Лий Чайлд
Старите навици умират трудно

Тя беше на деветнайсет. В никакъв случай по-възрастна. Може би дори по-млада. Някоя застрахователна компания би й дала поне още шейсет години живот. Аз обаче прецених, че й остават още трийсет и шест часа. Или дори трийсет и шест минути, ако нещо се объркаше от самото начало.

Беше русокоса и синеока, но не беше американка. Кожата на американските момичета е гладка и сияйна в резултат на много поколения, живели в изобилие. Това момиче беше различно. Предците й бяха познали трудности и лишения. Наследството им бе изписано върху лицето й, върху тялото й, върху движенията й. Погледът й бе уморен и предпазлив, а тялото слабо и стройно, но не от обикновена диета, а от онази Дарвинова диета, която човек наследява, когато предците му често са гладували. Движенията й бяха деликатни и напрегнати, малко нервни, като че ли бе притеснена от нещо, макар лицето й да говореше, че се забавлява добре.

Намираше се в нюйоркски бар, пиеше бира, слушаше музика и бе влюбена в китариста на групата. Това бе очевидно. Онази част от погледа й, която не бе изпълнена с умора и предпазливост, излъчваше обожание, насочено към него. Вероятно бе рускиня. И то богата. Седеше сама на маса, близо до сцената. Пред нея стоеше купчина двайсетачки, току-що изтеглени от банкомата. За всяка нова бира плащаше с една от тях и не искаше ресто. Сервитьорката направо я обожаваше. В едно от сепаретата в задната част на салона седеше някакъв тип и не сваляше поглед от момичето. Вероятно бодигард. Беше висок и широкоплещест, с бръсната глава и черна тениска под черния костюм. Той бе една от причините момичето да пие бира в нюйоркски бар, при положение че едва ли бе навършило деветнайсет. Заведението не бе от онези лъскави барове, които следват строга политика по отношение на непълнолетните богати момичета. Беше долнопробна кръчма, разположена на Блийкър стрийт. В нея работеха мършави хлапета, които събираха пари, за да си платят таксата в колежа. Предполагам, че им бе достатъчно да хвърлят по един поглед към момичето и бодигарда и да стигнат до извода, че е по-добре да не издребняват, а да се задоволят с щедрите бакшиши.

Наблюдавах момичето в продължение на минута, после извърнах поглед. Казвам се Джак Ричър и навремето бях военен полицай. Акцентът е върху бях. Цивилен съм вече почти толкова време, колкото бях военен. Но старите навици умират трудно. Влязох в този бар, така както влизам навсякъде — внимателно, предпазливо. Часът бе един и половина сутринта. Взех линия А на метрото до Западна четвърта улица и тръгнах пеша на юг по Шесто авеню, после завих наляво по „Блийкър“ и започнах да се оглеждам. Исках да намеря заведение с музика на живо, но не от онези, популярните, пред които клиентите са застанали отвън, за да изпушат някоя цигара. Най-малко хора се бяха събрали пред един бар, до чиято входна врата водеха няколко стъпала. До бордюра бе паркиран лъскав черен мерцедес, а шофьорът му бе зад волана. Музиката, която долиташе отвътре, бе приглушена, но успях да различа първокласна бас китара и живи барабанни ритми. Изкачих бавно стъпалата, платих куверт от пет долара и влязох.

Заведението имаше два изхода. Единият бе вратата, през която бях влязъл току-що, а другият се намираше в края на дългия потънал в мрак коридор, който водеше към тоалетните отзад. Самият салон бе тесен, но дълъг към трийсетина метра. Барът бе разположен вляво, най-отпред, после идваше ред на няколко сепарета във формата на подкова, а накрая имаше дузина високи маси, поставени върху подиум, който в други вечери би могъл да служи като дансинг. Зад всичко това се намираше сцената, на която свиреше групата.

Самата група имаше вид на куп музиканти, събрани погрешка в резултат на някакво объркване в импресарската агенция. Бас китаристът бе нисък и набит възрастен чернокож, в костюм с жилетка. Държеше китарата изправена почти вертикално нагоре. Барабанистът — едър старец, настанил се удобно зад семпъл комплект ударни — можеше да му бъде чичо. Певецът, който свиреше и на хармоника, бе по-възрастен от бас китариста, по-млад от барабаниста и по-едър и от двамата. Може би шейсетгодишен, с фигура, която акцентираше върху здравината, а не бързината.

