Джо Абъркромби
Вчера, близо до село, наречено Барден…

Близо до Барден, есента на 584 г.

Тиндър стоеше на прага и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.

Не е някакво приятно развлечение, просто стоиш там и часове, дни, месеци наред наблюдаваш как цялата работа, която си вършил от ранни зори до късна вечер, и всичките ти тревоги са стъпкани в калта. Но имаше ли друг избор? Да се втурне с размахана вила и да прогони сам Съюза? Тиндър изсумтя горчиво. Черния Доу и всичките му главатари, и всеки войник и именит воин в просторния и пустеещ Север даваха всичко от себе си, но имаха съвсем малък успех. Тиндър не беше същият боец като едно време, пък и никога не бе бил от най-коравите.

Така че си стоеше на прага и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.

Първо бяха дошли разузнавачите с тропот на копита. След това войниците в няколко редици, с тропот на ботуши. После каруците, които скрибуцаха и стенеха като мъртвите в ада, а колелата им разкъсваха земята на Тиндър. Десетки. Стотици. Превърнаха пътя в дълбока до коленете кална киша, после се пръснаха из лехите, превърнаха и тях в киша, след това нагазиха и сред посевите, като започнаха да превръщат и тях в непрекъснато разширяващо се кишаво поле.

Ето ти война. Започваш с нещо, което струва нещо, приключваш с киша.

Сутринта, след като първите разузнавачи, дузина нервни съюзнически войници и един северняк, който да им помага да се разберат, минаха през земята му, те дойдоха за пилетата му. Тиндър разбираше достатъчно добре и без думи. Знаеше кога го обират. Севернякът, изглежда, го съжаляваше, но можеше да му предложи единствено съчувствие. А и какво друго можеше да направи? Тиндър не беше герой. Не беше ходил на война и не беше виждал никакви герои.

Въздъхна продължително и тежко. Вероятно си го заслужаваше заради злодеянията, които бе извършил в младостта си, но това нямаше да направи мисълта за приближаващата гладна зима по-сладка. Той тръсна глава и се изплю в двора. Проклетият Съюз. Макар че нещата не бяха по-зле, отколкото при последния малък спор между Желязната глава и Златния, когато и двамата минаха оттук и обраха всичко, попаднало в дебелите им ръчища. Събери на едно място няколко мъже с мечове, дори да са мъже, които обикновено са доста възпитани, и не след дълго ще започнат да се държат като животни. Както старият Три дървета винаги беше казвал — мечът е най-кофти нещото, което може да се даде на един мъж. Кофти за него и кофти за всички около него.

— Още ли не са свършили? — попита Риам и се примъкна до него, за да надникне навън; половината й лице изглеждаше бяло под слънчевата светлина, а другата половина беше скрита в сянката.

С всеки изминал ден приличаше все повече на майка си.

— Ще ти кажа, като си тръгнат! — изръмжа й той и препречи вратата с тялото си.

Беше участвал в онзи поход през Англанд, заедно с Бетод. Беше вършил разни неща и беше виждал как други ги вършат. Тиндър знаеше колко тънка е линията между хората, които си стоят вкъщи и си гледат работата, и черните кости в изгорялата колиба. Знаеше, че докато онези мъже от Съюза бяха в нивата му, той и децата му се намираха точно до тази линия.

— Стой си вътре! — извика той след нея, докато тя вървеше нацупена към задната стая. — И дръж кепенците затворени!

Когато отново погледна навън, Коуън тъкмо се беше появил иззад ъгъла на къщата, понесъл ведрото с току-що издоено мляко, сякаш си беше поредната най-обикновена утрин.

— Да не си се побъркал, момче! — сопна му се Тиндър, когато синът му влезе в къщата. — Нали ти казах да не им се мяркаш пред очите?

— Ама не ми каза как да го направя. Те са плъпнали навсякъде. Ако ме видят да се промъквам, ще решат, че крием нещо.

— Ние крием нещо! Да не искаш да ни вземат и козата?

Коуън наведе глава.

— Тя и без това не дава кой знае колко.

Сега Тиндър се почувства виновен, както и мъничко уплашен. Протегна ръка и разроши косата на сина си.

— Вече никой не дава кой знае колко. Води се война. Просто гледай да не им се мяркаш пред очите и се движи бързо, ясно ли е?

— Да.

Тиндър взе ведрото от ръката на Коуън и го остави до вратата.

— Отивай отзад при сестра си, чу ли?

След това хвърли един бърз поглед през вратата и изруга под носа си.

Към къщата се приближаваше някакъв мъж от Съюза и видът му изобщо не допадна на Тиндър. Едър, почти без врат и с твърде много броня по тялото, от едната му страна висеше дълъг меч в ножница, а от другата — по-къс. Тиндър може и да не беше най-коравият, но беше виждал достатъчно, за да може да различи убиеца в тълпата, а нещо в този мъж накара косъмчетата на тила му да настръхнат.

— Какво има? — попита Коуън.

— Просто влизай вътре, както ти казах!

Тиндър грабна брадвичката от масата, стисна здраво хладната й гладка дръжка и я скри зад крака си с внезапно пресъхнала уста. Може и да не беше боец както някога и може да не беше най-коравият, но никой мъж не е истински мъж, ако не е готов да умре заради децата си.

Почти очакваше безвратото копеле да измъкне единия от мечовете си и да отнесе вратата с един ритник, заедно с Тиндър. Но той просто изкачи бавно двете стъпала към верандата, като некадърното дърводелско творение на Тиндър изскърца под огромните му ботуши, и се усмихна. Някак извинително, бавно и неубедително, сякаш това изискваше усилие от негова страна. Сякаш се усмихваше въпреки някаква изгаряща рана.

— Здрасти — каза той на северняшки.

Тиндър повдигна вежди. Никога не беше чувал толкова странен, писклив глас от мъж, особено едър като този. Отблизо очите му изглеждаха тъжни, не свирепи. През рамото си беше преметнал торба, върху която беше отпечатано златно слънце.

— Здрасти.

Тиндър се опита да запази неутрално изражение на лицето. Не гневно. Не уплашено. Нищо и никой. Никой, който да се налага да бъде убит.

