Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Behind the Scenes At the museum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Кейт Аткинсън

Заглавие: Зад кулисите на музея

Преводач: Ралица Кариева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: британска

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 30 юли 2012

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-047-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16469

История

  1. — Добавяне

На Ив и Хелън

 

С признателност към приятелката ми Фиона Робъртсън за помощта

Първа глава
1951 година

Зачатие

Съществувам! Зачената съм на фона на полунощните удари на часовника на лавицата в стаята отсреща. Часовник, който някога е бил на прабаба ми (жена на име Алис) и чиито уморени удари отброяват прекрачването ми в този свят. Започната съм на първия удар и съм завършена на последния, когато баща ми се претъркулва от майка ми и потъва в сън без сънища благодарение на петте пинти „Джон Смитс Бест Битър“, които е изпил в „Пънч Боул“ с приятелите си Уолтър и Бърнард Белинг. В мига, в който съм преминала от нищото в съществуването, майка ми се преструвала на заспала — както често прави в такива моменти. Баща ми обаче е замесен от твърдо тесто и не позволил това да го откаже.

Баща ми се казва Джордж и е цели десет години по-голям от майка ми, която в момента хърка върху съседната възглавница. Майка ми се казва Беренис, но всички винаги са я наричали Бънти.

На мен „Бънти“ не ми звучи като име на голям човек — по-добре ли щях да съм сега с майка с друго име? Съвсем обикновено Джейн, майчинско Мери? Или пък нещо романтично, нещо, което не напомня чак толкова много за детски комикс — Аврора, Камил? Вече е прекалено късно. В предстоящите няколко години, разбира се, името на Бънти ще е равносилно на „мама“, но след известно време няма да има нито едно майчинско съществително (мамче, майче, мами, мама, майко, маме), което да ми се струва подходящо, и, общо взето, ще спра да я наричам каквото и да е. Горката Бънти.

Живеем в място, наречено „над магазина“ — не съвсем точно описание, предвид, че и кухнята, и трапезарията са на едно ниво със самия магазин, пък и топографията включва и прилежащата площ на задния двор. Магазинът (зоомагазин) се намира в една от безбожно древните улици, които се спотайват под застрашителната осанка на Йорк Минстър. На тази улица са живели първите печатари и майсторите стъклописци, изпъстрили прозорците на града с цветна светлина. Покорилият Севера Девети испански легион е марширувал по нашата улица, тази via praetoria на великото им укрепление, преди да се изпари в небитието. Тук е роден Гай Фокс, на няколко пресечки е обесен Дик Търпин, а пък Робинзон Крузо, онзи друг велик герой, също е свиден син на града ни. Кой може да каже кое е истина и кое измислица?

Тези улици преливат от история. Сградата, в която се помещава нашият магазин, е на няколко века, стените й са малко наклонени, а подовете — стръмни като в средновековен лунапарк. На това място е имало сграда още от времето на римските й обитатели и от само себе си се разбира, че тя си има подобаващо количество неизменни ефирни обитатели, които се увиват около основите и инсталациите и се вкопчват жално в гърбовете ни. Призраците ни са особено нагъсто по стълбищата, каквито имаме доста. Имат за много да си говорят. Ако се заслуша човек по-внимателно, ги чува — плисъкът на водата под викингските гребла, ловните викове и препускане по калдъръма на Харогейт, тупкането и влаченето на древни ходила на бала в Тържествената зала и стърженето на перото на преподобния Стърн[1].

Освен географско понятие, над магазина си е и самодостатъчно, кипящо от живот царство със свои примитивни правила и двама съперници за трона — Джордж и Бънти.

От зачеването Бънти е раздразнителна — емоция, която обича, и едва след дълго въртене и пухтене се оставя в прегръдката на неспокоен, натежал от сънища сън. Изправена пред свободен избор от каталога, предлаган от огромната вселена от сънища през първата й нощ като моя майка, Бънти избира кофи за боклук.

В съня с кофите за боклук тя всячески се опитва да мести две тежки кофи с боклук из задния двор. От време на време при някое по-рязко дръпване вятърът плясва косата й пред очите и устата. Започва да се изтощава най-вече от едната кофа; заподозира я, че взема да развива собствен характер — характер, някак странно напомнящ на този на Джордж.

Внезапно, както се опитва с все сила да вдигне едната кофа, губи контрол и тя пада с поцинкован метален трясък — ТРЯЯЯС-ЦЪН-ЦЪН! — а съдържанието й се изсипва по бетоновата повърхност на двора. Отпадъци, предимно от магазина, се разстилат навсякъде — празни чували от бисквитена смес „Уилсънс“, сплескани пакети от „Трил“, консерви от „Кити-Кат“ и „Чапи“, безупречно натъпкани с обелки от картофи и яйчени черупки, да не говорим за мистериозните, увити с вестник пакети, които изглеждат сякаш съдържат отрязани бебешки крайници. Независимо от бъркотията, сънуващата Бънти е залята от вълна на удоволствие, като вижда колко разтурен изглежда боклукът й. Навежда се и започва да го събира и в този момент осъзнава, че нещо зад нея се движи. О, не! Без дори да се обръща, знае, че това е кофата Джордж, която се е превърнала в тромав великан и сега се е надвесила зад нея, готова всеки миг да я всмуче в мазните си метални дълбини…

Не знам защо, но все ми се струва, че този сън не предвещава нищо добро за моето бъдеще. Искам майка, която сънува различни неща. Сънища с облаци като сладолед, дъги като преливащи захарни близалки, слънца като понесли се по небето златни колесници… ама пък, както и да е, това е началото на нова епоха. Денят е трети май и по-късно кралят ще ръководи церемонията по откриването на Британския фестивал, а иззад прозореца сутрешен хор известява появата на моята личност на белия свят.

Към тези птичи фанфари в градината скоро се присъединяват и крясъците на папагала долу в зоомагазина, а после — ЗЪРРРРРРРРРРРР!!! Будилникът на нощното шкафче иззвънява и Бънти се събужда с лек писък и удря копчето. Цяла минута лежи почти неподвижно, заслушана в къщата. В Купола на откритията скоро ще отекват екзалтираните викове на щастливи английски поданици, които с нетърпение очакват бъдещето, но в нашия дом е тихо, ако не се брои тук-там някое птиче чуруликане или цвърчене. Дори призраците ни спят, сгушени по ъглите и изтегнати по дължината на корнизите.

Тишината е разкъсана от внезапното изгрухтяване на Джордж насън. Грухтенето събужда някаква примитивна част от мозъка му и той отмята ръка, заклещва Бънти на леглото и започва да обследва частта, на която се е случило да попадне (не особено вдъхновяваща средна част, но част, в която се помещава моят собствен, личен купол на откритията). Бънти успява да се изтръгне изпод ръката на Джордж — веднъж вече й се е наложило да изтърпи секс за последните дванайсет часа (аз!) — повече от веднъж на ден ще е вече неестествено. Отправя се към банята, където острата светлина от тавана се отразява ударно в черно-белите плочки и хромираните лайстни, и запраща сутрешната кожа на Бънти в огледалото, като оформя отвратителни локви и сенки. В един миг прилича на череп, на следващия — на собствената си майка. Не може да реши кое е по-лошо.

