Дейвид Балдачи
Пазителката (1)

Unus
Мочурището

Бягството от Мочурището означава плен завинаги.

Мадам Астрея Прайн

Изглеждаше съвсем уместно и някак абсурдно поетично тримата да умрем така, заловени един за друг като брънки от верига. Приближаващите кръвожадни зверове не ни бяха оставили особен избор, освен да скочим от ръба на високата километър и половина скала. А сега, за да спасим живота си, трябваше и да се приземим правилно, инак лобното ни място щеше да е там долу. Там, далеч долу.

Падахме дълго, много по-дълго, отколкото ми се нравеше. Докато се носехме стремглаво, погледнах към Делф, моя най-добър приятел. Той също извърна лице към мен — не чак уплашено, но, трябва да се признае, доста обезпокоено. Кучето ми, Хари Две, от друга страна, се хилеше, готово за началото на новото ни приключение.

Причината да си позволим този изход бе около кръста ми. Дестин, моята верига, ми позволяваше да летя. Но никога досега не бях скачала толкова отвисоко, нито бях летяла толкова бързо.

Въпреки че положих всички усилия да омекотя падането ни, тупнахме като круши в калта и дълго лежахме зашеметени. И все пак, както скоро осъзнах, макар и натъртени и охлузени, бяхме живи.

Измъкнах Хари Две от кожената сбруя, с помощта на която го бях окачила на гърдите си, докато Делф бавно се надигаше от земята, опипвайки предпазливо ръце и крака. После вирнах глава нагоре, към мястото, където се намирахме до преди минута. Ако не го бяхме напуснали, със сигурност щяхме да сме мъртви.

Нашите преследвачи се взираха от ръба на страховитата урва. Цяло стадо чудовища. Дори без да ги виждам съвсем ясно от това разстояние, можех да различа люспестите гармове, по чиито бронирани гърди постоянно се стичаше собствената им кръв. Те бълваха от устите си яростни пламъци, а наоколо им се мятаха гигантските амароци — подобни на вълци зверове, очевидно живеещи с единствената цел да убиват.

И все пак никоя от тези твари не изгаряше от желание да предприеме дългото километър и половина падане. Имахме безумен късмет, че не умееха да летят като мен. Погледнах надолу и потупах веригата около кръста си. Д-Е-С-Т-И-Н бе отпечатано върху някои от звената й. Притежавах я сравнително отскоро, но вече неведнъж ме бе спасявала от гибел.

Едва можех да повярвам. Намирах се в Мочурището. Аз, Вега Джейн. Единственото, което познавах досега, бе родното ми село Горчилище, където бях живяла през всичките си петнайсет сесии. И постоянно ми бяха разправяли, че под слънцето не съществува друго, освен него и смъртоносното Мочурище. Но аз знаех, че лъжат. Отвъд Мочурището също имаше нещо и бях твърдо решена да узная какво е то.

Не го правех просто за развлечение. Подозирах, че моите родители и дядо ми се намират някъде там, отвъд. Брат ми Джон от своя страна още живееше в селото, но вече не бе някогашното добро, невинно момче. Проклетата вещица Моригон се беше погрижила за това.

И така, мисията ми в момента бе да преведа и трима ни живи и здрави от другата страна на Мочурището, при това колкото се може по-скоро. Навярно твърде голяма лъжица за моята уста, но сама си я бях избрала.

Щом дишането ми се поуспокои, хвърлих поглед към Делф.

— Май засега отървахме кожите, Вега Джейн — каза той.

— И на мен така ми се струва — отвърнах, не смогвайки да удържа усмивката си. Вярно, смъртта ни се бе разминала на косъм, но успешно бяхме влезли в Мочурището.

— Смяташ ли, че някоя от онези гадини може да слезе тук?

— Нямам намерение да се мотая наоколо, за да разбера — подхвърлих и се наведох да взема торбата си. Делф също преметна на гръб своята. Оставих сбруята на Хари Две на гърдите си, в случай че ни се наложеше спешно да излетим.

Картата на Мочурището, оставена ми от моя приятел Куентин Хърмс, бе много подробна, но едва сега осъзнавах, че в нея има някои тревожни пропуски. Урвата, от която бяхме скочили, например изобщо не фигурираше вътре, нито пък долината, простираща се сега наоколо. И все пак една сутрин аз с очите си го бях видяла да влиза в Мочурището. Оттук се бе породило и моето желание да го сторя. Така че Куентин трябваше да е знаел какво има вътре.

Картата даваше обща представа за посоката, но не съдържаше конкретен маршрут. Очевидно щеше да ми се наложи да го открия сама. Притежавах също и книга, задигната от дома на Куентин, с описания на съществата, живеещи тук.

— Изглежда, че за да стигнем отсрещната страна, трябва да вървим нататък. — Делф посочи към планината, издигаща се на хоризонта.