Китаристът бе съвсем друго нещо. Млад, бял и дребен. Двайсетинагодишен, висок метър и шейсет и пет, тежък не повече от шейсет кила. Лъскавата му синя китара бе свързана с чисто нов усилвател и тази комбинация от музикален инструмент и електронно устройство изпълваше бара с остри звуци, с много дълбочина и ехо в тях. Усилвателят сигурно бе включен на макс. Звукът бе доста силен. Имах чувството, че въздухът в заведението е прекалено плътен и то не може да понесе повече шум.

Музиката обаче бе добра. Тримата чернокожи бяха опитни професионалисти, а бялото хлапе познаваше нотите, знаеше коя след коя да изсвири, кога и колко силно да дръпне струните. Бе облечено с червена тениска, черен панталон и бели маратонки за тенис. Изражението на лицето му бе твърде сериозно. Нищо чудно и то да бе чужденец. Най-вероятно руснак.

Първата половина на първата песен премина в оглеждане на помещението, преброяване на хората, сканиране на лицата им, тълкуване на езика на телата им. Старите навици умират трудно. Видях двама мъже на една маса, пъхнали ръце отдолу. Очевидно единият продаваше, а другият купуваше. Извършваха сделката пипнешком и потвърждаваха действията си с дискретни погледи. Персоналът на бара мамеше собственика, като продаваше внесена нелегално бира, която вадеше от хладилна кутия. Две от всеки три бутилки бяха редовни, изваждани от хладилните витрини, но третата идваше от личните запаси на персонала. И аз получих една такава бутилка. С влажен етикет и голяма печалба. Отнесох я до масата в ъгъла и седнах с гръб към стената. Именно в този момент видях самотното момиче на масата и бодигарда му в сепарето. Предположих, че мерцедесът отвън е неин. Предположих, че баща й е олигарх, но не от най-богатите, милионер, а не милиардер. Бе изпратил дъщеря си в Нюйоркския университет, като й бе връчил преди това дебитна карта, в която парите никога не свършват.

И така, вниманието ми привлякоха само двама души от осемдесет в бара. Нищо особено.

Докато не видях другите двама.

Несъмнено бяха заедно. Високи бели мъже с евтини тесни кожени якета и глави, обръснати с толкова тъпи бръсначи, че бяха оставили куп ранички и белези. Също руснаци най-вероятно. Горили несъмнено. Свързани по някакъв начин. Седяха далече един от друг, но погледите им се събираха върху самотното момиче. Бяха напрегнати, решителни, притеснени до известна степен. Разпознах признаците. Много пъти се бях чувствал по същия начин. Скоро щяха да пристъпят към действие. Двама по-дребни олигарси бяха влезли в конфликт и единият охраняваше детето си с шофьори и бодигардове, а вторият пращаше хора на другия край на света, за да го отвлекат. Можеше да става въпрос за откуп или за изнудване, цяло състояние можеше да смени своя собственик. Нищо чудно да не ставаше въпрос за пари, а за уранови залежи, петролни кладенци, въгледобивни мини…

Бизнес по московски.

Но не особено удачен подход. Отвличанията имат сложна динамика, хиляди неща в тях могат да се объркат. Средната продължителност на живота на жертва на отвличане не надхвърля трийсет и шест часа. Някои оцеляват, но повечето не успяват. Някои загиват в самото начало, преди суматохата да е утихнала.

Купчината двайсетачки пред момичето привличаше сервитьорките като мухи на мед. И то не ги разгонваше. Поръчваше си бутилка след бутилка. А бирата си е бира. Рано или късно на момичето щеше да му се наложи да отиде до тоалетната. Коридорът, който водеше до тоалетната, бе дълъг и тъмен и от него се излизаше на задната уличка.