Измива си зъбите с известна енергичност, та да се отърве от вкуса на опушените от тютюн мустаци на Джордж, а след това, за да запази приличие (нещо много важно за Бънти, макар да не е съвсем сигурна за пред кого го пази), изрисува на лицето си хубава рубиненочервена усмивка и се усмихва на огледалото с оголени зъби, за да провери за попаднало не на място червило. Отражението й се ухилва призрачно, но в трийсет и пет милиметровите си мечти Бънти се преобразява в подобна на Вивиан Лий фигура, която изпълнява пируети пред голямото старинно огледало.

Вече е готова да се изправи пред първия си ден като моя майка.

Слиза надолу, поскърцва стъпало по стъпало (в земята на нейните мечти — извито стълбище на плантаторски дом; установявам, че Бънти прекарва много време в алтернативния свят на своите мечти). Много е тиха, понеже не иска още никой да се буди — особено Джилиан. Джилиан изисква много енергия. Тя ми е сестра. Вече е почти на три години и предстои много да се изненада, като разбере за мен.

Бънти си приготвя чаша чай в кухнята в задната част на магазина, наслаждава се на кратките си няколко мига сутрешно спокойствие. Само след минута ще занесе на Джордж чаша чай в леглото — не от алтруистични подбуди, а за да може поне още малко да не й се пречка. Бедната ми майка е много разочарована от брака, по никакъв начин не е променил живота й, ако не се брои, че го е влошил. Като се заслушам в нея по вълните, които създава по въздуха, чувам един безкраен монолог по въпроса за безкрайното тегло на съпружеския живот. Защо никой не ми каза, че ще е така? Толкова готвене! Толкова чистене! Толкова работа! Ще ми се да престане и да започне пак да мечтае, но не спира… Що се отнася до бебетата, ами… колко безсънни нощи, колко битки за надмощие… какви родилни болки! Застанала е ребром до предния десен котлон на печката, клати глава наляво-надясно, малко като папагала в магазина от другата страна. Поне с това приключих… (Изненада!)

Чайникът изсвирва, тя сипва врящата вода в малка кафява кана и се подпира разсеяно на печката, докато го чака да се запари, по лицето й се образува малка гънка от опита да си спомни защо, за бога, изобщо се е омъжила за Джордж.

Джордж и Бънти се запознават през 1944 година. Той не е първият й избор, първи е Бък, американски сержант (баба ми е преживяла подобни терзания в опити да се омъжи по време на война), само че кракът на Бък взема, че се откъсва, докато последният си играел с мина („Все искат да им е забавно тези янки“ — отбелязал Клифърд, братът на Бънти, с отвращение) и го откарали обратно в Канзас. Бънти прекарала значително време в очакване Бък да й пише и да я покани да сподели живота си с него в Канзас, но повече нито го чула, нито видяла. Ето как жената се паднала на Джордж. Накрая Бънти решила, че Джордж с двата си крака може да се окаже по-сполучлив избор от Бък с единия, но вече не е толкова сигурна. (Бък и Бънти! Каква благозвучна двойка щяха да бъдат — почти си ги представям.)

Колко различен щеше да бъде животът ни само ако Бък беше завел Бънти в Канзас! Особено пък моят. През 1945 година бащата на Джордж починал, като попаднал под трамвай по време на екскурзия до Лийдс, и Джордж поел семейния бизнес — домашни любимци. Оженил се за Бънти, като си мислел, че ще му бъде от голяма помощ в магазина (понеже веднъж била работила в такъв), без дори да подозира, че Бънти няма намерение да работи след сватбата. Този конфликт ще остане докрай неразрешен.

Чаят е запарен. Бънти разбърква с лъжичка вътрешността на малката кафява кана и си налива една чаша. Моята първа чаша чай. Сяда на кухненската маса и пак се размечтава, преминава от разочарованието по повод Канзас и с нищо незапомнящата се сватба с Джордж към място, където ефирен воал се поклаща на летния бриз, а зад воала е Бънти, облечена в прозирна бяла коприна, с талия шейсет сантиметра и един по-различен нос.

Мъжът до нея е невероятно красив, подозрително напомня на Гари Купър, а самата Бънти — съвсем леко на Силия Джонсън. Огромен облак портокалови цветове заплашва всеки миг да ги погълне, така прегърнати в страстна целувка — и тогава изведнъж нежелана нотка от реалността прекъсва нашия унес, някой подръпва халата на Бънти и реве не особено приятно.

Ето я! Ето я сестра ми! Покатерва се по Бънти с крака и мекички ръце и сладка миризма на легло, лази нагоре по евереста на Бънтиното тяло и притиска съненото си лице в студената й шия. Бънти разтваря впитите в косата й малки юмручета и сваля Джилиан обратно на пода.

— Слизай — казва мрачно Бънти. — Мама мисли. (Макар че онова, което мама всъщност прави, е да се чуди какво би станало, ако цялото й семейство престане да съществува и тя може да започне отначало.) Горката Джилиан!

Джилиан отказва да бъде пренебрегвана задълго — не е такова дете — и още преди да сме си отпили първата глътка чай, пак се налага да се погрижим за нуждите на Джилиан. За закуска Бънти готви овесена каша, препича филийки и сварява яйца. Джордж не понася овесена каша и обича бекон и наденички и препържени филийки, но стомахът на Бънти е малко нервен тази сутрин (посветена съм във всякаква вътрешна информация). „Ако това иска, може сам да си го направи“ — промърморва тя и изсипва купа каша (с доста бучки) на Джилиан. После пълни още една купа за себе си — мисли си, че може да задържи малко каша — а след това и трета. За кого пък ще е тази? За Снежанка? Не може да е за мен, нали? Не, наистина не е за мен — защото, ето ти изненада! — аз имам още една сестра! Това е добра новина, макар че, изглежда, си пада малко меланхолична. Вече се е измила и е облякла училищната униформа, та дори и косата й — подстригана на права, доста непривлекателна черта — е сресана. Тя е само на пет години и се казва Патриша. Безинтересното й малко личице не изглежда особено приветливо, докато гледа кашата в купата си. Това се дължи на факта, че ненавижда овесена каша. Джилиан гълта своята като лакомото патенце в нейната книжка „Лакомото пате“ от поредицата на издателство „Лейдибърд“.

— Не обичам овесена каша — осмелява се да обърне внимание на Бънти Патриша.

За пръв път изпробва този прям подход по въпроса за овесената каша; обикновено я бърка до безкрай с лъжицата, докато не стане прекалено късно да я яде.

— Моля? — казва Бънти, а думите падат като ледени висулки върху балатума на кухненския под (утрото не е силният период на майка ни).

— Не обичам овесена каша — повтаря Патриша, вече не толкова уверено.

С бързината на змия Бънти изсъсква в отговор:

— Е, аз пък деца не харесвам, така че, какво да ти кажа?

Шегува се, разбира се. Нали?

А защо имам странното усещане, че сянката ми е зашита за гърба, сякаш едва ли не тук, при мен, има още някого? Да не би да ме преследва собственият ми ембрионален призрак?

 

 

— Наглеждай магазина, Бънт! (Бънт? Това е още по-зле.)

После изчезва. Просто ей така! Бънти пухти наум… Можеше поне да помоли. „Бънти, имаш ли нещо против да наглеждаш магазина вместо мен?“. Аз, разбира се, ще имам нещо против, много даже. Но пак ще трябва да го направя, нали? „Наглеждане“ — защо изобщо го наричат „наглеждане“? Какво толкова има да гледаш иззад един щанд?

