Джо Абъркромби
Двама са малко

Някъде на север, лятото на 576 г.

— Това е ад — промърмори Шев, като надникна от ръба на каньона. — Ад. — Тъмната скала, блестяща от влага, изчезна в мъглата, а някъде долу, в ниското, бълбукаше вода. — Боже, колко мразя Севера.

— Не знам защо — отвърна Джавра и отметна назад косата си, която от постоянната влага беше провиснала, — но си мисля, че Бог не ни слуша.

— О, напълно съм наясно с това. Никой не си прави труда да ни слуша.

— Аз си правя. — Джавра обърна гръб на каньона и тръгна надолу по разровената козя пътека с обичайните си широки крачки, вирнала глава, без да обръща внимание на дъжда, а подгизналата й пелерина шляпаше край калните й прасци. — Освен това съм изключително отегчена от онова, което чувам.

— Не си играй с мен, Джавра. — Шев ускори крачка, за да я настигне, като се стараеше да стъпва по най-сухите места. — До гуша ми дойде!

— Непрекъснато го повтаряш. А на следващия ден преглъщаш още.

— Направо съм вбесена!

— Вярвам ти.

— Сериозно говоря!

— Щом се налага да кажеш на някого, че си вбесена, и на всичкото отгоре добавяш, че говориш сериозно, значи, гневът ти не е постигнал желания ефект.

— Мразя проклетия Север! — Шев тропна с крак по земята, сякаш така можеше да нарани не себе си, а някой друг, но успя само да се опръска с кал. Не че имаше накъде да стане по-мокра или по-мръсна. — Целият е направен от лайна!

Джавра сви рамене.

— Както и всичко останало в края на краищата.

— Как изобщо могат да търпят тоя студ?

— Търпи се. Не се цупи. Искаш ли да те нося на раменете ми?

На Шев всъщност много й се искаше, но наранената й гордост настоя да продължи да джапа пеша.

— Аз какво, да не съм ти някое проклето дете?

Джавра повдигна рижите си вежди.

— Никога ли не са ти казвали да задаваш въпроси само ако наистина искаш да получиш отговори? Искаш ли да ти отговоря?

— Не и ако смяташ да се шегуваш.

— Стига де, Шеведая! — Джавра се наведе, положи огромната си ръка върху рамото й и стисна, като едва не й строши костите. — Къде е онази безгрижна пакостница, в която се влюбих тогава в Уестпорт, която посрещаше всички унижения със смях, шеги и намигване?

И мърдащите й пръсти запълзяха надолу към корема на Шев.

Шев измъкна ножа си.

— Ако ме погъделичкаш, се заклевам, че ще те намушкам.

Джавра изду бузи, дръпна ръката си и продължи да джапа по пътеката.

— Не драматизирай така. Изтощително е. Трябва просто да се изсушим и да намерим някое симпатично фермерско момиче за теб, до което да се сгушиш, и на сутринта вече ще се почувстваш по-добре.

— Тук няма симпатични фермерски момичета! Няма никакви момичета! Няма ферми! — Тя махна с ръка към безкрайната тъма, калта и нацепените скали. — Даже сутрин няма, по дяволите!

— Ето там един мост — каза Джавра и посочи в мрака. — Виждаш ли? Нещата започват да се нареждат!

— Да бе, много обнадеждаващо — промърмори Шев.

Мостът представляваше плетеница от протрити въжета, опънати между древни стълбове, покрити с руни и птичи курешки, и изгнили на вид дъски, привързани в ненадежден преход. Изглеждаше съвсем скапан — като настроението на Шеведая — и изчезваше в замайващата неизвестност над каньона, като опасно се поклащаше на вятъра, а дъските му потракваха.

— Проклет Север — каза Шев, след като се добра до моста и предпазливо подръпна въжетата. — Даже мостовете му са пълно лайно.

— Мъжете му са добри — рече Джавра и затрополи по моста, без да показва и капчица страх. — Не са особено изкусни, но пък са страстни.

— Страхотно — отбеляза Шев и тръгна внимателно след нея, разменяйки подозрителни погледи с враната, която беше кацнала на един от стълбовете. — Мъже. Единственото нещо, което хич не ме интересува.

— Трябва да ги опиташ някой път.

— Опитах. Веднъж. Пълна нула. Все едно да се опитваш да разговаряш с някого, който дори езика ти не говори, камо ли да разбере темата на разговора.

— В хоризонтално положение някои са по-красноречиви от други.

— Не. Просто не. Косматостта и тромавостта, и големите човъркащи пръсти и… топките. Сериозно говоря, топки. Те пък за какво са? Това е най-непривлекателната част от анатомията. Това е просто… кофти дизайн, ето какво е.

Джавра въздъхна.

— Най-големият позор на сътворението е, че не всички можем да сме толкова идеални, колкото теб, Шеведая, гъвкаво малко кълбо от мускули.

— По мен щеше да има повечко месце, ако не живеехме само на едните възвишени мечти и по някой заек от време на време. Може да не съм идеална, но пък между краката ми не се клати торба с баласт, поне това можеш… Чакай малко.

Те се добраха до средата на провисналия мост и Шев вече не виждаше скалите от двете страни. Само въжетата, които се губеха в сивота в двете посоки.

— Какво? — промърмори Джавра и се спря.

Мостът продължи да се клати. Под тежки стъпки, които се приближаваха към тях.

— Някой идва към нас — промърмори Шев и извъртя китката си така, че ножът падна в подложената й длан.

Не обичаше да се бие, но постепенно бе стигнала до извода, че няма нищо лошо в това, винаги да държи един добър нож подръка. Ако не друго, той си беше един добър аргумент в споровете.

