Лий Чайлд
Вторият син

1

В едно горещо августовско утро на 1974 г. на един възрастен човек в Париж му се случи нещо, което не му се бе случвало никога до този момент: събуди се, но не стана от леглото. Просто не можа да стане. Името му бе Лоран Мутие. От десетина дни се чувстваше отпаднал, но през последната седмица състоянието му рязко се влоши. Ръцете и краката му отмаляха и не го слушаха, а гърдите му сякаш се бяха напълнили с бетон, който бавно се втвърдяваше. Старецът разбираше какво се случва. Цял живот бе работил като майстор дърводелец, реставратор на старинни мебели, и съзнаваше, че се е превърнал в онова, което клиентите му носеха понякога — прояден от дървояди стар стол или скрин, който не може да бъде спасен по никакъв начин. Възрастният мъж не страдаше от един-единствен определен проблем или болест. Целият му организъм отказваше да работи както трябва. И нищо не можеше да се направи. Краят бе неизбежен. Не бе в състояние да направи нищо, освен да остане в леглото, да хрипти тежко и да чака пристигането на икономката.

Тя се появи в десет часа и видът му не я изненада. Повечето й клиенти бяха възрастни хора, в резултат на което се появяваха в живота й и го напускаха в равномерен ритъм. Жената позвъни на лекаря, който в един момент явно попита за възрастта на пациента, тъй като Мутие я чу да казва: „Деветдесет“. Изрече възрастта му едновременно сдържано и доволно, по един толкова красноречив начин, че в тази дума би могъл да се побере цял абзац. Напомни му за самия него в годините, които бе прекарал сред прахта и миризмата на лепило и байц в работилницата. Тогава му се бе случвало да погледне някой разнебитен скрин или бюфет и да каже: „Добре, да видим в какво състояние е“, макар вече да нямаше търпение да се отърве от него.

Икономката уговори с лекаря домашно посещение за по-късно през деня, след което — сякаш за да потвърди неизречената диагноза — помоли Мутие за бележника му с телефоните. Искаше да се свърже с най-близките му роднини. Мутие имаше бележник, но не и близки роднини, с изключение на единствената си дъщеря Жозефин. Тя бе изпълнила почти целия бележник, тъй като пътуваше много и често сменяше адреса си. Страница след страница бяха изписани със задраскани вече пощенски кутии и телефонни номера в далечни страни. Икономката набра последния и чу пращенето и ехото, характерни за разговорите на големи разстояния. Малко по-късно прозвуча глас на английски, език, който тя изобщо не разбираше, затова побърза да затвори. Мутие забеляза колебанието й, след което — сякаш за да потвърди поставената преди малко диагноза — жената слезе два етажа по-долу, където живееше пенсиониран учител, любезен старец, когото Мутие смяташе за досаден глупак. От друга страна обаче, човек няма нужда от опитен лингвист, за да преведе ton père va mourir в баща ти ще умре.

Икономката се върна, придружена от учителя. И двамата се бяха зачервили от изкачването на стълбите. Съседът набра същия дълъг номер и помоли да говори с Жозефин Мутие.

— Не Мутие, а Ричър, глупако! — каза старецът с глас, който би трябвало да прокънти гръмогласно, но прозвуча като едва доловима задъхана молба. — По мъж е Ричър. Няма да се сетят коя е Жозефин Мутие.

Учителят се извини и се поправи. Потърси Жозефин Ричър. Изслуша отговора, прикри слушалката с ръка, погледна към Мутие и попита:

— Как се казва съпругът й? Вашият зет?

— Стан — отвърна Мутие. — Не Станли, а само Стан. Така е записан в кръщелното. Видях го с очите си. Капитан Стан Ричър от Корпуса на морската пехота на Съединените щати.

Учителят повтори тази информация и изслуша отговора. После затвори. Обърна се и каза:

— Заминали са съвсем скоро. Преди броени дни. Цялото семейство. Изпратили са капитан Ричър в друга военна база.

2

Пенсионираният учител в Париж разговаряше с дежурния лейтенант във военноморската база в Гуам в Тихия океан, където Стан Ричър бе изпратен за три месеца като офицер за свръзка. Но краят на това приятно назначение бе дошъл и той бе заминал за Окинава. Семейството му — съпругата Жозефин и синовете Джо на петнайсет и Джак на тринайсет — го бе последвало три дни по-късно с пътнически самолет през Манила. Жозефин Ричър бе красива, умна, енергична жена на четирийсет и четири години, която продължаваше да изпитва любопитство към света и да се наслаждава на пътешествията си. Продължаваше да търпи безкрайните местения и занемарените офицерски квартири. Джо Ричър бе едва на петнайсет, но вече можеше да се похвали с габаритите на истински мъж. Надхвърлил ръст от метър и осемдесет и тегло от деветдесет килограма, той изглеждаше същински великан редом до майка си, но бе тих и кротък. Приличаше повече на Кларк Кент, отколкото на Супермен. Тринайсетгодишният Джак Ричър наподобяваше набързо нахвърляна скица на по-голям и по-амбициозен проект, а едрата му кокалеста фигура приличаше на скеле, издигнато около мащабен строеж. Още десетина-петнайсет сантиметра и трийсет-четирийсет килограма щяха да довършат започнатото и по всичко изглеждаше, че няма да се забавят много. Джак имаше едри ръце и пронизващи очи. Беше тих като брат си, но не и кротък. Родителите му винаги се обръщаха към него на фамилно име. Никой не знаеше причината, но членовете на семейството бяха известни като Стан и Жози, Джо и Ричър. Така бе от самото начало. Стан посрещна съпругата си и синовете си на летището във Футенма, след което взе такси и ги отведе до новия им дом, разположен на по-малко от километър от брега. В къщата бе горещо, а въздухът бе застоял. Отпред минаваше тясна улица, покрита с бетон. От двете й страни имаше канавки. Улицата бе права като свещ, а малките нагъсто разположени къщи стигаха чак до океана. Към този момент семейство Ричър бе сменило поне четирийсет различни военни бази и местенето от квартира на квартира се бе превърнало в нещо като втора природа. Момчетата се настаниха в стаята си и трябваше сами да решат дали тя се нуждае от почистване или не. Обикновено Джо намираше някакви кусури, а Ричър я приемаше без забележки. Затова той остави Джо и тръгна към кухнята, за да пие вода. Там научи лошата новина.

3

Родителите на Ричър стояха един до друг на барплота в кухнята и четяха писмото, което майка му бе донесла от Гуам. Ричър бе виждал плика. Ставаше въпрос за нещо, свързано с образователната система. Майка му заяви:

— Двамата с Джо трябва да положите изпит, преди да започнете училище тук.

— Защо? — попита Ричър.

— За да определят нивото ви — отвърна баща му. — Трябва да знаят колко добре сте се справили с материала.

— Кажете им, че се справяме добре. Кажете, че им благодарим, но няма да полагаме изпит.

— Какво имаш предвид?

— Щастлив съм с това, което имам. Не искам да прескачам класове. Сигурен съм, че и Джо е на същото мнение.

— Смяташ, че става въпрос за прескачане на класове?

— Че за какво друго?

— Не — отвърна баща му, — точно обратното. Изпитът ще покаже дали не трябва да повтаряте.

— Защо да повтаряме?

— Въвели са нова политика — обясни майка му. — Решили са, че образованието, което сте получили, е доста… фрагментарно. Искат да се уверят, че сте готови да продължите напред.

— Досега никога не са го правили.

— Затова се нарича нова политика. За разлика от старата политика.

— И искат Джо да положи изпит? За да ги убеди, че може да премине в по-горен клас? Той ще откачи.

— Ще се справи. Винаги е вземал изпитите без проблем.

— Не е в това работата, мамо. Знаеш го какъв е. Ще го приеме като обида. Ще иска да изкара теста със сто точки от сто възможни. Или със сто и десет. Което ще го побърка.

— Никой не може да изкара сто и десет точки. Това е невъзможно.

— Именно. Главата му ще се пръсне.

— Ами ти?

— Аз ли? Ще се справя.

— Ще положиш ли усилия?

— Колко трябва да изкарам, за да продължа?

— Вероятно петдесет точки.

— Тогава ще изкарам петдесет и една. Не виждам смисъл да си хабя силите. За кога са насрочили изпита?

— За след три дни. Преди началото на срока.

— Чудесно — отвърна Ричър. — Каква е тази образователна система, която не знае значението на думата ваканция?

4

Ричър излезе на бетонната улица и зарея поглед към океана в далечината. Всъщност това не бе Тихият океан, а Източнокитайско море. Океанът бе в другата посока. Окинава бе част от архипелага Рюкю, който разделяше двете водни повърхности.

Поне четирийсет къщи, наредени от лявата страна на улицата, разделяха Ричър от брега. И още четирийсет от дясната. Той предположи, че в домовете, разположени по-близо до него и по-далече от морето, са настанени семействата на американски морски пехотинци, докато домовете, разположени по-далече от него и по-близо до морето, принадлежат на японски семейства, които живеят тук постоянно. Можеше да си представи думите, с които агентите на недвижими имоти са рекламирали тези къщи. На няколко крачки от океана. Хората се надпреварваха да ги наемат, но военните обикновено оставяха най-добрите именно на местните. Министерството на отбраната винаги си даваше сметка за напрежението, което можеше да възникне. Особено на Окинава. Военновъздушната база се намираше насред Гинован, а това не бе малък град. При всяко излитане на транспортен самолет училищата замираха за минута-две заради шума.