— Казвам се Горст. — Тиндър не виждаше защо трябва да отговаря на това. Както всичко останало, и името е нещо, което споделяш само при нужда. Тишината се проточи. Грозна, опасна тишина, нарушавана единствено от раздразнените викове на мъже и животни, които се донасяха от края на нивата. — Синът ви мляко ли носеше?

Тиндър присви очи. Това си беше изпитание. Дали да отрече онова, което този Горст вече беше видял, и да рискува да го раздразни и така може би да постави себе си и децата си в голяма опасност? Или да признае и да изгуби козата, заедно с всичко останало? Мъжът от Съюза се размърда на прага и ефеса на единия от мечовете му улови светлината и добави към нея стоманен блясък…

— Да — изграчи Тиндър. — Малко.

Горст бръкна в чантата си под острия поглед на Тиндър и измъкна дървена чаша.

— Мога ли да помоля за малко?

За да може да вдигне ведрото, Тиндър трябваше да остави брадвата, но нямаше друг избор. Напоследък като че ли все нямаше възможност за избор, също както някое листо, понесено от вятъра, което не може да избере пътя си. Това е то да си обикновен човек и войната да е пред прага ти, помисли си той.

Човекът от Съюза гребна с чашата си, задържа я над ведрото, за да се откапе, и погледна нагоре. Погледите им се срещнаха за един продължителен миг. В очите на едрия мъж нямаше нито гняв, нито презрение, всъщност нямаше нищо. Уморени очи, и мудни, и Тиндър преглътна, сигурен, че вижда смъртта си в това лице, което далеч не беше красиво. Но накрая Горст само кимна с плешивата си глава към дърветата, където надигащият се от ковачницата дим зацапваше оловносивото небе.

— Можете ли да ми кажете името на това село?

— Нарича се Барден. — Тиндър прочисти прегракналото си гърло, изпълнен с отчаян копнеж отново да сграбчи брадвата си, но не беше сигурен какво би могъл да направи с нея, без едрият мъж да забележи. — Но в него няма кой знае какво.

— Нямам намерение да го посещавам. Но ви благодаря.

Едрият мъж го погледна с полуотворена уста, сякаш мислеше да каже още нещо. След това се обърна и се отдалечи с приведени рамене, сякаш носеше някаква голяма тежест. По-голяма от всичката стомана, която носеше върху себе си. Седна върху дънера на старата ела, чието отсичане беше разказало играта на Тиндър през пролетта. Същата, която едва не беше паднала върху него, когато най-после успя да пререже стъблото.

— Какво искаше тоя? — чу той гласа на Риам в ухото си.

— Мъртвите да го вземат, не можеш ли да стоиш някъде на скрито?

Тиндър почти изплю думите, докато се опитваше с една ръка да избута дъщеря си от вратата.

Но едрият мъж като че ли нямаше никакво намерение да заповядва да вземат нито козата, нито децата му. Той измъкна някакви листове хартия от чантата си, постави ги на дънера между краката си, отпуши шишенце с мастило, топна в него писалката си и написа нещо. Отпи глътка от млякото си — всъщност от млякото на Тиндър, — погледна намръщено към дърветата, след това към небето и после към едва тътрещата се колона от коне и каруци, топна отново писалката в мастилото и написа още нещо.

— Какво прави той? — прошепна Риам.

— Пише.

Тиндър събра жлъчна течност в устата си и се изплю. Незнайно защо видът на едрото пискливо копеле, което седеше на неговия пън и пишеше, го изпълваше с жлъч. Каква беше ползата от писането, по дяволите, когато светът беше пълен с нерешени проблеми? Но пък той можеше да върши и много по-лоши неща. Пък и какво можеше да направи Тиндър по въпроса?

Затова той просто си стоеше там, стискаше здраво дръжката на полупразното ведро и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.

 

 

— Полковник Горст?

— Да?

Нямаше как да свикнеш с тоя глас, колкото и да уважаваш човека. Беше като на малко изгубено момиче.

— Аз съм лейтенант Кернс. Бях на същия кораб, с който пристигнахте тук… „Неукротимият“ ли беше? „Недосегаемият“? „Не-нещо-си“ беше. — Горст седеше мълчаливо, разгънал няколко листа хартия на дънера между краката си, с поставена до тях мастилница, хванал с изумителна деликатност писалка в едната си ръка и нещо, което приличаше на чаша, в другата. — Гледах ви неведнъж как тренирате на палубата сутрин. — Много от мъжете се бяха събрали, за да гледат. Никой не беше виждал нещо подобно през живота си. — Наистина впечатляващ спектакъл. Разговаряхме за кратко… в един момент.

До известна степен това беше вярно, макар че всъщност почти само Кернс беше говорил.

И този път беше същото. През цялото време Горст го гледаше, потънал в каменно мълчание, присвил хлътналите си очи, и това накара Кернс да започне да дрънка глупости, думите излитаха все по-бързо и по-бързо, докато той казваше все по-малко и по-малко с тях.

— Разговаряхме за причините за конфликта и така нататък, кой участва от самото начало, кой е крив и кой е прав, защо и с каква цел, такива работи. — В името на съдбата, защо просто не млъкне? — И как ще проведе кампанията маршал Крой, и кои дивизии къде ще воюват, и така нататък, знаете. Мисля, че след това обсъдихме по-добрите качества на стирийската стомана в сравнение със сплавите на Съюза за изработването на оръжия и брони, и така нататък. После започна да вали и аз се оттеглих в подпалубните помещения.

— Да.

Колко му се искаше сега на Кернс отново да може да се оттегли в подпалубните помещения. Той се прокашля.

— На мен е поверена охраната на тази част от колоната с провизии. — Горст огледа презрително колоната, което накара Кернс да се закашля засрамено. Колкото и усилия да беше положил, дисциплината й не беше нещо, с което би се гордял никой практичен човек. — Е, всъщност е поверена на мен и лейтенант Пендел и когато ви видях да пишете, си помислих, че може да подновим разговора… Това писмо до краля ли е?

Горст се намръщи. Тоест се намръщи още по-дълбоко и леко помести масивното си, облечено в броня тяло така, сякаш искаше да прикрие листовете хартия.

— Да.

