Лий Чайлд
Твърде много време

Шейсет секунди в минута, шейсет минути в час, двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата, петдесет и две седмици в годината. Ричър пресметна всичко това наум и стигна до извода, че всеки дванайсетмесечен период се състои от малко над трийсет милиона секунди. За това време в Съединените щати се извършват почти десет милиона престъпления. Горе-долу по едно на всеки три секунди. Доста често. Затова вероятността човек да стане свидетел на престъпление — и то да се случи не само пред очите му, а на крачка от него — не е никак малка. Разбира се, мястото играе важна роля. Там, където се събират повече хора, се случват повече престъпления. Шансовете са по-високи в центъра на града, отколкото насред някоя ливада.

Ричър бе пристигнал в едно западнало градче в Мейн. Далече от езерата. Далече от океана. Далече от омарите, с които бе прочут този щат. Но си личеше, че е било проспериращо. Това бе очевидно. Улиците бяха широки, а сградите тухлени. И те бяха пропити с духа на едно отдавна отминало благополучие. Някогашните елегантни бутици бяха превърнати в магазини, отрупани със стоки за по един долар. Въпреки това положението съвсем не бе отчайващо като на други места. Магазините за по един долар не можеха да се оплачат от липса на клиенти. Имаше и кафене. С масички, изнесени на тротоара. Улиците бяха доста оживени. Хубавото време също допринасяше за това. Беше първият ден на пролетта и слънцето грееше ярко.

Ричър свърна по улица, която бе толкова широка, че я бяха затворили за автомобили и я бяха нарекли „плаза“. Площад. Пред тухлените сгради от двете й страни имаше няколко кафенета, също изнесли масички навън, а между тях сновяха трийсетина души. В първия момент Ричър не се ориентира в ситуацията, попречиха му минувачите пред него. Впоследствие осъзна, че онези, които имаха значение в случая, се бяха подредили във формата на буквата Т. Той самият се намираше в основата й и гледаше напред, към напречната черта, разположена на четирийсетина метра от него. Там видя млада жена, която пресичаше улицата отдясно наляво, перпендикулярно на посоката му на движение. На рамото си носеше платнена чанта. Чантата изглеждаше средно голяма, бежова на цвят, по-светла от тъмната блуза на жената. Непознатата бе на двайсет. Или по-малко дори. Може би на осемнайсет. Вървеше бавно, повдигнала леко глава, и явно изпитваше наслада от слънчевите лъчи, които галеха лицето й.

От левия край на напречната черта на буквата Т изскочи някакво хлапе. То тичаше бързо и се бе устремило право към жената. Беше горе-долу на нейната възраст. Носеше черен суичър, тесен черен панталон и маратонки. Грабна чантата, дръпна я рязко и я смъкна от рамото на жената. Жертвата му изгуби равновесие и се просна на улицата. Остана с отворена уста в някакъв безмълвен вик. Хлапето с качулката пъхна чантата под мишница, все едно беше футболна топка, завъртя се надясно и хукна надолу към основата на буквата Т, където се намираше Ричър. Миг по-късно от десния край на напречната черта се появиха двама мъже в костюми, които вървяха в същата посока, която бе следвала и жената допреди броени секунди. Бяха на двайсетина метра зад нея. Реагираха по начина, по който това правят повечето хора. Застинаха на място за частица от секундата, след което се обърнаха, проследиха с поглед бягащото хлапе и вдигнаха ръце в красноречив, но безполезен жест. И извикаха нещо, което би могло да бъде „Хей!“.

Накрая хукнаха, все едно се намираха на лекоатлетическа писта и бяха чули стартовия изстрел. Тичаха с всички сили, оттласкваха се мощно, саката им се развяваха във въздуха. Ченгета, помисли си Ричър. Нямаше друга възможност. Действаха в безмълвен синхрон. Дори не се бяха спогледали. Кой друг би реагирал по този начин? През това време жената се изправи на крака и също хукна, но в противоположната посока. Полицаите продължаваха да тичат. Хлапето с черния суичър обаче имаше преднина от десетина метра, освен това изглеждаше доста по-бързо от тях. Нямаше да го настигнат. Беше изключено да го пипнат. Обстоятелствата не бяха на тяхна страна.

Сега хлапето се намираше на двайсетина метра от Ричър. Тичаше на зигзаг, ту наляво, ту надясно, за да избегне минувачите. След три секунди щеше да се озове срещу Ричър. Между тях нямаше никой. Две секунди. Ричър направи крачка вдясно. Една секунда. Още една крачка. Ричър протегна крак и спъна хлапето, което полетя напред и се претърколи на земята, размахало ръце и крака. Платнената чанта също полетя във въздуха и падна на две педи от краката на Ричър. Имаше цип, който бе плътно затворен. Ричър се наведе да я вземе, но размисли и се отказа. За предпочитане беше да не пипа уликите. Отстъпи крачка назад. Край него се струпаха зяпачи.

Ченгетата изправиха на крака замаяното хлапе, извиха ръцете му назад и му сложиха белезници. Единият полицай остана при него, а другият пристъпи и вдигна платнената чанта. Тя изглеждаше плоска, празна, лека… Сякаш в нея нямаше нищо, абсолютно нищо. Ченгето огледа лицата на събралите се хора и прикова поглед върху Ричър. После извади портфейла от джоба си и го отвори с добре отработено движение. Зад полупрозрачната преграда се виждаше служебна карта със снимка. Разследващ полицай Рамзи Арън, окръжно управление. Снимката бе негова, но на нея той бе по-млад и в по-добра форма.

— Много ви благодаря, че ни помагате с това — каза Арън.

— Няма нищо — отвърна Ричър.

— Видяхте ли какво се случи?

— Горе-долу.

— В такъв случай ще трябва да дадете показания като свидетел.

— Видяхте ли, че жертвата избяга?

— Не, не видях.

— Изглеждаше ми добре.

— Радвам се — отвърна Арън. — Но въпреки това ще трябва да дадете показания.

— Вие бяхте по-близо от мен — възрази Ричър, — всичко се случи пред очите ви. Можете сами да опишете случая.

— Честно казано, сър, показанията имат по-голяма стойност, когато са дадени от обикновен човек. От цивилен. Съдебните заседатели понякога се отнасят с недоверие към показанията на полицаи. В такова време живеем.

— И аз бях ченге някога — каза Ричър.

— Къде?

— В армията.

— Още по-добре.

— Не мога да остана за евентуален процес — обясни Ричър. — Просто минавам през града. Трябва да тръгвам.

— Няма да има процес — отвърна Арън. — След като имаме свидетел, който е ветеран от армията и на всичко отгоре има полицейски опит, защитата ще поиска споразумение. Въпрос на математика. Плюсове и минуси. Като кредитен рейтинг. Така работи системата.

Ричър не каза нищо.

— Десет минути от времето ви — настоя Арън. — Ще опишете какво сте видели. Нищо повече.

— Добре — съгласи се Ричър.

 

 

Разбира се, че не отне само десет минути. Първо чакаха да пристигне черно-белият патрулен автомобил, който да отведе хлапето в участъка. Колата се появи най-накрая, придружена от линейка от близката пожарна. Лекарите провериха жизнените показатели на хлапето и разрешиха да бъде отведено за разпит. Целта бе да се избегне необяснима смърт в ареста. В крайна сметка крадецът бе настанен на задната седалка на патрулката, двама униформени полицаи се качиха отпред и потеглиха. Зяпачите започнаха да се разотиват. На мястото останаха само Ричър и двете цивилни ченгета.

Вторият служител на реда се представи като Буш. Уточни, че няма никаква връзка с онези Буш от Кенъбънкпорт, Мейн, където се намираше лятната резиденция на бившата президентска фамилия. И той беше полицай от местното управление. Заяви, че колата им е паркирана зад ъгъла на пешеходната зона. И дори посочи мястото. Запътиха се към нея под лъчите на пролетното слънце. Полицаите следваха пътя, по който бяха дошли — първо по вертикалната колона на буквата Т, после по напречната. Ричър ги последва.

— Защо ли жертвата избяга? — запита се той на глас.

— Ще трябва да открием причината — отвърна Арън.

Колата им се оказа стар модел на „Форд“ — „Краун Виктория“, на доста километри, но не прекалено много. Доста чист, но не лъснат до блясък. Ричър седна отзад. Нямаше нищо против, тъй като колата бе най-обикновен седан, а не патрулка с бронирана преграда между предната и задната седалка. Освен това му предоставяше достатъчно място, за да протегне краката си. Затова се извърна странично и опря гръб на вратата. Сигурен бе, че колата няма да се разпадне от този лек натиск. Инженерите, които я бяха проектирали, би трябвало да са предвидили възможността някой да седне като него.

Пътуваха само няколко минути, преди да се озоват пред мрачна бетонна сграда в покрайнините на града. На покрива й се издигаха високи антени и сателитни чинии. На паркинга завариха три цивилни автомобила и една патрулка. Четирите коли бяха спрели една до друга, после следваха десетина празни места, а накрая — катастрофирал син джип, паркиран в далечния ъгъл. Полицай Буш спря на мястото, отбелязано с Д2. Тримата излязоха от колата. Слабото пролетно слънце продължаваше да грее над главите.

— Споменавам го, за да разбереш по-добре… — започна Арън. — Колкото по-малко пари влагаме в сгради, толкова повече пари ще можем да отделим, за да ловим престъпници.

— Говориш като кмет на града — отвърна Ричър.

— Право в десетката. Това са думи от речта на един общински съветник. Цитирах ти го дословно.

Влязоха вътре. Не беше толкова зле. Ричър влизаше и излизаше от какви ли не правителствени сгради, откакто се помнеше. Разбира се, не от елегантните мраморни дворци на Вашингтон, а от мрачни, овехтели кабинети, в които се вършеше същинската работа. Става ли въпрос за луксозни сгради, окръжните полицейски управления заемат средата на таблицата. Основният проблем в случая са ниските тавани. Лош късмет, нищо повече. Понякога дори архитектите на държавна служба плащат дан на модата и в годините, когато най-модерната дума е била атомен, всички определено си падали по груби постройки с дебели бетонни стени. Явно през петдесетте години смятали, че хората ще се чувстват по-спокойни, ако силите на реда са скрити в сгради, които очевидно биха устояли на ядрен удар. Каквато и да била причината за тази мода в архитектурата, бункерният манталитет нерядко прониквал през стените и превземал тесните задушни пространства.

Всъщност това бе единственият проблем на местното полицейско управление. Всичко друго в сградата си беше наред. Вярно, обзавеждането бе малко спартанско, но един умен полицай не би си пожелал почти нищо повече. Това си бе едно съвсем прилично място за работа.

Арън и Буш въведоха Ричър в една от стаите за разпит в коридора, успореден на този, в който се намираха кабинетите на разследващите.

— Няма ли да използваме вашето бюро? — попита Ричър.

— Като по телевизионните сериали ли? — отвърна Арън. — Не е позволено. Вече не. Забраниха го след Единайсети септември. Прекратиха достъпа на външни лица до зоните на оперативна дейност. Можеш да получиш достъп едва след като името ти се появи в документите по случая като свидетел, който оказва съдействие на полицията. Очевидно твоето име не се е появило там. Все още. А и така се застраховаме. Още един характерен белег на времето, в което живеем. Ако се подхлъзнеш и паднеш, предпочитаме това да стане в помещение, в което има камера. Така можем да докажем, че нямаме нищо общо с нараняванията ти.

— Ясно — каза Ричър.

Влязоха вътре. Стандартно помещение, може би малко по-мрачно и потискащо заради ниските тавани и хилядите тонове бетон наоколо. Стените не бяха измазани и бетонът не бе шпаклован, но бяха боядисвани толкова пъти, че бяха станали равни и гладки. Цветът бе онова бледозелено, което бе предпочитано от интериорните дизайнери на правителствените сгради. Енергоспестяващите крушки също не допринасяха за по-приветливия вид на това място. На срещуположната стена бе окачено голямо огледало. То несъмнено играеше ролята на прозорец, който позволяваше на наблюдателите в съседното помещение да следят какво се случва в стаята за разпити.

