му поглед имаше нещо, което напомняше свит юмрук. Неочаквано в отношенията между двамата играчи се бе появило нещо ново — опасна напрегнатост, страстна омраза. Това не бяха вече партньори, желаещи да изпитат умението си един срещу друг, а двама врагове, заклели се взаимно да се унищожат.

Чентович дълго се колеба, преди да направи първия си ход, и аз имах ясното чувство, че той се бави умишлено. Очевидно този обигран тактик вече бе проумял, че тъкмо неговата бавност изморява и раздразва противника му. Така той употреби не по-малко от четири минути, за да обмисли най-обикновения, най-простия от всички дебюти — двоен ход с царска пешка. Нашият приятел моментално отвърна, като на свой ред придвижи царската си пешка. И отново Чентович проточи безкрайно, непоносимо дълго своя ответен ход. Имахме чувството, сякаш е поблеснала ярка светкавица и с разтуптени сърца чакахме да се разнесе гръм, а гръм все няма и няма. Чентович не помръдваше. Той обмисляше хода си мълчаливо и бавно и както все повече се уверявах — злонамерено бавно. С това обаче той ми даваше възможност да наблюдавам за по-дълго доктор Б. Той вече бе пресушил трета чаша вода и неволно си спомних, че ми бе разказал за неутолимата си трескава жажда в килията. Налице бяха всички признаци на едно ненормално състояние на възбуда: виждах как по челото му избива пот, а белегът на ръката му се бе зачервил и се забелязваше още по-отчетливо. Но засега той все още се владееше. Едва при четвъртия ход, когато Чентович отново потъна в безкраен размисъл, доктор Б. загуби самообладание и внезапно просъска:

— Та няма ли най-сетне да играете?

Чентович го изгледа хладно.

— Доколкото си спомням, уговореното време за обмисляне бе десет минути. И аз ще се придържам по принцип към това условие.

Доктор Б. прехапа устни; забелязах, че от нетърпение той все по-нервно потропва с крак под масата и вече сам не можех да овладея обзелото ме неспокойство; измъчваха ме предчувствия, че той ще извърши някаква безразсъдна постъпка. И действително при осмия ход отново се стигна до спречкване. Доктор Б., който все повече губеше присъствие на духа, вече не можеше да сдържа нервното си напрежение; през цялото време той се въртеше на стола си и започна несъзнателно да барабани с пръсти по масата. Чентович отново повдигна своя масивен селски череп.

— Мога ли да ви помоля да не тропате? Това ме смущава. Така не мога да играя.

— Ха-ха! — изсмя се остро доктор Б. — Личи си!

Челото на Чентович почервеня.

— Какво искате да кажете! — попита той рязко и злобно.

Доктор Б. отново се изсмя кратко и язвително.

— Нищо освен това, че нервите ви явно не са в ред.

Чентович замълча и отново сведе глава.

Следващият ход той направи едва след седем минути и играта продължи със същото убийствено темпо. Чентович буквално се бе вкаменил. Сега той вече изчакваше да изтече докрай определеното време, преди да направи своя ответен ход. А държанието на нашия приятел ставаше от пауза на пауза все по-странно. Той създаваше впечатление, сякаш вече изобщо не участвува в играта и съзнанието му е заето със съвсем друго нещо. Вече не се разхождаше нервно нагоре-надолу, а седеше неподвижно на мястото си, втренчил в пространството отсъствуващ, почти безумен поглед, и непрекъснато мърмореше под носа си нещо неразбираемо. Или бе погълнат в обмислянето на някакви безкрайни комбинации, или — и аз тайно подозирах тъкмо това — разиграваше в ума си съвсем други партии. Защото всеки път, когато Чентович най-сетне правеше своя ход, някой от нас трябваше да го побутне, за да го върне към действителността. Тогава му бе нужна не повече от една минута, за да се ориентира в обстановката.

Все повече се усилваше в мен подозрението, че доктор Б. всъщност отдавна вече е забравил Чентович и всички нас и е изпаднал в някаква тиха форма на лудост, която всеки момент може да се разрази в буйство. И действително — при деветнайсетия ход настъпи кризата. Едва Чентович бе направил своя ход, когато доктор Б. след бегъл поглед върху дъската изведнъж тикна своя офицер три полета напред и закрещя с див глас, така че всички изтръпнахме:

— Шах! Шах на царя!