— Като се замисли човек, е наистина забележително, нали знаете, че Негово величество ще чете същите тези думи, докато закусва или дори обядва. Не мога да си представя какво обядва Негово величество…

— Най-различни неща.

Кернс се прокашля.

— Разбира се. Разбира се, че е така. Чудех се дали няма да е нахално от моя страна, дали ще е възможно да ви помоля за лист хартия? Получих писмо от съпругата ми тази сутрин и силно копнея да й отговоря. Разбирате ли, първото ни дете се роди точно преди да отпътуваме.

— Поздравления.

— Наистина. Прекрасен е. — Доколкото можеше да си спомни Кернс, когато бе видял бебето, той си беше помислил, че синът му е изумително грозен, дебел и гръмогласен, но бащите винаги казват, че децата им са красиви, затова той реши да се придържа към тази тенденция и упорито упражняваше онази разсеяна усмивка, която би трябвало да придружава тези думи. Така че я приложи точно сега. — Красиво, красиво момче. Както и да е, ако мога…

Горст му подаде лист хартия.

— Да. Точно. Благодаря ви много. Ще се погрижа да ви я върна при първия удобен случай. Не бих и мечтал…

— Забравете — изръмжа Горст и прегърби масивните си рамене, връщайки се към своето писмо.

— Да. — Кернс отново се прокашля. — Да, разбира се.

 

 

— Стига с тези глупости.

Пендел измъкна лопатата от каруцата и тръгна през стъпканите посеви; разкаляната пръст жвакаше при всяка негова стъпка.

— Какво правиш? — чу се пискливият грак на Кернс.

Този глас беше започнал да стърже по нервите на Пендел като тъп бръснач по разранено гърло. И винаги задаваше възможно най-тъпите въпроси.

— Според теб какво правя? — Пендел размаха лопатата срещу него. — Отивам да изкопая тунел до Адуа! — Той се обърна към дърветата и промърмори под носа си: — Проклет глупак.

— Сигурен ли си, че трябва да ходиш там? — извика Кернс зад гърба му, като незнайно защо размахваше лист хартия. — Ами ако…

— Сигурен съм, че ще се справиш и без мен за известно време! — отвърна Пендел и отново додаде тихо: — Проклет глупак.

Вероятно можеше да се измъкне за целия ден и да си намери някое друго място в колоната, някъде по-напред, за да не слуша глупостите на Кернс. С новите офицери винаги ставаше така. Правила, дълг, чест, правила. Ако Пендел искаше непрекъснато да му намилат за правилата, щеше да остане в щаба и да позволи на проклетия полковник Фелниг да му ги набива всяка сутрин в клетата глава. Е, сигурно щеше да остане, ако не бяха онова дребно недоглеждане и последвалите дисциплинарни действия, но проблемът не беше в това. Работата беше там, че му се сереше и нямаше намерение да го прави пред погледите на десетки мъже и животни. Кой би се навил да сере пред публика?

— Ами ако наблизо има северняци…

— Значи, ще се изсера върху тях!

И той остави Кернс да целува големия безполезен писклив кралско-наблюдателен задник на Горст и първо се затича, а когато тичането го накара да се задъха, закрачи бързо сред посевите към блажения сумрак сред дърветата.

 

 

— Ето ги там.

— О, да — промърмори Бледоликия, докато дъвчеше топчето чага. — Несъмнено.

Нямаше как да пропусне копелетата. Десетки коли и каруци се точеха през стъпканите останки, които някога са били посевите на някой нещастен глупак; някои товари бяха покрити с платнища, но други нямаха дори и това. Открити копи сено, които чакаха подканящо запалените факли. Снопове арбалетни стрели, които буквално молеха да бъдат отмъкнати и по-късно изстреляни срещу бившите си собственици. Всякакви неща за крадене и неща за чупене. Не се движеха особено бързо там долу. Твърде много впрягове и почти никакви пътища, това беше историята на нашествието на Съюза в Севера, поне според Бледоликия. Конете се въртяха и риеха с копита. Кочияшите дремеха отегчени на каприте си. За сметка на това нямаше много пазачи, а онези, които ги имаше, му изглеждаха повече готови за дрямка, отколкото за битка.

— Добре ми изглежда, главатарю — прошепна Рипджак.

Бледоликия погледна странично своя втори с присвити очи.

— Гледай да не го урочасаш, става ли?

Много пъти му се беше случвало да го закъса здраво в привидно лесна ситуация. Не съществува нищо такова като свръхпредпазливост, особено когато се опитваш да налазиш точно Съюза.

Бледоликия отдавна беше изгубил бройката на всички набези, които беше оглавил. Безброй бяха и той продължаваше да очаква онзи, който да премине точно както се беше надявал. Все още очакваше перфектния набег. Колкото и внимателно да планираше всичко, винаги се появяваше някоя мъничка частичка кофти късмет. Някой твърде нетърпелив глупак от неговите или някой твърде бдителен педант от противника, някой разхлабен ремък или сприхав кон, кофти време или светлина, дори някоя проклета изсъхнала съчка на неподходящото място. Но такива неща се случват на война, предполагаше Бледоликия. Късметът ти се променя по всякакъв начин и печели онзи, който се възползва най-добре от това.

Но кой би могъл да знае? Докато оглеждаше нивата със стъпканите посеви, самотната малка къщичка и малката й барака, и огромната маса от неподготвени, недисциплинирани мъже и каруци в единия й край, той започна да чувства онова гъделичкащо, нетърпеливо усещане в дланите си, че може би точно това ще е денят, и ъгълчетата на устата му бавно се извиха нагоре.

След това щеше да се върне обратно и да каже на Скейл, че това е бил един наистина красив набег. Цветенце. Хората му щяха да се смеят и да се фукат, да разказват невероятни лъжи за делата си в този ден. Скейл щеше да го потупа по гърба, вместо отново да стовари цялата си ярост върху него. Честно казано, на Бледоликия му беше писнало да го навикват. Той беше лидер, който заслужаваше уважение, този Скейл. Стига да си държеше устата затворена.

Бледоликия задъвка стръвно чагата, докато оглеждаше нивата за пореден път, след което кимна. Добрият боец трябва да е предпазлив, но рано или късно, ще се наложи да влезе в битка. Когато мигът се появи усмихнат и ти подаде ръка, ти трябва да я сграбчиш здраво.