Ричър седна с лице към огледалото, на мястото, предназначено за престъпника, докато Арън и Буш се настаниха срещу него, въоръжени с химикалки и листове хартия. Преди да започнат, Арън предупреди Ричър, че колегите му правят и аудио-, и видеозапис. После го помоли за пълното му име, датата на раждане и социалноосигурителния номер, които Ричър му съобщи. Защо не? После Арън го попита за адреса му, което предизвика сериозен дебат.

— Нямам постоянен адрес — отвърна Ричър.

— Какво означава това? — учуди се Арън.

— Това, което казах. Че нямам постоянен адрес.

— Никъде ли не живееш?

— Живея на много места. За по една вечер.

— Като в каравана?

— Нямам каравана — обясни Ричър.

— С други думи, ти си бездомник — заключи Арън.

— Но доброволно съм станал такъв.

— Какво означава това?

— Пътувам от място на място. Прекарвам един ден тук, един ден там.

— Защо?

— Защото ми харесва.

— Пътуваш като турист?

— Предполагам.

— Къде е багажът ти?

— Нямам багаж.

— Нямаш багаж?

— Прочетох една книга, на която попаднах на летището. В нея се казваше, че трябва да се отървем от всичко, което не ни носи радост.

— И си изхвърлил всичките си вещи?

— По това време вече нямах никакви вещи. Стигнах до същия извод години преди това.

Арън се поколеба и впери поглед в празните листове пред себе си.

— Каква е най-подходящата дума в твоя случай? Скитник?

— Пътник. Странник. Митар…

— Заради някаква диагноза ли те освободиха от армията?

— Това ще се отрази ли на надеждността ми като свидетел?

— Казах ти, то е като определяне на кредитния рейтинг. Липсата на постоянен адрес е лошо нещо. Посттравматичният стрес е още по-лошо. Адвокатът на обвиняемия може да оспори показанията ти на тази база. Това ще намали надеждността ти с един-два пункта.

— Служих в Сто и десета специална част — отвърна Ричър. — И не се плаша от стрес. Стресът се плаши от мен.

— Какво представлява Сто и десета специална част?

— Елитно подразделение.

— Откога си цивилен?

— По-дълго, отколкото ми се иска.

— Добре — каза Арън, — но трябва да разбереш, че не зависи от мен. Много е просто. Всичко опира до статистически вероятности. Става въпрос за компютърни програми, които разиграват съдебни процеси. Специален софтуер. Десетки хиляди варианти. Определяне на тенденции. Прогнозиране на най-вероятния резултат. Няколко точки в едната или другата посока могат да се окажат решаващи. Липсата на постоянен адрес е сама по себе си достатъчно сериозен минус, без към него да се прибавят и други.

— Това е положението. Приемете го или не — отвърна Ричър.

И те го приеха, както бе очаквал Ричър. Полицаите винаги предпочитаха да се подсигурят с улики, показания и прочие. Това не означаваше, че впоследствие ще използват всичко, с което разполагат. Голяма част от работата им отиваше на вятъра дори когато успяваха да разкрият случая и да осъдят извършителя. Затова им разказа какво бе видял, внимателно, подробно, от началото до края, без да пропуска абсолютно нищо. Накрая тримата стигнаха единодушно до извода, че това е всичко. Арън изпрати Буш да разпечата стенограма на аудиозаписа, която Ричър трябваше да подпише.

— Благодаря още веднъж — каза Арън, когато Буш излезе от стаята.

— Няма защо — отвърна Ричър. — А сега ми кажи какво привлече интереса ви? Защо бяхте там?

— Сам видя. Всичко се случи пред очите ни.

— Това ми се струва особено интересно. Помисли само, какви са шансовете? Полицай Буш паркира на мястото, означено с „Де-две“. А това означава, че е номер две сред вас. Той обаче шофираше колата, а сега го изпращаш да ти носи разни работи. Което означава, че ти си номер едно. Какъв е шансът двамата най-високопоставени служители в най-елитния отдел на полицейското управление да се шляят безгрижно, когато на двайсет метра от тях обират момиче?

— Съвпадение — предположи Арън.

— Мисля, че сте го следили — възрази Ричър.

— И защо мислиш така?

— Защото изобщо не ви интересуваше какво ще се случи с нея след това. Вероятно защото добре сте знаели коя е. И знаете, че ще дойде сама и ще даде показания. Или знаете къде да я намерите. Защото я изнудвате. Или е двоен агент. А може да е ваша служителка, която работи под прикритие. Във всеки случай, очаквате сама да се погрижи за себе си. Не се интересувате от нея, интересувате се от чантата. Тя стана жертва на обир, но вие насочихте вниманието си към чантата, а не към нея. Възможно е чантата наистина да е по-важна, макар да не разбирам причината. На мен ми се стори празна.

— Забърка страшна конспирация — отбеляза Арън.

— Ти го каза — отвърна Ричър. — Благодарихте ми за помощта. За каква помощ става въпрос? За спонтанна реакция, отнела част от секундата? Не ми се струва логично да се изразиш по този начин. По-скоро би казал нещо от рода на: „Уха, страхотно беше!“. Или нещо от сорта. А може би да повдигнеш вежди. За да разчупиш леда или да установиш връзка помежду ни. След което да си побъбрим приятелски. Ти обаче ми благодари доста официално. Каза: „Много ви благодаря, че ни помагате с това“.

— Опитвах се да бъда вежлив — отвърна Арън.

— Подобна проява на вежливост изисква по-продължително обмисляне — отвърна Ричър. — А и каза: с това. Всичко стана за секунда. Но за да характеризираш случилото се като това, е необходима повече от секунда. Нужна е предварителна информация. Освен това използва сегашно време. Точните ти думи бяха: благодаря, че ни помагате. Което предполага по-продължителен процес. Началото му е поставено, преди онова хлапе да грабне чантата, и ще продължи, след като то вече бе заловено. И накрая, използва множествено число. Каза: „благодаря, че ни помагате“. На теб и на Буш. Захванали сте се с нещо, което току-що е излязло от релсите, но само временно и без да нанесе сериозни щети. Такъв вид помощ предполагаха думите ти. Очевидно бе, че изпитваш огромно облекчение. Вероятно нещата щяха да се объркат, ако хлапето бе успяло да избяга. Затова каза: „много благодаря“. Прозвуча твърде прочувствено за тривиална кражба на чанта. Явно отдавате голямо значение на случая.

— Просто проявих любезност.

— Мисля, че свидетелските ми показания са предназначени най-вече за началника на полицията или някоя важна клечка в кметството. За да им покажете, че случилото се не е по ваша вина. За да им покажете, че дори операцията да се е озовала на ръба на провала, вие двамата нямате нищо общо. Затова се нуждаете от случаен свидетел. Който и да е той. В противен случай ще трябва сами да пишете показания. Ти и Буш. А вие си пазите гърбовете.

— Просто се разхождахме.

— Дори не се спогледахте. Или замислихте. Веднага хукнахте след чантата. Мислили сте за нея цял ден. Или цяла седмица.

Арън не отговори. Всъщност не получи възможност да каже каквото и да било, тъй като в същия миг вратата се отвори и някакъв непознат надникна в стаята. Даде знак на Арън да излезе навън, за да му каже нещо. Полицаят излезе и вратата се затвори зад гърба му. Преди още Ричър да си зададе въпроса дали вратата е заключена или не, тя се отвори отново и на прага се появи Арън, който каза:

— Вземането на показания ще продължи с други разследващи.

Вратата се затвори.

И се отвори.

Онзи, който бе надзърнал преди малко, влезе пръв. Последван от друг полицай, който приличаше на него. Двамата бяха типични жители на Нова Англия, оживели сякаш от някоя стара черно-бяла фотография. Продукт на множество поколения упорит труд и сурово себеотрицание. И двамата бяха високи, слаби, жилави, целите възли и сухожилия. Носеха памучни панталони и карирани ризи под сините спортни сака. Бяха подстригани съвсем късо, по войнишки. Не робуваха на мода и стил, а залагаха на удобство и функционалност. Представиха се като служители на Агенцията за борба с наркотиците в Мейн. Щатското поделение на федералната структура. Заявиха, че разследванията на щатските власти имат приоритет пред разследванията на местната полиция. С това обясниха намесата си в процеса по вземане на показания. Искали да зададат въпроси относно онова, което Ричър е видял.

Настаниха се в столовете, които Арън и Буш бяха освободили току-що. Мъжът, който седна вляво, се представи като Кук, а другият като Дилейни. Явно той бе старшият в екипа им. И той поведе разговора. Отново попита Ричър какво точно е видял. И го увери, че не се интересува от нищо друго. Че нямало от какво да се тревожи.

В един момент обаче заяви:

— Трябва да изясним един момент. Мисля, че колегите от местното управление не са му обърнали нужното внимание. Пренебрегнали са го, така да се каже. Може би напълно разбираемо…

— Какво са пренебрегнали? — попита Ричър.

— Какви точно бяха намеренията ви, когато съборихте онова хлапе?

— Сериозно ли?

— Да, обяснете ни с ваши собствени думи.

— С колко думи?

— С колкото са ви необходими.

— Помагах на полицията.

— И нищо повече?

— Пред очите ми бе извършено престъпление. Извършителят хукна право към мен. Бягаше по-бързо от преследвачите. Нямах никакво съмнение във вината му. Затова го спрях. При това без да пострада сериозно.

— Как разбрахте, че двамата мъже са полицаи?

— От пръв поглед. Прав ли се оказах или не?

Дилейни замълча, после каза:

— Опишете ни какво видяхте.

— Сигурен съм, че сте слушали разговора ми с местните служители на реда.

— Така е — призна Дилейни. — А също и онова, което казахте на полицай Арън, след като полицай Буш излезе от стаята. Явно сте видели повече неща, отколкото сте изложили в свидетелските си показания. Споменахте нещо за дългосрочна операция.

— Това бяха спекулации, разсъждения, които не са подкрепени от факти. Те нямат място в свидетелските показания.

— Както моралните и етични принципи.

— Предполагам.

— И вие следвате своите принципи, господин Ричър?

— Доколкото мога.

— Сега обаче пред вас се открива възможност да разсъждавате на воля. Дадохте вече показания. Можете да разсъждавате колкото си искате. Какво видяхте?

— Защо ме питате?

— Може да имаме проблем. А вие да ни помогнете да го решим.

— Как мога да ви помогна?

— Били сте военен полицай. Знаете как стават тези неща. Интересува ни цялостната картина. Какво видяхте?

— Предполагам, че Арън и Буш са следили момичето с чантата — отговори Ричър. — Вероятно са провеждали операция по наблюдение. Наблюдение на чантата най-вече. Защото, когато хлапето я грабна, те не обърнаха никакво внимание на момичето. Предполагам, че момичето е трябвало да я предаде на неизвестно лице. На по-късен етап. На друго място. Доставка или плащане. Вероятно за Арън и Буш е било важно да проследят размяната със собствените си очи. Възможно е това неизвестно лице да е било последната брънка във веригата. Затова наблюдението се е осъществявало от двамата най-добри служители в местното управление. Но това няма значение. Важното е, че планът им се провали заради една случайност, появила се в лицето на дребен крадец на дамски чанти. Лош късмет, нищо повече. Случва се и на най-добрите. Но това не е фатално. Утре могат да продължат с наблюдението.

Дилейни поклати глава.

— Не е сигурно. Имаме си работа с хора, които, пропуснеш ли уговорена среща, мигом те отписват. За тях вече не съществуваш.

— Тогава съжалявам — каза Ричър. — Случват се такива неща. Най-доброто решение е да го преодолеят и да продължат напред.

— Лесно ви е да го кажете.

— Това не ме засяга по никакъв начин — отвърна Ричър. — Аз съм случаен минувач.