Започна да се очертава някаква фигура. Първоначално беше само сянка, която се размърдваше, когато вятърът избутваше мъглата към тях. Първо беше нисък мъж, после стана висок. След това се превърна в мъж, който носи гребло на раменете си. След това в полугол мъж, понесъл огромен меч през рамо.

Шев хвърли един бърз поглед над лакътя на Джавра, за да провери дали пък няма да се разтвори в нещо по-смислено. Не се получи.

— Това е… необичайно — каза Джавра.

— Проклетият Север — промърмори Шев. — Тук вече нищо не може да ме изненада.

Мъжът се спря на около две крачки от тях и се усмихна. Но това беше повече безумна усмивка, отколкото израз на добро настроение. Добре поне, че носеше панталони, направени от някаква зле ощавена кожа, и ботуши с нелепа рунтава горна част. От кръста нагоре беше гол и бледото му тяло представляваше възлести мускули, примесени с белези и обсипани с роса. Отблизо мечът изглеждаше още по-голям, сякаш някой оптимист го беше изковал с надеждата да бъде използван от великани. Беше висок почти колкото собственика си, който изобщо не беше нисък, защото гледаше Джавра, повече или по-малко, право в очите.

— Някой компенсира нещо — промърмори Шев под носа си.

— Приветствам ви, дами — каза мъжът със силен акцент. — Прекрасен ден.

— Хич даже не е — изръмжа Шев.

— Е, всичко зависи от това, как го приемате, нали? — Той повдигна очаквателно вежди, но след като никоя от тях не отговори, продължи: — Аз съм Уирън-от-Блай. Някои ме наричат Перкото.

— Моите поздравления — каза Шев.

Той изглеждаше поласкан.

— Значи, сте чували за мен?

— Не. Къде, по дяволите, се намира Блай?

Той се намръщи.

— Честно казано, не мога да кажа.

— Аз съм Джавра — рече Джавра и изпъчи внушителните си гърди, — Лъвицата от Хоскоп. — Шев завъртя очи. Господи, воините с проклетите им титли и проклетите им представяния, и проклетото им пъчене на гърди. — Ние прекосяваме моста.

— А! Аз също!

Шев стисна зъби.

— Какво е това, съревнование по това, кой ще изрече най-очевидното нещо? Та ние се срещнахме по средата му, нали?

— Да. — Уирън си пое дълбоко въздух през носа и издиша с доволен вид. — Да, срещнахме се.

— Голям меч — каза Джавра.

— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. Някои казват, че е мечът на Бог, паднал от небесата.

— Ха. — Джавра вдигна вързопа от парцали, смътно напомнящ меч, който носеше със себе си. — Моят меч е изкован от паднала звезда.

— Прилича на вързоп парцали, смътно напомнящ на меч.

Джавра присви очи.

— Трябва да го държа увит.

— Защо?

— За да не те заслепи блясъкът му.

— Ооооо — провлачи Уирън. — Работата е там, че аз наистина искам да го видя. Ще успея ли добре да го огледам, преди да ослепея, или…

— Вие двамата приключихте ли със състезанието по надпикаване? — попита Шев.

— Няма да тръгна да се състезавам по надпикаване с никой мъж. — Джавра изду устни, пъхна ръка между бедрата си и с пръст показа вероятната дъга. — Веднъж опитах и ти можеш да говориш каквото си искаш за пишките, но с тях се покрива по-голямо разстояние. Много по-голямо. Какво? — попита тя и хвърли намръщен поглед през рамо. — Просто е невъзможно, колкото и нещо да изпиеш. Виж, ако на теб ти се иска да се състезаваш по надпикаване…

— Не! — сопна й се Шев. — Точно сега единственото, което ми се иска, е да си намеря някое сухо местенце и да си прережа гърлото!

— Пак драматизираш — каза Джавра, поклащайки глава. — Все така си драматизира. Това изморява.

Уирън сви рамене.

— Но границата между излишъка от драматизъм и недостига му е тънка, не е ли така?

— Така си е — замислено промълви Джавра. — Така си е.

Настъпи мълчание и само мостът продължи тихо да поскърцва.

— Е — каза Шев, — беше ни приятно, но ни преследват агенти на Великия храм на Тонд, а и още някакви момчета, наети от Хоралд Пръста, така че, ако нямаш нищо против…

— Всъщност имам. Аз също съм преследван от агенти на краля на Севера Бетод. Човек би си помислил, че има и по-важни неща, с които да се занимава, с цялата тази безумна война срещу Съюза. Но Бетод, хм, можеш да го харесваш или не, но не можеш да отречеш, че е упорит.

— Упорито лайно — каза Шев.

— Не мога да не се съглася — рече скръбно Уирън. — Колкото повече нараства властта на човек, толкова повече намаляват най-добрите му качества.

— Така си е — рече замислено Джавра. — Така си е.

Настъпи поредното продължително мълчание, духна вятър и мостът опасно се залюля. Джавра и Уирън се гледаха мрачно един друг.

— Отстъпи встрани — каза Джавра — и ние ще продължим по пътя ни.

— Нямам намерение да отстъпвам. Особено на толкова тесен мост като този. — Уирън леко присви очи. — А и тонът ти е някак обиден.

— Тогава нежните ти чувства ще бъдат наранени още повече, когато ботушът ми срещне задника ти. Отстъпи.

Уирън свали със замах меча от раменете си и опря върха му в моста.

— Боя се, че въпреки всичко ще се наложи да ми покажеш това свое острие, жено.