— Добре. Да подготвим момчетата.

Той се обърна и започна да дава сигнали на останалите; с разтворена длан посочи наляво и надясно през дърветата, за да им покаже къде иска да отидат; с жестовете се оправяше по-бързо, отколкото с говоренето. Стрелците близо до дърветата, войниците в два клина се оправят с охраната, леката пехота в центъра, готови да се втурнат към колоната и да нанесат колкото се може повече щети, преди да са пристигнали още охранители. Изненадващо е колко много щети може да нанесе човек за това време, ако е кадърен и добре подготвен. С малко повече късмет това можеше да се окаже набегът, с който да се сравняват всички бъдещи набези. Същинска красота. Същинска…

— Главатарю — изсъска Рипджак.

— А?

Именитият воин притисна пръст към устата си с ококорени очи, след което със същия пръст посочи към ниската растителност.

Бледоликия почувства как сърцето му замира. Някой идваше през полето към тях. Мъжът от Съюза вървеше безгрижно, понесъл на рамо лопата, а излъсканият му шлем блестеше на слънцето. Бледоликия се извърна рязко, изсъска силно през зъби, за да привлече вниманието на момчетата, след което трескаво започна да им маха с ръка да се прикрият. Всички едновременно се изпокриха сред храстите, зад дърветата и големите камъни и като с магия гората изведнъж се изпразни и се възцариха тишина и спокойствие.

Но южнякът не се спря. Премина наведен под клоните и навлезе на няколко крачки сред шубраците, право срещу тях, като си подсвиркваше фалшиво, сякаш отиваше на пазар, а не на война. Големи идиоти бяха тия от Съюза. Проклети идиоти, но ако тоя продължаваше да върви напред, със сигурност щеше да ги види, и то скоро, колкото и голям идиот да беше.

— Винаги излиза нещо — промърмори Бледоликия, стиснал с едната си ръка дръжката на меча, а другата свил зад гърба, с разтворена длан, за да накара останалите да стоят тихо.

Зад себе си усети Рипджак, който бавно извади ножа си, чието острие проблесна убийствено в сенките. Бледоликия наблюдаваше как южнякът се приближава още малко, клепачът на едното му око потрепваше нервно, мускулите му се напрегнаха в готовност да извади меча и да изскочи…

Южнякът се спря на не повече от четири крачки, заби лопатата си в пръстта, свали шлема си и го захвърли на земята, избърса челото си с опакото на дланта си, обърна се и започна да разкопчава колана си.

Бледоликия усети как устните му се разтягат в усмивка. Погледна към Рипджак, свали бавно ръката си от дръжката на меча, притисна показалец към устните си, после посочи към приклекналия южняк, който бързаше да си свали панталоните, и бавно прекара пръст през гърлото си.

Рипджак се намръщи и посочи към гърдите си.

Бледоликия се ухили още по-широко и кимна.

Рипджак се намръщи още повече, после сви рамене и започна изключително предпазливо да се промъква през храсталака; заобикаляше внимателно растенията и не отместваше поглед от земята, за да не пропусне нещо, което би могло да го издаде. Бледоликия се отпусна спокойно и продължи да наблюдава. Първо ще се справят с този малък проблем, след това момчетата ще заемат местата си и после ще направят набега, за който ще се пеят песни и след сто години. Или поне ще опитат.

По време на война късметът се променя по всякакъв начин и печели онзи, който се възползва най-добре от това.

 

 

Пендел се размърда в опит да се намести по-удобно, стиснал с едната си ръка лопатата, а другата отпуснал върху коляното си. Изпъшка и стисна зъби. Това беше проклетият армейски живот, твърде суров или твърде размекващ, никога златната среда. Във войната нямаше златна среда. Той въздъхна и се размърда за нов опит, когато почувства остра болка в хълбока.

— Ох!

Изруга и се извъртя. Една от онези чудовищни проклети коприви, които растяха тук, се беше навела към него сякаш нарочно и го беше ужилила по лявата кълка, по дяволите.

— Проклетият Север — изсъска той и се почеса яростно по ужиленото, от което започна да пари още повече. — Да върви по дяволите тая проклета страна.

Походът продължаваше сякаш месеци наред и той все още не беше видял и едно място, което да си струва човек да се изсекне върху него, камо ли да си даде живота заради него, и силно се съмняваше, че…

От другата страна на копривата, на не повече от две крачки разстояние, един мъж беше коленичил в храстите и го зяпаше.

Северняк.

Северняк с нож в ръката.

Не особено голям. Среден размер.

Но определено достатъчно голям.

Двамата се гледаха така известно време, Пендел клечеше със смъкнати панталони, севернякът клечеше с вдигнати панталони, но с увиснало чене. Раздвижиха се едновременно, сякаш като по предварително уговорен сигнал. Севернякът скочи напред, ръката с ножа се вдигна нагоре. Без да се замисли, Пендел се завъртя, метна лопатата и плоската й страна цапардоса северняка по главата с металическо издрънчаване; разхвърчаха се капки кръв и севернякът и лопатата се озоваха във въздуха. Пендел изписка радостно като момиче, затича се в посоката, от която беше дошъл, спъна се, чу изсвистяването на нещо, което му заприлича на стрела, претърколи се през обширно копривище и скочи на крака, като се опитваше едновременно да тича, да крещи и да си вдига панталоните, докато смъртта дишаше в голия му задник.

