Мария Домбровска
Дърветата напролет

Всичко винаги е чудесно, но никога не по такъв начин, както когато бяхме малки.

Тогава животът удряше право в нашите сърца.

Във всяка частица от деня и на всяка педя от пространството ставаха неща, ужасяващи или възхитителни. Случваха се хиляди произшествия, дълбоки и безсмъртни в своята маловажност, но все пак достатъчно съществени, да пораждат мълниеносни омрази, дяволии и внезапни влюбвания.

А какво да кажем, когато дърветата започваха по неразбираем начин да се обличат с пуха на пролетната зеленина.

Най-напред бяха същите като през всички месеци на зимата. Клатеха се и биеха с черни грани небето.

А внезапно, помниш ли, започваха да се въртят в същински танц. Това беше страстният южен вятър, разиграл се из сиромашката им голота.

Нямаше още нищо пролетно, освен петното вода на рижата ливада. Но този вятър, този вятър…

Как го поглъщахме, тичайки кой знае защо и закъде, сред свирещия под стъпалата ни мочурляк.

И на следващия ден клоните на дърветата сияеха; сякаш сребро, злато и кръв течаха в стройната им вътрешност.

Пак тичахме наоколо, ту всички заедно, ту всеки по своята безпътица, а студеният лъх на топящия се сняг удряше лицата ни. Да не би да се случи нещо, без да видят очите ни, да сварим това мигновение, когато от разлагането на плъзгавата гнилост разцъфтява пролетта. Искахме да видим това, както искахме да видим мига, в който човек заспива. И не можехме. Тъй тайнствено изчезваше този блясък на времето, когато, шавайки като животинки, от прикритието на пъпките излизаха листата.

Докато гонехме пролетта, пресипвахме. Не можехме глас да добием от гърлото, прорязвано с искри от болка. Тогава целият свят, самата пролет, всичко се превръщаше в нежността на мама.

А после една от нас беше вече по-здрава и свиреше на пиано. Минзухарите светлееха в канчето на махагоновата масичка. Зад прозореца течаха въздушни вълни — розови, сини, виолетови и се люлееше умислено чепатият клон на ясена. Отваряхме с усилие очи, но сънят ни хващаше изведнъж, напук, точно за да не видим как ще се източи лист от черно-червените му пъпки.

Вечерта пихме сок от малини, поднесен ни от ръцете на мама и когато ни гледаше тревожно и ни питаше не ни ли е студено, викахме намръщени: — Мамо, на нас винаги ни е топло. На нас никога нищо няма да ни стане.

Мама седеше до нас като монахиня, край която животът тече отдалече. На нас ни беше все едно. Искахме да си идем колкото може по-скоро.

Болестта не ни държеше дълго. Пак хвърчахме, като разпръсвахме с бързите си стъпала сапфирите на локвите из ливадата и по пътя.

Но вече всичко се беше случило. Неизвестно кога, без нас, пролетта се бе пробудила. Може би през нощта. Понеже всички най-странни неща стават нощем.

Ето върбова клонка, цялата на мъхнати муцунки, копринени при докосване, на върха вече нагиздена със зелена китка.

Над зеления ров трънаците се изправят в бяла тъничка батиста.

Над мократа пътечка в градината, зад редицата от бели камъни, твърдите, бодливи клонки на немското грозде се покриха със зъбчетата на малки листенца.

Меки, бели и мъхнати се подадоха от искрящите пантички листата на кестените, а на клоните на клена като че ли се бяха натрупали маслинени, нескопосани, влажни бръмбари.

В черните клонаци на високия габър лети зелено пламъче. Зелени искри изскочиха от черните гранки на брезата, а блясъкът на слънцето се клати и люлее над ливадата, над къщата, над градината.

Пурпурните пухчета на тополите падаха, стелейки се като прашни рубини около стъблото. От различни места на огромния клон изникваха надиплени златнозелени якички.

И така бързо растеше всичко.

Скоро след това кафявият път към дома и тревните площи целите се покриваха със звезди от глухарче и всички пътечки в градината лежаха под възхитителното крило на зеленината.

Ах, ти прелестна алея, отделена от езерцето със смачканата коприна на горчиво ухаеща майска зеленина.

Ти алея, втъкана под тъмния свод на кестените и с прорязан на зъби воал от листа плътно забулена. Тичахме по тебе, викайки, а ти се опираше о самата небесна шир.

Достигнахме до края, чак до трите дъски на оградата, побити в тебе, и потапяхме лицата си в бяло-синята бездна на небето. Полята и ливадите изглеждаха оттам като тъничка ивица!

Повяваше лекичък вятър и, въртейки се, падаха на алеята цветовете на кестените, които приличаха на панаирджийски бонбони. И това беше някак приятно тъжно. Помниш ли как меко, как примамливо се полюляваха кестените от този полъх, как прелестно се разклащаха всички клони?

Не успявахме, както се казва, да се обърнем и дърветата се покриваха с цвят.

На тревата, сред смърчовете, смрадликите без мярка изпълваха въздуха с бадемова миризма, която замайваше главата.

Черешите и крушите цъфтяха с необяснимата си, сънена белота, която и най-лекият вятър отвяваше. Наситенобели, очарователно розови, едри и уханни, блестяха цветовете на ябълките.

И непонятна беше мекотата на въздуха, в който като сред бледен атлаз невинно отдъхваха всички цъфтящи клони.

Когато гледахме и когато не гледахме, пламтяхме с безполезно недодялано задоволство, застанали в сенките на тези дървета, които се развиваха напролет.

Но от възторг можехме само да се търкаляме по тревата, да късаме младите клонки на върбата и да свистим с тях във въздуха. Можехме само да обхващаме с крака и ръце тези чудни стъбла и да се катерим по тях до самия връх и там, в ухаещия шум на младите листа да отваряме уста, когато прииждаше облак, и да пием майски дъжд.