— С удоволствие…

— Почакайте! — отсече Шев, промъкна се покрай Джавра и вдигна успокояващо ръце. — Почакайте за миг! Имате благословията ми да се избиете един друг, но ако започнете да размахвате своите впечатляващи мечове на този мост, напълно е възможно да прережете някое въже и да убиете не само себе си, но и мен, а за това не мога да дам благословията си.

Уирън повдигна вежди.

— В думите й има смисъл.

— Шеведая бързо съобразява — кимна Джавра и посочи към онази страна, откъдето бяха дошли. — Дай да се върнем на нашия край на моста и там да се бием.

Шев ахна.

— Значи, не искаш да му дадеш път, за да може да премине, но с радост ще се върнеш чак в началото, за да можеш да се биеш с него?

Джавра я изгледа озадачено.

— Разбира се. Добрите обноски го изискват.

— Точно така! — рече Уирън. — Добрите обноски са всичко за възпитания човек. Ето защо трябва да отидем до моя край на моста.

Сега беше ред на Джавра да присвие очи. В присвиването на очи беше също толкова опасна, колкото и в боя, което подсказваше нещо.

— Трябва да е моят край.

— Не, моят — изръмжа Уирън. — Настоявам.

Шев разтърка слепоочията си. Беше истинско чудо, че през последните няколко години не беше успяла да ги пробие от търкане.

— Идиоти такива, вие наистина ли смятате да се биете заради това, къде да се биете? Ние вървяхме натам! Той ни предлага да вървим натам! Давай да вървим натам!

Джавра присви още повече очите си, докато се превърнаха в сини цепнатини.

— Добре. Но не си мисли, че ще ни откажеш от двубоя, Шеведая.

Шев въздъхна изморено.

— Нямам ни най-малкото желание да предотвратявам кръвопролитието.

 

 

Уирън заби големия си меч в една пукнатина в скалите и го остави там да се поклаща леко.

— Дай да приберем мечовете. Мечът на мечовете не може да бъде изваден, без да се окървави.

Джавра изсумтя.

— Уплаши ли се?

— Не. Вещицата Шоглиг ми предсказа мястото и времето на моята смърт и то не е тук, и не е сега.

— Хм. — Джавра остави и своя меч и започна да чупи едно по едно кокалчетата на пръстите си. — А каза ли ти точното време, когато ще ти сритам задника толкова здраво, че ще напълниш гащите?

Лицето на Уирън придоби замислено изражение.

— Наистина ми предсказа, че ще напълня гащите, но заради гранясало задушено, а и това вече се случи. Миналата година, до Уфрит. Затова нося нови панталони. — Той се наведе и им се усмихна гордо, след което погледна намръщено Шев. — Надявам се, че прислужницата ти няма да се меси?

— Прислужница ли? — сопна му се Шев.

— Шеведая не ми е прислужница — рече Джавра.

— Благодаря ти.

— Тя ми е най-малкото довереник. Може би дори другар.

Шев опря ръце на хълбоците си.

— Ние сме партньори! Дует!

Джавра се засмя.

— Не. Дует? Не, не, не.

— Каквато и да е — рече Уирън, — изглежда доста коварна. Не ми се иска да ме удари в гърба.

— Изобщо не се притеснявай за това! — сопна му се Шев. — Повярвай ми, като ти казвам, че не искам да вземам участие в тая глупост. Що се отнася до коварството, опитах се да се измъкна от тая работа и да си отворя пушалня, но моята партньорка я изгори до основи!

— Най-малкото довереник — каза Джавра. — А и доколкото си спомням, ти разпръсна въглените. Шеведая, честно, винаги си търсиш кого да обвиниш. Ако някога поискаш да си едната половина на дует, трябва да се научиш да поемаш отговорности.

— Пушилня? — попита Уирън. — Обичаш ли риба?

— Не, не — отвърна Шев. — Е, да, но не става дума за такъв тип пушилня… Както и да е.

Тя се отпусна върху скалата и подпря главата си с ръце.

— Тъй като определяме правилата… — Джавра се намръщи, докато си повдигаше бюста. — Дай да се разберем без удари по циците, става ли? Мъжете никога не осъзнават колко боли.

— Хубаво. — Уирън повдигна единия си крак, за да си намести топките. — Стига да избягваш орехчетата. Проклетите неща много могат да попречат.

— Кофти дизайн — рече Шев. — Не го ли казах вече? Кофти дизайн.

Джавра си съблече палтото и го хвърли върху главата на Шев.

— Благодаря — сопна й се тя, свали го от мократа си коса и го наметна на мокрите си рамене.

Джавра вдигна юмруци и Уирън кимна одобрително, когато мускулите на ръцете й изпъкнаха.

— Несъмнено имаш впечатляваща фигура за жена. — Той също вдигна юмруците си и мускулите му затанцуваха. — Но не очаквай пощада заради това.

— Добре. С изключение на гърдите?

— Както се разбрахме. — Уирън се усмихна. — Може би това ще бъде битка, достойна за възпяване.

— Няма да ти е лесно да пееш без зъби.

Двамата си размениха удари, бързи като мълнии. Юмрукът на Уирън попадна в ребрата на Джавра, но тя като че ли изобщо не го забеляза и бързо отвърна с три удара, последният от които попадна в челюстта му. Той не потрепна, само отстъпи бързо назад и застана нащрек в бойна поза.

— Силна си — каза Уирън. — За жена.

— Сега ще ти покажа колко.

Тя се нахвърли върху него с яростни удари, но улучваше само въздуха, защото той се извиваше наляво и надясно, бърз като риба във вода, независимо от грамадната му фигура. Разнесе се плясване по месо, когато Джавра блокира ударите му с рамо, изръмжа през стиснатите си зъби, избегна удар в челото и улови ръката на Уирън. Мигновено падна на коляно и го вдигна над главата си, но той се извъртя умело — не по-зле от Шев, когато беше в онази пътуваща трупа — падна на рамо върху тревата, претърколи се и скочи на крака, без да спира да се усмихва.