 

 

Скъпа ми съпруго Сайлин,

С огромна радост получих писмото ти с новините за сина ни, макар че са му били необходими три седмици, за да пристигне. Проклетата армейска поща, знаеш. Радвам се да чуя, че майка ти е по-добре. Исках да ти кажа…

Кернс се облегна назад и се загледа замислено към нивата. Искаше да й каже какво? Винаги беше така. Копнееше да й пише, но когато седнеше да го прави, думите не идваха. Поне не такива, които да струват нещо. Дори не беше сигурен какво иска да пише, просто усещаше, че трябва да го направи. Едно нещо беше сигурно, че ако случайно загине в битка, съпругата му щеше да разполага с най-скучната и безинтересна колекция от отпадъчна хартия. Никакви поетични признания за силната му любов, никакви мъдри съвети към невръстния му син за това, как да бъде истински мъж, никакви тайни на съкровеното му „аз“. Честно казано, той дори не беше сигурен дали има свое съкровено „аз“. Определено не и такова с прозорливи откровения. Пък и без това тук не се случваше нищо интересно. Почти не се движеха, камо ли да се бият. Кернс не искаше да става герой, просто искаше да си върши работата. Да провери на какво е способен срещу врага, вместо всеки ден да се бори с калта, конете и некомпетентността на Пендел. Беше се записал доброволец заради битките, а не заради еднообразието. За да се отличи. Да си спечели уважение на бойното поле. Да го възхваляват, награждават, да вдигат тост в негова чест, да му се възхищават. Добре де, искаше да бъде герой. И ето го на̀, в обоза, където най-смелото нещо беше смазването на някоя ос.

Той въздъхна продължително и уморено, погледна намръщено празния лист, след което се обърна към полковник Горст може би с надеждата да открие в него някакво вдъхновение. Но полковникът беше оставил писалката си и напрегнато се взираше в дърветата. Кернс си помисли, че долавя слаб вик, писклив, с нотка на паника. После го чу отново, този път по-силно, и Горст скочи на крака; чашата падна от ръката му и млякото се разплиска. Кернс погледна към дърветата и ченето му увисна от изненада. Там се виждаше Пендел, който търчеше през нивата към тях, като се опитваше едновременно да тича, да придържа панталоните си и да крещи.

Накрая успя да извика една членоразделна дума с треперещия си от ужас глас:

— Северняци!

И сякаш за да прибави допълнителен драматизъм към вика му, една стрела се появи иззад гърба му, прелетя на косъм над рамото му и се изгуби сред посевите. Кернс почувства как лицето му пламва. Времето осезаемо се забави. Той се изправи като насън, с натежали крайници, съзнанието му бавно се опитваше да настигне реалността. Погледна оцъклено към Пендел. После към колоната. После към Горст, който вече тичаше напред и в движение вадеше тежките си мечове. Погледна оцъклено към гората, от която вече бяха започнали тичешком да излизат мъже. Над смълчаното поле отекнаха пронизителни крясъци.

— Мамка му — прошепна Кернс, захвърли писалката си и сграбчи дръжката на меча.

Проклетото нещо не искаше да излиза от ножницата. Той се усети, че придържащият ремък е прехвърлен през дръжката, опита се да го махне, не успя, ядосано издърпа ръкавиците си, опита отново и най-после освободи дръжката. Погледна напред. Северняците, несъмнено северняци, някои с изрисувани щитове в ръка, стиснали лъскавите си оръжия, се насочваха с бойни крясъци към неохраняваните каруци.

Той опипа около себе си за шлема, събори мастилницата и опръска с черни капки баналните фрази на писмото. Може би изобщо не биваше да сваля шлема, но хората му безмилостно му се подиграваха по този повод, а чашата преля тази сутрин, когато го намери пълен с оборски тор. Ако разбереше кой…

Когато най-после извади меча си и се огледа, той осъзна, че това едва ли вече има значение. Във въздуха се движеха някакви неща. Стрели. Стрели откъм коленичилите пред дърветата северняци с вдигнати лъкове. Той се взря в тъмните дебри на гората, привлечен от някакво движение. Приклекна, стрелите прелетяха покрай него и нападаха между каруците. Една се заби в дърво и остана да трепери там. Друга улучи един кон в хълбока и той се изправи с цвилене на задните си крака.

— След мен! — изрева Кернс, без да има представа на кого крещи, без да си прави труда да проверява дали някой изобщо го е последвал, и устремено започна да гази през ечемика; цялото му раздразнение заради това, че беше назначен да пази обоза, се беше изпарило.

Битка! Ето я битката!

Горст беше отпред и се сражаваше с двама северняци. Дългият му меч удари силно по щита на единия, мъжът залитна назад и падна. Другият северняк замахна с брадвата си, стисната с две ръце, но Горст избегна удара, като тежкото острие се размина на косъм с рамото му. Още преди то да се е забило в земята, полковникът се завъртя, бърз като мълния въпреки едрото си телосложение, и дългият му меч посече посевите заедно с десния крак на мъжа, който бе прерязан чисто под коляното. Нещастникът се просна на земята сред фонтан от кръв. Другарят му тъкмо се изправяше, когато дългият меч на Горст направи дълбока вдлъбнатина в предната част на шлема му и отново го прати на земята. Той остана да лежи там с разперени ръце и отваряща се безмълвно уста, а мечът му се изтърколи от безчувствената ръка.

Кернс изпита силен шок, щом осъзна, че току-що е видял как убиват двама мъже пред очите му. Шок и изумление, и задъхана възбуда. Това тук определено си беше битка! Да стои редом с полковник Горст, с мъжа, който беше личен телохранител на краля! Да бъде похвален с усмивка от него след сражението, да получи потупване по рамото и да бъде посрещнат като брат! Точно за това беше мечтал, когато облече униформата за пръв път.

Сега към Горст през посевите тичаха още трима северняци и Кернс побърза да застане до него и да вдигне меча си!

— Полковник Горст!

С крайчеца на окото си зърна някакво движение, инстинктивно извъртя глава и…

 

 

Горст почувства как мечът му разсича нещо при самия край на замаха и извъртя дръжката в ръката си, докато севернякът пред него падаше назад и кръвта шуртеше от прерязаното му гърло. Нямаше време да размишлява върху това. Имам си друга работа.

И по-точно един нисък мъж с потъмняла ризница, застаряващ и започнал да надебелява, със зачервени бузи, покрити с напукани вени, който крещеше с всичките сили, които му бяха останали след газенето през посевите. Тези бузи. Горст се изненада от внезапно връхлетелия го спомен за баща му, малко преди смъртта му, когато беше прикован към леглото, съсухрена призрачна сянка на някогашното му „аз“, не можеше да говори членоразделно и непрекъснато се изненадваше от животинските звуци, които излизаха от сгърчената му уста, и се дразнеше от пискюлите на нощницата му. Съсухрена призрачна сянка с червендалести бузи.