— Трябва да изясним и този момент. Как можем да се свържем с вас в случай на необходимост? Носите ли мобилен телефон?

— Не.

— А хората как се свързват с вас?

— Не се свързват.

— Дори приятелите и роднините?

— Нямам семейство.

— А приятели?

— Не и такива, които да ми звънят по телефона през пет минути.

— И кой знае къде се намирате?

— Аз — отвърна Ричър. — Това е достатъчно.

— Сигурен ли сте?

— Досега не се е налагало някой да ме спасява.

Дилейни кимна.

— Да се върнем на онова, което сте видели.

— На коя част по-точно?

— На целия инцидент. Възможно ли е да има друго обяснение?

— Всичко е възможно — каза Ричър.

— И какво по-точно е възможно?

— Навремето получавах заплата, за да разсъждавам върху подобни казуси.

— Можем ли да ви платим с чаша кафе?

— Става — съгласи се Ричър. — Черно, без захар.

Кук отиде за кафе и когато се върна, Ричър отпи от чашата си и каза:

— Благодаря. Все пак ми се струва, че всичко стана случайно.

— Използвайте въображението си — подкани го Дилейни.

— Използвайте вашето — отвърна Ричър.

— Добре. Да предположим, че Арън и Буш не са знаели отговорите на въпроси като къде, кога, кой или защо, но все пак са очаквали да проследят предаването на чантата.

— Да предположим — съгласи се Ричър.

— Възможно е да са видели тъкмо това. Само че то се е случило малко по-рано от очакваното.

— Всичко е възможно — повтори Ричър.

— Трябва да предположим, че лошите са взели всички мерки предаването на чантата да стане тайно. Възможно е дори да са планирали други срещи с цел отклоняване на вниманието или дори кражба на чантата. Така ще ни изненадат, ще внесат фактора непредвидимост. А това е най-добрият начин да неутрализират наблюдението. Нищо чудно дори да са разиграли инцидента предварително. Според вас момичето е отстъпило чантата твърде лесно. Паднало е по задник, след което е скочило и е избягало.

Ричър кимна.

— Според вашата логика хлапето с черния суичър е трябвало да внесе фактора изненада. То всъщност е трябвало да получи чантата.

Дилейни кимна.

— А ние го пипнахме, което означава, че операцията е преминала изключително успешно.

— Лесно ви е да го кажете. И много удобно.

Дилейни не отговори.

— Къде е хлапето сега? — попита Ричър.

Дилейни посочи вратата.

— През две стаи от тук. Скоро ще го отведем в Бангор.

— Започна ли да говори?

— Още не. Въобразява си, че е храбър малък войник.

— Освен ако не е никакъв войник.

— Убедени сме, че е именно такъв. Както и че ще проговори, когато осъзнае в пълна степен ситуацията, в която се е озовал.

— Имате още един сериозен проблем — продължи Ричър.

— Какъв?

— Чантата ми се стори празна. За каква доставка или плащане може да става въпрос в такъв случай? Празната чанта няма да ви осигури осъдителни присъди за замесените.

— Чантата не беше празна — възрази Дилейни. — Поне първоначално.

— И какво имаше в нея?

— Ще стигнем и до това. Но преди това ще трябва да се върнем към самото начало. За да бъдем напълно сигурни. Тоест към вашите намерения.

— Помагах на полицията.

— Така ли?

— Притеснявате се да не би адвокатите на хлапето да ви подведат под отговорност? Цивилен, който подпомага действията на полицията, се ползва със същия имунитет, с който разполагат и служителите на закона. Освен това хлапето не пострада. Едно-две охлузвания може би. Или ожулено коляно. Това не е проблем, освен ако съдиите тук не се различават от колегите си в останалата част от страната.

— Не се оплакваме от съдиите. Особено когато разбират контекста.

— Че какъв друг контекст може да има? Станах свидетел на престъпление. Забелязах очевидното желание на служители от местното полицейско управление да задържат извършителя. Подпомогнах усилията им. Да не би да имате проблем с това?

— Ще ни извините ли за момент? — отвърна Дилейни.

Ричър не отговори. Кук и Дилейни станаха, заобиколиха масата и излязоха. Вратата се затвори след тях. Този път Ричър не се съмняваше, че е заключена. Погледна в огледалото. Не видя нищо освен собственото си отражение, сиво, примесено със зелени нюанси.

Десет минути от времето ви. Нищо повече.

Нищо не се случи. Поне в първите три минути. После Кук и Дилейни се върнаха. Седнаха отново. Кук отляво, Дилейни отдясно.

— Твърдите, че сте оказвали помощ на представители на органите на реда — каза Дилейни.

— Точно така — отвърна Ричър.

— Искате ли да промените показанията си?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— А вие?

— Не — отвърна Дилейни.

— Защо?

— Защото мисля, че истината е съвсем различна.

— Така ли?

— Смятаме, че намеренията ви са били да вземете чантата от хлапето. Както то я е взело от момичето. Смятаме, че вие сте били вторият елемент на изненада и непредвидимост.

— Чантата падна на земята.

— Разполагаме със свидетели, които твърдят, че сте се навели да я вземете.

— Размислих. И я оставих на земята. Арън я взе.

Дилейни кимна.

— Тогава вече е била празна.

— Искате ли да преровите джобовете ми?

— Смятаме, че сте извадили съдържанието на чантата и сте го предали на някого в тълпата.

— Какво?

— Ако вие сте били вторият елемент на непредвидимост, защо да няма и трети?

— Глупости! — възкликна Ричър.

— Джак Ричър — каза Дилейни, — вие сте арестуван за участие в престъпна организация, занимаваща се с рекет. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, преди да продължим с разпита. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен защитник за сметка на данъкоплатците.

 

 

В стаята влязоха четирима местни полицаи, трима с извадени пистолети, а четвъртият с пушка, която държеше пред гърдите си. Кук и Дилейни, които седяха от другата страна на масата, просто разтвориха саката си, за да покажат пистолетите „Глок“ в презраменните си кобури. Ричър не помръдна. Шестима срещу един. Прекалено много. Шансовете не бяха на негова страна. Не биваше да забравя и напрегнатата атмосфера, пръстите на спусъците, напълно неизвестното ниво на професионално обучение и опит.

В подобни ситуации човек лесно може да направи грешка.

Ричър остана неподвижен.

— Искам служебен защитник — заяви той.

След което не изрече нито дума повече.

Извиха ръцете му зад гърба, сложиха му белезници и го поведоха по коридора. След кратко лъкатушене се озоваха пред заключена стоманена врата с бетонна рамка. Отвъд нея започваше арестът на полицейското управление, миниатюрно затворническо отделение с три празни килии в далечния край на тесния коридор. Едно от местните ченгета прибра пистолета в кобура си, мина зад Ричър и свали белезниците му. Той предаде паспорта, дебитната си карта, четката си за зъби, седемдесет долара в банкноти и седемдесет и пет цента на монети от по двайсет и пет, както и връзките на обувките си. В замяна на това получи побутване по гърба и се озова в първата килия. Вратата се затвори зад гърба му и ключалката изтрака тежко като каменарски чук върху стоманен клин. Ченгетата го изгледаха в продължение на секунда-две, като посетители в зоопарка, после се обърнаха един след друг, минаха покрай гишето, където регистрираха задържаните, и излязоха. Ричър чу как стоманената врата се затваря след последния полицай. А след това я заключиха.

Той зачака. Умееше да чака. Притежаваше нужното търпение. Не бързаше за никъде. Разполагаше с цялото време на света. Седна на леглото, което бе от лят бетон, също като малкото бюро и стола пред него. Върху стола имаше кръгла възглавничка, направена от същата покрита с винил пяна, както матракът върху леглото. Тоалетната бе от стомана, а капакът й бе вдлъбнат и можеше да служи за умивалник. Имаше само студена вода. Приличаше на най-гадната стая в най-гадния мотел в света, в която някой първо бе махнал всичко излишно, а после бе смалил габаритите й до едва поносимия минимум. Тук архитектите бяха използвали повече бетон, отколкото другаде. Сякаш затворниците, решили да избягат, можеха да приложат повече мощ от атомните бомби.

 

 

Ричър не губеше представа за времето, а отброяваше минутите наум. Изминаха два часа, започна третият, когато най-младият униформен полицай от местното управление дойде, за да провери как е. Надникна през решетките и попита:

— Как си?

— Добре — отговори Ричър. — Малко съм гладен. Минава обед.

— Имаме проблем в това отношение.

— Да не би главният готвач да се е разболял?

— Нямаме готвач. Поръчваме храната отвън. Има едно заведение на съседната пряка. Дневният лимит за обяд е четири долара. Но той се отнася за задържаните от местното управление. А ти си щатски затворник. Нямаме представа каква е разкладката при тях.

— Надявам се да е повече.

— Възможно е, но трябва да бъдем сигурни. В противен случай няма да ни признаят разходите.

— Дилейни няма ли представа? Или Кук?

— Тръгнаха си. Отведоха другия заподозрян в Бангор.

— Колко пари отделяте за вечеря?

— Шест и петдесет.

— А за закуска?

— Няма да си тук за закуска. Арестуван си от щатската полиция. Ще дойдат да те вземат още тази вечер.

Час по-късно младият полицай се върна със сандвич със сирене на грил и кока-кола в пластмасова чаша. Три долара и нещо. Полицай Арън бил казал, че ако щатът плати по-малко, той лично ще покрие разликата.

— Благодари му от мое име — каза Ричър. — И го предупреди да внимава. Услуга за услуга.

— За какво да внимава?

— Какво говори и какво прави.

— Какво означава това?

— Или ще разбере, или няма да разбере.

— Искаш да кажеш, че не си го направил?

Ричър се усмихна.

— Не се съмнявам, че си го чувал и преди.

Ченгето кимна.

— Всички все това повтарят. Никой никога не си признава. Не очакваме друго.

Полицаят си тръгна, а Ричър изяде сандвича си и продължи да чака.

 

 

Изминаха два часа, преди младото ченге да се върне за трети път и да заяви:

— Дойде служебният адвокат. В момента обсъжда случая с щатската полиция. Колегите още са в Бангор. Веднага след това ще дойде при теб.

— Как ти се стори? — попита Ричър.

— Тя е свястна. Преди време откраднаха колата ми и тя ми помогна да уредя въпроса със застрахователната компания. Беше в класа на сестра ми в гимназията.

— На колко години е сестра ти?

— С три години е по-голяма от мен.

— А ти на колко си?

— На двайсет и четири.

— Получи ли си парите за колата?

— Част от тях.

Младият полицай излезе в коридора и седна на бюрото, предназначено за охраната. Явно за да създаде у адвокатката впечатление, че тук се спазват всички необходими правила по отношение на задържаните. Ричър не помръдна от леглото и продължи да чака.

 

 

Трийсет минути по-късно се появи адвокатката. Поздрави ченгето в коридора съвсем приятелски, както човек постъпва със съучениците на по-малкия си брат или сестра. После каза още нещо, тихо и делово. Явно беше свързано с поверителното естество на разговорите между адвокат и обвиняем. Полицаят стана и напусна помещението. Затвори стоманената врата плътно след себе си. Арестът потъна в тишина. Адвокатката хвърли поглед към Ричър през решетките. Като посетител в зоопарка. Може би пред клетката на горилата. Жената беше средна на ръст и на тегло. Беше облечена в черен костюм с пола. Имаше къса кафява коса с по-светли кичури, кафяви очи и кръгло лице с леко извити надолу устни. Като усмивка, но в обратна посока. Сякаш животът й е бил изпълнен с разочарования. Носеше кожена чанта, прекалено издута, за да затвори ципа й. Върху папките в нея лежеше жълт бележник, изпъстрен с бележки.

Жената остави чантата на земята и измъкна стола иззад бюрото. Постави го пред клетката на Ричър и седна на него. Настани се удобно с плътно долепени колене и опря токчета на напречната пръчка на стола. Ситуацията приличаше на обикновена делова среща между адвокат и клиент, седнали от двете страни на бюрото или масата, с тази разлика, че в случая нямаше нито бюро, нито маса. Само стена от дебели стоманени пръчки, разположени доста нагъсто.

