Лий Чайлд
Един самотен мъж

Джак Ричър слезе от метрото на Двайсет и трета улица и видя, че най-близките стълби са затворени с полицейска лента. Синьо-бяла, опъната между двата парапета, тя се поклащаше леко на течението, което идваше откъм метрото. На нея пишеше: Полиция. Преминаването забранено. Строго погледнато, Ричър не искаше да премине. Искаше просто да излезе. А за да излезе, трябваше да се качи по стълбите. Задачата му изглеждаше доста сложна от гледна точка на лингвистиката. Затова реши да прояви разбиране към ченгетата. Те не разполагаха с различни полицейски ленти в зависимост от ситуацията. В инвентара им не бе включена лента с надпис: Полиция. Преминаването с цел излизане забранено.

Затова Ричър се обърна и прекоси половината перон, за да отиде до другите стълби. Които също се оказаха затворени. Полиция. Преминаването забранено. Отново го посрещна синьо-бяла лента, която се поклащаше на течението, предизвикано от преминаването на влака. Странна работа. Ричър бе готов да допусне, че на първите стълби се е случил някакъв инцидент — че е паднало парче бетон например или че някой се е подхлъзнал и си е разбил носа. А може дори да е паднал и да си е счупил крак. Но не и на двете стълби. Не и едновременно. Какви бяха шансовете? Да не би горе, на тротоара над главата му, да се бе случило нещо? От едната пресечка до другата. Автомобилна катастрофа. Или автобусна. Самоубийство от висок прозорец. Стрелба от преминаващ автомобил. Или бомба. Може тротоарът да бе покрит с кръв и разкъсани тела. Части от автомобили. Или и двете.

Ричър се обърна и погледна отсрещния перон. Изходът, разположен точно срещу него, също бе затворен. Както и следващият, и по-следващият… Всички изходи бяха затворени. Навсякъде имаше синьо-бели ленти с надпис Полиция. Преминаването забранено. Нямаше откъде да излезе. Това беше проблем. Тази линия на метрото бе сред най-добрите, същото се отнасяше и за станцията на Двайсет и трета улица. Ричър бе спал на далеч по-лоши места, но сега имаше работа и нямаше време за губене.

Той тръгна към първите стълби и се мушна под лентата. Изкачи стъпалата внимателно. Изви глава, огледа се — особено нагоре, — но не забеляза нищо необичайно. Нито оголена арматура, нито паднал бетон, нито повредени стъпала, нито струйки кръв или парчета плът по плочките.

Нищо.

Когато погледът му се изравни с тротоара на Двайсет и трета улица, Ричър спря и се огледа.

Нищо.

Той изкачи още едно стъпало и погледна отвъд неравния асфалт по Бродуей право към „Флетайрън“. Мястото, към което се бе запътил.

Погледна първо наляво, после надясно. Не видя нищо.

Абсолютно нищо.

Нито коли. Нито таксита. Нито автобуси, нито камиони, нито микробуси с изписани отстрани реклами. Нито мотоциклети, нито мотопеди „Веспа“ в пастелни тонове. Нито куриери на велосипеди, които разнасят храна за вкъщи или пакети. Нито скейтбордисти.

Нито пешеходци.

Беше лято, наближаваше единайсет вечерта и навън бе още топло. Пето авеню пресичаше Бродуей на броени метри от него. Отпред лежеше „Челси“, отзад — „Грамърси“, вляво се простираше Юниън Скуеър, а отдясно се издигаше невъзмутимата монолитна грамада на Емпайър Стейт Билдинг.

Ричър би трябвало да види стотици хора. Или хиляди. Или десетки хиляди. Мъже с еспадрили и тениски, момичета в къси летни рокли, хора, които се шляят безцелно или бързат за някъде, например към нощните клубове, които трябваше да отворят всеки момент, към баровете за чаша водка или към нощните прожекции на кината. Тук трябваше да има многолюдна тълпа. Да се водят разговори, да кънти смях, да се чуват стъпки, викове и въобще всички онези шумове, които би трябвало да издава една щастлива тълпа в една топла лятна вечер. Към тези шумове би трябвало да се прибавят клаксоните на преминаващите автомобили, свиренето на гумите, ръмженето на двигателите…

Навсякъде цареше тишина.

Ричър се върна обратно по стълбите и се мушна под полицейската лента. Тръгна на север, към втория изход, от който се бе опитал да излезе преди малко. Този път прескочи полицейската лента, защото тя бе поставена по-ниско. Изкачи стъпалата все така предпазливо както първия път, но малко по-бързо и се озова на другия ъгъл. Пред него се простираше Медисън Парк. Потъналите в мрак дървета бяха заобиколени от ограда от ковано желязо. Вратите обаче зееха отворени. Въпреки това никой не влизаше или излизаше от парка. Не се виждаше жива душа.