Ричър обърна гръб на Източнокитайско море и закрачи към вътрешността на острова. Подмина редицата от напълно идентични малки къщи и излезе на кръстовище, отвъд което се простираха нови квартали, застроени със същите еднотипни малки къщи. Бяха изградени набързо, с евтини материали, но си личеше, че са добре поддържани. На верандите на някои от тях зърна дребнички японки, които приличаха на кукли. Не видя обаче нито едно дете. Може би децата бяха на училище. Може би техният срок вече бе започнал. Той тръгна в посоката, от която бе дошъл, и след трийсетина метра видя, че Джо е излязъл на улицата и се оглежда за него.

— Казаха ли ти за изпита? — попита Джо.

Ричър кимна.

— Нищо особено.

— Ще трябва да го издържим.

— Разбира се, че ще го издържим.

— Не трябва просто да го издържим, а да ги разбием на пух и прах.

— Защо?

— Защото се опитват да ни унизят, Ричър.

— Така ли? Та те дори не ни познават!

— Опитват се да унизят хората като нас. А ние сме хиляди. Трябва да им го върнем тъпкано. Трябва да се засрамят, че изобщо им е хрумнала подобна идея. Трябва да разпердушиним тъпия им тест!

— Не се съмнявам, че ще го направим. Едва ли ще ни затрудни.

— Това е някаква нова политика — продължи Джо. — Може и тестът да е нов. Може да са измислили някакви нови въпроси.

— Например?

— Нямам представа. Може да е… какво ли не.

— Знам, че преди десет години бейзболистът Мики Мантъл от „Ню Йорк Янкис“ е постигнал среден резултат при батиране от 0,303. Преди петнайсет години резултатът му е бил 0,285, а преди двайсет — 0,300. Средноаритметичното е 0,296, което е удивително близо до средната стойност за цялата му кариера от 0,298.

— Никой няма да ни пита за Мики Мантъл.

— За какво ще ни питат?

— Трябва да разберем — отвърна Джо. — Имаме право да разберем. Трябва да отидем до училището и да ги попитаме какво ще представлява този изпит, какво ще има в теста.

— Не можем да го направим — възрази Ричър. — Това е идеята на тестовете, да не знаеш какви въпроси има в тях.

— Но имаме право да знаем какъв материал ще покрие изпитът.

— Четене, писане, събиране и изваждане. Може и малко деление, ако извадим късмет. Знаеш какво представляват тези тестове. Не се притеснявай.

— Самият факт, че искат да ни изпитват, ме обижда.

Ричър не отговори.

5

Братята Ричър продължиха заедно, пресякоха кръстовището и излязоха на дългата бетонна улица. Новият им дом се намираше напред и наляво. В далечината морето искреше в лазурно и сребристо, озарено от ярките лъчи на слънцето. Виждаше се дори белият пясък по брега. И върховете на няколко палми. Някакви деца стояха на улицата между дома им и морето. Все момчета. Американци, бели и черни, поне две дузини. Синове на морски пехотинци. Съседи. Бяха наизлезли пред домовете си в по-евтиния край на улицата, който се намираше по-далече от брега, на триста-четиристотин метра от пясъка.

— Да отидем да погледнем Източнокитайско море — предложи Ричър.

— Виждал съм го и преди — отвърна Джо. — Ти също.

— Може да прекараме цялата зима в Корея, където да мръзнем от студ.

— Нали дойдохме от Гуам. Там беше пълно с плажове. Не ти ли омръзнаха?

— Никога няма да ми омръзнат.

— След три дни имаме изпит.

— Именно. Затова не се налага днес да се тревожим за него.

Джо въздъхна и двамата продължиха по улицата, подминаха дома си и се насочиха към сребристата водна ивица в далечината. Хлапетата пред тях забелязаха приближаването им, слязоха от тротоарите и се скупчиха по средата на улицата. Образуваха нещо като клин, обърнаха се с лице към тях и скръстиха ръце на гърдите си. Бяха повече от двайсет, някои на десетина години, други с година-две по-големи от Джо.

Добре дошли в квартала.

Начело на групичката стоеше шестнайсетгодишно момче с дебел врат и лице на боксьор. По-едро от Джо, но по-дребно от Ричър. Беше облечено с тениска с емблемата на морската пехота и скъсан панталон в цвят каки. Имаше едри длани с хлътнали, а не изпъкнали кокалчета. Стоеше на четири-пет метра от Джо и Ричър и чакаше.

— Прекалено много са — каза тихо Джо.

Ричър не отвърна нищо.

— Не започвай нищо — предупреди го Джо. — Говоря сериозно. Ще се справим с това по-късно, ако се налага.

Ричър се усмихна.

— Имаш предвид след изпита?

— Трябва да се отнесеш по-сериозно към него.

Продължиха напред. Бяха живели на четирийсет различни места по света. Бяха ги посрещали в четирийсет различни квартала. Градовете и кварталите бяха различни, но не и посрещанията. Те бяха напълно еднакви. Момчешки банди, тестостерон, улична йерархия, животински инстинкти… Изпити, но от съвсем различно естество.

Джо и Ричър спряха на два метра от боксьора и зачакаха. Хлапето имаше цирей на врата. И миришеше лошо.

— Вие сте новите — заяви то.

— Как разбра? — попита го Джо.

— Вчера не бяхте тук.

— Изключителна прозорливост! Замислял ли си се да постъпиш във ФБР?

Хлапето не отвърна, а Ричър се усмихна. Представи си как стоварва ляво кроше точно върху цирея. И как причинява ужасна болка на този побойник.

— На плажа ли отивате? — продължи боксьорът.

— Че има ли плаж? — учуди се Джо.

— Много добре знаете, че има.

— А вие много добре знаете къде отиваме.

— Има пътна такса.

— Какво? — възкликна Джо.

— Чу ме. Трябва да си платите.

— И каква е таксата?

— Още не съм решил. Първо ще видя какво имате, а после ще реша какво да взема.

Джо не отговори.

— Разбрахте ли ме? — попита побойникът.

— Нито дума — отвърна Джо.

— Това е, защото сте умствено изостанали. Вие сте две бавноразвиващи се хлапета. Чухме за вас. Накарали са ви да положи изпита за умствено изостанали, защото сте умствено изостанали.

— Джо, това вече е обида — обади се Ричър.

— Дребният малоумник също можел да говори, така ли? — попита едрото хлапе.

— Виждал ли си онази статуя на площада в Лусон? — попита Джо.

— Какво за нея?

— Последният, който се сби с брат ми, е погребан под основата й.

Побойникът погледна Ричър и се ухили.

— Това не прозвуча много любезно. Ти да не си бавноразвиващ се психар?

— Какво е това? — поинтересува се Ричър.

— Нещо като психопат.

— Искаш да кажеш, че смятам, че мога да правя каквото си искам, без да изпитвам угризения след това?

— Нещо такова.

— В такъв случай, да, аз съм психопат, и то какъв!

Настъпи тишина, нарушавана единствено от боботенето на мотоциклет в далечината. След миг към него се присъедини още един. А после и трети. Моторите бяха далече, но приближаваха. Едрото хлапе погледна към кръстовището в другия край на улицата. Момчетата зад гърба му започнаха да се разотиват. Качиха се обратно на тротоара, прибраха се по дворовете на своите домове. Първият мотор свърна по улицата и премина бавно покрай тях. Управляваше го морски пехотинец в бойна униформа. Без каска. Сержант, чието дежурство бе приключило току-що. Последваха го още два мотора, единият от които бе огромен „Харли“. Дисциплинирани бащи, които се прибираха у дома веднага след края на дежурството.

Едрото момче с цирея сви рамене.

— Ще довършим това някой друг път.

— Внимавай какво си пожелаваш — отвърна Джо.

Ричър не каза нито дума.

6

Стан Ричър бе мълчалив по рождение, но на четвъртата сутрин след пристигането си на острова той бе по-мълчалив от обикновено. Новото му назначение може би нямаше да се окаже толкова лесно, колкото бе очаквал. В Щатите президентът бе напуснал поста си малко преждевременно и Съветът на началник-щабовете бързаше да запознае новия главнокомандващ с международното положение. Това бе обичайна практика. Всяка администрация започваше мандата си по един и същ начин. Генералите отдавна бяха разработили планове за действие във всяка възможна ситуация и сега просто ги изтупваха от прахта. Войната във Виетнам на практика бе приключила, положението в Корея бе патово, Япония бе съюзник, при Съветския съюз нямаше нищо ново, затова пък Китай започваше да привлича все повече внимание. Медиите и обществеността говореха за разведряване, но Пентагонът продължаваше да разработва военни планове. Генералите не се съмняваха, че рано или късно ще им се наложи да дадат урок на Китай, и Стан Ричър щеше да вземе участие в тази операция. Бяха му заявили това още на втората сутрин след пристигането му тук.