— Всеки ден трябва да бъде нов урок — каза Уирън.

— Бърз си — рече Джавра. — За мъж.

— Сега ще ти покажа колко.

Той се озова до нея, престори се, че напада отгоре, гмурна се под вдигнатия й крак, улови я за другия прасец и я повдигна без усилия, за да я просне на земята. Но Джавра вече беше хванала врата му в сгъвката на коляното си и го повлече надолу заедно с нея. Двамата паднаха на мръсната земя в плетеница от ръце и крака и се затъркаляха без капчица достойнство, като се гърчеха и хапеха, щипеха и удряха с колене, плюеха се и ръмжаха.

— Това е ад. — Шев изстена и се загледа в мъглата. — Това е… — Тя млъкна и сърцето й падна в петите. — Хей, вие двамата — промърмори тя и бавно се изправи. — Вие двамата!

— Ние сме… — изръмжа Джавра и изрита Уирън в ребрата.

— Малко… — изръмжа Уирън и я удари с глава в устата.

— Заети! — изръмжа Джавра и двамата се претърколиха през една локва.

— Може пък да поискате да спрете — изръмжа Шев. От мъглата се бяха появили някакви фигури. Първо три. После пет. Сега мъжете бяха седем, един от тях яздеше кон. — Мисля, че май пристигнаха агентите на Бетод.

— По дяволите!

Уирън с усилие се освободи от Джавра, отиде бързо при меча си и зае доста внушителна поза, поставил едната си ръка върху дръжката му. Единственото, което разваляше общото впечатление, беше, че цялата горна част от тялото му беше омазана с кал. Шев преглътна и отново спусна камата в дланта си. Вече бе прекарала там много повече време, отколкото й се нравеше.

Първият, който излезе изцяло от мъглата, беше нервно изглеждащ младеж, който едва ли имаше и петнайсет години; с леко треперещи ръце опъна тетивата на лъка си, а върхът на стрелата му сочеше към Уирън. След него се появиха няколко северняци с впечатляващи бради, стига да харесвате такива неща, а на Шев не й харесваха, и бяха въоръжени още по-впечатляващо, стига да харесвате такива неща, а на Шев изобщо не й харесваха.

— Добър вечер, Потоп — каза Уирън и избърса кръвта от разбитата си устна.

— Уирън — каза онзи, когото Шев сметна за водача им, и се облегна на копието си, сякаш бе изминал дълъг път.

Уирън започна да брои новодошлите с пръст и устните му замърдаха.

— Седем са — каза Шев.

— А! — каза Уирън. — Права беше, бързо съобразяваш. Седем! Трогнат съм, че Бетод е отделил толкова много само заради мен. Мислех си, че заради войната с южняците ще му е нужен всеки човек. Искам да кажа, че мен ме наричат луд, а тази война? Това вече е лудост.

— Не мога да кажа, че не съм съгласен — рече Потопа, разчесвайки брадата си с мръсните си пръсти, — но не аз вземам решенията.

— На някои хора не им стига кураж да вземат решения.

— А някои хора просто са се уморили от това, че всичките им решения винаги се оказват погрешни. Знам, Уирън, че за теб е напълно естествено да бъдеш неуправляем, но не можеш ли да се опиташ поне за малко да не бъдеш такъв? Сега Бетод е крал на Севера. Не може просто да позволи на хората да правят всичко както си знаят.

— Аз съм Уирън-от-Блай — каза Уирън и изпъчи внушителните си гърди — и правя всичко както си знам.

— О, боже — промърмори Шев. — Той е мъжката версия на Джавра. Той е твоята мъжка версия, Джавра!

— Определено има прилики — с нотка на неохотно одобрение каза Джавра, докато махаше няколкото овчи бибенки, които се бяха заплели в косата й по време на битката. — Защо само един от вас е на кон?

Северняците се спогледаха така, сякаш това беше източник на търкания между тях.

— Води се война — избоботи един с кофти зъби. — Няма много коне наоколо.

Шев изсумтя.

— На мен ли го казваш. Щях ли да ходя пеша, ако не се налагаше?

— Това е моят кон — каза Потопа. — Но кракът на Керик е зле и му позволих да го заеме.

— Всички сме зле с краката — изгрухтя един здравеняк с огромна брада и още по-огромна брадва.

— Точно сега не е моментът отново да започваме спор за това, кой да получи коня — отряза ги Потопа. — Мъртвите са ми свидетели, че достатъчно спорихме на тази тема, не сте ли съгласни, мамка му? — После с жестове ги накара да се разделят наляво и надясно. — Кои, по дяволите, са тези жени, Уирън?

Шев завъртя очи, когато Джавра на свой ред изпъчи гърди.

— Аз съм Джавра, Лъвицата от Хоскоп.

Потопа повдигна едната си вежда.

— А прислужницата ти?

Шев изпъшка уморено.

— О, за…

— Тя не е прислужница, а довереник — каза Уирън. — Или… довереничка? Такава ли е думата?

— Партньор! — сопна му се Шев.

— Не, не. — Джавра поклати глава. — Партньор? Не.

— Всъщност няма значение — каза Потопа, който започна да проявява нетърпение. — Работата е там, че Бетод иска да говори с теб, Уирън, и ти ще се върнеш с нас дори ако се наложи да те набием…

— Един момент. — Джавра вдигна голямата си ръка. — Двамата с този мъж сме в процес на разрешаване на предишни разногласия. Можете да биете онова, което остане от него, след като приключа.