Ричър стъпи на тротоара, но не се отдалечи от парапета на стълбите. Далече на запад видя проблясващи светлини. Сини и червени. Полицейски автомобил, спрял напряко на улицата. Блокада. Преминаването забранено. Ричър се обърна и погледна на изток. Същата работа. Сини и червени светлини по цялото протежение на Парк авеню. Преминаването забранено. Двайсет и трета улица също бе затворена. Както и околните преки, а също и Бродуей, Пето авеню и Медисън авеню, вероятно чак до Трийсета улица.

Нямаше никого.

Ричър погледна към „Флетайрън“. Триъгълник с тясна основа и остър връх. Прочутата сграда наподобяваше тънък клин или парче торта. За Ричър обаче тя бе като нос на кораб. Като огромен океански лайнер, който се носи право към него. Сравнението не бе особено оригинално. Знаеше, че мнозина бяха направили същата аналогия преди него. Въпреки разширението на партера, което според някои експерти разваляше ефекта. Според Ричър бе тъкмо обратното. Издадената напред част от сградата наподобяваше луковица, или булбов нос на кораб, както го наричаха специалистите. Нос на танкер, който изскача на повърхността, когато трюмовете му са празни.

В този момент Ричър видя човек. Видя го през витрината на ресторанта на партера. Жена. Застанала на тротоара на Пето авеню, вперила поглед на север. Беше облечена с черен панталон и черна риза с къси ръкави. В дясната си ръка държеше нещо. Може би телефон. А може би глок 19.

Ричър се оттласна от парапета и пресече улицата. На червено, но нали нямаше никакво движение. Имаше чувството, че върви из призрачен град. Че е последният човек на Земята. С изключение на жената от Пето авеню. Към която се насочи. Или по-точно към носа на кораба.

Стъпките му отекваха гръмко. Издатината на партера имаше триъгълна форма, миниатюрна версия на небостъргача над себе си. Приличаше на платноходка, опитваща се да надбяга океански лайнер, който я преследва. Металните рамки бяха боядисани в зелено като мъх, изпъстрен тук-там със завъртулки с цвят на курабийки с джинджифил. А където нямаше метал, имаше стъкло — витрините бяха дълги като автомобили и високи, много високи.

Жената забеляза приближаването му.

Обърна се към него, но отстъпи крачка назад, сякаш за да го накара да пристъпи по-близо. Ричър разбра какво прави. Опитваше се да го подмами на юг, в сянката на сградата. Той заобиколи острия връх на небостъргача.

В ръката си жената държеше телефон, а не пистолет.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Кой пита? — реагира незабавно Ричър.

Жената се извърна рязко за миг, бързо, ловко движение като финт на баскетболното игрище, но достатъчно, за да види Ричър жълтите букви ФБР на гърба на ризата й.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза тя.

— Най-обикновен минувач.

— И какво правите?

— Разглеждам тази сграда.

— „Флетайрън“?

— Не, само тази изпъкнала част отпред.

— Защо?

— Да не би да съм заспал и да съм се събудил след много години? — учуди се Ричър.

— Какво означава това? — попита жената.

— Да не би някой луд полковник да е извършил държавен преврат? Да не би да живеем в полицейска държава? Сигурно съм заспал и съм го пропуснал.

— Аз съм федерален агент. Имам право да поискам да се представите и да покажете документ за самоличност.

— Казвам се Джак Ричър. Без второ име. Паспортът ми е в джоба. Да го извадя ли?

— Много бавно.

И Ричър го направи бавно, много бавно, с два пръста като джебчия. Извади го от джоба на джинсите си и й го подаде така, че тя да го огледа добре. Жената го отвори.

— Защо сте роден в Берлин? — попита тя.

— Не съм бил в състояние да контролирам пътуванията на майка ми. По онова време съм бил само зародиш.

— А тя защо е била в Берлин?

— Защото баща ми е бил в Берлин. Той беше морски пехотинец. Майка ми казваше, че за малко да се родя в самолета.

— И вие ли сте морски пехотинец?

— В момента съм безработен.

— А какъв бяхте преди това?

— Отново безработен. Твърде отдавна.

— А какъв бяхте преди това?

— Военен.

— Къде?

— Военна полиция.

Тя му върна паспорта.

— С какъв чин? — попита жената.

— Има ли значение?

— Имам право да ви попитам.