Бе получил командването на четири роти стрелци в комплект със строго секретен документ, който описваше задачата им. Хората му трябваше да изиграят ролята на острие на огромно копие, което да прониже сушата, северно от Ханджоу, да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да отреже Шанхай от останалата част на страната. Трудна задача. Оценките за загубите в жива сила бяха ужасяващи. Но в крайна сметка бяха прекалено песимистични, поне според Стан. Вече се бе запознал с хората си и бе останал впечатлен от уменията им. На Окинава не можеше да избегне сравненията с онези морски пехотинци, които бяха служили тук преди трийсет години, но трябваше да признае, че наследниците им са добри. Много добри. Всичките му хора изповядваха принципа, изложен в онази стара поговорка, която казваше, че „целта на войната не е да умреш за твоята страна, а да направиш така, че врагът ти да умре за своята“. При пехотинците сметката бе съвсем проста. Ако на всяка твоя жертва врагът дава по две, значи водиш в резултата. Ако на всяка твоя жертва врагът дава по пет, непременно ще спечелиш. При съотношение едно към осем или десет врагът ще капитулира много бързо. И Стан смяташе, че хората му са в състояние да постигнат именно такова съотношение.

Населението на Китай обаче бе огромно. И фанатично. Нямаше да отстъпи. Всички мъже щяха да грабнат оръжие. Щяха да ги последват момчетата. А най-вероятно и жените. Момчета на възрастта на синовете му. Жени като собствената му съпруга. Наблюдаваше ги как се хранят и си мислеше за бащите и съпрузите, които правят същото, макар и на хиляди километри от тук. Китайската армия не би се поколебала да мобилизира хлапе на възрастта на Джо. Дори на възрастта на Ричър предвид едрия му ръст. После щеше да мобилизира жените. И накрая момичетата. Не че Стан би имал проблем с това. Той бе готов да пусне куршум в главата на всеки противник, след което да заспи като младенец. Но съзнаваше, че живее в необикновено време. Не можеше да има никакво съмнение. Вече имаше собствени деца и това го караше да се замисля върху бъдещето. За морските пехотинци обаче бъдещето бе възможност, а не даденост.

Стан Ричър не кроеше конкретни планове за синовете си. Не беше такъв родител. Предполагаше, че ще изберат армията. Та те не бяха видели нищо друго. В такъв случай умът на Джо щеше да го опази от неприятности. Не че на фронтовата линия нямаше достатъчно умни глави. От Джо обаче нямаше да излезе истински боец. Той беше като пушка без ударник. Всичко му бе на мястото, но в главата му липсваше игличката на ударника. Приличаше по-скоро на пулт за изстрелване на ядрени ракети с всички онези копчета, ключове и алгоритми, които трябва да се следват. Мислеше прекалено много. Вярно, мислеше бързо, но особено в началото на бойните действия всяко забавяне или колебание може да бъде фатално. Дори да става въпрос за частица от секундата. Затова Стан предполагаше, че Джо ще се ориентира към разузнаването. Както и че ще се справи добре там.

Вторият му син бе съвсем друго нещо. Хлапето щеше да порасне огромно. Щеше да тежи сто и двайсет, сто и трийсет кила, и то само мускули. Подобна перспектива плашеше Стан. Хлапето се бе прибирало у дома насинено и окървавено повече пъти, отколкото Стан можеше да преброи, но доколкото знаеше, Ричър не бе губил бой от петгодишна възраст. Нищо чудно никога да не бе губил бой. И неговата пушка бе повредена, макар и по различен начин от брат му. Ако за Джо можеше да се каже, че няма ударник или че предпазителят му е винаги спуснат, то при Ричър оръжието бе винаги заредено — с патрон в цевта, — и то на автоматична стрелба. Пораснеше ли, щеше да стане неудържим. Същинска природна стихия. И кошмар за някого. В интерес на истината, Ричър никога не започваше пръв. Майка му го бе научила. Жози бе умна и разбираше от тези неща. Отрано бе предвидила опасността. Затова му бе втълпила никога, ама никога да не започва пръв. Но ако някой друг направеше това, Ричър имаше пълното право да отвърне и да се защити. А развихреше ли се, предлагаше невероятно зрелище. Казват, че умният носи пистолет, когато отива на бой с ножове. Ричър носеше водородна бомба.

Което не означаваше, че Ричър не може да мисли. Вярно, не разполагаше с академичния подход на Джо, а бе надарен с практичен ум. Коефициентът му на интелигентност вероятно бе същият като на брат му, но за него бе по-важно да свърши работата бързо и лесно, отколкото да се впуска в дълбокомислени разсъждения заради самите разсъждения. Ричър обичаше информацията, обичаше фактите, но не и теорията. Стан нямаше представа какво бъдеще очаква по-малкия му син. Никаква представа. Знаеше само, че Ричър ще стане прекалено едър, за да се побере в танк или самолет. Явно щеше да се ориентира към нещо друго.

Стан обаче не се съмняваше, че Ричър има бъдеще. Това се отнасяше и за двамата му синове. Дотогава обаче имаше много време. Още бяха деца. Неговите малки деца. Знаеше, че грижите на Джо не се простират по-далече от началото на учебния срок, а тези на Ричър — от четвъртата чаша кафе на закуска. Която стана да си налее току-що. В същия момент Джо заяви:

— Ще отида до училището и ще ги попитам за този изпит.

— Забранявам — отвърна Стан.

— Защо?

— Никога не показвайте, че нещо ви притеснява или тревожи. Второ, очаквам доставка.

— На какво?

— На телефон.

— Мама ще бъде тук.

— Не, няма — отвърна Жози. — Имам работа.

— Цял ден?

— Най-вероятно. Трябва да открия достатъчно евтин магазин, за да можем да си позволим четирите килограма протеини, от които се нуждаете на всяко хранене. После ще отида на обяд със съпругите на останалите офицери във Военния клуб. Предполагам, че това ще погълне по-голямата част от следобеда, ако нещата в Окинава не са се променили от последното ни идване тук. А аз предполагам, че не са.

— Ричър може да остане у дома — възрази Джо. — Той не се нуждае от бавачка.

— Не подлежи на обсъждане — отвърна Стан. — Иди да плуваш, иди да играеш бейзбол, излез с някое момиче, но не питай никого за изпита.

7

По същото време в Париж вече бе късна вечер и пенсионираният учител отново разговаряше с военноморската база в Гуам. Икономката на Лоран Мутие му бе прошепнала, че непременно трябва да се свърже с дъщерята на стареца. Учителят обаче не можеше да се похвали с успех. Дежурният лейтенант в Гуам нямаше представа за плановете на Пентагона относно Китай, но знаеше, че новото местоназначение на Стан Ричър е строго секретно, а това означаваше, че не може да го разкрие пред гражданин на чужда държава. Не, сър. Невъзможно е. Не, сър.

Мутие, който още не бе станал от леглото си, чу половината реплики. Разбираше малко английски. Предостатъчно, за да се оправи, и достатъчно, за да чете между редовете. Много добре знаеше как процедират военните. И той, като всеки друг европеец, живял през XX в., бе служил в армията. Бе навършил трийсет, когато избухна Първата световна война, но веднага се записа доброволец и изкара на фронта четири години. Оцеля в битките при Вердюн и Сома и се прибра у дома с куп медали и нито един белег, по-дълъг от средния му пръст. От гледна точка на статистиката се бе върнал напълно невредим. В деня, в който се демобилизира, мрачен и опечален бригаден генерал с една ръка и едно око му пожела успех, след което добави:

— Помни ми думите, Мутие, голямата война оставя страната с три армии: армия от сакати, армия от опечалени и армия от крадци.

Мутие се убеди в правотата на думите му веднага щом се върна в Париж. Опечалените бяха навсякъде. Майки, съпруги, годеници, сестри, старци… Някои казваха, че ако отпечатат по един некролог от една страница за всеки загинал войник, една-единствена страница, която да побере всичките му надежди и мечти, ще се получи купчина, по-висока от Айфеловата кула.

Крадците също бяха навсякъде. Някои действаха самостоятелно, други се бяха събрали в банди, едни действаха по чисто криминални подбуди, при други имаше политическа окраска. Що се отнася до сакатите, Мутие ги срещаше на всяка крачка, не само на улицата, но и в дърводелската си работилница, тъй като бе получил толкова голяма държавна поръчка за изработването на дървени крака, че щеше да се труди върху нея през следващите десет години. И Мутие се захвана да я изпълнява благодарение на дървените маси, които купуваше от фалирали ресторанти и разглобяваше на парчета. Нищо чудно и в Париж още да имаше ветерани от Първата световна, които куцукаха с крак, изработен от маса, на която бяха обядвали някога.