— Аз съм Кейти Кларк — представи се тя.

Ричър не каза нито дума.

— Съжалявам, че се забавих — продължи жената. — Трябваше да изповядаме една сделка.

— И с недвижими имоти ли се занимаваш? — попита Ричър.

— През по-голямата част от времето.

— Колко наказателни случая си поемала?

— Един-два.

— Има голяма процентна разлика между един и два. Колко точно?

— Един.

— Спечели ли го?

— Не.

Ричър замълча.

— Не можеш да избираш кой адвокат ще ти се падне. Такива са правилата. Има списък. Днес аз бях на първо място. Като на опашката за таксита пред летището.

— Защо не разговаряме в някоя конферентна зала?

Тя не отговори. Ричър остана с впечатлението, че решетките й допадат. Че харесва да я разделят от обвиняемия. Сякаш те я караха да се чувства в безопасност.

— Мислиш ли, че съм виновен?

— Няма значение какво мисля. Има значение какво правя.

— А то е?

— Да поговорим — каза Кларк. — Трябва да ми обясниш защо си бил там.

— Все някъде трябва да бъда. Полицаите трябва да обяснят защо съм решил да им предам предполагаемия си съучастник. Нали аз го залових и го предадох в ръцете им.

— Смятат, че си действал непохватно. Целта ти е била да вземеш чантата, но си го съборил погрешка. Според тях той е трябвало да продължи да тича и да избяга.

— Защо местни ченгета участваха в операция на щатската полиция?

— От бюджетни съображения — отвърна тя. — А и за да си поделят лаврите. Така всички са доволни.

— Не съм докосвал чантата — продължи Ричър.

— Разполагат с четирима свидетели, които твърдят, че си се навел.

Ричър замълча.

— Защо беше там? — попита адвокатката.

— На мястото имаше още поне трийсет души. Защо те са били там?

— Според показанията на свидетелите момчето е тичало право към тебе. А не към тях.

— Не беше така. Аз се изпречих на пътя му.

— Именно.

— Мислиш, че съм виновен.

— Няма значение какво мисля — повтори Кларк.

— Какво е имало в чантата според тях?

— Все още не казват.

— Това законно ли е? Не би ли трябвало да знам в какво ме обвиняват?

— Законно е, но само за момента.

— Така ли? Трябва да науча повече.

— Ако искаш друг адвокат, ще трябва да си платиш за услугите му.

— Хлапето със суичъра започна ли да говори?

— Твърди, че става въпрос за най-обикновен грабеж. Решило, че момичето използва чантата като портмоне. Надявало се да отмъкне парите и кредитните й карти. Може би дори и мобилния й телефон. Според полицията това е предварително подготвена версия в случай на провал.

— А защо според тях аз също не хукнах нанякъде? Защо останах на място?

— Поради същата причина — обясни Кларк. — Предварително подготвена легенда. Измислена история. В случай че нещо се обърка. Видял си, че залавят твоя човек, и си минал към план Б. Все едно той е крадец, а ти честен гражданин, който помага на полицията. Той ще получи ниска присъда, а ти — потупване по рамото. Полицията е очаквала да подготвите резервен вариант. Очевидно става въпрос за важна сделка.

Ричър кимна.

— Колко важна според теб? — попита той.

— Разследването се ползва с приоритет. Очевидно е започнало отдавна.

— И е погълнало сериозна сума?

— Предполагам.

— В момент, когато всички говорят за бюджетни съкращения.

— Бюджетът винаги е проблем.

— А също и егото, репутацията, отчетите за разкриваемост… Постави се на мястото на Дилейни и Кук. Опитай се да разсъждаваш като тях. Продължително разследване, погълнало доста пари, се проваля поради някаква случайност. Връщат се в изходна позиция. А може би ситуацията е още по-лоша. Няма връщане назад. Много хора ще се изложат. Какво правят хората, когато се озоват в това положение?

— Нямам представа.

— Следват човешката природа — обясни Ричър. — Първо крещят, ругаят, удрят по стената. После се задейства инстинктът им за оцеляване. Търсят начин да си покрият задника. Търсят начин да изкарат операцията успешна. Агент Дилейни каза именно това. Смятали са, че хлапето е част от някаква престъпна схема. Чули са разговора ми с Арън. Решили са, че съм скитник, както се изрази Арън. И тогава им е хрумнала по-добра идея. Да направят двоен удар. Така могат да заявят, че са окошарили двама типове, с което са разбили цялата престъпна мрежа. В резултат на което началството ще ги потупа по рамото и ще им връчи благодарствени писма.

— Искаш да кажеш, че целият случай е изфабрикуван.

— Не се съмнявам в това.

— Доста сериозно обвинение, което не е подкрепено с никакви доказателства.

— Провериха ме два пъти. За да са сигурни. Увериха се, че не нося мобилен телефон. Увериха се, че никой не знае къде съм. Увериха се, че съм идеалната жертва.

— Съгласил си се с теорията им, че хлапето е нещо повече от обикновен крадец.

— Приех я само като хипотетична възможност — отвърна Ричър. — При това без особен ентусиазъм. Като част от разговор между професионалисти. Направиха ми комплимент. Заявиха, че знаят как стават тези неща. Реших да не споря с тях. Видях, че си измислят разни глупости, за да си покрият задниците, и проявих любезност.

— Казал си, че е възможно.

— Защо ще го казвам, ако съм замесен?

— Предполагат, че става въпрос за двоен блъф.

— Не съм толкова умен — възрази Ричър.

— Те не смятат така. Служил си в елитна част на Военната полиция.

— Което не ме ли поставя на тяхна страна?

Адвокатката замълча. Не каза нито дума, но помръдна неловко на стола. Чувства се неудобно, помисли си Ричър. Не проявява съчувствие, а недоверие. Може би дори отвращение. Няма търпение да се махне от тук. Такава е човешката природа. Ричър отлично знаеше какво си мисли тази жена.

— Прослушай записа и обърни внимание на времето — продължи Ричър. — Чуха ме да казвам, че нямам постоянен адрес, и колелцата в главите им се завъртяха. Веднага след това щатските полицаи се намесиха и поеха разпита в свои ръце. По едно време излязоха заедно. Само за една минута. За да поговорят насаме. Трябваше да обсъдят дали това, с което разполагат, е достатъчно. Дали ще се получи. Решиха да действат. Върнаха се и ме арестуваха.

— Не мога да изложа подобна теза пред съда.

— А какво можеш да изложиш?

— Нищо — отвърна адвокатката. — В най-добрия случай мога да заявя, че се признаваш за виновен.

— Сериозно ли?

— Напълно. Ще те обвинят в извършването на много сериозно престъпление. Ще изложат пред съда убедителна теория, която ще подкрепят със свидетелските показания на обикновени граждани на Мейн, които в преносен или дори в буквален смисъл са приятели и съседи на съдебните заседатели. Докато ти си непознат, чийто начин на живот е напълно неразбираем за тях. Откъде си, между другото?

— Отникъде.

— Къде си роден?

— В Западен Берлин.

— Немец ли си?

— Не, баща ми беше морски пехотинец. Роден е в Ню Хампшър. А аз съм се родил, докато е служел в Западен Берлин.

— И цял живот си бил военен?

— Да.

— Това не е добре. Хората ти благодарят за службата, но дълбоко в себе си смятат, че си получил някаква травма и не си с всичкия си. Вероятността да те осъдят е значителна и ако това се случи, ще получиш ефективна присъда. По-добре да се признаеш за виновен и да получиш по-малък срок. Ще спестиш на съда доста време и пари. Това има значение. Може да означава разлика между пет и двайсет години. Не бих изпълнила дълга си на твой адвокат, ако не ти препоръчам да приемеш подобна сделка.

— Препоръчваш ми да лежа пет години за престъпление, което не съм извършил?

— Всички твърдят, че са невинни. Съдебните заседатели го знаят много добре.

— А адвокатите?

— Клиентите непрекъснато лъжат.

Ричър замълча.

— Възнамеряват да те прехвърлят в Уорън още тази вечер.

— Какво има в Уорън?

— Щатски затвор.

— Страхотно!

— Депозирах молба да те оставят тук още ден-два. По-удобно е за мен.

— И?

— Отказаха.

Ричър замълча.

Адвокатката продължи:

— Ще те върнат утре сутринта, за да се явиш пред съда. Той се помещава в тази сграда.

— Следователно ще пътувам до Уорън и обратно в рамките на по-малко от дванайсет часа? Не ми се струва оправдано. Би трябвало да остана тук.

— Попаднал си вече в системата. Така работи тя. Оттук нататък нищо няма да ти се струва логично, но трябва да свикнеш. Ще обсъдим показанията ти утре сутринта. Настойчиво те съветвам да помислиш върху възможността да се признаеш за виновен.

— Ами освобождаване под гаранция?

— Колко можеш да платиш?

— Седемдесет долара и малко отгоре.

— Съдът ще сметне подобно предложение за обида — отвърна Кларк. — По-добре изобщо да не пледираме за освобождаване под гаранция.

С тези думи тя стана от стола, взе издутата си чанта и излезе. Ричър чу стоманената врата да се затваря зад гърба й. Арестът отново потъна в тишина.

Десет минути от времето ви. Нищо повече.

 

 

Измина още час, преди младият полицай да се върне отново. Той заяви, че щатските власти отпускат същите шест долара и петдесет цента, които предвижда да похарчи и местната полиция. С тази сума Ричър можел да си поръча почти всичко от менюто. После изрецитира обширен списък с опции. Ричър се замисли за момент. Пай с пилешко. Или паста. А може би яйчена салата. Зачуди се на глас. Ченгето му препоръча пая и добави, че е много добър. Ричър реши да му се довери. Плюс кафе, разбира се. Много кафе, уточни Ричър, цял термос — голям при това, — за да го запази топло. С порцеланова чашка и чинийка. Без захар, без сметана. Полицаят си записа поръчката му върху лист хартия с помощта на молив с размерите на угарка.

— Как ви се стори адвокатката? — попита той.

— Симпатична жена — отвърна Ричър. — И умна. Смята, че всичко това е недоразумение. Предполага, че от време на време щатската полиция проявява излишно усърдие. За разлика от вас, местните полицаи, които притежавате повече здрав разум.

Младото ченге кимна.

— Да, предполагам, че понякога се случват такива неща.

— Обеща да изляза утре. Най-вероятно. Но ме посъветва да кротувам и да се доверя на системата.

— Обикновено това е най-правилната линия на поведение — съгласи се полицаят, прибра листчето в джоба на униформената си риза и излезе.

Ричър не помръдна от леглото. Зачака. Усещаше, че сградата на полицейското управление е по-тиха от обичайното, тъй като служителите от дневната смяна се прибираха по домовете си, а на тяхно място идваха колегите им от нощната. А тя бе по-малобройна. Въпрос на бюджет. Все пак ставаше въпрос за беден окръг в слабо населен район на щата. Не след дълго младото ченге се върна с храната. Явно това бе последната му задача за деня. Носеше поднос с порцеланова чиния с метален похлупак, бяла пластмасова кана, издута като войнишка манерка, чаша за кафе с чинийката отгоре, нож и вилица, увити в хартиена салфетка.

Най-важна бе пластмасовата кана. Тя играеше ключова роля. Беше прекалено голяма, за да мине през хоризонталния отвор в решетките. Хлапето не можеше да я сложи да легне настрани върху подноса, защото кафето щеше да се разлее върху пая. И не можеше да я пъхне изправена между решетките, защото те бяха разположени прекалено нагъсто за тумбестия й силует.

Полицаят спря. Не знаеше как да постъпи.

Беше двайсет и четири годишен. Новобранец. Виждаше в Ричър само един спокоен възрастен човек, който не помръдва от леглото си. Изглежда спокоен и отпуснат. Не повишава тон, не крещи. Не се оплаква. Не изпада в лошо настроение.