Колко години трябваше да се примирявам с разочарованието на стария глупак, с неговите укори и непрекъснатите шеги за женските гласове, да се усмихвам и да кимам като послушен син? Горната устна на Горст се отдръпна нагоре в животинска гримаса. Далечната прилика с починалия роднина нямаше да секне устрема му. Всъщност дори му подейства като стимул. Все пак, татко, така и не успях да ти затворя устата, докато беше жив…

Когато Горст се приближи, севернякът замахна с меча над главата си — тромаво движение, лесно предсказуемо. Човек може да си помисли, че тези глупаци не са хващали меч никога през живота си. Не че ми е работа да им показвам как се прави, но… Горст отби без усилие удара с дългия си меч, пристъпи и мушна само веднъж с късия, като върхът му се спря в пръстена на оцветения щит. Силата обаче беше достатъчна, за да отблъсне назад червендалестия му собственик. Горст мушна още веднъж и почувства как острието преминава през ризницата и се забива в плътта, а мъжът отвори уста, за да изкрещи. Тихо, татко. Горст отново заби острието и пресече крясъка, който премина в гъргорене. Изблъска с рамо северняка настрани и разсече едната му румена буза с дългото острие; бликналата кръв сепна друг мъж, който нападаше след него, и той се поколеба достатъчно дълго, за да може Горст да му разцепи главата и да го събори на земята, преди онзи да е успял да му напомни за някой друг мъртъв роднина.

Наблизо нямаше други врагове и той се обърна. Близо до колоната се водеше сражение. Видя един от пазачите да тича и да захвърля копието си настрани, преследван от някакъв северняк с безумно разрошена коса. Друг беше паднал на колене, със забита в рамото стрела. Между колите се стрелкаха тъмни сенки. Някой беше хвърлил запалена факла в каруца, пълна със сено, и товарът бързо се превърна във весела огнена топка, към сивото небе започнаха да се издигат кълба мазен дим, конете цвилеха и се дърпаха с оплетени хамути, и в ужаса си теглеха каруците след себе си.

— Конете! — изписка Горст, без дори да си прави труда да модулира гласа си. — Конете!

Не че ми пука особено за конете. Или за каквото и да е друго. Той прескочи един от труповете и хукна към колоната, изпълнен с нетърпение да добави още към тях.

 

 

Опакия всъщност никога не беше убивал човек. Странно нещо, с което да се гордее пешак, който служи от шест години, пък и той не парадираше с това, но все пак се гордееше с него. Неведнъж враговете бяха попадали на мушката му или се обръщаха с гръб или странично към него по време на битка и в този момент той винаги се сещаше как би изглеждало лицето на майка му, когато й се похвали. Тя, разбира се, отдавна беше мъртва, чумата я беше отнесла преди десетина години, и все пак. Същото изражение имаше, когато той правеше някоя беля — изглеждаше наранена. Опакия не искаше да я разочарова. Затова с гордост можеше да каже, че никога не беше убивал човек, макар че го признаваше единствено пред себе си. Но пък Бледоликия беше казал да убиват конете, а когато главатарят наредеше нещо, Опакия се опитваше да го изпълни.

Затова примижа и заби копието си в най-близкия хълбок, като се стараеше да се пази от вършеещите копита. Горкият кон не можеше да направи нищо, както беше впрегнат с още три други. Щом падна, Опакия измъкна копието си и се прехвърли на следващия. Убиването на коне е кофти работа. Но пък войната си е непрекъснат поток от кофти неща, а на Опакия никога не му беше вървяло с работата. Винаги заставаше на опаката страна, оттам му беше излязъл и прякорът. Само преди седмица беше участвал в друг от набезите на Бледоликия, след залез-слънце и в проливен дъжд, и както обикновено, всичко се беше превърнало в кървава бъркотия. Той обърка посоките, прецапа потока и наистина се озова на опаката страна, а разузнавачите на Съюза обърнаха дърво и камък да го търсят. Едва предишния ден беше успял да намери останалите момчета на Скейл, да ги убеди, че не е избягал нарочно и е положил всички усилия да се върне, за да не го обесят или изгорят на кладата, както обикновено постъпваше Черния Доу с дезертьорите. И точно на следващия ден — нов набег. Що за кофти късмет? Имаше чувството, че тъкмо беше чул речта на Бледоликия преди набега и сега я слушаше пак. Опакия мразеше битките. Според него те бяха единственият недостатък на войнишкия живот. Освен глада. И студа. И заплахата да бъдеш обесен или изгорен. Всъщност като се замислеше, войниклъкът си имаше много недостатъци. Но сега не му беше моментът да мисли.

Той стисна зъби и промуши следващия кон в корема; ушите му писнаха от цвиленето, пищенето и плача на умиращите животни. Звучаха му като деца. Не бяха деца. Не бяха, но пак си беше жалко. Никога не беше виждал толкова големи, силни, красиви зверове като тези. Сърцето го заболя при мисълта колко може да спечели, ако изкара тези прекрасни, лъскави коне на пазара в селото си. Как щяха да увиснат ченетата на фермерите още щом ги зърнеха в кошарата. Как може би щеше да се промени животът на старите му майка и татко, ако имаха един такъв кон, който да тегли ралото и каруцата и с който да се фукат по празници. Колко щяха да се гордеят, ако притежаваха поне един. А ето че той беше превърнал поне дузина в трупно месо. Сърцето го заболя при тази мисъл.

Но по един или друг начин, войната си е натоварващо сърцето упражнение.

Той издърпа окървавеното си копие от поредния кон, като го остави да подритва на земята, изпънал главата си назад. Обърна се към следващата каруца и установи, че се взира съвсем отблизо в очите на някакъв мъж от Съюза. Странно изглеждащ мъж, невъоръжен, който придържаше панталоните си с една ръка, докато счупената тока на колана му се удряше в коленете.

Опакия веднага разбра по погледа на мъжа, че и той изобщо не си пада по схватките, също като него. Без да кажат нито дума, двамата стигнаха до взаимно съгласие. Всеки от тях направи предпазлива крачка назад. После още една. След това се разделиха в добро разположение на духа, като най-вероятно никой от тях нямаше да спомене за тази среща, което според Опакия си беше най-доброто, което можеше да се очаква от двама врагове на бойното поле.