— В името на мъртвите. — Потопа притисна палец и показалец към очите си и яростно ги разтърка. — Нищо никога не става лесно. Защо нищо никога не става лесно?

— Повярвай ми — каза Шев, стиснала здраво ножа в ръка, — тази болка ми е позната. Ти смяташе да се биеш с него неизвестно защо, а сега смяташ неизвестно защо да се биеш заради него?

— Ние се оказваме там, където ни изпраща Богинята — изръмжа Джавра и кокалчетата на пръстите й побеляха, когато стисна дръжката на меча си.

Потопа въздъхна преувеличено.

— Уирън, не е нужно да проливаме кръв тук…

— И аз така мисля — каза Шев, вдигайки пръст.

— … но ти всъщност не ми оставяш избор. Бетод иска да те види пред трона на Скарлинг, жив или мъртъв.

Уирън изсумтя.

— Шоглиг ми предсказа мястото и времето на моята смърт и то не е тук, и не е…

Звънна тетива. Това беше младежът с треперещите ръце, който изглеждаше изненадан колкото и останалите, че е пуснал стрелата. Уирън я улови. Просто ловко я хвана във въздуха.

— Чакайте! — изрева Потопа, но вече беше късно.

Мъжът с голямата брада се втурна към Уирън с рев, като пръскаше слюнки и размахваше брадвата си. В последния момент Уирън спокойно отстъпи зад Меча на мечовете, така че дръжката на брадвата попадна върху прибраното му в ножницата острие, и заби стрелата във врата на брадатия. Онзи се свлече на земята с неразбираемо ломотене.

В този момент вече всички крещяха.

За човек, който мрази сбиванията, Шев определено попадаше твърде често в тях, и ако беше научила нещо от това, то беше, че трябва да действа решително. Опитай се с всички сили да се договориш, да постигнеш компромис, да отложиш сблъсъка, но когато се стигне до него, трябва да действаш решително. Затова тя метна ножа.

Ако беше помислила малко, сигурно щеше да реши, че не иска да натоварва съвестта си повече от необходимото, а и убийството на кон не беше толкова лошо, колкото убийството на човек. Ако беше помислила още малко, сигурно щеше да осъзнае, че човекът сам е взел решение да дойде тук, за разлика от коня, така че може би той повече заслужава да умре. Но ако беше поразмишлявала още по-сериозно върху това, сигурно щеше да стигне до извода, че мъжът може и да не е взел сам решение да дойде тук — във всеки случай не повече, отколкото самата Шев, — а просто се беше търкулнал по живота, като камък по дъното на река, в съответствие с положението си, познатите, характера и кофтия си късмет, без особени шансове да промени нещо.

Но хората, които мислят твърде много по време на битка, обикновено не излизат живи от нея, така че Шев остави размишленията за по-късно и метна ножа си по най-лесната мишена.

Ножът се заби в задната част на туловището на коня, и очите му се изцъклиха. Той се изправи на задните си крака, залитна, хвърли къч и се килна на една страна, и Шев трябваше да отскочи от пътя му, а ездачът му отчаяно се вкопчи в поводите. Конят подскачаше и риташе, ремъците на седлото се скъсаха и то се изплъзна от гърба му. Животното падна настрани, претърколи се през ездача и сложи бързо край на отчаяните му вопли, след което се плъзна към каменистия ръб на каньона и изчезна от погледите на всички.

Така че в края на краищата на съвестта на Шев лежаха и конят, и ездачът му. Но печалният факт се състоеше в това, че само победителите могат да съжаляват за нещо, което са направили по време на боя, а точно сега Шев си имаше други проблеми. По-точно — мъжът с най-гадните зъби от всички, които беше виждала някога, и с адски страховития боздуган. Защо се хилеше така? Господи, ако тя имаше такива зъби, щеше да е необходим железен лост, за да разтворят устните й.

— Ела тук — изръмжа й той.

— Предпочитам да не го правя — изсъска му Шев.

Тя отскочи настрани и изпод ботушите й се разхвърчаха влажни камъчета. Крясъците, грохотът и звънтенето на битката останаха някак отзад. Отскачане, винаги отскачане, от една катастрофа към друга. Често на ръба на непознаваем каньон, бил той и метафоричен. И както винаги, никога не успяваше да се измъкне съвсем.

Мъжът с боздугана и гадните зъби я хвана със свободната си ръка за яката и така я дръпна, че половината копчета се откъснаха, а след това я блъсна така, че главата й се удари в скалата. Шев се опита да го намушка с другия си нож, но острието само се плъзна по ризницата и излетя от ръката й. Миг по-късно юмрукът му се вряза в корема й и всичкият й въздух излезе с хриптене.

— Падна ли ми? — изръмжа той в лицето й; дъхът му бе достатъчен, за да я накара да изгуби съзнание.

Мъжът вдигна боздугана си.

Шев вдигна ръка и посочи с пръст зад него.

— Зад теб…

— Ако си мислиш, че ще се вържа на…

Разнесе се силен глух звук и Мечът на мечовете го разполови надве от рамото до корема, а кръвта плисна в лицето на Шев като из ведро.

— Агггрх! — Тя изпълзя изпод трупа на мъжа, като отчаяно се опитваше да изрита настрани отломките от касапницата, които внезапно се бяха изсипали в скута й. — Господи — проплака Шев, изправи се усилие, трепереща и плюеща, с подгизнали от кръвта дрехи. От косата й капеше кръв; устата, очите и носът й бяха пълни с кръв. — О, господи.