Доверява се на системата.

Такъв човек не представлява опасност.

Затова полицаят реши да балансира таблата на върховете на пръстите на едната си ръка, както правят сервитьорите. А с другата да откачи ключовете от колана си. После да отключи вратата и да я отвори с крак. Кобурът му бе празен. В него нямаше пистолет. Това е стандартна практика, наложила се по целия свят. Никой полицай не влиза в ареста въоръжен. Да се появи там със заредено оръжие означава сам да си търси белята. Ченгето щеше да влезе в килията. Да окачи обратно ключовете на колана си и да хване подноса с две ръце. Да се извърне и да тръгне към бетонното бюро.

А местоположението на въпросното бюро криеше различни възможности.

Ричър зачака.

Но не се получи.

Хлапето може да бе новобранец. Може да бе позволило да му откраднат колата, но не бе чак толкова глупаво. Остави таблата на пода пред килията, само временно, взе каната, чашката и чинийката и ги нареди отвъд, после вдигна таблата и я плъзна през отвора. Ричър я пое. Допиеше ли му се кафе, трябваше да протегне ръце през решетките и да си налее отвън. Чашата щеше да мине между железните пръчки. Вероятно без чинийката, но в края на краищата не се намираше в „Риц“.

— Заповядай — каза хлапето.

Да, определено не беше глупаво.

— Благодаря — отвърна Ричър. — Оценявам жеста.

— Приятна вечеря.

В интерес на истината паят беше ужасен, а кафето слабо.

 

 

Час по-късно се появи друг униформен полицай, за да вземе подноса и празните съдове.

Нощната смяна.

— Трябва да се видя с разследващ полицай Арън — каза Ричър.

— Не е на работа — отвърна новият униформен. — Прибра се вече.

— Повикайте го. Веднага. Много е важно.

Полицаят не отговори.

— Ако разбере, че съм ви помолил да му позвъните, но не сте го направили, ще се ядоса и ще ви срита задника — продължи Ричър. — Или ще ви вземе значката. Чух, че управлението има проблеми с бюджета. Съветът ми е да не давате поводи на шефовете.

— За какво става въпрос?

— Нещо важно.

— Ще си признаете?

— Възможно е.

— Вие сте задържан от щатската полиция. Ние сме от местните. Не ни пука какво сте направили.

— Въпреки това му се обадете.

Униформеният не отговори. Отнесе подноса и затвори стоманената врата, без да каже нито дума.

 

 

Явно полицаят все пак беше позвънил където трябва, защото Арън пристигна след час и половина. Беше късно вечерта. Арън бе облечен в същия костюм. Не изглеждаше нито нетърпелив, нито ядосан. По-скоро спокоен. Е, може би малко любопитен. Надзърна през решетките и попита:

— Какво искаш?

— Да поговорим за случая — отвърна Ричър.

— Той попада под юрисдикцията на щатските власти.

— Не и ако става въпрос за най-обикновена кражба на чанта.

— Но зад нея се крие нещо повече.

— Вярваш ли в това?

— Намирам го за изкусен начин да надхитриш евентуални преследвачи.

— Какво ще кажеш за ролята ми като брънка от плана?

— Добра идея.

— Чието осъществяване изисква невероятна координация. Не смяташ ли? Всеки от нас трябва да бъде на точното място в точното време.

— Може да си чакал там от часове.

— Но направил ли съм го? Какво казват свидетелите?

Арън не отговори.

— Прослушай онзи запис — посъветва го Ричър. — На който двамата с теб разговаряме. Обърни внимание на времето. На последователността. Дилейни ме нарочи заради нещо, което чу.

Арън кимна.

— Адвокатката ти вече го спомена. Взел те е за бездомник. Не ми прозвуча убедително тогава, не ми звучи убедително и сега.

— Не изпитваш ли някакви съмнения? — попита Ричър.

— Аз съм разследващ полицай. Оставям съмненията за съдебните заседатели.

— И нямаш нищо против един невинен човек да отиде в затвора?

— Оставям на съдебните заседатели да определят кой е виновен и кой не.

— Представи си, че ме оправдаят. Ще ти стане ли приятно, ако разследването ви се провали с гръм и трясък?

— Разследването не е мое, а на щатската полиция.

— Прослушай отново записа. И обърни внимание на времето — повтори Ричър.

— Не мога — отвърна Арън. — Няма запис.

— Нали каза, че има?

— Ние сме от местните. Не можем да записваме разпити, провеждани от щатската полиция. Това е извън юрисдикцията ни. В момента, в който с теб се заеха колегите, спряхме да записваме.

— Имам предвид първия разпит. Когато бяхме двамата с теб.

— Записът е прецакан. Файлът е изтрит, когато колегите са спрели да записват.

— Така ли?

— Случват се такива неща.

— И кой натисна бутона?

Арън не отговори.

— Кой беше? — настоя Ричър.

— Дилейни. Когато пое нещата от мен. Извини се. Каза, че не бил запознат с нашето оборудване.

— И ти повярва ли му?

— Защо да не му повярвам?

Ричър замълча.

— Случват се такива неща — повтори Арън.

— Смяташ ли, че е случайно? Сигурен ли си, че не са се опитвали да прикрият нещо?

Арън не отговори.

— Не си ли ставал свидетел на подобни неща?

— Какво очакваш да кажа? Той е колега.

— Аз също.

— Ти си бивш колега. Бил си полицай някога. А сега си най-обикновен човек, който минава през града ни.

— Някой ден и ти ще станеш бивш полицай. Ще ти бъде ли приятно, ако всичките години, които си прекарал на служба, изгубят своето значение?

Арън отново не отговори.

— В началото на нашия разговор ми каза, че съдебните заседатели не се доверяват особено на показанията на полицаи. Защо? Възможно ли е всички тези съдебни заседатели винаги да грешат?

Никакъв отговор.

— Не си ли спомняш за какво говорихме по време на онзи запис?

— Дори да помня, ще се озова в ситуация, в която залагам моята дума срещу тази на Дилейни. А тя не е никакво доказателство.

Ричър замълча. Арън го изгледа продължително през решетките и си тръгна.

 

 

Ричър остана да лежи на тясното легло с лакът, опрян в стената, и глава, положена върху свитата му длан. „Прослушай отново записа. И обърни внимание на времето“, бе казал той. Опита се да си припомни първия разговор с Арън. В стаята със зелените стени, която приличаше на бункер. Свидетелските показания. Началото. Име, дата на раждане, социалноосигурителен номер. После адресът. Без постоянен адрес и прочие. Представи си как Дилейни е слушал думите му. В съседното помещение със сигурност е имало колонки. „С други думи, ти си бездомник“, бе казал Арън. Дилейни го бе чул. Високо и ясно. Колко време му бе отнело, за да види възможността и да се възползва от нея?

Твърде много, помисли си Ричър.

После бяха говорили за синдрома на посттравматичен стрес и за 110-а специална част, Арън бе разсъждавал на глас дали показанията му ще помогнат, или ще навредят и накрая Ричър бе разказал каквото бе видял, внимателно, подробно, от началото до края, без да пропуска абсолютно нищо. После двамата бяха започнали да си говорят общи работи. След като Буш бе излязъл от стаята. Ричър бе направил семантичен анализ на думите на Арън. Много ви благодаря, че ни помагате с това. И прочие. Общо седем минути. Може би. Или осем. Или девет.

Или десет.

Твърде много време.

Дилейни бе реагирал на нещо друго.

На нещо, което бе чул по-късно.

 

 

Към десет часа — поне според часовника в главата на Ричър — по коридора, който водеше към стоманената врата, отекнаха тежки стъпки. Вратата се отвори и влязоха шестима души в различни униформи. На щатската полиция и службата за конвоиране. Коланите им бяха окичени с палки, флакони с лютив спрей и електрошокови пистолети. Както и с белезници за ръцете и окови и тънки метални вериги за краката. Знаеха си работата. Накараха Ричър да застане с гръб към решетките и да протегне ръце зад гърба си през отвора за храна. Надянаха му белезниците, а после оковаха и краката му, след което свързаха оковите и белезниците с верига. Едва тогава отключиха решетката. Ричър излезе със ситни стъпки. Спряха за кратко пред гишето, където регистрираха арестантите, и служителят извади вещите му от чекмеджето. Паспортът, дебитната му карта, четката за зъби, седемдесетте долара и седемдесет и петте цента, връзките за обувките му. Прибраха ги в един кафяв плик, който запечатаха. Тръгнаха по коридора — трима отпред, трима отзад. Завиха няколко пъти под ниските бетонни покриви и излязоха на паркинга. Там ги очакваше боядисан в сиво училищен автобус с решетки на прозорците, паркиран точно до онзи смачкан син джип в края на паркинга. Влязоха вътре и настаниха Ричър на последната седалка. Нямаше други пътници. Един от конвоиращите седна зад волана, останалите петима се пръснаха по предните седалки.

Пристигнаха в Уорън точно преди полунощ. Затворът се виждаше от два километра, тъй като ярките му прожектори прорязваха мъглата. Автобусът спря пред портала с включен двигател — дизел, който тракаше шумно, — прожекторите го осветиха, вратата се отвори и автобусът влезе вътре. Спря пред втора врата, изчака и след като я премина, паркира в ярко осветен двор, в непосредствена близост до желязна врата, на която пишеше: Прием на затворници. Въведоха Ричър през нея, тръгнаха по коридор, който се раздвояваше под формата на буквата Y, и продължиха по дясното разклонение. Така се озоваха пред отделението за неосъдени. Тук свалиха оковите и белезниците на Ричър, регистрираха вещите му от кафявия плик и му връчиха бял гащеризон и сини джапанки. Килията, която му отредиха, се оказа почти пълно копие на онази, която бе напуснал малко по-рано. Затвориха вратата зад гърба му и превъртяха ключа. Надзирателите излязоха и минута по-късно угасиха лампите. Цялото отделение потъна в размирен и креслив мрак.

 

 

Лампите светнаха чак в шест сутринта. Ричър чу появата на надзирателя в коридора, който започна да отключва врата след врата. Накрая се появи пред килията на Ричър. Беше трийсетинагодишен, със злобно изражение.

— Върви на закуска — нареди той.

Затворниците закусваха в просторно помещение с нисък таван, което миришеше на варена храна и дезинфектант. Ричър се нареди на опашка с дузина задържани. Хлапето с черния суичър не бе сред тях. Вероятно още беше в Бангор, предположи Ричър. Явно го бяха пратили в ареста на Агенцията за борба с наркотиците. Може би вече бе проговорило, а може би не. Редът на Ричър дойде и той получи черпак от яркожълта каша, която би могла да мине за бъркани яйца, сервирани върху нещо, което би могло да мине за хляб, и пластмасова чаша, пълна до половината с нещо, което би могло да мине за кафе. Или за вода, останала от миенето на съдовете предишната вечер. Ричър седна на една празна пейка пред една празна маса и започна да се храни. Задържаните около него бяха доста разнородна сбирщина, но всички се оглеждаха притеснено и плахо. Ричър извърши автоматична оценка на риска и установи, че няма от какво да се притеснява, освен ако кариесът не е заразен.

Когато закуската приключи, всички бяха изведени навън за задължителна половинчасова сутрешна разходка. Отделението, в което настаняваха арестуваните, бе доста по-малко от останалата част, предназначена за вече осъдените. Затова тук и дворът бе доста по-малък, горе-долу колкото баскетболно игрище. Дворът бе отделен от съседните блокове с висока телена ограда. В нея имаше врата с резе, но без ключалка. Надзирателят, който ги изведе, застана на пост пред нея. На хоризонта зад него се бе показало бледото утринно слънце.