— Преминах в резерва като майор — отвърна Ричър.

— Добре ли беше или зле?

— По-скоро зле. Ако бях достатъчно добър като майор, щяха да ме накарат да остана.

Тя не отговори.

— А вие? — попита Ричър.

— Какво аз?

— Какъв чин имате?

— Специален агент.

— Вие ли отговаряте за всичко това?

— Да.

— Чудесно.

— Откъде се появихте? — попита жената.

— От метрото.

— Нямаше ли полицейска лента?

— Не си спомням.

— Минали сте през нея.

— Чели ли сте Първата поправка? Убеден съм, че имам правото да ходя където си искам. Това е едно от нещата, които правят Америка велика.

— Пречите.

— На какво?

Тя погледна над рамото му.

— Не мога да ви кажа — отвърна жената.

— В такъв случай е трябвало да наредите влаковете да не спират на тази станция. Полицейската лента не е достатъчна.

— Нямах време.

— Защото…?

— Не мога да ви кажа.

Ричър замълча.

— Защо проявявате такъв интерес към сградата?

— Мисля да кандидатствам за работа. Може да ме вземат да мия прозорците. И това да ми позволи да си стъпя на краката.

— Не бива да лъжете федерален агент. Извършвате престъпление.

— Всеки ден поне един милион души разглеждат тази сграда. Защо не попитате тях?

— Питам вас.

— Мисля, че Едуард Хопър е нарисувал „Нощни птици“ именно тук.

— Какво е това?

— Картина. Доста известна, между другото. Художникът надзърта през витрината на едно заведение късно вечер, когато то е пълно със самотници.

— Никога не съм чувала за заведение, наречено „Нощни птици“. Не и в този квартал.

— Нощните птици са всъщност хора, клиентите на заведението. А то се казва „Филис“.

— Никога не съм чувала за заведение, наречено „Филис“.

— Никога не съм чувал тук да е имало каквото и да било заведение.

— Но току-що казахте обратното?

— Мисля, че Хопър е видял това място и си го е представил като ресторант. Или закусвалня. Откривам доста прилики. Особено от мястото, на което стоите в момента.

— Мисля, че се сещам. На картината има трима души, нали?

— Плюс бармана. Той се е навел, прави нещо зад барплота. Зад него има две големи кафемашини.

— Да, има една двойка… стоят близо, но не се докосват, после един самотен мъж с гръб към нас. И шапка.

— Всички мъже на картината носят шапки.

— А жената е червенокоса. И тъжна. Не съм виждал друга картина, която да излъчва повече самота.

Ричър погледна през витрината. Лесно си представи ярката флуоресцентна светлина, приковала клиентите като лъчи на фар и изложила ги по най-безмилостен начин на фона на тъмните улици наоколо. Въпросните улици обаче бяха пусти, така че нямаше кой да види хората вътре.

Както на картината, така и в живота.

— На какво попаднах? — попита Ричър.

— Останете на място — нареди жената. — Не мърдайте от тук, докато не ви кажа.

— Или какво?

— Или ще ви пратя в затвора за възпрепятстване на операция, свързана с националната сигурност.

— Или ще бъдете уволнена за това, че сте продължили операцията въпреки неочакваната поява на цивилен.

— Операцията не се провежда тук, а в парка.

Тя погледна към срещуположния край на кръстовището, където си даваха среща три големи широки улици, и към дърветата отзад.

— На какво попаднах? — попита отново Ричър.

— Не мога да ви кажа.

— Сигурен съм, че съм чувал и по-лоши неща.

— Във Военната полиция?

— Тя е същата като ФБР, само бюджетът й е по-малък.

— Човекът, когото следим, се намира в парка. Седи сам на една пейка. Очаква свръзката, която няма да дойде.

— Кой е той?

— Гнила ябълка.

— От вашата торба с ябълки?

— Наш колега — кимна тя.

— Въоръжен ли е?

— Никога не носи оръжие.

— А свръзката защо няма да дойде?

— Почина преди час. Блъсна го автомобил. Шофьорът е избягал, никой не е запомнил номера.

— Каква изненада.

— Жертвата се оказа руски гражданин. Държавният департамент трябваше да уведоми тяхното консулство. Излезе, че покойният е работил именно в консулството. Какво съвпадение!

— Значи вашият човек си говори с руснаците? Още ли има хора, които го правят?

— Все повече и повече. И добива все по-големи мащаби. Някои казват, че се връщаме в осемдесетте години. Те обаче грешат. Връщаме се в трийсетте.

— Значи вашият човек няма да стане служител на месеца.

Тя не отговори.