На Бънти безразборността на контактите иззад щанда не й допада. Има чувството, че всъщност не продава кучешка храна, котенца и от време на време някое вълнисто папагалче, а самата себе си. Поне, мисли си тя, като работеше за господин Саймън („Моделия — качествена дамска мода“), продаваха смислени неща, рокли, корсети и шапки. Какво му е смисленото на вълнистия папагал? И, което е повече, наистина не е нормално човек да трябва с всички непрекъснато да е учтив. (На Джордж, от друга страна, му се удава по природа, дърдори непрестанно, казва едно и също нещо за времето по двайсет пъти на сутрин, драпа, угодничи, усмихва се, а после сваля маската, миг след като слезе зад кулисите. (Децата на търговците — собственици на магазини — моя милост и Антон Павлович Чехов например — остават до гроб белязани от това да гледат родителите си да се унижават по този потресаващ начин.)

Бънти решава, че явно ще трябва да поговори с Джордж, да му обърне внимание, че е съпруга и майка, а не продавачка. А и друго, той къде ходи непрекъснато? Все се „изнизва“, тича по мистериозни дела. Ако зависи от Бънти, ще има някои промени. Сяда зад щанда и потраква с куки номер девет, сякаш е плетачка при гилотината на Джордж, при условие че сега трябва да плете моето бъдеще — мънички дрешки, дантелени шалове и мантенца за матинета с нанизана розова панделка. Вълшебни червени ботушки, които да ме съпровождат по пътя.

Котката в магазина — дебел котарак с нашийник, който прекарва дните си в неприязнено киснене върху тезгяха — скача в скута й и тя светкавично я бута на пода. Понякога Бънти има чувството, че целият свят се опитва да се покатери върху тялото й.

— Магазин! — връща се Джордж.

Вълнистите папагали се надигат и запърхват в кафезите си.

Магазин! Защо „магазин!“? Джордж и Бънти винаги го казват, когато влязат през вратата на магазина, но всъщност трябва да го казват клиентите, не собственикът. Към магазина в звателен падеж ли се обръщат („О, магазине!“) или го наричат в именителен? Уверяват го, че съществува? Уверяват себе си, че съществува? Преструват се на клиенти? Но защо ще се преструваш, че си нещото, което ненавиждаш? Боя се, че „магазин!“, подобно на нещото, което обозначава, ще си остане завинаги една екзистенциална загадка.

Сега обаче сме освободени от игото на тезгяха (Бънти току-що е продала магазинската котка, но не го споменава пред Джордж. Горката котка!) и можем да отидем да откриваме света извън магазина. Първо трябва да преживеем ритуала по обличането на Джилиан, за да може да оцелее в чуждата атмосфера извън магазина. Бънти няма доверие на месец май, така че Джилиан е в здраво прилепнало към все още бебешката й кожа боди. Отгоре фуста, дебела вълнена червена жилетка, изплетена от неуморните пръсти на Бънти, после поличка от шотландско каре „Роял Стюарт“ и дълги бели памучни чорапи, прищипали малките й пухкави крачета наполовина. Най-отгоре слага светлосинята й пухенка с бяла велурена яка и мъничка бяла вълнена шапчица, завързана с връзки, които пък са прищипали двойната й брадичка. Аз, от друга страна, се нося свободно, гола и ненатъкмена. Няма още за мен шапчици и ръкавички, само топлите, гостоприемни вътрешности на неосъзнатото Бънтино тяло, което все още не е разбрало какъв ценен товар носи.

Джордж вече е пришпорил Патриша, дето не обича овесена каша, надолу по улицата за училище и точно в момента тя е застанала на игрището, пие си малката бутилка мляко, преговаря наум таблицата за умножение по четири (много е умничка) и се чуди защо никой никога не я кани да играе на куц крак. Само на пет и вече аутсайдер! Три пети от семейството вече върви по „Блейк стрийт“ към Мюзиъм Гардънс, или по-точно Бънти върви, аз се нося, а Джилиан кара чисто новата си триколка „Траянг“, която много държи да кара. Бънти смята, че в парковете има нещо глезено, нещо прахосническо — празнини в битието, запълнени с нищо повече от въздух, светлина и птици. Без съмнение такива пространства би трябвало да са заети от нещо полезно, като например домакинска работа, нали?

Домакинската работа трябва да се върши. От друга страна, се предполага децата да играят в паркове — Бънти е прочела главата за гледане на деца в своята книга „Всичко за всеки“ („Отглеждане на бебе“), в която така пише — така че, макар и с нежелание, известна доза време трябва да се отдели за чист въздух и тя заплаща безценни шест пени на входа на градината и се погрижва чистият ни въздух да е изключителен.

Моят първи ден! Всички дървета в Мюзиъм Гардънс са с нова премяна от листа, а високо над главата на Бънти небето е чисто синьо; стига да протегне ръка (което няма да стори), може да го докосне. Пухкави като овчици бели облачета се бутат едни в други. Намираме се в един куатрочентов рай. Над главите ни птици се стрелкат и чуруликат в танц, напрегнали дребните си летателни мускули до краен предел — миниатюрни ангелчета благовестители, птичи габриеловци, дошли да изкрещят за моето пристигане! Алилуя!

Не че Бънти забелязва. Тя наблюдава Джилиан, която следва всяка извивка и завойче по пътеката, водена от някаква собствена магическа тантра. Тревожа се Джилиан да не заседне сред цветните лехи. Отвъд оградата на парка може да се види широка спокойна река, а пред нас се простират избелелите резбовани останки на абатството „Сейнт Мери“. Един паун крясва и се спуска от пръта си на старата градска стена долу на тревата при краката ни. Прекрасен нов свят, населен от такива създания!

Двама мъже, които ще наречем Бърт и Алф, са наети да подрязват тревата в парка. При вида на Джилиан спират работа и подпрени за миг на огромната косачка, проследяват придвижването й с неподправено удоволствие. Бърт и Алф са се били в един и същи полк през войната, танцували са на музиката на Ал Баули на едни и същи забави, преследвали са жени (жени, досущ като Бънти) заедно и сега подрязват тревата заедно. Смятат, че има известна несправедливост в начина, по който се е развил животът им, но някак си, като гледат Джилиан, се примиряват с такива неща. (Умна, честна и надарена[2], защото Джилиан наистина е родена в неделя и през 1951 година все още притежава някои от тези качества. За съжаление, скоро ще ги загуби.) Чистичка и нова като точилка или като разопакован сапун, тя представлява всичко, за което са воювали — нашата Джилиан, надеждата на бъдещето. (Не кой знае какво бъдеще обаче, понеже я прегазва светлосин хилман, модел „Хъски“, но откъде можем ние да знаем? Като семейство сме генетично предразположени към злополуки, като прегазването и взривяването са най-често срещаните.)

Бънти (майка ни, цветето на английската женственост) е подразнена от вниманието на Бърт и Алф. (Тя всъщност притежава ли някаква друга емоция?) Защо просто не си косят проклетата трева — мисли си тя, като прикрива мислите си зад ослепителна изкуствена усмивка.

Време е за тръгване! На Бънти й стига толкова много лентяйстване и трябва да отидем да напазаруваме в чуждите магазини. Подготвя се за сцена с Джилиан, защото сцена с Джилиан със сигурност ще има. Успява да я изкара от цветните лехи и да я постави на правия път в живота, но Джилиан, която не знае, че прахосва ценно време, продължава да върти педалите бавно, да спира да се наслади на някое цвете, да събира камъчета, да задава въпроси. Бънти успява да запази богородично изражение на ведрина и мълчание колкото дълго може, преди търпението й внезапно да прелее и да дръпне рязко дръжките на триколката, за да я забърза. Катастрофалният ефект от това е, че Джилиан се катурва на земята, където се приземява на малка синьо-бяла купчинка, дъхът й секва, но едновременно с това успява и да изпищи. Аз съм изумена — и аз ли ще трябва да се науча на това?