Без да се помайва, той се промъкна между две каруци; въздухът беше лепкав от влагата и острата миризма на изгоряло гъделичкаше носа му. Избегна няколко размятащи се копита, видя стария Гуляйджия да вдига брадвата си с ококорени очи, после чу силно стъргане и един меч полетя надолу, разцепи надве главата на Гуляйджията и краката му буквално се сгънаха, като направени от листа.

Опакия не видя кой размахваше меча, а и не искаше да разбира. Просто се обърна и побягна. Подхлъзна се в кръвта на някакъв кон, удари коляното си в ръба на някаква преобърната каруца, хвана го с ръце и залитна настрани със сподавен стон.

— Мамка му, мамка му, мамка му.

Разтърка капачката си и продължи да куцука колкото се може по-бързо. Трябваше да се върне през нивата, откъдето бе дошъл, обаче пътя му препречваше горящата каруца, над която се издигаше стълб от дим и пламъци. В нея все още бяха впрегнати два мъртви коня и един жив, който риеше с копита. Хълбокът му беше потъмнял от кръв и очите му се въртяха ужасено, докато се опитваше да се измъкне, но само завличаше огнената топка по-навътре сред колоната. Опакия се извърна на другата страна, чу писък и звънтене на метал, бързо размисли, пое си дълбоко дъх и бързо се хвърли в ниските шубраци, които растяха край калните коловози. Плъзна се зад едно дърво и надникна през папратите и калините с разтуптяно сърце.

— Ох, мамка му — прошепна той.

Отново сгащен в гората, отново обграден от врагове, покрит от главата до петите с конска кръв… Е, поне това му беше за пръв път. Но останалото беше започнало да се превръща в някакъв обезпокоителен шаблон. Зачуди се дали старият Бледолик ще му повярва този път, когато най-накрая се добере до лагера, след като пет дни е студувал и гладувал, докато се е промъквал през шубраците. Ако изобщо се върне в лагера.

— Ох, мамка му.

В името на мъртвите, как болеше това коляно. Но по един или друг начин, войната си е нараняващо коленете упражнение.

 

 

Дотук с великия набег.

Бледоликия въздъхна, облиза сока от чага по предните си зъби, обра с език слюнката в устата си и горчиво се изплю върху шубраците. Някога беше велик човек, нали? Един от четиримата старши главатари на Бетод. Беше водил щурмовия отряд при Уфрит. Беше пробил съюзническата линия в мъглата край Кумнур. Беше човек, когото всички трябваше да уважават или поне да показват уважение, а мнението си да запазят за себе си. Сега на това трудно можеше да се повярва. Обратно към лагера и поредното гневно избухване на Скейл.

Но пък нямаше да спечели нищо, ако останеше тук. Нямаше никакъв шанс нещата внезапно да се оправят. Изненадата е като девствеността. Можеш да я използваш само веднъж и обикновено това се превръща в смазващо разочарование. Бледоликия погледна намръщено към бъркотията в края на нивата, а после и Рипджак, който клечеше в храстите и се самосъжаляваше, притиснал към наранената си глава кървав парцал. Първото нещо, което един боец трябва да знае, е кога да спре да се бие.

— Кажи им да надуят рога. Няма повече какво да правим тук.

Рипджак кимна и даде знак за сигнала. Звукът на рога отекна, а Бледоликия обърна гръб на бойното поле и се промъкна в храсталака, превит надве, като бавно поклащаше глава.

Някой ден. Някой ден щеше да проведе перфектния набег.

 

 

Пендел чу тихия звук на рог. Надникна между прътите на колелото и видя мъже да тичат към дърветата. Северняците отстъпваха. Вълната от облекчение беше толкова силна, че едва не го накара спонтанно да довърши онова, за което беше отишъл в гората. Но той нямаше време за облекчаване или някаква друга работа. Капитан Бронкенхорм сигурно вече събираше пазачите и хич нямаше да е добре да намери Пендел да се крие зад колелото на каруцата. Вече го бяха изхвърлили от щаба. Не беше сигурен какво става с онези, които ги изхвърляха от охраната на обоза, и нямаше никакво намерение да научава.

Огледа се на всички страни, за да се увери, че не го гледат, отново придърпа панталоните си, като не спираше да проклина счупената тока, после се измъкна изпод каруцата. Ахна стреснато, когато едва не се спъна в трупа на един съюзнически войник, стиснал окървавения си меч в едната ръка. После се усмихна. Много го биваше случайно да открива разни неща. Грабна меча и се изправи, придоби войнствено изражение и закрачи смело сред съсипаните посеви, като размахваше заканително откраднатото оръжие към гората.

— Върнете се, копелета! Ще ви покажа какво е истинска битка! Върнете се, мамка ви!

Щом се убеди, че го гледат достатъчно мъже, Пендел размаха яростно меча си.

— Страхливци! — изрева той към дърветата.

 

 

Някой крещеше, но Горст не го слушаше. Гледаше надолу към труповете. Млад съюзнически офицер с разцепена глава, половината му лице беше неразпознаваемо, другата половина беше оплискана с кръв, с циничното изражение на човек, който току-що е направил възмутително похотливо предложение.

Как каза, че му беше името? Горст сбърчи лице, сякаш така щеше да изцеди отговора, но той липсваше. Честно казано не го слушах. Човекът беше женен, спомни си, че го беше казал. И нещо за дете. Бернс ли беше? Фернс? Горст си спомни усещането как дългият му меч се врязва в нещо. За мен — момент, който едва съм забелязал. За него — краят на всичко. Не че беше съвсем сигурен. Може неговият меч да го беше направил, а можеше и да е някой друг. Допреди малко тук гъмжеше от размахвани оръжия, а за съжаление, в битка човек рядко може да е сигурен.

Горст въздъхна. Всъщност какво значение има? По-малко мъртъв ли щеше да е, ако главата му беше разцепена от меча на северняк? Ръката му се протегна и изпъна бузите на мъжа в опит да докара по-достойно изражение на лицето му, но щом пусна кожата, циничната усмивка се завърна.