Десетгодишният договор с правителството изтече седмица преди Големия крах на Уолстрийт и следващите десет години се оказаха много, много трудни. Именно в този период обаче Мутие срещна жената, която бързо стана негова съпруга. Тя бе много красива и достатъчно глупава, за да се влюби в четирийсет и пет годишна развалина като него. Година по-късно се роди единственото им дете, момиченце с немирни прави коси, което нарекоха Жозефин. Момиченцето порасна и се омъжи за морски пехотинец от Ню Хампшър, Америка. Затова в момента никой не можеше да се свърже с него въпреки многобройните технологични нововъведения, нахлули в обществото пред очите на Мутие.

8

Стан Ричър нахлупи кепето си ниско и отиде на работа. Минута по-късно Жозефин излезе на пазар с голяма чанта и отъняло портмоне. Ричър седна на тротоара и зачака хлапето с цирея. Надяваше се да мине оттук и двамата да си поиграят. Джо остана вътре, но не задълго. След трийсетина минути излезе навън със сресана коса и яке.

— Отивам на разходка — заяви той.

— До училището ли? — попита Ричър.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Никой не иска да те унизи. Ти сам се унижаваш. Какво удовлетворение ще ти донесат стоте точки на изпита, ако си знаел въпросите предварително?

— Въпросът е принципен.

— Не споделям този принцип — отвърна Ричър. — Моят гласи, че подобни изпити се организират по начин, който да позволи на обикновените хора да ги издържат, а това означава, че шансът да се справя, без да се подмокря от страх, е достатъчно голям.

— Искаш хората да те смятат за обикновен ли?

— Пет пари не давам за какъв ме смятат.

— Знаеш, че трябва да изчакаш доставката, нали?

— Ще бъда тук — обеща Ричър. — Освен ако онзи миризлив дебелак не се появи с приятелчетата си и не ме прати в болница.

— Никой няма да дойде. Отидоха на мач. Заминаха сутринта с автобуса. Видях ги. Няма да се върнат цял ден.

9

Доставката пристигна, докато Ричър обядваше. Беше си приготвил сандвич със сирене и цяла кана кафе. Тъкмо ги преполовяваше, когато на вратата се почука. Куриерът разопакова лично пратката и подаде телефона на Ричър. Заяви, че ще задържи кутията. Явно на острова имаше недостиг на кутии.

Самият апарат бе доста странен на вид. Не приличаше на телефоните, които Ричър бе виждал. Остави го на барплота до сандвича и го огледа от всички страни. Несъмнено бе произведен в чужбина преди трийсетина години. Нищо чудно да бе изваден от военновременните резерви на някоя съсипана от войни страна. От някой склад, в който имаше планини от вещи. Сто хиляди пишещи машини тук, сто хиляди бинокъла там. Сто хиляди телефона, добре поддържани, с подменено окабеляване. Превръщането на хиляди палатки и бараки в масивни постройки от тухла и камък поставя твърде много хора под огромно напрежение. Защо да чакат някой доставчик на телефони като „Бел“ или „Дженерал Електрик“, след като могат просто да изпратят камион до някой склад във Франкфурт?

Ричър откри розетката на стената в кухнята, свърза апарата и провери сигнала. Всичко беше наред. Затова остави телефона на барплота и се запъти към плажа.

10

Плажът се оказа страхотен. По-добър от всеки плаж, който Ричър бе виждал някога. Той свали дрехите и обувките си, плува дълго в топлите сини води, а накрая излезе, затвори очи и лежа под слънцето, докато кожата му изсъхна. Отвори очи и не видя нищо освен ярко бяло петно. Примигна няколко пъти, извърна глава и забеляза, че не е сам. На три-четири метра от него едно момиче лежеше върху плажната си кърпа. Беше на тринайсет или четиринайсет. Облечено в цял бански костюм. Не беше още девойка, но не беше и малко момиче. Кожата й бе осеяна с капчици морска вода, а косата й бе мокра и тежка.

Ричър се изправи, покрит целият с пясък. Нямаше кърпа. Използва ризата си, за да избърше песъчинките, после я изтърси и се облече. Момичето извърна глава и попита:

— Къде живееш?

Ричър посочи с ръка.

— Нагоре по улицата.

— Може ли да си тръгна с теб?

— Разбира се. Защо?

— В случай че онези момчета са там.

— Няма ги. Ще отсъстват цял ден.

— Може да се върнат по-рано.

— И на теб ли се опитаха да пробутат онези глупости с пътната такса?

Момичето кимна.

— Отказах да им платя.

— Какво поискаха?

— Не искам да ти казвам.

Ричър кимна безмълвно.

— Как се казваш? — попита момичето.

— Ричър.

— Аз съм Хелън.

— Приятно ми е да се запознаем, Хелън.

— Откога си тук?

— От вчера — отвърна Ричър. — А ти?

— От една седмица.

— Дълго ли ще останеш?

— Така изглежда. А ти?

— Не съм сигурен — призна Ричър.

Момичето се изправи и изтръска кърпата. Беше стройно и слабо, дребничко, но с дълги крака. С лакирани нокти. Прекосиха заедно пясъка и излязоха на дългата бетонна улица. Не се виждаха никакви хора по нея.

— Къде е домът ти? — попита Ричър.

— От лявата страна накрая — обясни Хелън.

— Моят е отдясно. Почти сме съседи.

Ричър я изпрати до дома й, но майка й се бе прибрала вече и Хелън не го покани. Усмихна му се мило и му благодари, след което Ричър пресече и се прибра у дома, където го очакваха застоял топъл въздух и празен дом. Той седна на стъпалата пред входа и зачака. Два часа по-късно се появиха същите трима морски пехотинци на мотоциклети, последвани от още два мотора и два автомобила. Половин час след тях пристигна жълт училищен автобус, досущ като в Щатите, и от него слязоха куп хлапета от квартала. Прибраха се по домовете си, като не пропуснаха да изгледат заканително Ричър.

Той издържа на погледите им, но не помръдна от мястото си. Една от причините бе, че все още не виждаше целта си. А това бе странно. Ричър се огледа веднъж, втори път и когато облаците дизелови изпарения се разсеяха, бе напълно сигурен, че дебелото миризливо хлапе с цирея не е слязло от автобуса.

11

Джо се прибра най-сетне у дома, мълчалив, угрижен, необщителен. Не сподели къде е бил. Не каза нито дума. Влезе в кухнята, изми си ръцете, провери дали новият телефон работи, след което си взе душ, което обикновено не правеше по това време на денонощието. След него, за всеобща изненада, се прибра баща им, също потънал в мисли и грижи. Изпи чаша вода, провери дали телефонът работи и влезе в дневната. Последна си дойде майка им, превита под тежестта на покупките. Носеше и букет цветя, който съпругите на другите офицери й бяха поднесли на обяд. Ричър пое торбите с покупките и ги отнесе в кухнята. Жозефин видя телефона и се усмихна. Не се чувстваше спокойна при тези безкрайни премествания, докато не се свържеше с баща си и не му оставеше актуалните си координати. Франция бе седем часа назад, което означаваше, че там сега е сутрин, подходящо време да позвъни, затова тя набра дългия номер и се заслуша.

Свърза се с икономката, разбира се, и минута по-късно в горещата малка къща в Окинава настана луда суматоха.

12

Стан Ричър взе новия телефон и се свърза с ротната канцелария, откъдето се свързаха с друга канцелария, оттам с трета и прочие, следвайки принципа на доминото. В резултат на това трийсет минути по-късно Жози получи място на последния граждански полет до Токио същата вечер. Само след четирийсетминутен престой в японската столица щеше да се прехвърли на самолета за Париж.

— Искаш ли някой да дойде с теб? — попита Ричър.

— Разбира се, че искам — отвърна майка му. — Сигурна съм, че дядо ти ще се зарадва да те види отново. Но може да остана там две седмици или повече. А ти трябва да положиш изпит, след което да започнеш училище.

— Надявам се да проявят разбиране. Нямам нищо против да пропусна две седмици. И да положа изпита, когато се върна. А в училище може дори да забравят за него.

— Майка ти иска да каже, че не можем да си го позволим, синко — обади се баща му. — Самолетните билети са много скъпи.

Същото се отнасяше и за такситата, но два ча̀са по-късно повикаха такси, което да отведе Жозефин до летището. Появи се възрастен японец с голям четвъртит датсун. Стан седна отпред, а Жози и момчетата се натъпкаха на задната седалка. Жози носеше малка чанта. Джо бе излязъл току-що от банята, но косата му вече не бе сресана. Беше приела обичайното си хаотично състояние. Ричър все още бе покрит със солени петна и песъчинки от плажа. Никой не каза почти нищо.

Ричър добре си спомняше дядо си. Беше го виждал три пъти. Старецът имаше цял килер, пълен с изкуствени крайници. Оказа се, че наследниците на покойните ветерани са длъжни да върнат протезите на производителя за ремонт и евентуална повторна употреба. Това било едно от условията на първоначалната сделка, сключена в годините след войната. Дядо Мутие разказваше, че всяка година някой звънял на вратата му. Понякога дори два-три пъти годишно. Част от протезите бяха изработени от крака на маси.

Пристигнаха на летището. Беше тъмно и започваше да захладнява. Жози прегърна Стан и го целуна, прегърна Джо и го целуна, прегърна Ричър и го целуна, после го дръпна настрани и прошепна нещо в ухото му. Дълги тревожни думи, изречени набързо. После отиде да се чекира сама.