Бънти издърпва Джилиан да стане, като се прави, че не вижда остърганите й нежни длани и коленца. (Отношението на Бънти към болката, по-точно към каквито и да са емоции, е да се държи, сякаш са породени от разстройство на личността.) Пределно наясно, че сме наблюдавани от Бърт и Алф, Бънти нахлузва усмивката си тип „не бъди такава лигла“ и прошепва в ухото на Джилиан, че ще й купи бонбони, ако спре да плаче. Джилиан моментално набутва юмрук в устата си. Дали ще ми бъде добра сестра? А това добра майка ли е?

Бънти излиза от парка с високо вдигната глава, с едната ръка влачи Джилиан, а с другата триколката. Бърт и Алф безмълвно се залавят пак с косенето. Лек ветрец разрошва новите листа по дърветата и открехва изоставен сутрешен вестник на една пейка. От първа страница снимка на кулата „Скайлон“ потрепва примамливо — като град на бъдещето, научнофантастичен Оз. Не че ме засяга кой знае колко — гърча се неудобно в бульон от силни химикали, току-що освободени от Бънти в резултат на тръшкането около триколката.

 

 

— Е, миличка, какво ще бъде днес? — ревът на месаря се носи из магазина. — Хубаво парче червено месо, а?

Смигва похотливо на майка ми, която се преструва на глуха, но всички останали в магазина тайно се подхилват. Клиентите на Уолтър го харесват, държи се, както би се държал месар в комедия на „Илинг“ — безцеремонна пародия на самия себе си с оцапаната синьо-бяла престилка и сламена шапка. Той е кокни и дори само това представлява нещо опасно и непознато за нас от духовната сърцевина на Йоркшир. В личния животински лексикон на Бънти (всички мъже са животни) той е прасе заради гладката си лъскава кожа, опъната силно върху меката пухкава плът. Бънти, сега най-отпред на опашката, поисква малко говеждо и бъбреци с възможно най-неутралния си глас, но месарят въпреки това се кикоти, сякаш е казала нещо силно нецензурно.

— Нещичко да подсили мъжа, а? — избоботва той. Бънти се навежда, уж да оправи връзката на обувката на Джилиан, така че никой да не види притеснението, което е избило по бузите й.

— За теб, прекрасна, ʼсичко. — Уолтър й се ухилва похотливо, после внезапно с доста притеснително движение вади отнякъде огромен нож и започва да го точи, без нито за миг да откъсва очи от Бънти. Тя самата остава приклекнала до Джилиан колкото се може по-дълго и се преструва, че й говори нещо, усмихва се и кима, сякаш онова, което Джилиан казва, е безкрайно интересно. (Докато истината е, разбира се, че тя никога не обръща каквото и да е внимание на казаното от нас — освен ако не е невъзпитано.)

Месарят започва да си подсвирква много високо арията на тореадора от „Кармен“ и изиграва цяло драматично представление от претеглянето на тежкия хлъзгав бъбрек в ръката си.

— Мястото ти е в театъра, Уолтър — заявява невидим глас от дъното на магазина, а останалите клиенти промърморват одобрително. На Бънти, вече обратно във вертикално положение, й минава потресаваща мисъл — бъбрекът, в този момент прехвърлян от Уолтър от ръка на ръка, някак странно напомня на чифт тестиси. (Не че „тестиси“ е дума, която й е кой знае колко позната, разбира се, тя е от онова поколение жени, дето не е особено au fait с правилния анатомичен речник.) Уолтър плясва бъбрека на дъската и го разрязва, като размахва ножа с изумителна сръчност. От възхитената публика се откъсва колективна въздишка.

Ако зависи от Бънти, ще ходи при друг месар, но магазинът на Уолтър е близо до нашия, така че той не е просто колега собственик, ами и приятел на Джордж, макар и просто бегъл познат на Бънти. Думата „познат“ й харесва, звучи надуто и не предполага всички временни последствия на приятелството. Познат или не, не е лесно човек да държи Уолтър на разстояние, както Бънти научи за собствена сметка при няколкото случая, когато той я бе приклещвал зад машината за колбаси отзад в магазина. Джордж и Уолтър си разменят „услуги“ — точно това прави Уолтър в момента пред очите на целия магазин, демонстрирайки трик с филето, благодарение на който ще даде на Бънти много повече, отколкото й се полага по купон. Уолтър има и репутация на женкар, та Бънти не е чак възхитена, че Джордж се влачи с него. Джордж казва, разбира се, че такива работи са отвратителни, но Бънти подозира, че изобщо не ги намира за такива. Тя предпочита другите му приятели, собственици на магазини — Бърнард Белинг, който има магазин за водопроводни части и за разлика от Уолтър не води натежали от завоалирани намеци разговори на публични места.

Бънти взема мекия хартиен пакет с месо и избягва погледа на Уолтър, като вместо това се усмихва сковано на вътрешната кухина на умряла овца зад лявото му рамо. Излиза, нищо не казва, но вътре в нея безмълвна Скарлет беснее, размята глава възмутено и развърта фусти, докато изхвърча от месарницата и го проклина бясно.

След Уолтър отиваме в хлебарницата на Ричардсън и купуваме голям бял хляб, но без сладки, защото Бънти смята, че купешките сладки са знак за немарливо домакинство. После отиваме до магазина на Ханън за ябълки, пролетно зеле и картофи, след това при Бордърс за кафе, сирене и масло, които мъжът зад тезгяха изважда от кутия и прави на формички. Скромното ми мнение е, че вече всичките сме поизморени, налага се Бънти да ръчка Джилиан да върти педалите нагоре по „Джилигейт“ и нататък по „Кларънс стрийт“ към крайната ни спирка. Джилиан се е зачервила смешно като омар и изглежда сякаш й се ще никога да не е молила да вземе и триколката. Налага й се да върти бясно педалите, за да успее да се придържа до Бънти, която вече наистина започва да се ядосва (ясно си личи).

Най-сетне стигаме до „Лодър стрийт“ и смачканата къща с тераси, където живее Нел. Нел е моята баба, майка на Бънти, дъщеря на Алис. Целият й живот се определя от връзката й с други хора:

— майка на Клифърд, Бабс, Бънти, Бети, Тед;

— дъщеря на Алис;

— доведена дъщеря на Рейчъл;

— сестра на Ейда (починала), Лорънс (смята се за починал), Том, Албърт (починал), Лилиан (може да се брои за починала);

— съпруга на Франк (починал);

— баба на Ейдриън, Дейзи, Роуз, Патриша, Джилиан, Юън, Хоуп, Тим и сега… МЕН!

Стомахът на Бънти къркори като гръмотевица в ухото ми — вече е почти време за обяд, но на нея й се отяжда само при мисълта. Новата ми баба дава на Джилиан чаша ярка портокалова „Киаора“, а на нас бисквити и кафе „Камп“, което сварява в едно канче заедно със стерилизирано мляко. На Бънти й се повръща. Миризмата на стърготини и гниеща плът сякаш се е пренесла от месарницата върху кожата й.