Трябва ли да се давя във вина? Малкото момче, останало без баща? Вдовицата, останала без пари? Семейството, което се е събрало на верандата в очакване на хубави новини от фронта, плаче над писмото? Вият и се бият в гърдите! Вернс, Пернс, Смернс никога няма да се върне за зимния празник! Горст изду бузи. Чувстваше единствено леко раздразнение, постоянното приглушено жужене на собственото му разочарование и леко неудобното изпотяване под бронята. Що за чудовище съм, щом малко пот ме разстройва повече от убийство?

Горст изпрати с намръщен поглед последните северняци, които изчезнаха в гората. Погледна намръщено мъжете, които отчаяно се опитваха да угасят пламъците, обхванали още няколко каруци. Погледна намръщено съюзническия офицер с разкопчан колан и свличащи се панталони, който размахваше заканително окървавения си юмрук. Намръщи се още повече, когато се обърна към малката къща на края на нивата с леко открехната врата. Изправи се, хвана дръжката на дългия си меч и тръгна към нея.

 

 

Като че ли битката беше приключила, доколкото Тиндър можеше да разбере, докато надничаше през вратата. Трудно беше да се каже кой е спечелил. Ако съдеше от опита си, който имаше в излишък, сражения, в които лесно се познаваше кой е победил, се срещаха рядко. Всъщност в битките твърде рядко имаше ясно изразен победител. Наоколо се въргаляха неколцина мъртъвци, той можеше да ги види, имаше и още няколко ранени, можеше да ги чуе. Както и умиращи коне. Няколко каруци бяха подпалени, горящи сламки хвърчаха навсякъде. Северняците бяха отблъснати, последният от тях изстреля една мързелива стрела откъм дърветата. Но по всичко личеше, че къщата на Тиндър се беше отървала от пожара…

— Мамка му — изсъска той. Едрият мъж отново вървеше към къщата. Онзи с пискливото гласче. Когото наричаха Горст. Крачеше нагоре с наведена глава, понесъл в ръка своя тежък меч, стиснал решително зъби, като човек с нечисти намерения. — Мамка му.

Такива неща озлобяват човека. Дори човек, който при нормални обстоятелства може да е съвсем свестен. Такива неща карат човек да си търси виновници и Тиндър знаеше, че в случая той е най-подходящият. Той и децата му.

— Какво става?

Тиндър улови дъщеря си за ръката и я поведе към задната част на къщата, като едва успяваше да говори заради страха, сковаващ ченето му.

— Слушай ме, Риам. Върви при задната врата и се приготви да я отвориш. Щом ме чуеш да викам, бягай. Бягай, чуваш ли? Точно както говорихме преди. Тичай в дома на стария Нейрн, а аз ще дойда по-късно.

Очите й се кокореха на бледото й лице.

— Наистина ли?

В името на мъртвите, колко приличаше на майка си.

— Разбира се! — каза той и докосна бузата й. — Нали ти казах? Не плачи, Коуън ще се грижи за теб.

Момичето го прегърна и той почувства как от очите му бликват сълзи; побутна я към задната врата, но тя се вкопчи в него и отказа да го пусне, така че трябваше да започне да разтваря пръстите й, но сърце не му даваше да го направи.

— Трябва да отидеш — прошепна й той, — трябва да отидеш право…

Вратата се отвори, тресна се силно в стената и от гредите се посипа прах. На прага стоеше човекът от Съюза, грамадната му фигура се очертаваше в яркия квадрат на вратата. Той пристъпи бързо в къщата и Тиндър застана пред него, стиснал в едната си ръка брадвата, а с другата прикриваше Риам зад гърба си. Горст се спря; лицето му се криеше в сянка, на светло оставаха само краят на тежката му челюст, бронята, мечът и капките кръв, с които беше опръскано всичко.

Настъпи продължително мълчание. Тиндър чуваше дишането на Риам, бързо и уплашено, и на Коуън, в което се долавяше тихичко хлипане, както и своето собствено, гъргорещо в гърлото му, и се чудеше дали няма да му е последното.

Като че ли стояха така цяла вечност, след което човекът от Съюза най-после заговори със странния си писклив глас, който прозвуча ужасно пронизително в тишината.

— А вие… добре ли сте?

Мълчание. След това Тиндър кимна едва забележимо.

— Добре сме — рече той, изненадан колко твърдо прозвуча гласът му, при положение че сърцето му блъскаше в гърдите като усърдно работещ ковач.

— Аз… ужасно съжалявам. — Горст наведе поглед и като че ли едва сега осъзна, че държи в ръката си меч. Посегна да го прибере в ножницата, но след като може би забеляза, че е окървавен като касапски нож, се отказа. Застана там в странна поза, леко извърнат настрани. — За… всичко това.

Тиндър преглътна. Дръжката на брадвата леко се хлъзгаше в запотената му длан.

— За кое?

Горст сви рамене.

— За всичко. — Той отстъпи назад, колкото да позволи на Тиндър да се поотпусне, спря се на прага, протегна ръка и остави нещо на ръба на масата. — За млякото.

След това приведе глава, за да мине под ниския трегер, и тръгна забързано надолу.

Тиндър затвори очи и си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на усещането, че няма фатални наранявания. След това се прокрадна до вратата и я затвори плътно. Взе монетата, която беше оставил мъжът. Сребърен диск, който проблясваше в сенките и тежеше в ръката му. Сто пъти повече, отколкото струваше чашата мляко. Хиляда пъти повече. Достатъчно, за да компенсира всичките изгубени пилета на Тиндър и може би дори част от реколтата му. Той бавно затвори дланта си в юмрук, без да може да спре треперенето си, и избърса очите си с ръкав.

После се обърна към децата си, които го гледаха от сенките.

— Най-добре се връщайте отзад — рече тихо той. — И не се показвайте.

Надникна отново през вратата и присви очи заради ярката светлина.

Едрият мъж се отдалечаваше с наведена глава, като се опитваше да избърше меча си с твърде малък за целта парцал. Останалите като че ли се бяха захванали да копаят гробове. Копаеха ги точно в средата на нивата на Тиндър, разбира се, като изравяха последния останал ечемик. Тиндър остави внимателно брадвата на масата, поклати глава и се изплю.

След това застана на прага и продължи да гледа как Съюзът съсипва реколтата му.