Стан и момчетата се изкачиха по дългата външна стълба и излязоха на панорамната тераса. На пистата стоеше самолет на японските авиолинии, осветен от прожектори и заобиколен от сервизни машини. До предната му врата бе долепена стълба, а витлата му се въртяха бавно. Отвъд пистата се разкриваше нощна гледка към цялата южна половина на острова. Тяхната дълга бетонна улица не се виждаше в мрака, тъй като се намираше на много километри на югозапад. В града горяха хиляди малки огньове, запалени в задните дворове на къщите. Пламъците проблясваха ярко и изпращаха кълба дим високо в небето.

— Нощта на боклука — каза Стан.

Ричър кимна. Всеки остров, на който бяха живели, се сблъскваше с този проблем. Жителите му нямаше къде да изхвърлят отпадъците. Изгарянето им в определен ден от седмицата бе обичайното решение за всичко — включително за останалата храна. Подобна традиция съществуваше във всяка култура. Английската дума за клада или голям огън — bonfire, произлиза от жертвените огньове в древността, в които са били изгаряни и кости. Затова старото им название е bone fire. Ричър бе забелязал металния кош за изгаряне на отпадъци в задния двор на горещата малка къща.

— Изпуснахме я тази седмица — отбеляза Стан. — Съжалявам, че не разбрах навреме.

— Няма проблем — отвърна Джо. — И бездруго не сме събрали много боклук.

Тримата зачакаха, приведени напред, опрели лакти на парапета. Не след дълго Жози излезе на пистата в компанията на трийсетина пътници.

Прекоси разстоянието, което я отделяше от самолета, обърна се в подножието на подвижната стълба и им помаха. После се качи в самолета и се скри от погледите им.

13

Стан и момчетата проследиха излитането на самолета. Видяха го как набира височина и малките му светлини се стопяват в мрака, изчакаха оглушителният шум от двигателите му да заглъхне и заслизаха по дългата стълба. Тримата вървяха един до друг. Прибраха се пеша у дома, както Стан обичаше да прави, когато Жози не бе с тях. Разстоянието бе не повече от дванайсет километра, или два часа бърз преход. Нищо работа за един морски пехотинец.

Освен това ходенето бе безплатно за разлика от пътуването с автобуса. Стан беше дете на Голямата депресия, не че пословично пестеливите му родители, родени и израснали в Нова Англия, биха го възпитали по друг начин, дори над тях да се бе излял рогът на изобилието. Не хвърляй нищо, не искай нищо, измайсторявай и поправяй сам, не парадирай с това, което имаш… Баща му бе спрял да си купува нови дрехи на четирийсетгодишна възраст, тъй като бе решил, че тези, които вече притежава, ще го надживеят и купуването на нови е чисто прахосничество.

Когато пристигнаха на своята улица, огньовете бяха почти угаснали. Въздухът бе натежал от дим, а миризмата на пепел и изгоряло месо бе проникнала навсякъде, дори в горещата малка къща. Легнаха си веднага и само десет минути по-късно домът им потъна в тишина.

14

Ричър спа лошо. Първо сънува дядо си, суров възрастен французин, но без ръце и крака. На мястото им стърчаха четири крака от маси. Старецът се движеше като някаква фантасмагорична самоходна мебел. Рано призори го събуди някакъв шум в задния двор, вероятно котка, плъх или друго дребно животно. Задряма, но се събуди отново, когато телефонът иззвъня два пъти. Твърде рано, за да е пристигнала майка му в Париж, и твърде късно, за да им съобщят, че със самолета за Токио се е случило нещастие. Явно ставаше въпрос за нещо друго, затова Ричър не си направи труда да помръдне от леглото. Джо стана по някое време и Ричър реши да се възползва от предоставеното му уединение, обърна се на другата страна и спа до девет, което бе необичайно късно за него.

Завари баща си и брат си в кухнята. И двамата мълчаха и изглеждаха напрегнати до такава степен, че му се стори прекалено.

Дядо Мутие несъмнено бе голям симпатяга, но в края на краищата бе навършил деветдесет и логиката показваше, че не му остава още много. Смъртта му не биваше да изненада никого. Трябваше да гушне букета рано или късно. Никой не живее вечно. Да не говорим, че дядо Мутие бе надживял почти всичките си съученици, приятели, колеги. За бога, та той е бил на двайсет, когато братя Райт са полетели за пръв път със своя самолет!

Ричър си приготви сам кафе, защото го предпочиташе по-силно. Направи си сандвич, сипа си мюсли, изяде и едното, и друго, изпи кафето си и за цялото това време баща му и брат му не казаха нито дума. Накрая реши да ги попита:

— Какво има?

Погледът на баща му пробяга бързо по кухнята като артилерийски снаряд и се заби в покривката на масата на две педи от чинията на Ричър.

— Телефонът тази сутрин — каза баща му.

— Не става въпрос за мама, нали?

— Не, не е това.

— А какво?

— Загазили сме.

— Всички ли?

— Аз и Джо.

— Защо? Какво се е случило? — попита Ричър.

В този момент на вратата се позвъни, затова никой не отговори на въпроса му. Баща му и брат му не помръднаха. Ричър стана и тръгна към коридора. На прага стоеше същият куриер, който бе донесъл телефона вчера. Двамата повториха същия ритуал. Куриерът отвори кашона, след което си го прибра обратно, а на Ричър връчи тежка макара с електрически кабел. Сигурно имаше сто метра. Самата макара пък бе с размерите на автомобилна гума. Кабелът бе твърд и тежък, предназначен за битови нужди. Към макарата бе окачена верижка с клещи за рязане на тел.

Ричър остави макарата на пода в коридора и се върна в кухнята.

— За какво ни е толкова жица? — попита той.

— Не ни трябва никаква жица — отвърна баща му. — Поръчах обувки.

— Е, явно няма да получиш обувки, но вместо това ще имаш жица.

Баща му изсумтя раздразнено.

— Явно някой е объркал нещо.

Джо продължаваше да мълчи, което бе необичайно. В подобна ситуация обикновено предлагаше куп отвлечени анализи, обсъждаше естеството и формата на буквените кодове за поръчки, разсъждаваше на глас как са подредени буквите на пишещата машина и как някоя непохватна машинописка може да сбърка „пушка“ с „мушка“ или „доставка“ с „поставка“ например. Така бе устроен мозъкът му. Непременно трябваше да намери обяснение. Този път обаче Джо не каза нищо. Само седеше и мълчеше.

— Какво има? — наруши тишината Ричър.

— Няма за какво да се притесняваш — отвърна баща му.

— Как да няма, като ви гледам такива унили. Положението е сериозно, ако съдя по израженията ви.

— Изгубих кодова книга — обясни Стан.

— Кодова книга за какво?

— За военна операция, която може да се наложи да проведа.

— В Китай?

— Откъде знаеш?

— Че къде другаде?

— За момента възможността е чисто теоретична — отвърна баща му. — Но командването е разработило съответните планове, разбира се. И ще бъде крайно неприятно, ако изтече информация за тях. Предполага се, че в момента поддържаме добри отношения с Китай.

— Тази кодова книга съдържа ли достатъчно информация, че цивилен да разбере за какво става въпрос?

— Без проблем. В нея са записани истинските имена на два града, както и номерата на съответните подразделения. Един умен анализатор лесно ще се досети какво се каним да направим, как ще го направим, колко войници ще изпратим…

— Колко голяма е тази книга?

— Колкото бележник с три метални халки вместо спирала.

— У кого е била последно? — попита Ричър.

— У един специалист по военно планиране, но отговорността е моя — каза баща му.

— Кога разбра, че липсва?

— Снощи. Сутринта ми звъннаха, за да ми съобщят, че не са я открили.

— Лоша работа — отвърна Ричър. — А какво общо има Джо?

— Нищо. Неговият проблем е съвсем друг. И второто обаждане бе свързано именно с него. Няма да повярваш, но отново става въпрос за наръчник с размерите на бележник с три метални халки вместо спирала. Изчезнали са отговорите на изпита. От училището. А Джо е ходил там вчера.

— Дори не съм виждал този наръчник — каза Джо. — И не съм го вземал.

— Какво прави там? — попита Ричър.

— Нищо в крайна сметка. Отидох в кабинета на директора и казах на секретарката, че искам да поговорим за този изпит. После размислих и си тръгнах.

— Къде са били отговорите?

— Очевидно на бюрото на директора. Но аз изобщо не съм влизал в кабинета му.

— Забави се доста.

— Вървях пеша.

— От тук до училището?

— А също и на други места.

— Беше ли в сградата през обедната почивка?

Джо кимна.

— Това е проблемът — обясни той. — Смятат, че тогава съм откраднал отговорите.

— Какво ще последва?

— Очевидно става въпрос за сериозно нарушение. Могат да ме изключат за срока. За цялата година дори. Да ме върнат в по-долен клас и така да изгубя още една година. Двамата с тебе дори можем да се окажем в един клас.

— Тогава ще ми пишеш домашните — каза Ричър.

— Не е смешно.