— Погледни от хубавата страна — каза Уирън. — В крайна сметка кръвта не е твоя.

Хората на Бетод се въргаляха по калната трева, посечени, сгърчени, окървавени. Единственият, който все още стоеше на крака, беше Потопа.

— Виж сега — рече той и облиза устните си. Когато Джавра тръгна към него, той наведе копието си. — Не исках нещата да се развият така…

Тя извади меча от ножницата му и Шев потрепери — пред очите й се появиха две заслепяващи размити петна. Горната част от копието на Потопа падна, после падна и долната, и в ръцете му остана само пръчка с размерите на крака на Шев. Той преглътна, после я хвърли на земята и вдигна ръце.

— Връщай се при господаря си, Потоп — каза Уирън, — и на всяка крачка благодари на мъртвите за късмета си. Кажи му, че Уирън-от-Блай танцува само под своята свирка.

Потопа кимна, опулил очи, и започна да отстъпва.

— И ако видиш някъде там Кърнден Гушата, му кажи, че не съм забравил, че ми дължи три пилета!

— Пилета? — промърмори Джавра.

— Дългът си е дълг — рече Уирън, облегнат невъзмутимо на Меча на мечовете, а голото му бледо тяло вече освен с кал беше омазано и с кръв. — Като стана дума за това, остана ни един неразрешен спор.

— Остана. — Тя го огледа от глава до пети със замислено свити устни. Шев вече беше виждала този поглед и сърцето й падна още по-ниско, ако това изобщо беше възможно. — Но току-що ми хрумна и друг начин да го разрешим.

 

 

— Ух… ух… ух…

Шев стоеше на колене до локвата с мръсна дъждовна вода и мърмореше всички проклятия, които знаеше, а те бяха много; бършеше кръвта, която се беше стекла между гърдите й, с парцал, откъснат от ризата на някакъв мъртвец, и отчаяно се опитваше да не обръща внимание на гърленото грухтене на Джавра, което се носеше иззад скалата. Все едно да отива да не обръща внимание на някой, забиващ пирони в главата й.

— Ух… ух… ух…

— Това е ад — изхленчи тя, докато се взираше в размазаното си отражение в мръсната кървава локва. — Това е ад.

С какво беше заслужила всичко това? Да се забие на това място, където нямаше нито любов, нито слънце, нито култура, нито удобства. Място, вгорчено от сълзите на праведните, както обичаше да казва майка й. Косата й беше залепнала за мократа й глава като проклето водорасло към гниеща лодка. Протритата й кожа, върху която настръхването вече не можеше да се отличи от обривите от студа. Носът й не спираше да тече и беше почервенял от непрекъснатото бърсане. Празният й стомах ръмжеше, насинената шия пулсираше, покритите с пришки крака боляха, попарените й мечти се сриваха…

— Ух… ух… ух…

Грухтенето на Джавра се усилваше и към него се прибави продължителното равномерно ръмжене на Уирън.

— Ррррррррррр…

Шев се улови, че се чуди с какво точно се занимават там, и се плесна по главата, сякаш така можеше да избие от нея тази мисъл. Трябваше да се съсредоточи върху самосъжалението! Да мисли за всичко, което беше изгубила!

Пушалнята. Е, това не беше кой знае какво. Приятелите й в Уестпорт. Е, нямаше и един, на който да повери дори медна монета. Северард. Определено на него сигурно му беше по-добре с майка му в Адуа, колкото и да го беше разстроило това. Карколф. Карколф я беше предала, мамка му! Но пък, господи, онези бедра. Как да се сърдиш на някого с такива бедра?

— Ух… ух… ух…

— Рррррррррр…

Шев навлече ризата си, която опитите й да я изпере бяха превърнали от просто окървавена в окървавена, мръсна и подгизнала от ледена вода. Тя потрепери от отвращение, докато избърсваше кръвта от ухото, носа и веждите си.

Винаги когато можеше, се опитваше да прави малки добрини, нали? Медни монети на просяците, когато можеше да си го позволи, и така нататък? А и в края на краищата си имаше добра причина за това, нали? Или просто си търсеше извинения?

— О, боже — промърмори Шев под носа си и отметна от лицето си студената и мазна коса.

Ужасният факт беше, че бе получила точно колкото заслужаваше. А може би и повече. Ако това беше ад, тя си го беше заслужила. Пое си дълбоко въздух и го издиша така, че устните й запърпориха.

— Ух… ух… ух…

— Ррррррррр!

С приведени рамене, Шев се обърна, за да поеме обратно към моста.

И сърцето й спря.

— Хей, вие — промърмори тя, докато закопчаваше копчетата на ризата си. — Вие двамата?!

— Ние… — донесе се приглушеният глас на Джавра.

— Сме малко… — простена Уирън.

— Заети!

— Може пък да се спрете, мамка му! — изкрещя Шев, изкара ножа си и го скри зад ръката си.

Осъзна, че е вкарала копчетата на ризата си в погрешните илици и единият край на мократа й риза е залепнал за крака й. Но беше малко късно да се гласи. И отново от мъглата започнаха да се появяват фигури. Откъм моста. Първо една. После две. Накрая три жени.

Високи жени, които вървяха със същата наперена походка като Джавра. Походка, която говореше, че те властват над земята, по която ходят. И трите бяха въоръжени с мечове. И трите се усмихваха презрително. Шев не се и съмняваше, че и трите са рицари на Златния ред, дошли за Джавра от името на Върховната жрица на Тонд.

Първата имаше тъмна коса, сплетена в дълга плитка, привързана със златна нишка, и стари очи на младото си лице. Втората имаше голям белег от изгаряне, който минаваше през бузата и целия й скалп, а едното й ухо липсваше. Третата имаше къса рижа коса и присви лукаво очи, когато огледа Шев от главата до петите.