— Добре ли си, майко? — пита Бънти и дори не дочаква отговор.

Нел е дребна и някак двуизмерна. За близки и приятели не е кой знае колко внушителна.

Бънти забелязва муха да се приближава към амарантовите бисквити. С изключителна предпазливост Бънти взема палката за мухи, която баба ми винаги държи подръка, и ловко изтрива мухата от лицето на земята. Само преди секунда онази муха беше жива, сега е мъртва. Вчера аз не съществувах, днес — да. Не е ли животът изумителен?

Присъствието на Бънти лази по нервите на Нел и тя се мести неспокойно из дълбините на фотьойла си, чудейки се кога ще си тръгнем, та да може спокойно да си слуша радиото. Бънти усеща вълна на гадене заради неочакваната ми поява, а Джилиан си е изпила киаората и си отмъщава на целия свят. Играе с кутията за копчета на баба си и избира едно стъклено, с формата на розово цвете (вж. Бележка 1), и много внимателно и умишлено го поглъща. С това най-добре успява да замести бонбоните, които небрежната ни майка й обеща в Мюзиъм Гардънс.

 

 

— Глупав папагал! — Джордж показва ухапания си пръст за инспекция. Бънти цъка безразлично. (Нараняванията, както вече казах, не са силната й страна.) До лакти е омазана с мас и брашно, а стомахът й пак се бунтува. Гледа с отвращение как Джордж взема едно от шарените кексчета, които половин следобед сме правили, и го налапва наведнъж, без дори да я погледне.

Следобедът се оказа малко нещо разочароващ. Отидохме пак на пазар, но само да купим сиво-кафява прежда от магазин, собственост на кротка старица, на фона на която техниката на Уолтър на продавач актьор ми се стори наистина хубава. Надявах се да минем и през някой цветарски магазин и да отпразнуваме пристигането ми с цветя, някоя гирлянда, букет от радост и рози, ама не. Все забравям, че за мен никой не знае.

Отидохме да приберем Патриша от училище, но и това не беше кой знае колко интересно, а и на нея самата денят, изглежда, й беше бил доста скучен, а именно:

— Какво правихте днес?

— Нищо. (Казано със свиване на рамене.)

— Какво обядвахте?

— Не помня. (Пак ги свива.)

— Поигра ли си с приятелките днес?

— Не.

— Недей непрекъснато да свиваш рамене така, Патриша.

 

 

Бънти нарязва омазания в кръв бъбрек, като мисълта за тестиси нито за миг не напуска съзнанието й. Мрази да готви, прекалено много се доближава до това да бъдеш любезен с хората. Ето я пак: Целият ми живот премина в готвене, аз съм робиня на къщната работа — заключена с верига до печката… всичките хранения, ден след ден, а накрая какво става с тях? Изяждат се, точно така, без дори думичка на благодарност! Понякога, когато Бънти стои при печката, сърцето й започва да думка в гърдите и има чувството, че темето й ще се отвори и някакъв циклон ще й изтръгне мозъка и ще разруши всичко около нея. (Добре поне, че не отиде в Канзас.) Не разбира защо се чувства така (Питайте Алис — вж. пак Бележка 1), но сега то започва да се случва, поради което, когато Джордж се появява пак в кухнята, взема друго кексче и обявява, че трябва да излезе „да се види с някакъв човек за някакво куче“ (че дори и си потупва хитро носа, докато го казва — в мен все повече се засилва усещането, че тук всички сме затворени в някакъв черно-бял филм), Бънти извръща към него разкривено, кръвожадно лице и вдига ножа, сякаш обмисля дали да не го прониже. Да не би някой да е допрял факла о великия град Атланта?

— Трябва да свърша малко работа — обяснява набързо Джордж, а Бънти премисля и вместо това пронизва говеждото. — Какво, за бога, ти става, какво мислиш, че ще правя — ще се срещам с друга жена за разгулна нощ навън? (Хитър въпрос между другото, защото именно това ще направи моят баща от вече цял един ден.) Дали в кухнята ще се разрази гражданска война? Дали ще изгори Атланта? Чакам с притаен дъх.

Не, остава за друг ден. Фююю, както би казал Тед, братът на Бънти, ако беше тук; само че не е; той е в търговския флот и понастоящем се носи на вълните на Южнокитайско море. На Бънти спречкването вече не й е интересно и връща вниманието си върху говеждия пудинг.

 

 

Е, първият ми ден вече е към края си, слава богу! За някои от нас беше доста изтощителен, особено за мен и Бънти. Джордж още не се е прибрал, но Бънти, Джилиан и Патриша спят дълбоко. Бънти отново е в страната на сънищата, сънува Уолтър, който се бори с копчетата й със свинското си лице и мачка плътта й с прилични на наденици пръсти. Джилиан хърка насън, насред сизифов кошмар, в който трябва да кара триколката нагоре отново и отново. Патриша спи дълбоко, бледото й лице е безизразно, а мечето Панда — здраво притиснато към гърдите. Невидимите духове се шляят на воля и полагат немощни усилия да всеят домашен хаос — вкисват млякото и ръсят прах по лавиците.

И аз съм напълно будна, правя салта и се нося в океана на Бънти. Потупвам си миниатюрните голички стъпалца три пъти и си мисля, че у дома си е друго.

На сутринта Джордж е в нетипично добро настроение (разгулната му нощ — с Уолтър — е минала задоволително) и сръчква спящата ми майка в леглото.

— Какво ще кажеш за закуска в леглото, Бънт? — Бънти изръмжава. — Например малко наденица, кървавица? — Бънти изстенва, което Джордж приема за „да“ и се понася надолу към кухнята, а Бънти междувременно тича към банята. За частица от секундата й се струва, че от огледалото там й се усмихва Скарлет в целия си блясък, но образът изчезва, когато започва да повръща. Както си е подпряна на хладните плочки с горещо туптящо чело, в главата на Бънти се заформя ужасяваща мисъл — бременна е! (Горкичката Бънти — с това повръщане всяка сутрин при всяка бременност! Нищо чудно, че все ни казваше, че от нас й се повдига.) Сяда рязко върху тоалетната чиния и издава безгласен писък на ужас — не може да бъде! (Да, да, да, Бънти ще си има бебе! Мен!) Замерва огледалото с първото попаднало й нещо (червена обувка) и го строшава на милион остри парченца.

Аз се държа като розово стъклено копче на конец. Помощ! Къде са ми сестрите? (Спят.) Баща ми? (Приготвя закуска.) Къде ми е майката?

 

 

Но както и да е — слънцето е вече високо в небето и предстои още един прекрасен ден. Народът ще се трупа в Купола на откритията, ще протяга врат към върха на „Скайлон“ и трепкащия смарагдов град на утрешния ден. Бъдещето е като пълен със светлина шкаф и трябва само да намериш ключа за вратата. Над нас прелитат сини птички, чуруликат. Светът е прекрасен!