— Къде ще го отведете? — попита Ричър.

Тя замълча в първия момент, но после заяви:

— Всичко това е класифицирана информация.

— Всичко това? Всичко кое? Не можете да го отведете на няколко различни места.

Жената не отговори.

— Ще го отведете ли там, където вие искате? — попита Ричър.

Ново мълчание.

— Ще го отведете ли?

— Не — призна тя.

— Заради онези костюмари над вас?

— Както винаги.

— Омъжена ли сте?

— Какво общо има това?

— Омъжена ли сте?

— Работя по въпроса.

— В такъв случай вие сте червенокосата.

— И?

— А аз съм самотният мъж, който седи с гръб към улицата.

— Какво означава това?

— Означава, че ще се поразходя. Не сте забравили Първата поправка, нали? Също означава, че вие ще останете тук. Това би било умен тактически ход от ваша страна.

Ричър се обърна и тръгна, преди жената от ФБР да възрази. Зави покрай острия нос на „Флетайрън“ и продължи по диагонал към кръстовището. Крачеше бързо и нито тротоарите, нито червените светлини на светофарите можеха да го забавят. Накрая влезе в парка през югозападния вход. Видя пресъхналия фонтан и затворената сергия за бургери. Наляво се виеше главната алея, която очевидно следваше някакъв сложен замисъл, описвайки големи овали като лекоатлетическа писта.

Лампите в парка едва мъждукаха за разлика от тези по Таймс Скуеър, чиито светлини се отразяваха от облаците като светкавици на фотоапарат. Ричър виждаше отлично, но не забеляза нищо освен празни пейки, поне в началото на алеята. Когато тръгна по нея, видя още и още пейки, но отново празни, чак до далечния край на овала, където имаше друг пресъхнал фонтан и детска площадка. Той погледна от другата страна на овала, към по-близкия край. Там също имаше пейки.

И една от тях беше заета.

От едър тип, червендалест и възпълен, може би около петдесетте, облечен в тъмен костюм. Лицето му бе подпухнало, а косата му олисяваше. Имаше вид на човек, осъзнал, че животът му е преминал напразно.

Ричър се запъти към него, а мъжът първо го погледна, после извърна очи. Ричър обаче седна до него. И каза:

— Борис или Владимир, или както там се казва твоят човек, няма да дойде. Прецакан си. Знаят, че не си въоръжен, но въпреки това разчистиха терена на двайсет преки наоколо. Това означава, че ще те застрелят. Но не и докато аз съм тук. Няма да го направят пред свидетел. А и дамата от ФБР, която отговаря за случая, не е очарована от подобен развой. Шефовете обаче я притискат.

— И? — попита непознатият.

— Реших да направя едно добро дело — отвърна Ричър. — Пожелаеш ли да се предадеш лично на нея, ще те заведа. Ще бъда до теб, няма да направя и крачка встрани. Можеш да й разкажеш какво знаеш и да получиш три квадратни метра в някой затвор до края на дните си.

Мъжът не отговори.

— Но може да не искаш да прекараш остатъка от живота си в затвор — продължи Ричър. — Може да изпитваш угризения. Може да предпочиташ да те убие някое ченге. Решението е твое. В такъв случай доброто ми дело ще бъде да си тръгна, ако ме помолиш.

— Върви си тогава — каза мъжът.

— Сигурен ли си?

— Не мога да го понеса.

— Защо го направи?

— За да постигна нещо.

— Какво можеш да кажеш на федералните?

— Нищо важно. Те се интересуват най-вече от оценката на щетите. Но тъй като знаят до каква информация съм имал достъп, знаят и какво съм казал.

— Не можеш ли да добавиш нещо важно?

— Не, нищо. Абсолютно нищо. Свръзките ми не бяха толкова глупави. Знаеха, че някой ден може да се стигне дотук.

— Добре — отвърна Ричър. — В такъв случай си тръгвам.

Ричър стана и напусна парка през североизточния му край, където откъм сенките на дърветата прозвуча пращене на радиостанция. Някой съобщаваше, че цивилният си е тръгнал и обектът е останал сам. Ричър измина една пряка по опустялото Медисън авеню, спря и се облегна на варовиковата фасада на някаква представителна сграда. Четири минути по-късно прозвучаха приглушени изстрели, единайсет или дванайсет. Силата на звука не надвишаваше трясъка на телефонен указател по бюро.

После настъпи тишина. Ричър се отдели от стената и тръгна на север по Медисън авеню. Представяше си как седи на бара в онова заведение с шапка на главата и прибрани лакти и разсъждава върху поредната тайна в един живот, изпълнен с тайни.