— Ти си много… мокра — рече тя.

Шев преглътна.

— Това е Северът. Всичко е малко мокро.

— Проклетият Север. — Белязаната се изплю. — Никъде не може да се намерят коне.

— Нито за любов, нито за пари — пропя рижата, — и повярвай ми, пробвах и едното, и другото.

— Сигурно се води война — каза тъмнокосата.

— Това е Северът. Тук винаги се води война.

Уирън въздъхна тежко, докато се измъкваше иззад скалата и затягаше колана си.

— Това е унизителна присъда за нашия начин на живот, но не мога да я опровергая.

Той вдигна Меча на мечовете на рамото си и застана до Шев.

— Изобщо не си толкова забавен, за колкото се смяташ — каза жената с белега.

— Всъщност малцина са толкова забавни, за колкото се смятат — каза Шев.

Джавра се появи иззад скалата и щом я зърнаха, трите жени се размърдаха нервно. Презрителните усмивки бяха заменени от мрачни изражения. Ръцете посегнаха към оръжията. Шев усещаше наближаващия изблик на насилие, толкова несъмнен, колкото и растежът на тревата, и стисна здраво своя абсолютно неподходящ за случая нож. След всичките сбивания, в които беше участвала, тя наистина трябваше да се научи как да борави с меч. Или с копие. Може би с копието щеше да изглежда по-висока. Но пък навсякъде трябваше да мъкне тая гадост със себе си. Или да измисли нещо с верига, която да се намотава на малко кълбо?

— Джавра — каза онази с плитката.

— Да.

Джавра изгледа войнствено жените. Онзи неин поглед, който сякаш казваше, че тя ги е преценила за миг и резултатът изобщо не я е впечатлил.

— Значи, си тук.

— Че къде да бъда, освен там, където съм?

Тъмнокосата жена вирна острата си брадичка.

— Защо не ни представиш на останалите?

— Не си струва трудът, защото скоро няма да ви има.

— Бъди така любезна.

Джавра въздъхна.

— Това е Голийн, Четвърта от петнайсет. Някога ми беше добра приятелка.

— Иска ми се да смятам, че още съм.

Шев изсумтя.

— Ще тръгнат ли добрите приятели да се преследват из целия Кръг на света? — После добави под носа си: — Без да става дума и за партньорите на добрия приятел.

Голийн погледна към Шев и в очите й имаше тъга.

— Ако добрият приятел се е заклел в това. В спокойни времена тя може би ще плаче, че светът е такъв, ще чупи ръце и ще моли Богинята за напътствия, но… — Тя въздъхна тежко. — Въпреки всичко ще го направи. Ти знаеше, че в края на краищата ще те намерим, Джавра.

Джавра сви рамене и мускулите й заиграха.

— Никога не съм била трудна за намиране. Проблемите започват след това. — Тя кимна към жената с белега, която бавно, плавно и тихо се промъкваше покрай каньона вдясно. — Тя е Ахъм, Единайсета от петнайсет. Боли ли още белегът?

— Имам си успокояващ лосион — отвърна тя със свити устни. — И вече съм Девета.

— Не задълго. — Джавра повдигна вежди и погледна рижата, която ги обхождаше отляво. — Нея не я познавам.

— Аз съм Сарабин Шин, Четиринайсета от петнайсет, и хората ме наричат…

— На никой не му пука — прекъсна я Джавра. — Предлагам ви същия избор, който предложих на Ханама, Бирке, Уейлин и останалите. Върнете се при Върховната жрица и й кажете, че аз не робувам никому. Никога. Или ще ви покажа меча.

Разнесе се познатото пропукване на стави, когато Джавра размърда рамене, зае по-свободна поза и вдигна вързопа, наподобяващ меч, който държеше с лявата си ръка.

Голийн изцъка през зъби.

— Винаги драматизираш, Джавра. Предпочитаме да те върнем обратно, вместо да те убиваме.

Уирън изпръхтя насмешливо.

— Кълна се, че преди малко проведохме съвсем същия разговор.

— Така е — рече Джавра, — и този ще завърши по същия начин.

— Тази жена е убийца, клетвопрестъпница и бегълка — каза Голийн.

— Пфу. — Уирън сви рамене. — Че кой не е?

— Не е нужно да умираш тук, мъжо — каза Сарабин Шин и зае бойна поза.

Уирън отново сви рамене.

— Това място е подходящо за умиране не повече от всяко друго, а тези дами ми помогнаха в една доста неприятна ситуация. — Той показа с дръжката на меча си шестте трупа, пръснати по калната земя. — А моят приятел Кърнден Гушата винаги е казвал, че е невъзпитано да не се отплатиш за услугата с услуга.

— Може да се окаже, че тази ситуация е доста по-неприятна — каза жената с белега и извади меча си от ножницата.

Острието изпускаше пара по крайно неестествен и притеснителен начин, а белият метал проблясваше вледеняващо.

Уирън само се усмихна, докато сваляше огромния си меч от рамото.

— Нагаждам се според случая.

Другите две жени извадиха мечовете си. Извитото острие на Голийн сякаш беше направено от черна сянка, която така се гънеше, че формата й никога не беше точно определена. Сарабин Шин се усмихна на Шев и вдигна своя меч, дълъг и тънък, който тлееше като току-що извадено от огнището острие. Шев мразеше мечовете, особено онези, които бяха насочени срещу нея, но рядко бе срещала такъв, който да й хареса по-малко от този.

Тя вдигна ръката си, в която не държеше нож.

