Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2022)

Издание:

Автор: Мария Домбровска

Заглавие: Усмивка на детството

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова; Алина Петрова-Василевич

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: разкази

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: август 1983 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Галя Георгиева

Коректор: Елена Пеловска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14941

История

  1. — Добавяне

Над нашия балкон лястовичките си свиха гнездо. Гнездото беше много хубаво. Младите лястовички бързо се излюпиха в него от яйцата и чуруликаха. Щом се начуруликаха, ядяха, щом се наяждаха, спяха. Възрастните лястовички обикаляха пъргаво наоколо. Когато времето щеше да е слънчево, летяха високо, а когато щеше да е дъждовно — ниско. Когато наближаваха гнездото, малките започваха да цвърчат толкова силно, че се чуваха из всичките ни стаи.

Сега следваше храненето. Малките отваряха човки, старите пъхаха в тях комари или мушици. Но над балкона имаше и паяжина. Жената на Марчин започна да я почиства, закачи с метлата — и, боже мой, събори гнездото.

Ние ужасно се изплашихме. Мислехме, че с малките е свършено, но не — съвсем не се убиха. Едното лежеше проснато на прага, а другите две седяха върху парче от разбитото гнездо.

Разбира се, ние им направихме ново гнездо. Взехме една кутия, натуряхме памук и поставихме там лястовичките.

Мислехме, че такова гнездо е даже по-хубаво от предишното и с чувство на гордост го турихме на балконското сандъче между цветята.

После всички се скрихме зад пердето и давай да гледаме как ще се зарадват старите, когато намерят децата си в такъв цветист приют.

Те скоро прелетяха право до мястото, където беше старото гнездо. Не намериха нищо и отлетяха с писък. Повториха същото още около три пъти. Прелитаха — отлитаха и пак отново.

Най-накрая чуха цвъртенето на децата си.

Навярно предполагате, че са паднали веднага върху измайстореното от нас пухено гнезденце.

Съвсем не! Те го виждаха. Та нали то стоеше до самия път. Но ще повярвате ли? Изобщо не можеха да го налучкат. А беше толкова лесно! Хоп! И вече са в кутията между цветчетата. А те не можеха да се спуснат отгоре му така, както трябваше — вкопчваха се в него отдолу така, като че ли искаха да направят дупка в сандъчето и да прелетят през нея или да минат отдолу през перилото на балкона.

— Какво правят тези лястовички? — казвахме нетърпеливо. — Да не би да са си изгубили ума?

А те горките викат и все хвърчат. Най-после разбрахме. Те попадаха в гнездото си винаги отстрана, отдолу. Влитаха под широкия навес. Сега не можеха да налучкат гнездото по друг начин.

Какво да правим — взехме гнезденцето от цветята, където беше тъй красиво и го турихме, прилепено с едната страна до стената на старото място, под сивия навес, като опряхме кутията на два стърчащи пирона и зачакахме.

Отлично! Старите скоро долетяха и веднага налучкаха кутията. Смятахме, че всичко е вече наред, но малките бяха в странно настроение. Постоянно така надничаха от кутията, като че искаха да изскочат от нея. И такива бяха сърдити! Страхувахме се, че ще преобърнат кутията и ще я съборят на земята.

Още повече се изплашихме, когато задухаха ветрове и заваля дъжд. Дъждът сечеше отстрани и кутията започваше да омеква, защото беше от картон. А вятърът я клатеше опасно.

— Няма що — казахме, — не може повече да стои там. Качи се, Кшиш, на масата и го свали.

Преместихме масата, Кшиш (нашият брат) се качи на нея и внимателно сне кутията.

Протегнахме ръце, за да я вземем. Турихме я внимателно на земята и започнахме да размишляваме какво да правим по-нататък.

Тогава ни стана ясно колко младите лястовички мразят кутията с памук. Щом разбраха, че подът е тъй близко, изскочиха за един миг и като отърсваха с отвращение остатъците от памука, се разбягаха.

А ние подире им — хоп, но те бързо се изплъзнаха отвъд балюстрадата на самия ръб на балконския под. Вцепенихме се. Страхувахме се да протегнем ръка, за да не се прекатурят изплашени от втория етаж върху калдъръма.

Наредиха се едно до друго. Гледат надолу като в пропаст и стоят.

И знаете ли какво? Стояха там цял ден, гушнати, като трепереха на дъжда. Старите долитаха до тях и като че ли нищо не се беше случило, ги хранеха. Защо сега те можеха да ги улучат, а тогава не можеха, това не знаем. Надникнахме на другия ден — а те стоят. Надникнахме на третия ден — все стоят. Стояха пет дни. Надникнахме на шестия ден — лястовичките ги нямаше.

И сега не знаем какво бе станало с тях — и няма и да узнаем.

Може би са паднали и са се претрепали? Не, защото биха лежали на улицата, а те не лежаха.

Може би са ги налапали котките? Но тук никога не е имало котки; поне никой не бе забелязал да се навъртат наоколо някакви котки.

Може би бяха пораснали и отлетели? Когато ги гледахме на петия ден, бяха вече покрити с тъмносини пера. Следователно може би бяха отлетели? А в такъв случай — довиждане, лястовички.

1928

Край