— Не се притеснявай. И бездруго ще заминем до края на срока.

— Не е сигурно — каза баща им. — Не и ако ме пратят зад решетките или ме разжалват до редник. Може да ме накарат да боядисвам бордюри до края на службата си. Може никога да не напуснем Окинава.

В този момент телефонът иззвъня отново. Баща им вдигна. Обаждаше се майка им от Париж, Франция. Баща им отвърна с престорена бодрост, размени няколко думи с нея, изслуша я и накрая затвори. Обясни на синовете си, че лекарите не очакват дядо Мутие да изкара повече от два-три дни, което е натъжило дълбоко майка им.

— Ще отида на плажа — каза Ричър.

15

Ричър излезе навън и погледна към морето. Улицата пустееше. Не се виждаха никакви деца. Той взе мигновено решение, пресече улицата и почука на вратата на Хелън. Момичето, с което се бе запознал предишния ден. Тя отвори вратата, видя кой е, покани го вътре и побърза да затвори, сякаш искаше да запази присъствието му в тайна. Сякаш се притесняваше от него. Сложи пръст на устните си и каза шепнешком:

— Баща ми спи. Дано не го събудим. Работи цяла нощ. Заспа едва преди час.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Ричър.

Момичето хвърли поглед към улицата, видя, че е празна, и отвърна:

— Разбира се. Дай ми пет минути, става ли?

После изчезна някъде в къщата, а Ричър се обърна и зарея поглед към улицата. Част от него се надяваше хлапето с цирея да се появи навън, но друга част се надяваше да не го направи. Побойникът не се виждаше никакъв.

След малко Хелън се върна, облякла бански костюм под лятната си рокля. Беше взела и кърпа. Тръгнаха заедно по улицата, вървяха един до друг, но на крачка разстояние и разговаряха за местата, на които бяха живели и които бяха видели. Тя също се бе местила много пъти, но не колкото Ричър. Баща й бе тиловак, а не морски пехотинец, затова и назначенията му бяха по-продължителни.

Сутрин водата бе по-студена в сравнение със следобеда, затова двамата излязоха на брега след десетина минути. Хелън позволи на Ричър да използва кърпата й, след което двамата се излегнаха на слънце, този път на няколко сантиметра един от друг.

— Целувал ли си някога момиче? — попита го тя.

— Да — отвърна Ричър. — Два пъти.

— Едно момиче два пъти или две момичета по веднъж?

— Две момичета, всяко повече от веднъж.

— Много ли?

— Може би четири пъти всяко.

— Къде?

— По устата.

— Не, къде? На кино или на друго място?

— Едното в киното, другото в парка.

— С език?

— Да.

— Добър ли си? — попита Хелън.

— Не знам.

— Ще ми покажеш ли? Никога не съм го правила.

Ричър се опря на лакът и я целуна по устата. Устните й бяха малки и меки, а езикът й хладен и влажен. Не се отлепиха един от друг в продължение на петнайсет-двайсет секунди.

— Хареса ли ти? — попита Ричър накрая.

— Да — отвърна Хелън.

— Добре ли се справих?

— Нямам представа. Нямам с кого да те сравня.

— Е, ти беше по-добра от другите две момичета, с които съм се целувал — заяви Ричър.

— Благодаря — отвърна Хелън.

Той не знаеше защо му благодари. Заради комплимента или заради преживяването.

16

Ричър и Хелън си тръгнаха заедно и за малко да успеят да се приберат необезпокоявани. Намираха се на двайсетина метра от крайната си цел, когато хлапето с цирея излезе от двора си и застана по средата на улицата. Носеше същата тениска на морската пехота и същия скъсан панталон. Този път беше само.

Ричър усети как Хелън притихва зад гърба му. Спря на място, което принуди и Ричър да направи същото. Едрото хлапе стоеше на два метра пред тях. Тримата образуваха триъгълник с много тясна основа.

— Не мърдай от тук, Хелън — каза Ричър. — Знам, че и сама можеш да му сриташ задника, но не виждам причина и двамата да се излагаме на това зловоние.

Едрото хлапе се усмихна.

— Ходили сте на плаж — каза то.

— Та ти си по-умен от Айнщайн! — възкликна Ричър.

— Опитваш се да ме ядосаш ли?

Ричър правеше точно това. От самото раждане бе прекалено едър за възрастта си. Майка му твърдеше, че е бил най-едрото бебе, което е виждала някога, но всички знаеха, че е склонна да преувеличава, затова Ричър не обръщаше внимание на тези й думи. Въпреки това — независимо колко едър бе — той винаги се биеше с момчета, с две-три години по-големи от него. Понякога и с повече. В резултат на това в деветдесет и девет процента от двубоите той бе по-дребният. Затова се бе научил да се бие като по-дребен. При равни други показатели размерът обикновено печели. Но невинаги, в противен случай световните шампиони по бокс щяха да се определят не на ринга, а на кантара. Понякога, ако по-дребното момче е по-бързо и по-умно, може да победи. Един от начините да постигнеш превъзходство в това отношение е да накараш другия да изгуби ума си. Например като го ядосаш. Гневът на противника е най-добрият приятел на умния боец. Затова Ричър се опитваше да ядоса миризливото хлапе.

То обаче не се връзваше на номерата му. Стоеше си на улицата, напрегнато, но без да губи контрол. Краката му бяха заели правилна стойка, раменете му бяха леко приведени, юмруците му — готови за действие. Ричър пристъпи напред и попадна в зловонен облак от лош дъх и пот. Правило номер едно, когато си изправен срещу подобен противник, гласи: не се оставяй да те ухапе. Може да те зарази. Правило номер две: следи очите му. Погледне ли нагоре, ще те удари с юмрук, погледне ли надолу, ще те изрита.

Хлапето гледаше право в Ричър.

— Тук има момиче — каза то. — Ще ти сритам задника пред момиче. После ще те е срам да излезеш на улицата. Ще се превърнеш в малоумния пъзльо на квартала. Може да реша да ти вземам такса при всяко излизане навън. Може да разширя зоната така, че да покрие целия остров. Може дори да ти наложа двойна такса. На теб и на малоумния ти брат.

Правило номер три: осуети плановете му. Не чакай, не отстъпвай, не го предизвиквай, не заставай в неизгодна позиция, не мисли дефанзивно.

С други думи: удари го пръв.

Но не използвай предвидим удар като леко ляво кроше например.

Защото правило номер пет гласи: на улиците на Окинава няма правила.

Затова Ричър нанесе силен удар в лицето на едрото момче, който се стовари право върху едната му скула.

Това привлече вниманието му.

Хлапето се олюля, разтърси глава и се опита да нанесе прав десен, който Ричър очакваше и съответно се бе подготвил за него. Наведе се вляво и огромният юмрук на противника му профуча покрай ухото му. По-умен и по-бърз. Дебелото хлапе изгуби равновесие и не можеше да направи нищо, освен да отстъпи крачка назад и да опита отначало. Това и стори.

Тогава прозвуча боботенето на мотор. Ефектът бе като на звънец върху кучето на Павлов. Дебелакът се поколеба за една фатална частица от секундата.

Ричър също се поколеба. Но неговото колебание продължи много по-кратко. Въпрос на геометрия. Той стоеше с лице към кръстовището. Присви очи и видя, че моторът се движи от север на юг и пресича улицата, без да завие по нея. Мозъкът му обработи информацията още преди мотоциклетът да се скрие в далечината. Погледът му се насочи обратно към противника.

Който не разполагаше със същото геометрично предимство. Едрото хлапе гледаше надолу по улицата, към морето. Не можеше да види мотора, а само да го чуе. Звукът бе силен, гръмогласен, достигна всяко кътче на квартала. Не можеше да се определи откъде идва и накъде отива. Хлапето чу само тежък грохот. И подобно на всяко друго животно, което разполага с по-добро зрение, отколкото слух, то се подчини на първичния си инстинкт. Понечи да завърти глава и да погледне какво се случва зад гърба му. Този инстинкт се оказа по-силен от всичко останало. Частица от секундата по-късно хлапето определи съвсем ясно характера на звука, направи си съответните изводи и започна да завърта глава обратно.

Вече бе прекалено късно. Левият юмрук на Ричър бе преполовил разстоянието между двамата. Ръката му летеше бързо и силно, всеки мускул, всяко сухожилие в нея се движеха в перфектна координация, устремени към една-единствена цел — да стовари големия ляв юмрук на Ричър върху врата на миризливото хлапе.

Намерението му се увенча с пълен успех. Юмрукът връхлетя цирея, пръсна го, разкъса кожата под него, притисна силно костта и събори хлапето на земята, сякаш то бе тичало и се бе спънало във въже. Краката му се подгънаха и то се просна хоризонтално на улицата. Просна се по задник като комик от някой ням филм.

Логичният следващ ход на Ричър бе да изрита миризливеца в главата, но той устоя на изкушението, тъй като единственият зрител се отличаваше с женска чувствителност. Затова остави врага си да вдигне глава и да изхленчи:

— Това беше гаден удар.

Ричър кимна.

— Така е, но нали си чувал какво казват: само гаднярите получават гадни удари.