— Моля ви, момичета. — Беше готова да се моли. — Моля ви! В това няма никакви плюсове. Ако се бием, някой ще умре. Ще изгуби всичко. Онези, които спечелят, няма да бъдат в по-добро положение от сега.

— Тя е едно красиво мъниче — каза белязаната.

Шев прибра зад ухото си кичур окървавена коса.

— Ами много мило да…

— Но говори твърде много — каза Голийн. — Убийте ги.

Шев метна ножа си. Сарабин Шин го отби с меча си и той отлетя в мъглата, а самата тя се хвърли с вик напред.

Шев се навеждаше, пълзеше, клякаше, отскачаше и се гмуркаше, а светещото острие разсичаше въздуха около нея и тя чувстваше с кожата си ужасната му топлина. Премяташе се много по-впечатляващо, отколкото с онази пътуваща трупа. С крайчеца на окото си виждаше проблясъците на меча на Джавра, която се сражаваше с Голийн, а в ушите й звънтеше грохотът на метал от ударите, които Уирън си разменяше с Ахъм.

Шев намята всичките си ножове, които бяха може би шест, после, когато свършиха, започна да граби всичко, което й попадаше подръка, а след предишния бой наоколо се въргаляха достатъчно оръжия, доспехи и екипировка.

Сарабин Шин избегна един набързо хвърлен боздуган, после една брадва, разсече надве една манерка с вода и се разнесе съскане на пара, след което самата тя изсъска презрително, докато отскачаше от пътя на запратен по нея ботуш. Шев успя да я улучи единствено с рогатия шлем на един от северняците, който отскочи от челото на Шин и остави малък разрез върху веждата й, но това само засили решимостта й да довърши Шев.

Накрая тя отчаяно отбиваше ударите й с едно седло, използвано вместо щит, а ръмжащата жена отрязваше от него димящи късове, докато накрая не разсече надве последното малко парче кожа в ръцете на Шев. После я сграбчи за яката, привлече я към себе си с почти нечовешка сила и димящото острие застина пред лицето й.

— Няма накъде да бягаш вече! — изръмжа тя през стиснати зъби и замахна с меча, за да нанесе удар.

Шев стисна очи с надеждата — за втори път този ден, — че въпреки малшанса и тоталното безкъсметие, ще намери начин да допълзи до рая.

— Разкарай се от моя партньор! — разнесе се яростният писък на Джавра.

Дори през спуснатите си клепачи Шев видя заслепяващия блясък и се отдръпна задъхано назад. Разнесе се съскане и нещо горещо премина покрай лицето й. После ръката пусна яката й и тя чу как нещо тежко тупна на земята.

— Ами това беше — каза Уирън.

Шев поотвори едното си око и погледна надолу към себе си през блестящото размито петно, останало пред очите й от меча на Джавра. До нея лежеше обезглавеното тяло на Сарабин Шин.

— Боже — изхълца тя, вцепенена от ужас; дрехите й бяха подгизнали от кръв, от косата й капеше кръв, очите, устата, носът й бяха пълни с кръв. Отново. — О, боже.

— Погледни от хубавата страна — каза Джавра, вече прибрала меча си в парцаливата му ножница. — Поне не е…

— Майната й на хубавата страна! — изпищя Шев. — Майната му на Севера, майната ви и на вас, похотливи откачалки!

Уирън сви рамене.

— Не е откритие, че съм луд, с това съм известен. Наричат ме Перкото, защото яко ме пере, и това е факт. — С върха на ботуша си той подритна трупа на Ахъм, която лежеше до него по лице и кръвта й изтичаше. — И въпреки това дори аз мога да се досетя, че тези Рицари на Сребърния орден…

— Златния — поправи го Джавра.

— Както и там да се наричат, те няма да се спрат, докато не те заловят.

Джавра кимна, докато оглеждаше мъртвите агенти на краля на Севера.

— Прав си. Както и Бетод няма да спре да те преследва.

— Аз нямам спешни дела — каза Уирън. — Може би ще си помогнем един на друг с враговете ни?

— Два меча са по-добре от един. — Джавра замислено потупа с пръст по устните си. — И може пак да се изчукаме.

— Тази мисъл ми хрумна — рече Уирън и се ухили. — Тъкмо беше започнало да става интересно.

— Чудничко. — Шев потрепна, докато се опитваше да издуха кръвта от носа си. — Аз имам ли право на глас?

— Доверениците не гласуват — каза Джавра.

— А дори да гласуваш — додаде Уирън и сви извинително рамене, — трима сме и ние имаме мнозинство.

Шев отметна назад глава и погледна към безличното железносиво небе.

— Това й е проблемът на шибаната демокрация.

— Значи, решено! — Уирън плесна с ръце и подскочи ентусиазирано по момчешки. — Сега ли ще се изчукаме, или…?

— Дай да потегляме, докато е още светло. — Джавра погледна на запад, над трупа на своята стара приятелка Голийн. — Пътят до Карлеон е дълъг.

Уирън се намръщи.

— Първо в Тонд, за да мога да си върна дълга към теб.

Джавра се обърна с лице към него, изпъчила гърди.

— В никакъв случай. Първо ще се разправим с Бетод.

С въздишка на безкрайна умора, Шев се отпусна на земята до локвата, взе окървавения парцал, който беше използвала по-рано, и започна да го изцежда.

— Настоявам! — изръмжа Уирън.

— Аз също! — изръмжа Джавра.

Двамата се вкопчиха един в друг, сякаш се бяха наговорили предварително, и се затъркаляха по земята, като се удряха, съскаха, хапеха и гърчеха.

— Това е ад. — Шев скри лицето си шепи. — Това е ад.