По-голямата част от двора бе изпълнена с мъже в гащеризони в различни цветове. Сигурно бяха няколкостотин. Някои от тях бяха доста стряскащи. Един пък бе направо огромен. Сигурно бе висок над два метра и тежеше към сто и четирийсет килограма. Приличаше на карикатура на някогашните дървари от Мейн. Липсваха му само карирана вълнена поличка и двустранна брадва. Беше по-едър от Ричър, а това бе голяма рядкост от гледна точка на статистиката. Стоеше на пет-шест метра от него и гледаше през оградата. Право към Ричър. Ричър отвърна на погледа му. Нещо повече, погледна го право в очите. Мъжът пристъпи напред. Ричър продължи да го гледа. А това бе опасно, особено в затвора. Извърнеше ли поглед обаче, щеше да се натъкне на друга опасност. Останалите щяха да го приемат като проява на страх и подчинение. За Ричър бе най-добре да изясни въпросите със затворническата йерархия в самото начало. Такава бе човешката природа. Ричър знаеше как стават тези неща.

Огромният мъж пристъпи към оградата.

— Какво гледаш? — попита той.

Стандартно начало. Старо като самите затвори. От Ричър се очакваше да се стресне и да отвърне: „Нищо“. В резултат на което онзи щеше да попита: „Мен ли наричаш нищо?“. И ситуацията щеше да ескалира. Най-добре бе да избегне подобен развой на събитията.

Затова Ричър отговори:

— Тебе гледам, задник!

— Как ме нарече?

— Задник.

— Мъртъв си!

— Не още — възрази Ричър. — Последния път, като проверих, бях жив и здрав.

В този момент в срещуположния край на двора настана някаква суматоха. Впоследствие Ричър осъзна, че началото й е било поставено в нужния момент. Арестантите си бяха предали съответните кодови думи и сигнали. Чуха се ругатни и викове, започна бой. Лъчите на прожекторите от охранителните кули се насочиха право към далечния ъгъл на двора. Радиостанциите на надзирателите се включиха с пращене. Всички се втурнаха натам. Включително надзирателите. Включително надзирателят, който охраняваше вратата на малкия двор. Той й обърна гръб и изчезна в тълпата. Големият затворник направи точно обратното. Тръгна в срещуположната посока. Мина през неохраняваната врата. Влезе в малкия двор. Запъти се право към Ричър. Видът му бе доста страховит. Черни джапанки на босо и оранжев гащеризон, изпънат от мускули.

После стана още по-лошо.

Затворникът тръсна рязко ръка като камшик и в дланта му се появи оръжие. Изскочи от ръкава. Самоделен бръснач. Направен от прозрачна пластмаса. Вероятно от дръжка на четка за зъби, изпилена върху някой камък. Дължината му надхвърляше петнайсет сантиметра. Наподобяваше стилет. Една трета от него бе обвита в лейкопласт за по-удобно хващане. Лоша работа.

Ричър изрита джапанките си настрани.

Големият направи същото.

— През целия си живот съм спазвал едно правило — каза Ричър. — Извади ли ми някой нож, чупя му ръцете.

Противникът му не каза нито дума.

— Опасявам се, че не правя никакви изключения — продължи Ричър. — Това означава, че не мога да направя изключение за теб само защото си глупак.

Затворникът пристъпи към Ричър.

Останалите мъже в двора отстъпиха назад. Опряха гърбове в оградата, която изтрака. Ричър чуваше суматохата в далечината. Режисирана, изфабрикувана, затова и не особено енергична. Не можеше да продължи вечно. Лъчите на прожекторите щяха да сменят посоката. Надзирателите щяха да се прегрупират и да се върнат. Трябваше само да изчака.

Това обаче не бе в стила му.

— Последен шанс! — каза Ричър. — Пусни оръжието и легни на земята. Или ще пострадаш много тежко!

Използва онзи глас, който бе усъвършенствал като военен полицай, глас, който всяваше страх и ужас и внушаваше заплаха, която изваждаше противника му от равновесие. Ричър бе започнал да го използва още като хлапе, докато обикаляше тъмните улички на различни градове по света. Видя в погледа на огромния затворник да проблясва нещо. И бързо да угасва. Нямаше да се получи. Този тип щеше да се бие.

Това му достави удоволствие.

Защото изведнъж разбра.

Десет минути от времето ви. Ще опишете какво сте видели. Нищо повече.

Ричър не обичаше ножове.

— Хайде, дебелако! — каза той. — Покажи ми какво можеш.

Огромният затворник пристъпи напред, като се завъртя леко и размаха бръснача. Ричър се престори, че тръгва наляво, и острието последва посоката му, но той бързо отскочи вдясно, влезе в траекторията на бръснача и посегна към лявата китка на нападателя. Не успя да го улови точно там, където искаше, но все пак сграбчи ръката му и я дръпна рязко, в резултат на което му придаде допълнително ускорение. После нанесе три бързи удара с дясната ръка — фрас, фрас, фрас — в лицето му, а с лявата изви китката, която държеше бръснача. Мъжът отстъпи назад и потта по дланта на Ричър улесни измъкването му. В ръката на Ричър обаче остана бръсначът, който наистина се оказа пластмасов, но наточен само на върха. Ричър го хвана в двата края и го счупи с лекота.

Дотук добре. Към този момент — три секунди след началото на схватката — Ричър осъзна, че основният му проблем ще бъде как да изпълни обещанието си да счупи ръцете на нападателя. Те бяха огромни. По-дебели от бедрата на повече мъже. Мускулите по тях бяха изпъкнали като корабни въжета.

После ситуацията се влоши.

Носът и устата на затворника бяха целите в кръв, но получените удари като че ли му вляха допълнителни сили. Той се изправи и изрева като участник в онези състезания за най-силните мъже на света, на които Ричър бе попадал по кабелните телевизии в някои мотели. Сякаш бе надянал хомот и се канеше да тегли тир или да вдигне скала с размерите на фолксваген. Щеше да връхлети като бик. Възнамеряваше да събори Ричър и да го смаже на земята. Липсата на обувки се отразяваше неблагоприятно на Ричър. Ритниците с боси крака бяха за залите по аеробика и олимпийските игри. Гумените джапанки само влошаваха нещата. Вероятно затова караха затворниците да ги носят. Така че ритниците отпадаха от програмата. Неприятно ограничение. Но пък можеше да използва коленете и лактите си.

Затворникът го нападна, изрева и разпери ръце, сякаш се опитваше да сграбчи противника си в мечешка прегръдка. Ричър направи същото. Хвърли се напред. Нямаше друг избор. Сблъсъкът можеше да реши всичко в зависимост от това кой нанесеше първия удар. В случая това бе Ричър, който заби юмрук в горната устна на гиганта. Погледнато отстрани, стълкновението между двете тела наподобяваше катастрофа на магистралата. Челен удар между два камиона.

Затворническите сирени замлъкнаха.

Интересува ни цялостната картина. Какво видяхте?

Лъчите на прожекторите описаха полукръг. Суматохата утихна. Дворът потъна в тишина. Големият не можа да се сдържи. Такава е човешката природа. Поиска да види. Поиска да разбере. Обърна глава. Съвсем леко, едва-едва. Воден от инстинкт, който веднага овладя. Но за Ричър това бе достатъчно. Удари го по ухото. Сега вече разполагаше с цялото време на света. Имаше чувството, че удря боксова круша, окачена на клона на някое дърво. Никой няма мускули по ухото си. Освен това всички уши си приличат. Те крият най-миниатюрните костици в човешкото тяло. Плюс разните му там механизми за поддържане на равновесието. А наруши ли се равновесието, човек пада.

Огромният затворник също падна.

Лъчите на прожекторите достигнаха оградата.

Ричър го хвана за ръката. Отстрани изглеждаше, сякаш се опитва да му помогне. Но не такова бе намерението му. А може би искаше да го поздрави за достойната загуба. Не, намерението му не бе и такова.

Ричър заби счупеното острие в дланта на затворника. Върхът му се показа от другата страна. После Ричър се отдалечи и се смеси с тълпата край вратата. Секунда по-късно лъчът на един от прожекторите освети проснатото на земята тяло. Звукът на сирените се промени. Новият сигнал означаваше, че всички трябва да се приберат по килиите си.

 

 

Ричър влезе в своята. Подозираше, че няма да се наложи да чака дълго. Той бе очевидният заподозрян. Останалите мъже в малкия двор бяха два пъти по-дребни от нападателя. Затова очакваше надзирателите да посетят първо него. Най-вероятно. Което можеше да му създаде проблем. Защото — поне формално погледнато — той бе извършил престъпление. Някои биха определили постъпката му именно по този начин. Други биха заявили, че нападението е най-добрата самозащита. Законът допуска правото на самозащита. Но въпреки това оставя широко поле за тълкуване.

Ричър трудно щеше да отстои позицията си.

Кое е най-лошото, което може да се случи?

Продължи да чака.

По коридора отекна тропот.

Двамата надзиратели се запътиха право към неговата килия. С палки, лютив спрей и електрошокови пистолети на коланите. Плюс белезници, окови и вериги.

Единият каза:

— Стани, обърни се и протегни ръце през отвора в решетката.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Ще разбереш.

— Ще ви бъда благодарен, ако разбера по-рано, а не по-късно.

— Изгарям от желание да изпробвам палката си. Чие желание ще се изпълни? Моето или твоето?

— Предполагам, че нито едното, нито другото — отвърна Ричър.

— Съгласен съм. Затова да продължим в същия дух.

— Въпреки това бих искал да знам.

— Връщаш се там, откъдето си дошъл — отвърна надзирателят. — Трябва да се явиш пред съда. А преди това ще имаш половин час за разговор с адвоката. Така че ще трябва да се облечеш с цивилни дрехи. Нали си невинен до доказване на противното? И би трябвало да изглеждаш като невинен. Противното би нарушило Конституцията. Или нещо подобно. Казват, че затворническите униформи карат подсъдимия да изглежда, все едно е виновен. Мен ако питаш, това са предразсъдъци. Но все пак става въпрос за съдебната система.

Надзирателят изведе Ричър от килията и поведе колоната. Ричър ситнеше по средата, а другият надзирател вървеше най-отзад. В преддверието ги очакваше конвой от двама униформени полицаи. Първият екип предаде Ричър — а с това и отговорността, която носеше за задържания — на втория, след което полицаите го поведоха навън към сивия затворнически автобус, досущ като онзи, с който бе пристигнал тук. Побутнаха го по пътечката между седалките и го настаниха най-отзад. Единият полицай седна зад волана, а другият до него, като не пропусна да сложи пушката в скута си.

Върнаха се по същия маршрут, по който Ричър бе дошъл преди дванайсет часа. Двамата полицаи не спряха да говорят през целия път. Ричър чу част от разговора им. Всичко зависеше от оборотите на двигателя. Някои от думите се губеха. Въпреки това Ричър ги чу да говорят за гиганта, открит в безпомощно състояние в малкия двор. Никой не бил обвинен за инцидента. Защото никой не разбирал как е възможно това да се случи. На човека му оставал само един месец до изслушването, на което щяло да се реши дали да бъде освободен предсрочно или не. Защо му е било да се бие? А и кой би се осмелил да му отвърне? Кой би могъл да го пребие и да го завлече в малкия двор като трофей?

Двамата полицаи поклатиха глави.

Пътуването отне точно толкова време, колкото и предишния път — почти два часа. Нямаше никакво значение дали пътуват през деня или през нощта, защото скоростта им бе ограничена не от лоша видимост или натоварено движение, а от ниските обороти на двигателя и късите предавки на скоростната кутия. Тази комбинация бе подходяща за спиране и потегляне по градските улици, но не и за дълъг път. В крайна сметка пристигнаха на същия паркинг със смачкания син джип в ъгъла. Полицаите поведоха Ричър по пътечката между седалките, свалиха го от автобуса и го въведоха през същата врата, от която бе излязъл вчера. Озоваха се в същото преддверие, чиито врати в двата края се заключваха. Там го посрещнаха двама души.

Единият бе полицай Буш, а другият — служебният му защитник Кейти Кларк.