Бележка 1 — Селска идилия

Снимката е в сребърна рамка, подплатена с червено кадифе с овално стъкло в средата, иззад което моята прабаба наблюдава света с неопределено изражение. Стои много изправена, едната ръка, с брачната халка, е подпряна на облегалката на люлеещ се стол. Средиземноморски пейзаж с хълмове се разстила зад стълбище с перила и техника trompe-lʼoeil[3] на преден план. Косата на прабаба ми е разделена на път и подредена в корона от плитки около главата. Сатенената й рокля с висока яка има корсаж, който изглежда зашит и натъпкан като възглавница. На врата си има малък медальон с капаче, а устните й са леко открехнати — така, сякаш очаква нещо да се случи. Главата й е леко килната назад, но иначе гледа право в камерата (или фотографа). На снимката очите й изглеждат тъмни, а изражението им е напълно непроницаемо. Сякаш всеки момент ще каже нещо, макар че представа нямам какво би могло да бъде. Никога преди не съм виждала тази снимка. Един ден Бънти я извади като по магия. Чичо й Том тъкмо беше починал в старчески дом и тя беше отишла да прибере малкото му вещи, които се побираха в едно кашонче. От него тя извади снимката и когато попитах кой е това, ми отговори, че е баба й, моята прабаба.

— Много се е променила, нали? — рекох аз и проследих с пръст очертанията на лицето на прабаба ми върху стъклото. — На онази твоя снимка, дето е снимана в задния двор на „Лодър стрийт“ с цялото семейство, е грозна и дебела.

Става дума за една от снимките на Бънти с надпис „1914 г., «Лодър стрийт»“, с разцапано синьо мастило отзад, на която е прабаба ми с цялото си семейство. Тя е седнала — голяма и квадратна — по средата на една дървена пейка, от едната й страна е Нел (майката на Бънти), а от другата — Лилиан (сестрата на Нел). Зад тях прав е застанал Том, а на земята, в краката на Рейчъл, е най-малкият брат — Албърт. Слънцето грее, а по стената зад тях растат цветя.

— О, не — каза Бънти презрително. — Жената на снимката от „Лодър стрийт“ е Рейчъл — мащехата им, не истинската им майка. Била й е братовчедка или нещо такова.

Жената в обрамчената снимка — истинската майка, истинската булка — е зареяла неразгадаем поглед някъде във времето.

— Как се е казвала?

— Алис — заяви Бънти след секунда размисъл. — Алис Баркър.

Новооткритата от мен прабаба починала при раждането на Нел, скоро след което лекомисленият ми прадядо се оженил за Рейчъл (неистинската майка, фалшивата булка). Бънти бегло, по-скоро от чужди разкази си спомняше, че Рейчъл дошла да се грижи за децата в качеството си на зле платена икономка.

— Шест деца без майка — обясни ми тя с онзи типичен майчински глас тип „смъртта на Бамби“. — Все за някоя е трябвало да се ожени.

— Защо никога преди не си ми казвала за това?

— Забравих — отвърна ми Бънти предизвикателно.

Забравената Алис гледаше право напред. Много внимателно свалих снимката от рамката и така разкрих още от онзи изкуствен свят в цвят сепия — огромна декоративна палма в месингова саксия и плътна завеса, окачена в ъгъла на декора. Отзад на снимката с печатана калиграфия пише Ж. П. Арман. Пътуващ фотограф. А с избелял молив отдолу е датата: 20 юни 1888 г.

— Двайсети юни 1888 година — казвам на Бънти, която сграбчва снимката от ръцете ми и се заглежда съсредоточено в нея.

— Човек едва ли би забелязал, а? Както е застанала отзад, пейката го скрива.

— Какво? Какво да забележи? Какво крие?

— Майка ми е родена през 1888-ма. На трийсети юли. На тази снимка Алис е бременна в осмия месец. С майка ми, Нел.

Оттам ли идва непроницаемият поглед? Дали усеща собствената си надвиснала смърт, която души около кафеникавите й поли и гали кафявата й коса? Бънти продължаваше да се взира в снимката.

— Много прилича на теб — казва ми тя с обвинителен тон, сякаш със загубената Алис сме членки на някаква конспирация, целяща да създава неприятности.

Искам да спася тази изгубена жена от онова, което ще й се случи (времето). Да се гмурна в снимката, да я издърпам…

 

 

Представете си следната сцена…

Действието се развива преди сто години. Вратата на къща в провинцията е отворена в много горещ летен ден. Отвън на двора две малки момчета ритат и се боричкат в прахоляка, а красиво момиче на около девет години, по-голямо от тях, седи на ниско столче до задната врата, очевидно без да забелязва шума, който братята й вдигат. Това е Ейда. Дългата й светлоруса коса пада на къдрави вълни и е прибрана от лицето й с панделка, която се е разхлабила от жегата. В краката й няколко пилета ринат безцелно. Тя се грижи за кукла, сгушена в ръцете й, а на лицето й е изписано изражение на майчинска благочестивост, рядко виждана, освен при самото Рождество. В сянката на плевнята в другия край на двора дреме стопанско куче, а на дървеното рало е поседнала черна котка, която чака тежката горещина да отмине и от време на време се мие със спорадични, мързеливи движения. Отвъд оградата се простират поля — едни с крави, други с овце. Някои празни. На южния край на къщата насред безнадеждната варовита почва е разкопана градина и се виждат редици недорасли зелки и моркови, увехнали на сухото слънце. До вратата на къщата невени и метличини клюмат на прежулящите му лъчи.

Цялостният ефект е сякаш някой е взел една идилична селска картина и леко е променил баланса — слънцето е прекалено жежко, светлината — прекалено ярка, полята — прекалено неплодородни, а животните — прекалено слаби. Самата къща — макар и очарователно пасторална отвън — има подозрително излъчване на джинджифилов сладкиш и захарни петлета. Кой ли знае какво има вътре?

Внезапно, без по никакъв начин да променя богородичното си изражение, момичето взема един камък и го захвърля по братята си, като нацелва по-малкия, Том, в главата. Двамата отскачат настрани и в състояние на искрен шок изтичват с рев към полето, обединени от споделеното си отвращение от поведението на сестра си. Ейда продължава да бъде все така апатична и връща погледа си към куклата бебе. Слънцето е в зенита си, нагорещено до бяло от гняв. В кухнята на къщата една жена меси хляб, удря тестото върху дървена маса, вдига го, удря го пак, пак го вдига и пак го удря. Дете от неопределен (до този момент) пол седи под масата и удря дървени блокчета с дървен чук. (Тъй че вероятно е момче.) И то като най-голямата си сестра е с ангелски къдрици.

Зачервена от идещата от кухненската печка горещина, жената от време на време прекъсва месенето, за да изпъне гръб и да прокара ръка по челото си. Разтрива си кръста с юмруци. Боли я зъб. Коремът й, надут със следващото дете, непрекъснато се пречка в процеса на приготвяне на хляба.

Тази жена е Алис. Тази жена е моята прабаба. Тази жена е изгубена във времето. Тази жена има красива коса, вчесана и закопчана в потен кок. На тази жена й е дошло до гуша. Тази жена всеки момент ще се изхлузи от живота си. Един от онези кратки генетични шепоти през времето диктува, че в мигове на стрес ние всички (Нел, Бънти, сестра ми, аз), прокарваме ръка по чело точно по начина, по който Алис току-що го стори. Бяло брашнено петно се мъдри на носа й.