— Ще продължим…

Ричър го погледна и отвърна:

— Мисля, че приключихме.

— Мечтай си, дребен боклук такъв!

— Брой до осем — каза Ричър. — Ей сега се връщам!

17

Ричър изпрати Хелън до дома, след което изтича до своята къща. Връхлетя вътре, изтича в кухнята и завари баща си да седи сам в нея.

— Къде е Джо? — попита Ричър.

— Излезе на дълга разходка — отвърна Стан.

Ричър отиде в задния двор. Той представляваше квадрат, покрит с бетон, напълно празен с изключение на една маса, четири стола и металния кош за изгаряне на отпадъци. Кошът бе с размерите на цилиндрична кофа за боклук. Беше направен от метална мрежа с диагонална шарка. Стоеше на малки къси крака. Беше посивял от стара пепел, но все пак бе почистен след последното използване. Целият двор блестеше от чистота. Такива бяха семействата на морските пехотинци. Чисти и подредени.

Ричър се върна в коридора. Размота около два метра кабел и го отряза с клещите.

— Какво правиш? — попита баща му.

— Знаеш какво правя, татко — отвърна Ричър. — Това, което очакваш. Не си поръчвал никакви обувки. Поръчал си точно това, което пристигна. Снощи, след изчезването на книгата с кодовете. Било ти е ясно, че ще се разчуе и двамата с Джо ще загазим. И тъй като не можеш да ни дадеш тактически ножове или метални боксове, поръчваш най-достъпната им алтернатива.

Ричър започна да навива кабела около юмрука си, както боксьор навива бинтовете си. Когато приключи, натисна кабела така, че да приеме формата на дланта му.

— Значи вече се е разчуло? — попита баща му.

— Не, това е стара история.

Баща му надникна навън и огледа улицата.

— Можеш ли да се справиш с този тип?

— Земята върти ли се около Слънцето?

— Довел си е приятел.

— Колкото повече, толкова по-весело.

— Събрали са се и други деца, за да гледат.

— Винаги има зяпачи — отвърна Ричър и започва да намотава кабела около другата си ръка.

— Запази спокойствие, синко — посъветва го баща му. — Не го бий много. Не искам и тримата да загазим.

— Той няма да се оплаче.

— Знам. Имам предвид да не го убиеш.

— Не се притеснявай, татко — успокои го Ричър. — Няма да стигна чак дотам.

— Разчитам на теб.

— Но се боя, че ще стигна малко по-далече от обикновено.

— Какво имаш предвид, синко?

— Опасявам се, че този път ще счупя някоя кост.

— Защо?

— Мама ми каза. Е, не точно с тези думи.

— Какво?

— На летището — обясни Ричър. — Тя ме дръпна настрани, помниш ли? Страхува се, че това място ще подлуди и теб, и Джо. Каза да ви наглеждам и двамата. Каза, че разчита на мен.

— Така ли каза майка ти? Ние можем сами да се грижим за себе си.

— Така ли? И докъде я докарахте?

— Но това хлапе няма нищо общо със случилото се!

— Мисля, че има — възрази Ричър.

— Откога? Каза ли ти нещо?

— Не, но притежавам и други сетива освен слух. Обоняние например.

Ричър прибра в джобовете издутите си от кабела юмруци и отново излезе на улицата.

18

Трийсет метра по-надолу се бяха събрали десетина деца, наредени в полукръг. Зяпачите. Пристъпваха от крак на крак и тръпнеха в очакване. На няколко метра пред тях стоеше миризливото хлапе и чакаше. Вляво от него бе заел позиция негов помагач. Второто хлапе бе колкото Ричър на височина, но доста по-широко в гърдите и раменете. Приличаше на боксьор, докато лицето му бе плоско, сурово и злобно като на престъпник от онези плакати, разлепвани някога из Дивия запад. Именно на раменете и лицето се падаха деветдесет процента от арсенала на момчето, предположи Ричър. То плашеше околните само с вида си, което означаваше, че няма голям опит. Нищо чудно да си бе повярвало, че е непобедимо. И да не бе кой знае какъв побойник.

Имаше само един начин да провери това.

Ричър пристъпи бързо напред, но без да вади ръце от джобовете. Избраната от него траектория описваше дъга, насочена към приятеля на миризливото хлапе. Изобщо не намали скорост, дори в последните няколко крачки. Движеше се като политик, който крачи сред ликуващата тълпа, или като проповедник, запътил се към някой мирянин, сякаш единствената цел в живота му е да го посрещне възторжено и да разтърси енергично ръката му. Езикът на тялото му обърка втория побойник. Възпитанието му също взе своя дан. Ръката му започна да се вдига нагоре, искаше да я протегне, за да се здрависа с Ричър.

А Ричър — без изобщо да забави крачка — заби главата си в лицето му. Последваха нови удари с глава. Ляво, дясно, бам, бам. Отлична оценка — направо десетка! — за стил, сила, прецизност. Побойникът полетя назад и преди да е изминал и една четвърт от разстоянието до земята, Ричър вече се обръщаше към миризливото хлапе и вадеше ръце от джобовете си.

Режисьорите, които заснемат подобни сцени в киното, карат актьорите да застанат един срещу друг, да се измерят с продължителни напрегнати погледи, да промърморят някоя и друга заплаха, да се завъртят в кръг, да присвият очи… Така засилват напрежението. Ричър обаче не участваше във филм. Това бе истинският живот. Без изобщо да забави скорост, той заби левия си юмрук отстрани в тялото на миризливеца, изпълнен със сила и гняв нисък удар, вторият от бързата ритмична поредица, започнала с удара в главата на другото момче. По това време юмрукът му сигурно тежеше повече от три килограма и Ричър вложи в него цялата си мощ. Каквото и да измислеше оттук насетне врагът му, щеше да му се наложи да го направи с три счупени ребра, което го поставяше в крайно неизгодно положение, тъй като счупените ребра болят ужасно и всяко физическо усилие само засилва тази болка. Някои хора със счупени ребра не смеят дори да си издухат носа.

В крайна сметка миризливото хлапе не успя да направи нищо. Краката му се подгънаха като на ранен бивол и то се преви на две. Ричър съкрати разстоянието между тях, заби десния си юмрук ниско в торса му и счупи още няколко ребра от другата страна. Лесна работа. Тежкият кабел, намотан около дланта му, бе превърнал юмруците му в същински гюлета. Единственият проблем бе, че хората със счупени ребра рядко отиват в болница. Особено ако са израснали в семейства на морски пехотинци. Обикновено се омотават в бинт и преглъщат болката. А Ричър искаше да изпрати миризливото хлапе в болница, искаше разтревоженото му семейство да се събере край болничното му легло. Поне за една вечер. Затова сграбчи лявата ръка на своя противник, дръпна я рязко, изви я — вярно, малко непохватно заради намотания кабел — на сто и осемдесет градуса, така че дланта да се окаже отгоре, а лакътят отдолу, и стовари десния си юмрук върху ставата. Хлапето започна първо да вие от болка, после да пищи, след което падна на колене. Ричър сложи край на неговите мъки с ъперкът в брадичката му.

Край на играта.

Ричър огледа отляво надясно мълчаливия полукръг от зяпачи и попита:

— Кой е следващият?

Никой не помръдна.

— Няма ли желаещи? — попита отново Ричър.

Никой не помръдна.

— Добре — заяви Ричър. — Искам да сме наясно. Това е положението оттук нататък.

След което се обърна и се прибра у дома.

19

Бащата на Ричър го очакваше в коридора, леко пребледнял. Ричър започна да размотава кабела от ръцете си.

— С кого работеше по издирването на онази кодова книга? — попита той.

— С един офицер от разузнаването и двама военни полицаи — отвърна Стан.

— Можеш ли да им позвъниш и да ги помолиш да дойдат?

— Защо?

— Това е част от плана. Правя това, за което мама ме помоли.

— И трябва да дойдат тук?

— Да.

— Кога?

— Сега.

Ричър забеляза, че върху кокалчетата му се е отпечатала думата Джорджия. Сигурно там е бил произведен този кабел. Буквите бяха отпечатани релефно върху изолацията. Никога не бе ходил в Джорджия.

Баща му се свърза с базата, докато Ричър наблюдаваше улицата през прозореца. Нуждаеше се от съвсем малка доза късмет, за да осъществи плана си. Всичко протече горе-долу според очакванията му. Двайсет минути по-късно пред дома им спря военен автомобил, от който слязоха трима униформени. По същото време пристигна и линейката, подмина паркирания автомобил и продължи към къщата на миризливото хлапе. Лекарите го сложиха на носилката, а майката и едно момче, което най-вероятно бе по-малкият брат на пострадалия, също се качиха в линейката. Ричър предположи, че бащата най-вероятно ще отиде направо в болницата, когато свърши дежурството му. А може би по-рано, зависи какво щяха да кажат лекарите.

Служителят на военното разузнаване беше майор, а военните полицаи бяха старшини. И тримата бяха в бойни униформи. И тримата стояха мирно в коридора. И тримата се питаха едно и също: Защо сме тук?