— Аз… не знам дали ми се започва подобен преход по тъмно — рекох със заекване. — Не е ли по-добре да намерим някое безопасно убежище за пренощуване?

— Безопасно убежище? — Той ме изгледа така, сякаш бях побъркана. — Чуваш ли се какви ги дрънкаш, Вега Джейн? В Мочурището може да има много неща, но безопасните убежища не са сред тях, мен ако питаш.

Погледнах равната, открита местност наоколо. Тревата леко се поклащаше от вятъра, тук-таме се забелязваха редки дървета и храсти. Цареше кротко, безметежно спокойствие, което ми говореше единствено, че отвсякъде дебнат десетки коварни същества, способни и готови да ни убият при първа възможност.

Сведох очи към краката си. Накъде да пристъпя? Обърнах се към Хари Две, който ме зяпаше любопитно, явно в очакване да взема решение.

С немалка доза притеснение си спомних, че аз бях водачът тук. По дяволите! Щях ли да се справя? Никак не бях сигурна.

В далечината се забелязваше гола хълмиста местност, наречена на картата Глухо бърдо. Забележката гласеше, че се простира надалеч и няма как да се заобиколи, но не се споменаваше и дума за опасностите, които безспорно криеше. За щастие, книгата бе малко по-словоохотлива.

Измъкнах я от джоба на наметката си и запалих угарка от свещ, за да виждам по-добре страниците.

— Не знам дали е добра идея да святкаш така, Вега Джейн — озърна се нервно през рамо Делф.

— Виж, защо не ми казваш просто Вега? Разбирам наоколо да имаше още хиляда момичета със същото име, но доколкото виждам, съм единствената.

Той пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, ококорил очи като чаени чинийки.

— Разбира се, права си, Вега Джейн.

Махнах с ръка и се съсредоточих върху книгата. В общи линии, трябваше да съчетая описанията на съществата от Мочурището и техните обиталища с изображенията на местностите върху картата. Щеше да е много по-удобно, ако Куентин Хърмс бе събрал цялата информация на едно място, но не беше. Със свиване под лъжичката си дадох сметка колко зле бях подготвена. А Делф и Хари Две разчитаха на мен да ги водя!

В този момент кучето взе да ръмжи и аз се обърнах да го погледна. Козината на врата му бе настръхнала, а зъбите оголени. Защо ли бе толкова неспокойно? В сумрака наоколо нищо не помръдваше.

— Какво му стана пък сега? — измърмори Делф.

Забелязах, че влажните ноздри на животното помръдват учестено. То не виждаше опасността, но я подушваше.

А съдейки по собствения ми опит, гадните миризми обикновено се излъчваха от гадни същества.

— Усещаш ли нещо странно във въздуха? — попитах Делф.

Той изду гърди, сетне поклати глава.

— Не.

Аз обаче усещах. Познавах този мирис, или поне нещо подобно на него. Мислите ми запрескачаха трескаво, преди бавно да започнат да се проясняват.

Отрова.

— Какво има? — рече неспокойно Делф.

— Не съм съвсем сигурна — отвърнах и наистина беше така. Но тази смрад ми бе позната отпреди, от Комините — фабриката, където работех като Довършителка.

Посочих с ръка наляво.

— Да опитаме да тръгнем натам.

— А не е ли по-разумно да летим? Ще стигнем по-бързо, а и… може да видим какво се крие наоколо, преди то да е видяло нас.

С летене наистина щяхме да спестим време, но нещо ми подсказваше, че е по-добре да останем здраво стъпили на земята. Поне засега.

Аз обикновено се доверявах на инстинктите си. Те рядко ме бяха подвеждали през сесиите досега.

Случайно вдигнах нагоре очи и ги видях. Ято птици, носещи се в идеален клин през осветеното от луната небе. Това ме учуди, защото не знаех, че птиците летят нощем, но в Мочурището нещата явно бяха различни. Докато ги гледах как стремително напредват, се случи нещо много странно. Сякаш от нищото се появи облак синкав дим.

Птиците свърнаха рязко, за да го заобиколят, но няколко не успяха да го сторят навреме. И когато излязоха от другата му страна, вече не летяха.

А падаха.

Защото бяха мъртви.

Стоях като парализирана, когато нещо изведнъж сграбчи ръката ми.

Беше Делф.

— Бягай, Вега Джейн — изкрещя той. — Бягай!

Докато тичахме, се обърнах да погледна назад и ми се дощя да не го бях правила. Следваше ни същество, което не бях виждала на живо преди, но знаех за съществуването му от една рисунка в книгата.

По изражението на Делф разбрах, че той също го е познал. Веригата в случая нямаше да ни помогне. За разлика от гармовете и амароците тази твар можеше да лети, и то добре.

Изглеждаше, че пътешествието ни през Мочурището ще приключи още преди да е започнало.