Двамата служители, които бяха довели Ричър, се завъртяха кръгом и си тръгнаха. Нямаха търпение да излязат навън. Заявиха, че ще се върнат по-късно. Не можели да оставят автобуса с работещ двигател. Създадоха впечатлението, че са затрупани с работа. Може и така да беше. А може би целта им бе дълга и спокойна обедна почивка. Нищо чудно вече да се бяха запътили към някое приятно заведение.

Ричър остана сам с Буш и адвокатката.

За броени секунди.

Ама че майтап, помисли си той.

Удари Буш в горната част на гърдите и изпрати вежливо предупреждение до слънчевия му сплит, достатъчно да предизвика безпомощно изтръпване и дори парализа на определени мускули, но не и същинска болка. После бръкна в джоба му и извади ключовете за колата. Пусна ги в своя джоб и блъсна полицая в гърдите, отново леко, премерено, колкото да го накара да се олюлее и да отстъпи крачка-две назад.

Изобщо не докосна адвокатката. Просто я подмина и излезе от фоайето. Прекоси коридора с ниския таван и се озова навън. Запъти се право към колата на Буш, която го очакваше на паркинга, на мястото, означено с Д2. Познатият му стар модел форд краун виктория, на доста километри, но не прекалено много. Доста чист, но не лъснат до блясък. Запали веднага. Двигателят бе още топъл. Полицаите, които го бяха докарали, бяха с гръб към него. Крачеха към своя автобус. Изобщо не се обърнаха да го погледнат.

Ричър потегли в мига, в който по вратите и прозорците на сградата се появиха първите смаяни лица. Зави първо надясно, после наляво и още веднъж наляво. Подбра улици, които водеха към центъра или поне към онова, което минаваше за център на града. Първата патрулка щеше да потегли след повече от две минути. Към този момент още не бе напуснала територията на полицейското управление. Срамота. Останалите полицейски екипи се представиха още по-зле. Днес определено не бе най-добрият ден на управлението.

Така и не успяха да открият Ричър.

 

 

Той позвъни по телефона малко преди обед. От обществен телефон, разбира се. В града бе пълно с такива, макар връзката да не беше добра. Ричър се снабди с монети от парите, оставени по масите на кафенетата на открито. Бяха достатъчни за провеждането на няколко градски разговора. Разполагаше с нужния номер, който бе видял на визитката, забодена на стената зад касовия апарат на един магазин за стоки от по пет и десет цента, който бе по-евтин дори от онези за един долар. Визитката бе една от многото, окачени на стената, които заедно образуваха нещо като щит. Тя принадлежеше на Рамзи Арън от местното полицейско управление. Имаше телефонен номер и имейл адрес. Дали не я бе оставил в магазина като част от някаква програма за връзка с гражданите? Днешната полиция прибягваше до подобни нововъведения.

Явно на визитката фигурираше служебният телефон на Арън. Той отговори още на първото позвъняване.

— Арън слуша — каза той.

— Обажда се Ричър.

— Защо ми звъниш?

— За да ти кажа две неща.

— Но защо на мен?

— Защото ти може да ме изслушаш.

— Къде си?

— Далече от града. Никога няма да ме видиш отново. Опасявам се, че полицията ви се изложи днес.

— Трябва да се предадеш.

— Това е първото, което искам да ти кажа — отвърна Ричър. — Няма да стане. Трябва да си наясно от самото начало. Или ще пропилеем напразно много енергия. Никога няма да ме намериш, затова не си прави труда. Приеми поражението с достойнство. Посвети времето си на второто, което искам да ти кажа.

— Замесен ли си в онази история в затвора? Със затворника, който очаква предсрочно освобождаване?

— Защо се бие човек, който очаква предсрочно освобождаване?

— Какво е второто, което искаш да ми кажеш?

— Трябва да откриеш кое е момичето с чантата и кое е хлапето със суичъра. С имена и биографии. И какво точно е имало в чантата.

— Защо?

— Защото, преди да ми отговориш на тези въпроси, ще ти кажа нещо. И когато се убедиш, че съм прав, ще започнеш да ми обръщаш повече внимание.

— Кои са те?

— Ще ти се обадя по-късно — каза Ричър.

 

 

Намираше се в ресторанта, близо до полицейското управление. Същият, от който бяха пристигнали обядът и вечерята му. Реши, че това е най-безопасното място, където да бъде на фона на паниката, която цареше в управлението. Никой не го бе виждал тук преди. И нито едно ченге нямаше да дойде да пие кафето си тук. Не и в този момент. Изключено. А полицейското управление бе окото на бурята, епицентърът на труса, което означаваше, че патрулните полицаи или ускоряваха рязко, за да се измъкнат от квартала и да полетят към някое далечно място, или набиваха спирачки, когато се връщаха, разочаровани и ядосани. В подобна ситуация не биха имали търпението да огледат внимателно най-близките преки около управлението.

Телефонът бе монтиран на стената в коридора в задната част на ресторанта. Вляво и вдясно от него се намираха тоалетните, а аварийният изход бе в дъното на коридора. Ричър окачи слушалката и се върна на масата си. Беше един от шестимата, седнали сами в сенките. Никой не му обръщаше внимание. Имаше чувството, че тук често се отбиват случайни клиенти, които никой не познава. По стените бяха окачени стари фотографии. Допълнени от старинни предмети. Градът бе процъфтявал някога благодарение на дърводобива. Някои хора бяха натрупали цели състояния. В продължение на стотина години непрекъснато бяха пристигали и заминавали работници, бяха мъкнали стоки, продавали инструменти и, разбира се, се бяха пазарили здраво.

Може би част от стария град не си бе отишла. Може би някоя близка дъскорезница още работеше. Може би продължаваха да пристигат и да си заминават хора. Не много, но достатъчно. Определено никой не гледаше към него в цялото заведение. Никой не се криеше зад вестника си и никой не набираше трескаво мобилния си телефон.

Ричър зачака.

 

 

Измина известно време след първия разговор, преди Ричър да позвъни отново. Прикри слушалката с длан, за да заглуши фоновия шум. Не искаше Арън да чуе едни и същи звуци при двете обаждания. Искаше да създаде впечатлението, че се намира в непрестанно движение. В противен случай ченгетата щяха да си зададат въпроса къде може да се е скрил, а Арън изглеждаше достатъчно умен, за да се досети. Можеше да дойде тук, да дръпне един стол и да седне срещу Ричър.

Рамзи вдигна още на първото позвъняване.

— Арън слуша.

— Трябва да си зададеш един въпрос, свързан с превоза ми до Уорън. Снощи до затвора ме отведоха шест души. А това е много. Шест души, които са останали на работа извънредно. Прекалено много за един задържан. Особено когато полицията е изправена пред проблеми с бюджета. Защо са го направили?

— Защото ти си бил неизвестна величина. Решили са да се подсигурят.

— А защо не изпратиха шестима тази сутрин? Не са ме опознали по-добре в сравнение с предишната вечер.

— Не се съмнявам, че ще ми кажеш защо — отвърна Арън.

— Има две възможности, които не си противоречат. Бих ги определил дори като взаимосвързани.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Много са искали да ме вкарат в затвора още снощи. За тях е било много важно да го направят без отлагане. Адвокатката ми е отправила съвсем логична и обоснована молба да ме оставят в града. Отказали са й. Уредили са напълно излишно пътуване в двете посоки, което си е чиста загуба на финансови и човешки ресурси. Изпратили са шестима, за да са сигурни, че ще пристигна в затвора.

— И?

— Не очакваха да го напусна днес. Затова не бяха уредили конвой. Наложи се да пратят двама полицаи, които си имат куп други задачи.

— В това няма никаква логика. Очакваха да излезеш от затвора, за да се явиш пред съда. Това е стандартна процедура. Всички го знаят.

— Защо тогава изпратиха само двама полицаи?

— Нямам представа.

— Защото не са очаквали да изляза от затвора.

— Много добре знаят, че трябва да го направиш.

— Не и ако лежа в кома в затворническата болница. Или мъртъв в моргата. Което би било изненадващо. Те обаче знаеха предварително. Затова не се бяха погрижили както трябва за превоза.

Арън замълча.

— Значи ти си бил в затвора — каза той след няколко секунди.

— Онзи тип дори не ме познаваше — продължи Ричър. — Никога не се бяхме срещали. Но се насочи право към мен. А в това време приятелчетата му инсценираха бой в другия край на двора. Става въпрос за затворник, който очаква предсрочно освобождаване. Предполагам, че Дилейни го е арестувал навремето. Прав ли съм?

— Да, възможно е.

— Сключили са сделка. Ако големият ме очисти, без никой да забележи, Дилейни ще каже някоя добра дума за него на членовете на комисията по освобождаване. Ще заяви например, че се е променил, станал е нов човек. Кой би могъл да прецени това по-добре от полицая, арестувал престъпника? Мнозина предполагат, че между тях двамата се създава някаква мистична връзка. Комисиите по предсрочно освобождаване обичат подобни истории. И онзи тип щеше да излезе на свобода. Само дето не успя да свърши работата. Подцени противника. Явно не е бил добре информиран.

— В момента признаваш, че си извършил побой и си нанесъл тежка телесна повреда.

— Никога няма да ме откриете. Утре може да съм в Калифорния.

— Кажи ми кое е било момичето — попита Арън. — И момчето със суичъра. Докажи ми, че знаеш какво говориш.

— Момчето и момичето са подставени лица. И двамата са били изнудени да се включат в тази история. Нищо чудно момичето да е било арестувано съвсем наскоро. Може би за втори път, а може би дори за първи. От Агенцията за борба с наркотиците. Лично от Дилейни. Създал е у нея впечатление, че се колебае дали да я пусне. Предложил й е сделка. От нея се искало само да носи някаква чанта. Предложил е аналогична сделка и на момчето. Казал му е, че може да си затвори очите пред дребното му провинение, което означава, че хлапето може да се върне в Йейл, Харвард, или откъдето е дошло, с чисто досие. Баща му никога няма да разбера. Не трябва да направи кой знае какво — само да потича малко и да грабне някаква чанта. Момчето и момичето не се познават. Арестувани са по различни случаи. Прав ли съм дотук?

— Какво е имало в чантата? — попита Арън.

— Сигурен съм, че според официалния доклад става въпрос за метамфетамин, оксиконтин или пари. Или е доставка, или плащане.

— Имало е пари — отвърна Арън. — Било е плащане.

— Колко?

— Трийсет хиляди долара.

— Само че в нея нямаше нито цент. Помисли върху следното. Какво ме поставя в една категория с момчето и момичето и какво ме прави различен от тях?

— Сигурен съм, че сам ще ми кажеш.

— Само трима души на този свят могат да свидетелстват, че чантата е била празна. Момичето и момчето, защото те са я носили и следователно знаят, че е била лека като перце. Третият съм аз, защото тя полетя във въздуха пред очите ми и видях, че в нея няма нищо. Това беше очевидно.

— А какво те прави различен от тях?

— Дилейни контролира момчето и момичето. Но не контролира мен. Аз съм неизвестен фактор, който заявява на всеослушание, че чантата е била празна. Ето какво е чул той. На записа. Никой не е трябвало да разбере, че чантата е празна. Това би могло да провали всичко. И той е унищожил записа, а после се опита да унищожи и мен.

— Предлагаш само една теория. Не разполагаш с никакви факти в нейна подкрепа.

— Затова ме попита как някой може да се свърже с мен. Разбра, че може да ме тикне зад решетките, без никой да разбере.

— Само предположения.

— Има един начин да доведе тази история до успешен край. Дилейни е откраднал трийсетте бона. Разбрал е за сделката, нали работи в Агенцията за борба с наркотиците. Решил е, че може да се измъкне, ако инсценира случайна кражба. Случват се такива неща, нали? Някой скрива парите във възглавниците на канапето, а впоследствие домът му изгаря при пожар. Нарича се оперативна загуба. Или грешка при закръгляването. Това е цената, която плащаш, когато правиш бизнес за тези типове. Те не вярват на никого, дори на собствените си майки, но знаят, че подобни инциденти са напълно възможни. Веднъж прочетох във вестника, че някакъв тип изгубил един милион долара. Изяли ги мишките в мазето му. Затова Дилейни е решил, че може да се измъкне. И то без да му счупят краката. Трябвало само да запази хладнокръвие и да се придържа към своята версия…

— Чакай, чакай — каза Арън. — Това е абсурдно!