— Видяхте ли хлапето, което откараха току-що? — попита Ричър. — Трябва да претърсите дома му. Който в момента е празен, между другото. Чака само вас.

Тримата се спогледаха. Ричър наблюдаваше лицата им. Очевидно никой от тях не изпитваше желание да обвини добър морски пехотинец като Стан Ричър за изчезването на кодовата книга. Очевидно желаеха нещата да се оправят. Бяха готови да се хванат като удавници за сламка дори това да означаваше да се вслушат в съветите на едно тринайсетгодишно момче.

— Какво търсим? — попита единият полицай.

— Ще разберете, когато го видите — отвърна Ричър. — Предметът е сив на цвят, дълъг почти трийсет сантиметра и широк не повече от три.

Тримата излязоха на улицата, а Ричър и баща му седнаха на стъпалата пред дома си и зачакаха.

20

Както бе предположил Ричър, не се наложи да чакат дълго. Оказа се, че миризливото хлапе притежава животинска хитрост, но не и престъпен ум. В това не можеше да има никакво съмнение. Майорът и военните полицаи се върнаха след десетина минути с метален предмет, който несъмнено бе горял в огън. В резултат на това бе добил цвят на пепел. Някога ярката метална сплав бе дълга трийсет и широка три сантиметра. На нея бяха закрепени три метални халки. Нямаше нито корици, нито страници, само парче потъмнял от огъня метал.

— Къде го открихте? — попита Ричър.

— В стаята на момчето — отвърна един от военните полицаи.

Да, определено не притежава престъпен ум.

— Това кодовата книга ли е? — попита майорът от военното разузнаване.

Ричър поклати глава.

— Не — каза той. — Това са отговорите на онзи изпит в училище.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Защо ни повика тогава?

— Защото това е проблем, който трябва да бъде решен от морската пехота, а не от училищните власти. Трябва да отидете в болницата и да разговаряте едновременно с бащата и момчето. Трябва да получите признанията му. И да съобщите в училището. Какво ще правите с момчето след това, си е ваша работа. Предполагам, че ще се отърве с предупреждение. И няма да ни създава повече проблеми.

— Какво всъщност се е случило тук?

— Брат ми е виновен — обясни Ричър. — В известен смисъл. Хлапето се опита да ни тормози, но Джо му се опъна. Справи се отлично. Говореше бързо и умно. Освен това Джо е доста едър, направо огромен. Кротък е като агънце, но хлапето очевидно не знаеше това. Затова е решило да избегне физически сблъсък и да си отмъсти по друг начин. Разбрало е, че Джо се притеснява за теста. Може да ни е чуло да го обсъждаме. Във всеки случай, проследило е Джо до училището и е откраднало отговорите. За да го дискредитира.

— Можеш ли да го докажеш?

— Само с косвени улики — отвърна Ричър. — Хлапето пропусна вчерашния мач. Не се качи в автобуса. Това означава, че е прекарало целия ден в града. А Джо си изми ръцете и си взе душ, когато се прибра у дома. Което е много необичайно за него, особено следобед. Явно се е почувствал мръсен. Предполагам, че се е почувствал мръсен, защото вонята на онова хлапе го е следвала през целия ден.

— Твърде косвени улики — отбеляза майорът.

— Попитайте хлапето — настоя Ричър. — Притиснете го в присъствието на баща му.

— Какво се е случило след това?

— Идеята му е била да внуши на всички, че Джо е запаметил отговорите, след което ги е изгорил. Напълно приемливо обяснение, ако човек иска да вземе изпита с измама. Тогава бе нощта, определена за изгаряне на боклука. Намерението на онзи глупак е било да изгори книгата с въпросите и отговорите в собствения си заден двор, след което да се промъкне през нощта и да хвърли остатъците в пепелта от нашия огън, за да намерят доказателството тук. Ние обаче нямахме пепел. Пропуснахме паленето на боклука, защото бяхме на летището. Това го е принудило да промени плана си. Промъкна се в двора ни, но не успя да направи нищо. Усетих го да се прокрадва рано сутринта, но реших, че е котка или плъх.

— Някакви следи от присъствието му?

— Предполагам, че ще откриете отпечатъци от обувките му — отвърна Ричър. — Дворът е метен наскоро, но винаги се събира прах. Особено след нощта, в която всички изгарят боклука.

Военните полицаи излязоха, огледаха двора и се върнаха с изражения, които издаваха, че са озадачени. Сякаш искаха да кажат: това момче може да се окаже право.

Изражението на майора от разузнаването разкриваше нещо съвсем друго: не мога да повярвам, че ще задам този въпрос на едно тринайсетгодишно момче, но въпреки това попита:

— Имаш ли представа къде е кодовата книга?

— Не — отвърна Ричър. — Не съм напълно сигурен. Но мога да направя логично предположение.

— Къде е?

— Помогнете на брат ми да уреди този проблем с училището и ще поговорим.

21

Тримата морски пехотинци се върнаха час и половина по-късно. Един от военните полицаи отбеляза:

— Здравата си го ступал, а?

— Ще оживее — отвърна Ричър.

Другият военен полицай каза:

— Хлапето си призна. Всичко е било така, както ни го описа. Как се досети?

— Въпрос на логика — обясни Ричър. — Знаех, че Джо не би могъл да го направи, а това означаваше, че виновният е някой друг. Трябваше само да разбера кой. А също защо и как.

Майорът от разузнаването каза:

— Уредихме нещата с училището. Брат ти е оневинен. — После се усмихна и продължи: — Има един малък проблем.

— Какъв?

— Не разполагат с отговорите, затова са решили да отменят изпита.

— Много жалко.

— Всяко зло за добро.

— Видяхте ли въпросите?

Майорът кимна.

— Четене, писане, събиране, изваждане… нищо необичайно.

— Обща култура?

— Не.

— Бейзбол?

— Нито дума.

— Статистика?

— Възможно е в раздела за математика да е имало някоя задача за проценти. Нещо свързано с теорията на вероятностите.

— Това е важно — заяви Ричър. — Каква е вероятността офицер от морската пехота да изгуби кодова книга?

— Малка.

— А каква е вероятността добър офицер от морската пехота като баща ми да изгуби кодова книга?

— Още по-малка.

— В такъв случай книгата може да не е изгубена. Може да има друго обяснение. Прахосали сте си времето в търсене на нещо, което не е изчезнало. Ако бяхте погледнали на друго място, може би щяхте да постигнете повече.

— На кое друго място?

— Кога президентът Никсън предаде властта на президента Форд?

— Преди десет дни.

— Явно тогава генералите от Обединеното командване са изтупали от прахта всички тези планове. Предполагам, че единствената реалистична опция е била свързана с Китай. Затова именно прехвърлиха тук морската пехота. Тя обаче се дислоцира непосредствено преди началото на бойните действия. Това означава, че специалистите по военно планиране са пристигнали по-рано. Седмица или десет дни. Предполагам, че са получили заповед да ревизират плановете. А това е много работа, нали?

— Така е.

— Какво изисква последната фаза от тяхната работа?

— Да се уверят, че кодовите книги съответстват на променените планове.

— Кога е крайният срок?

— На теория би трябвало да сме готови тази вечер в полунощ. Стига президентът да издаде съответната заповед, разбира се.

— В такъв случай човекът, който отговаря за кодовете, трябва да е работил цяла нощ. И той е тиловак който е пристигнал тук преди седмица.

— Така е. Това е първото нещо, за което се сетихме. И проверихме из цялата база.

— Може да е работил у дома си.

— Това е нарушение на правилата.

— Но въпреки това се случва.

— Така е. Но в този случай нашият човек би трябвало да се е върнал отдавна в базата и да е сложил книгата в сейфа.

— Представете си, че се е преуморил и е заспал? Представете си, че още не се е събудил? Представете си, че кодовата книга лежи на кухненската му маса?

— Къде?

— Отсреща — отвърна Ричър. — Почукайте на вратата и попитайте за Хелън.

22

Час по-късно, когато Джо се върна от продължителната си разходка, Стан и синовете му отидоха на плажа да поплуват. Водата бе топла, пясъкът бял, а листата на палмите се поклащаха лениво на морския бриз. Тримата се излежаваха на брега, докато слънцето не започна да се спуска зад хоризонта. Тогава се прибраха в горещата малка къща в горната част на бетонната улица.

Час по-късно телефонът иззвъня и Жози им съобщи, че баща й е починал. Старият Лоран Мутие си бе отишъл на деветдесетгодишна възраст. Бе отнесъл със себе си безброй мечти, страхове и спомени и бе оставил след себе си — подобно на повечето хора — бледа следа под формата на живи наследници. Никога не бе имал представа какво ще се случи с красивата му дъщеря и с двамата му внуци, всъщност никога не бе искал деца, но като всеки европеец, живял през XX в., той бе мечтал те да живеят в мир и охолство, макар да бе съзнавал, че това едва ли ще се случи. Бе се надявал да понесат житейското си бреме с достойнство и чувство за хумор.

В последните му мигове утеха му бе донесла именно увереността, че до момента Жози и децата й бяха правили именно това и най-вероятно щяха да продължат да го правят и в бъдеще.