Наблюдавах я, окъпана от ярката светлина, докато музиката продължаваше да кънти все така силно. Двамата с бръснатите глави също я наблюдаваха. И бодигардът й я наблюдаваше. А тя наблюдаваше китариста. Той не вдигаше поглед от китарата, пръстите му танцуваха усилено по грифа, но от време на време вдигаше глава и се усмихваше. Изглеждаше доволен от самия факт, че се намира на сцена, но на два пъти погледна право към момичето. Първата му усмивка бе свенлива, но втората бе далеч по-широка.

Момичето се изправи. Побутна ръба на масата с бедрото си, измъкна се зад нея и се запъти към коридора отзад. Аз обаче го изпреварих. Оглушителните ритми ме последваха. Дамската тоалетна бе по средата на коридора, а мъжката — в самия му край. Облегнах се на стената и проследих с поглед момичето, което идваше към мен. Бе с тесен панталон и обувки на висок ток, в резултат на което крачките й бяха малки и прецизни. Все още не бе пияна. И наистина беше рускиня. Постави бледата си длан върху дръжката на бравата и натисна. Влезе вътре.

След по-малко от десет секунди в коридора се появиха онези двамата с бръснатите глави. Предположих, че ще я изчакат отвън. Те обаче не го направиха. Погледнаха ме, сякаш бях част от интериора, и влязоха в дамската тоалетна. Един след друг. Вратата се затвори.

Музиката продължи да свири.

Влязох след тях. Всеки ден носи нещо ново. За пръв път влизах в дамска тоалетна. Кабинките бяха разположени отдясно, а мивките — отляво. Помещението бе ярко осветено и ухаеше на парфюм. Момичето стоеше до задната стена. Двамата мъже го гледаха. Стояха с гръб към мен.

— Ей! — извиках им аз.

Не ме чуха. Шумът бе прекалено силен. Хванах ги за лактите, по един във всяка моя длан. Обърнаха се, готови да ми се нахвърлят, но се спряха. Твърде едър бях за тях. Бях по-голям от онези големи двукрили хладилници, за които мечтаят в родината си. Останаха на място в продължение на секунда, след което ме заобиколиха и излязоха.

Момичето ме изгледа за миг, макар да не успях да разчета емоциите й. Оставих го да си свърши работата. Върнах се на масата си. Онези двамата също се бяха върнали на предишните си места. Бодигардът седеше безучастен. Не откъсваше поглед от сцената. Групата приключваше последната си песен. Момичето не бе излязло от тоалетната.

Музиката спря. Гологлавите се изправиха и отново тръгнаха към коридора. Заведението изведнъж се изпълни с хора, надигаха се от местата си и сновяха напред-назад. Отидох при бодигарда, потупах го по рамото и му посочих. Той не ми обърна внимание. Не помръдна дори, докато китаристът не се накани да слезе от сцената. Тогава стана от стола си. Движенията му бяха напълно синхронизирани с тези на хлапето. В този момент разбрах, че съм объркал всичко. Не ставаше въпрос за разглезена дъщеря, а за разглезен син. Богатото татенце бе купило китарата и усилвателя и бе наело останалите музиканти. Така бе изпълнило мечтата на сина си. Да излезе на сцена. Шофьорът отвън очакваше хлапето, а бодигардът не го изпускаше от очи. А противникът му не бе изпратил двама, а трима души. Момичето, което се преструваше на очаровано от музиката. Нали това бе мечтата на хлапето? Вариант на класическия секс капан. Последно уточняване на тактическите подробности в тоалетната и триото бе готово за действие.

Проправих си път сред тълпата и излязох на задната улица преди бодигарда. Видях момичето да прегръща момчето, да го завърта в полукръг и да го побутва към двете горили. Ударих първия силно, а втория още по-силно и кръвта от сцепените му устни изпръска ризата ми. Бодигардът се появи в мига, в който двамата падаха на земята. Помолих го да ми даде тениската си. Петната от кръв привличат излишно внимание. После се върнах в бара и излязох отпред. Повечето хора биха тръгнали надясно, затова аз тръгнах наляво, взех метрото от станцията на ъгъла на „Блийкър“ и „Лафайет“, седнах в предпоследния вагон и потеглих на север. Когато се настаних, започнах да оглеждам лицата на пътниците. Старите навици умират трудно.