В очакване да видим някакъв изключителен ход всички вперихме очи в дъската. Но измина една минута и тогава стана нещо, което никой от нас не бе допускал. Чентович бавно, съвсем бавно повдигна глава и — нещо, което досега не бе правил — ни изгледа всички поред. Имаше вид на човек, който изживява необикновено удоволствие; устните му лека-полека се разтеглиха в доволна и злорада усмивка. Едва след като се наслади докрай на своето тържество, което ни бе непонятно, той с лицемерна вежливост се обърна към нас:

— Съжалявам, но не виждам никакъв шах. Може би някой от господата ще ми посочи в какво се заключава шахът на моя цар?

Ние погледнахме към дъската, а след това към доктор Б. Действително царят на Чентович бе защитен от пешка срещу атакуващия офицер — това можеше да види и дете, — така че за никакъв шах не можеше да се говори. Станахме неспокойни. Може би нашият приятел във възбудата си бе побутнал някоя фигура или бе местил с едно поле по-напред или по-назад, отколкото би трябвало? Нашето мълчание привлече вниманието на доктор Б., той втренчи поглед в дъската и със заекване каза:

— Но царят трябва да бъде на f7… Поставен е неправилно, съвсем неправилно. Вие сте направили неправилен ход! Всичко е съвсем погрешно на тази дъска… мястото на пешката е на g5, а не на g4… Та това е някаква съвсем друга партия… Това е…

Той изведнъж се запъна. Бях го стиснал здраво за ръката, по-точно бях го ощипал така силно, че той го бе усетил дори и в своята трескава възбуда. Той се обърна и ме погледна с очи на сомнамбул.

— Какво… желаете?

Не казах нищо друго освен „Remember!“^[12] и в същото време прекарах пръст по белега на ръката му. Той неволно повтори движението ми и стъклените му очи се взряха в кървавочервената рязка. Изведнъж се разтреперан, цялото му тяло се сгърчи в данвулсивна тръпка.

— За бога! — прошепна той с побелели устни. — Нима съм казал или извършил нещо безразсъдно? Нима е възможно отново да съм…

— Не — отвърнах тихо. — Но трябва незабавно да прекратите тази партия, крайно време е. Спомнете си какво ви е казал лекарят!

Доктор Б. рязко се изправи.

— Моля да ме извините за нелепата грешка — каза той с предишния си вежлив глас, като се поклони към Чентович. — Това, което казах, е, разбира се, пълна безсмислица. Естествено партията печелите вие.

След това се обърна към нас.

— И вас, господа, трябва да помоля за извинение. Но аз ви предупредих още отначало, че не бива да очаквате прекалено много от мен. Простете ми позорния завършек на играта — това е последният ми опит да играя шах.

Той се поклони и се отдалечи по същия скромен и загадъчен начин, по който отначало се бе появил. Единствено аз знаех защо този човек никога повече няма да се докосне до шахматна дъска, докато останалите стояха объркани, смътно догаждайки се, че край тях е преминало нещо тъмно и застрашително, едва-едва докосвайки ги.

— Damned fool^[13] — промърмори разочаровано Макконър.

Последен се изправи Чентович и хвърли още един поглед към незавършената партия.

— Жалко — великодушно каза той. — Атаката съвсем не беше замислена лошо. Всъщност за един любител този човек е необикновено талантлив…

Бележки

[1] Франц Йозеф Гал (1758–1828) — австрийски лекар, създател на псевдонауката френология. — Б. пр. ↑

[2] Пушалня (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Човек, издигнал се със собствени сили (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Това му е професията (фр.). — Б.пр. ↑

[5] В брой (англ.). — Б.пр. ↑

[6] Шезлонг (англ.). — Б.пр. ↑

[7] Енгелберт Долфус (1892–1934) — австрийски канцлер, противник на идеята за „аншлуса“. — Б.пр. ↑

[8] Курт Шушниг (1897–1977) — австрийски канцлер след убийството на Долфус. — Б.пр. ↑

[9] 13 март 1938 г. — На този ден Хитлер обявява присъединяването на Австрия към фашистка Германия, т.нар. „аншлус“; тази дата е свързана с разгръщането на австрийското съпротивително движение. — Б.пр. ↑

[10] Напълно неизвестен човек (лат.). — Б.пр. ↑

[11] Наслада, радост (итал.). — Б.пр. ↑

[12] Спомни си! (Англ.) — Б.пр. ↑

[13] Проклет глупак! (Англ.) — Б.пр. ↑