Алис е на трийсет и една и е бременна със седмото си дете (едно вече е загубила — Уилям, брата близнак на Ейда, починал от неизвестна треска на възраст три месеца). Алис е родена в Йорк. Майка й, София, се омъжила за много по-възрастен мъж и баща й бил много доволен от добрата партия, с която се уредила, още повече че по-голямата й сестра, Хана, била забъркала срамен скандал, като избягала с мъж, прогонен от флота с военен съд. По онова време съдбите на двете му дъщери изглеждали напълно различни — едната с живот на изобилие и привилегии, другата — на безчестие и бедност. Парите на съпруга на София идвали от препродажба на земя за железници — огромна печалба, придобита бързо, и както се оказало (преди самият той да се обеси) — с измама. Така че, макар Алис да била родена в добро семейство в Микългейт, със слънчева забавачка и повече прислуга от необходимото, още преди да навърши четиринайсет, късметът на семейството й се преобърнал, а името опетнило. Алис била единствено дете, обсипвано с любов от майка си, но София така и не успяла да превъзмогне скандала около смъртта на съпруга си, умът й се размътил и накрая взела толкова много лауданум, че по погрешка се убила.

Горката Алис, възпитана да свири на пиано и да изглежда красива, се оказала сираче и — което е по-лошо — учителка, преди още да навърши осемнайсет, без нищо зад гърба си, освен часовника на майка си и сребърен медальон, който дядо й подарил при раждането й.

Съпруга си срещнала на двайсет и една. Вече почти цяла година живеела в село Роуздейл като учителка в местното училище. Било малко селско училище само с още един учител и голяма печка на дърва. Учениците събирали от местните ферми, повечето родители били работници в тях и нивото на посещаемост не било особено високо, тъй като децата често трябвало да работят на полето. На Алис никак не й харесвало да преподава и й липсвали градските удобства на Йорк, така различни от зелените долини. Вече започвала да изпада в състояние на меланхолично униние, когато един съботен майски следобед съдбата я застигнала.

Прабаба ми излязла да се разходи из селските пътеки. Денят започнал прекрасно, дивите люляци и глогини около пътя тъкмо били цъфнали и всичко ухаело на ново и свежо — което само я докарало до още по-дълбока меланхолия. Тогава, сякаш в тон с настроението й, от нищото се разразила буря и баба ми, обута само със здрави боти и без чадър, се оказала печално незащитена от дъжда.

Така че, когато Фредерик Баркър изтрополил с двуколката си и й предложил да я закара до училището, тя била вече мокра до кости.

Той бил собственик на малка местна ферма — равна, плодородна ивица земя в единия край на Роуздейлската долина, с красива къща с меден цвят, стадо червени девънски говеда и овощна градина, където баща му Уилям бил наковал решетка с летви за прасковените дръвчета покрай едната стена, нищо, че плодовете им били твърди и кисели. Глупавата ми прабаба била очарована, макар и да не е ясно от какво точно — от приятното му дърдорене може би, или пък от солидната му на вид ферма, или пък от прасковите. Той бил дванайсет години по-възрастен от нея и в продължение на цяла година усърдно я ухажвал, използвайки всякакви средства — от прясно сирене и сладко от праскови до дърва за печката в класната стая. По някое време на следващата пролет дошъл моментът, в който тя не можела повече да отлага избора си — да продължава с учителстването (което ненавиждала) или да приеме предложението за брак на Фредерик. Избрала последното и преди да изтече годината, вече била родила близнаците Ейда и Уилям.

По време на ухажването на Алис Фредерик полагал усилия да показва само добрите си страни, но щом подсигурил женитбата, с облекчение се отдал на това да разкрива не толкова приятните аспекти на характера си. По времето, когато носели Уилям в малкия ковчег към гробищата, Алис вече знаела онова, което всички в Роуздейл знаели от години (но не сметнали за необходимо да й кажат), а именно че съпругът й е един начумерен пияница с незадоволим ламтеж да залага на всичко — не само на коне, а и на бой с кучета и петли, колко заека може да отстреля за час, колко крави може да прибере от ливадата, къде ще кацне някоя муха в стаята. Абсолютно на всичко.

В крайна сметка и съвсем закономерно той загубил фермата — земята, притежавана от семейството му в продължение на двеста години — и преместил Алис и децата — Ейда, Лорънс и новородения Том — в Суейлдейл, където си намерил работа като пазач на дивеч. След това им се родили само две деца, а третото било на път. Не минавал нито ден, в който Алис да не си представяла какъв би бил животът й, ако не се бе омъжила за Фредерик Баркър.

Алис нарязва тестото, оформя го, слага го в тавичките, покрива тавичките с влажни кърпи и ги слага да втасват на печката. В такова време няма да им трябва много. Под бялата си престилка носи дебела тъмносива пола от шевиот и избеляла розова риза със стъклени розови копчета на цветенца. Маргаритки. Усеща как потта се стича по кожата й под ризата. Под очите си има тъмносини сенки, а в главата си чува непрестанно жужене.

Сваля престилката, разтрива си пак кръста и тръгва замаяно към вратата. Подпряна на рамката, протяга ръка към дъщеря си Ейда и нежно я погалва по косата. Ейда тръсва глава, сякаш й е кацнала муха — мрази да я докосват — и продължава да пее фалшивата приспивна песен на куклата бебе, докато истинското бебе Нел започва да рита отвътре в корема на Алис. Тя спира разсеяните си очи върху невените около задната врата. И тогава — и тук идва наистина интересното в историята на прабаба ми — с нея започва да се случва нещо странно.

На път е да прекрачи в собствената си страна на чудесата, защото внезапно се чувства привлечена към невените по права, бърза траектория; механично е, извън нейния контрол и няма време да се замисля, така всмуквана по замаяния път към сърцето на цвете, което прилича на слънцето. Колкото повече ускорява пътя си, толкова повече се проясняват всички детайли — пластовете издължени овални венчелистчета, моравата възглавничка на тичинките в средата, грубото, мъхесто зелено на стъблата — до едно се втурват към нея и я поглъщат така, че наистина усеща изненадващо кадифената тъкан на листенцата върху кожата си и долавя киселинния мирис на мъзгата.

Тогава обаче, точно когато целият свят започва тревожно да съска и жужи, цветният кошмар приключва. Алис усеща хладния повей на въздуха по лицето си и когато с усилие отваря очи, установява, че се носи по синьо като незабравка небе на около десет метра над къщата.

Най-странното нещо е тишината — вижда, че Лорънс и Том си крещят от противоположните краища на нивата, но до нея не достига шум. Вижда, че Ейда пее на куклата си, но от устните й не се отронва никаква мелодия, а най-шантавото от всичко е, че вижда и себе си — да стои неподвижно до вратата на къщата и да говори на Ейда, но макар устните й очевидно да оформят думи, от тях не излиза никакъв звук. Птиците — лястовици и бързолети, една полска чучулига, два гривяка, един ястреб — са също толкова беззвучни. Кравите на земята са неми, също и наръсените като трохи по полята овце. Въздухът видимо гъмжи от всякакви видове насекоми, но крилата им остават безмълвни.

Онова, което светът е загубил откъм звук, е спечелил откъм тъкан и Алис се носи през трептящ, вибриращ пейзаж, в който цветовете, по-рано бледнеещи на фона на слънцето, сега са възвърнали живата си, почти неестествена дълбочина. Полята долу са като плюшен юрган от смарагди и злато, а от плетовете между тях бликат шипки, бял равнец, коприва, орлови нокти, чийто парфюм се смесва и издига; упойващият аромат стига до Алис и я полюшва по посока на река, подобна на течно сребро между тъмнозелени ивици дървета.

Алис се наслаждава, носи се като хвърчило на вятъра, подхвърляна от едно място на друго — в един миг вплетена в пушека от комина на собствената си къща, в следващия — увиснала над стопанския двор, възхитена от кестеняво бронзовата перушина на петела. Накъдето й стига погледът, светът разцъфва и се разгръща. Алис усеща как сърцето й прелива. Поглежда изоставената долу Алис от плът и кръв и в главата й се заформя следната мисъл: „Ами — мисли си носещата се в пространството моя прабаба — ами че аз съм живяла погрешния живот!“.