— Освен…?

— Не може да бъде!

— Изречи го на глас и тогава ми кажи дали е абсурдно.

— В това няма никаква логика, защото… добре, Дилейни би могъл да научи за трийсетте бона, но как ще се добере до тях? Как ще определи кой какво да носи в чантата? Кога и къде и по какъв маршрут да мине?

— Освен…? — повтори Ричър.

— Не е възможно.

— Кажи го на глас.

— Освен ако Дилейни не върви от сенчестата страна на улицата.

— Не се прикривай зад разни евфемизми. Кажи го едно към едно.

— Освен ако самият Дилейни не е брънка от веригата.

— И това е евфемизъм.

— Освен ако Дилейни не съвместява работата като служител на Агенцията за борба с наркотиците с пласиране на наркотици.

— Трийсет бона ми се струват подходяща сума за дилър от неговата категория. Която определено не е висока. Но не е и ниска. Вероятно работи на средно ниво и обслужва относително възпитана и културна клиентела. Работата с нея е лесна. Самият той е добре позициониран от гледна точка на избягването на проблеми с правосъдието. Докарва си добри пари. Повече, отколкото ще получава като пенсионер. В един момент обаче е започнал да става алчен. Решил е да задържи всичките пари за себе си. Само се е престорил, че предава дължимата сума на шефа си. Чантата е била празна от самото начало. Но никой не би могъл да го знае. В полицейския доклад ще пише, че трийсетте хилядарки са изчезнали. А приказките на очевидците само ще потвърдят версията му за обир. Нищо чудно Дилейни да планира подобни удари веднъж годишно. И така да си докарва допълнителен доход.

— Пак няма логика — настоя Арън. — Защо чантата трябва да бъде празна? Може да използва фалшиви пачки от нарязани вестници, нали?

— Не мисля — възрази Ричър. — Представи си, че хлапето се издъни. Не свие чантата. Или просто се уплаши. Представи си, че момичето стигне до крайната точка на маршрута. Където чантата ще се озове в ръцете на онези, които трябва да получат парите. Дилейни няма да може да обясни вестниците в нея. А това би сложило край на партньорството им. Докато празната чанта може да се обясни много по-лесно. Тренировка на сухо, например с цел засичане на евентуално наблюдение. Проява на предпазливост. Лошите не биха могли да възразят. Възможно е дори да го очакват. Своеобразен конкурс за служител на месеца.

Арън замълча.

Ричър каза:

— Ще ти позвъня по-късно.

И затвори телефона.

 

 

Този път Ричър реши да смени заведението. Излезе през задната врата, свърна зад ъгъла и мина покрай помещение, което някога най-вероятно е било магазин за луксозни мебели. Забеляза обществен телефон на стената на сервиз за гуми. Навярно поставен там, за да може клиентът да си повика такси, ако случайно не открие нужните му гуми.

Застана във входа на една сграда и зачака. Полицейското управление се намираше на две преки. Още чуваше колите, които влизаха и излизаха от паркинга. Бързина и спешност. Ричър реши да изчака трийсет минути. След което се запъти към телефона на сервиза. Преди да стигне до него, от задната част на сградата се появи някакъв мъж. От мястото, където клиентите чакаха колите си до автомата за кафе. Мъжът имаше късо подстригана коса и носеше памучен панталон.

В ръката си държеше глок.

Който току-що бе извадил от кобура под мишницата си.

Дилейни.

Той насочи пистолета и каза:

— Стой на място.

Ричър замръзна.

— Не си толкова умен, колкото си мислиш — заяви Дилейни.

Ричър замълча.

— Беше в полицейското управление. Видя с какво елементарно оборудване разполагат и реши, че няма да успеят да проследят телефонния разговор. Затова говори толкова дълго.

— Сгреших ли?

— Местната полиция наистина не може да проследи обаждане от обществен телефон достатъчно бързо. Щатската обаче може. От самото начало знаех къде си. Ти допусна грешка.

— Винаги съществува подобна теоретична възможност.

— Всъщност допусна няколко грешки. Една след друга.

— Така ли? Я помисли малко. Постави се на мое място. Първо ти казвам къде съм, а после ти оставям достатъчно време да дойдеш. Мотая се тук с часове. Но това няма никакво значение. Защото ти дойде. Най-после. Може пък да се окажа толкова умен, колкото си мисля.

— Искал си да дойда тук?

— Срещата лице в лице винаги е за предпочитане.

— Знаеш, че ще те застрелям, нали?

— Не още. Първо трябва да разбереш какво съм казал на Арън. Защото аз отново поех риск. Предположих, че ще разбереш къде се намира телефонът, от който звъня, но няма да можеш да подслушаш разговора. Не можеш да реагираш толкова бързо с всеки телефон в щата. Не и без съответните заповеди и разрешения. Просто не разполагаш с такава власт. Все още. Затова си разбрал за обаждането, но не си подслушал разговора. И трябва да разбереш какви мерки за ограничаване на щетите ще се наложи да вземеш. Надяваш се да не се наложи. Защото от Арън ще се отървеш много по-трудно, отколкото от мен. Затова предпочиташ да не го правиш. Но все пак трябва да разбереш.

— И?

— Да поговорим за технологиите, с което разполага местното управление — каза Ричър. — Съвсем набързо. Бях в пълна безопасност, докато говорех по телефона. Местните ченгета може да разполагат с елементарни технологии, но все пак не живеят в каменната ера. С лекота могат да открият телефонния номер след края на разговора. И могат да разберат на чие име е регистриран. Може дори да го разпознаят още щом го видят. Не се съмнявам, че обядват там от време на време.

— И?

— Предполагам, че Арън бързо е разбрал къде се намирам. Той обаче е достатъчно умен. И се е сетил защо продължавам да дърдоря и дърдоря. Досетил се е за колко време може да се вземе разстоянието от Бангор до тук. Затова е решил да изчака час-два и да види кой ще се появи. Защо не? Какво ще изгуби? Кое е най-лошото, което може да му се случи? И изведнъж се появяваш ти. Откачената ми теория получава своето доказателство.

— Искаш да кажеш, че си довел подкрепление? Не виждам никого.

— Арън знаеше, че съм в ресторанта. Сега знае, че съм на една-две преки от него. Трябва само да потърси най-близките обществени телефони. Не се съмнявам, че вече е открил този, от който позвъних. Предполагам, че в момента ни наблюдава. И не е сам. Тук има доста хора, Дилейни. Не сме само ние двамата.

— Какви ги приказваш? На врачка ли ми се правиш?

— Както сам каза, поех риск. Арън е умно ченге. Можеше да ме арестува преди няколко часа. Но не го направи. Защото искаше да види какво ще стане. Наблюдава ме от часове. Наблюдава ме и в момента. А може би не. Може би не е толкова умен. Може да е глупак. На глупак ли ти приличаше? В това се крие рискът. Аз лично залагам, че Арън е умен. Затова те съветвам да си затвориш устата и да легнеш на земята. Пълно е със свидетели.

Дилейни погледна наляво към задната част на сервиза за гуми. После надясно към празния магазин за мебели. И накрая напред, към тясната уличка между двете сгради. Всички врати и прозорци бяха затворени. Не видя нищо освен сенки.

— Тук няма никой — каза той.

— Има само един начин да се убедиш — увери го Ричър.

— И кой е той?

— Да застанеш до произволно избран прозорец и да видиш дали някой няма да те сграбчи.

— Няма да го направя.

— Защо? Нали каза, че няма никой?

Дилейни не отговори.

— Време е да направиш своя залог — продължи Ричър. — Умен ли е Арън или не.

— Ще види как застрелвам избягал арестант. Няма значение дали е умен или глупав. Може дори да получа медал, стига да не сбърка името ми в доклада си.

— Не съм избягал. Той изпрати Буш и адвокатката да ме посрещнат. Това си беше покана. Никой не ме е преследвал. Арън искаше да избягам. Само така можеше да хвърли стръвта.

Дилейни замълча.

После погледна наляво. И надясно.

— Говориш глупости!

— Съществува и такава теоретична възможност.

Ричър не каза нито дума повече. Дилейни се огледа отново. Видя само стари тухлени зидове, почернели от сажди и започнали да се ронят от влагата. Врати. И прозорци. Стъклата на някои бяха цели, на други бяха изпочупени. А някъде целите прозорци бяха изтръгнати заедно с рамките и бяха оставили черни дупки в стените. Такава дупка имаше на партера на близкия магазин за мебели. Разположена бе на височината на гърдите на Ричър. На не повече от три метра от него. Малко зад дясното рамо на Дилейни. Отлична позиция. Никой пехотинец не би я пропуснал. Тя предоставяше отлична видимост към цялата пряка.

Дилейни погледна към нея.

Тръгна заднешком към дупката. Пистолетът му остана насочен към Ричър, но току поглеждаше назад през рамо към отвора в стената. Пристъпи към нея, измина по диагонал последните крачки и се опита да надзърне в помещението, без да изпуска Ричър от поглед.

Стигна прозореца. Остана с лице към Ричър. И с гръб към стената. Погледна първо през лявото рамо, после през дясното. Не видя нищо.

Обърна се. Хвърли бърз поглед във вътрешността на помещението. За секунда остана с лице към сградата. Надигна се на пръсти и опря длани на перваза, без да изпуска пистолета. Позицията му бе неудобна, но въпреки това се набра на ръце, повдигна се колкото можа и надзърна вътре, за да огледа по-добре.

В този миг от мрака се протегна една дълга ръка, която го сграбчи за врата и го дръпна вътре. Друга ръка стисна дланта, в която държеше пистолета. Трета ръка улови яката на сакото му и го притегли още по-навътре в тъмнината.

 

 

Ричър изчака в близкия ресторант за бързо хранене. Наслаждаваше се на пая и кафето, платени от местното полицейско управление. Два часа по-късно пристигна новобранецът от ареста. Бе пътувал до Уорън, за да вземе кафявия плик с вещите на Ричър. Паспортът, дебитната карта, четката за зъби, седемдесет долара в банкноти и седемдесет и пет цента на монети и връзките за обувки. Младият полицай му ги връчи и каза:

— Открили са трийсетте бона. Скрити във фризера в дома на Дилейни. Увити в алуминиево фолио, а на етикета пишело, че са пържоли.

Младежът си тръгна. Ричър наниза връзките на обувките си и ги завърза. Прибра нещата си по джобовете, изпи кафето си и стана. Канеше се да си тръгне.

В заведението влезе Арън.

— Заминаваш ли? — попита той.

Ричър кимна.

— Къде отиваш?

Ричър призна, че няма никаква представа.

— Ще подпишеш ли свидетелските показания?

Ричър заяви, че няма да го направи.

— Дори да те помоля най-любезно?

— Дори и в такъв случай.

— Какво щеше да правиш, ако не бях разположил хората си зад този прозорец? — попита Арън.

— Дилейни вече се бе изнервил — отвърна Ричър. — Щеше да направи грешка. Щеше да ми поднесе на готово някой удобен случай. Сигурен съм, че щях да измисля нещо.

— С други думи, не си разполагал с нищо. Заложил си всичко на надеждата, че ще се окажа добро ченге.

— Рискът не беше кой знае колко голям — каза Ричър. — Шансовете бяха петдесет на петдесет.

Той излезе навън и закрачи по улицата. Стигна края на града, където трябваше да направи избор и да тръгне наляво или надясно по шосето, на север или на юг, към Канада или Ню Хампшър. Избра Ню Хампшър и протегна ръка с вдигнат нагоре палец. Осем минути по-късно вече се возеше в едно субару и слушаше оплакванията на шофьора му. Човекът вземал някакви хапчета срещу болките в гърба, които изпитвал. Лекарството било страхотно. Най-доброто.