При тези вълшебни думи скоростта й отново се ускорява, далече от земята, нагоре в редкия ярък въздух към мястото, където притъмнява до индигово.

 

 

В този момент неочаквано светът си възвръща звуците. Един шум се натрапва върху съзнанието на Алис. Това е ритмичното скръц-скръц от окачването на старата каруца, звукът на бавни конски копита по сух път.

След няколко секунди източникът на този звук се изяснява и теглена от кон и натоварена с предмети с мистериозна форма каруца бавно се промъква в зрителното поле на Алис. Каруцата представлява странен, натрапчив силует на върха на хълма и Алис проследява раздразнено движението на този лазещ двуизмерен фургон. Той продължава да следва решителния си курс по пътя надолу по склона, курс, който неизбежно ще го доведе до къщата. Естествено, той се отклонява и тръгва надолу по техния път. Природата вече е започнала да губи цвета си. Децата на Алис също са видели коня и каруцата и наблюдават безмълвно как подминава стопанския двор и неумолимо се приближава към къщата. Мъжът, който кара каруцата, докосва шапка в поздрав към момчетата, които подминава на нивата, но те го посрещат с начумерен поглед. Каруцата минава през отворените пет греди на портата и завива в двора. Ейда се изправя отчасти от страх, отчасти от вълнение и оставя куклата бебе да падне на земята, без дори да забележи.

Алис умее да разпознава заплахите. Усеща, че нещо я дърпа обратно, опитва се да се възпротиви, извърта очи и съсредоточава усилия да се върне към тишината, но детето под масата (за което съвсем е забравила) избира точно този момент да си удари пръста с дървения чук (да, наистина е момче) и издава смразяващ кръвта рев, който дори мъртвите би изкарал от земята да проверят какво става, да не говорим за майката от едно такова извънтелесно преживяване. Братята му се втурват един през друг към къщата, за да проверят дали няма кръв, кучето в двора се събужда и залайва като умопомрачено, а в люлката в ъгъла на кухнята бебето, което дори не сме забелязали, се сепва в съня си и добавя своите писъци към всеобщия хаос.

Бедната хипоманиакална Алис разбира, че животът й я засмуква обратно, през лазурносиньото небе и излетите като от злато невени, и я запраща обратно при кухненската врата. Тряс! Невидимото бебе Нел изригва отвътре солидарно с ревящото под масата дете, което, вече в ръцете на Алис, която се опитва да го утеши, заплита пръсти в косата й и изтръгва три розови стъклени копчета от ризата й.

Накрая, за кулминация на тази какофония, каруцата с коня пристига в двора на къщата и докарва кучето до истерия. Дългурест мъж с вид на чужденец с орлов нос и далечно напомнящ Едгар Алън По — старомоден редингот, меланхолични ръце — слиза и се приближава към отворената врата. Сваля шапка с театрален жест и се покланя ниско.

— Мадам — изправя се и обявява той — Жан-Пол Арман на вашите услуги.

Трябва да е фокусник, няма начин, а странните предмети в каруцата му са реквизитите — сгъваемият тапет със средиземноморски пейзаж, украсената месингова саксия с палма с твърди памучни листа, кадифената драперия, необичайната камера — само люлеещият се стол не е донесъл той, а са довлекли в задния двор Ейда и Лорънс. „Там светлината е по-добра“ — обяснил е той.

„Няма да плащате нищо, докато не се върна със снимките“, са думите, с които той е подмамил Алис, която — в пристъп на нетипичен оптимизъм — е повярвала, че междувременно наистина ще може някак да се сдобие с парите. Ето как децата са измити и сресани и като цяло пременени. Сълзите на Албърт (детето под масата) са укротени с помощта на оранжево захарно петле, предоставено от господин Арман — джобовете му винаги били пълни с такива с цел убеждаване на малките непокорни обекти. Прави снимки на Алис и децата в различни конфигурации — Ейда с Албърт в скута; Албърт, Том и Лорънс заедно; Ейда с истинското бебе Лилиан (пренебрегнатото бебе в люлката) вместо с куклата и прочее. Лилиан още не е отпразнувала първия си рожден ден и успява да се добере до него точно преди майка й да изчезне завинаги от живота й.

 

 

В чест на господин Арман Алис е напъхала раздутите си телеса в най-хубавата си рокля и е вчесала и прибрала косата си на плитки. Времето е прекалено горещо за роклята, а и се налага дълго време да стои на жегата, докато той се мотляви с черната драперия, която извиква у нея образ за черупка на бръмбар. Може пък загадъчното й изражение да се дължи чисто и просто на жегата, чакането и ритането. Господин Арман я намира за красива — неочаквана селска богородица. Когато се връща със снимките й, е убеден, че ще я помоли да избяга с него (пада си малко ексцентричен).

Щрак! Експлозия от химически вещества и прабаба ми е вече част от вечността.

— Прекрасно — обявява господин Арман на характерния за фотографите от всички времена език.

* * *

Съдбата на трите стъклени копчета е следната…

Първото бе намерено същата вечер от Ейда и пъхнато в джоба на престилката й. Преди същата да бъде изпрана, тя го премести в малката си кутийка със съкровища и дрънкулки (малка червена панделка, парче златна тел, намерено на път за училище). Когато Алис най-сетне бе завинаги загубена, Ейда извади копчето от кутията със съкровища и го наниза на копринен конец, който носеше около врата си. Месеци по-късно злата мащеха Рейчъл скъса противното копче от шията й, побесняла при вида на предизвикателното й, обляно в сълзи лице. Колкото и да опитва, Ейда не можа да намери копчето и същата нощ си изплака очите, сякаш за втори път бе загубила майка си.

Второто копче ще намери Том, който цяла седмица го разнасяше в джоба си заедно с една шишарка и едно камъче. Възнамеряваше да го върне на майка си, но преди да успее, го загуби някъде и напълно забрави за него.

Третото намери Рейчъл по време на един трескав пристъп на чистене малко след като се бе нанесла в къщата. Извади го измежду двете плочки, между които бе заседнало, и го сложи в кутията си за копчета, откъдето много години по-късно то е преместено в кутията за копчета на баба ми — луксозна метална бонбониера „Роутри“ — а оттам, разбира се, в стомаха на Джилиан, а оттам… кой знае? Що се отнася до съдбата на децата, Лорънс напуснал дома на четиринайсет и повече не го видели. Том се оженил за момиче на име Мейбъл и станал секретар на един адвокат, а Албърт загинал през Първата световна война. Горката Ейда починала на дванайсет от дифтерит. Лилиан водила дълъг, доста странен живот, а Нел — която в конкретния горещ ден още не е родена и чийто живот тепърва предстои — един ден ще стане моята баба и целият й живот ще се окаже зад гърба й, без дори да е разбрала как е станало (още една изгубена във времето жена).

Бележки

[1] Има се предвид английският писател Лорънс Стърн (1713–1768), автор на романа „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен“ и др. — Б.пр.

[2] Има се предвид популярната детска песничка за дните от седмицата, в които децата са родени: „А пък децата, в неделя родени, // са умни и честни, и надарени“. — Б.пр.

[3] Оптическа измама (фр.). — Б.пр.