Джо Абъркромби
Омитане от града

Близка страна, лятото на 575 г.

— Може би трябва да се омитаме — каза Джавра.

— О, не, не, не и този път — сопна й се Шев. — Не можеш просто да профучиш през живота, като оставяш след себе си само руините от своите грешки.

Потънали в мълчание, те продължиха да вървят бързо по сенчестите улички. На Шев й се налагаше почти да подтичва, за да не изостава от Джавра, която се носеше напред с огромни крачки, сбърчила замислено вежди.

— Тогава с какво се занимавахме през последната една година?

— Ами… ние… — Шев се замисли. — Точно това имах предвид! Не можем да продължаваме да го правим!

— Ясно. Значи, даваме скъпоценния камък на Тумнор, прибираме обещаните пари, изплащаме си комарджийските дългове…

— Твоите комарджийски дългове.

— И после какво? Ще пуснем корени тук?

Джавра повдигна рижата си вежда и огледа порутените сгради, засипаната с боклуци улица, вонящия на риба просяк пред една от вратите, който се гърчеше в пристъп на раздираща гърдите кашлица.

— Ами не. Ще продължим нататък.

— А какво оставихме след себе си тази вечер? — Джавра кимна с глава към улицата, от която бяха дошли. — Можеш ли да го наречеш руини?

— Бих го нарекла… — Шев се замисли до каква степен можеше да се разтяга точно тази истина, преди да се разкъса на парчета. — Поредица от злополуки.

— На мен си ми изглежда точно като руини. Имам предвид, че щом предната стена на онази къща се срути, това спокойно може да се нарече руини, нали?

Шев бързо погледна през рамо, за да се убеди отново, че никой не ги преследва.

— Предполагам, че някой зложелател би могъл да се изрази точно така.

— Тогава ми обясни, ако обичаш, Шеведая, по какво твоят вариант се отличава от моя? С изключение на това, че ще напуснем града с по-малко пари?

— Затова пък с по-малко врагове! Писна ми да оставям неуредени дългове във всяка проклета дупка, през която преминаваме по-бързо, отколкото заекът ръси бибенки! Рано или късно, ще ми се наложи да мина отново през някоя от тях. Навсякъде само врагове. Знаеш ли, че нощем се събуждам, обляна в пот!

— Виновна е пикантната храна — рече Джавра. — Вече не знам колко пъти съм те предупреждавала да внимаваш какво ядеш. А враговете са добро нещо. Враговете са признак, че си направила… впечатление.

— О, ти определено правиш впечатление, не мога да го отрека. Тази вечер ужасно впечатли онези момчета.

Джавра се ухили, разкривайки равна редица от бели зъби, и удари покрития си със струпеи юмрук в мазолестата длан със звука на затръшваща се врата.

— Определено.

— Но аз съм крадла, Джавра, а не… каквото си ти. Би трябвало да съм по-дискретна.

— Ах! — Джавра отново повдигна рижата си вежда и отмести поглед. — Ето защо се обличаш само в черно.

— Пък и ми отива, не можеш да го отречеш.

— Определено си една сенчеста съблазнителка, която развращава невинни девици! — Джавра игриво я смушка в ребрата и едва не я запрати срещу най-близката стена, но бързо я улови за ръката и я притегли в смачкваща прегръдка така, че главата на Шев се озова стисната под мишницата й. — Значи, ще го направим по твоя начин, Шеведая, приятелко моя! Честно, почтено и етично, точно както трябва да постъпват крадците! Ще изплатим дълговете ти, след което ще се напием и ще си намерим мъже.

Шев все още се опитваше да си поеме дъх след онзи лакът.

— И според теб аз какво точно ще правя с тях?

Джавра се ухили.

— Мъжете ще са за мен. Аз съм жена от Тонд и имам големи апетити. Ти можеш да ме пазиш.

— Огромните ми благодарности за тази неизмерима чест — каза Шев и се измъкна изпод мощната мускулеста ръка на Джавра.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. През цялото време ми беше добра помощничка.

— Мислех си, че съдружието ни е между двама равни.

— Всички добри помощнички мислят по този начин — каза Джавра и закрачи към входната врата на „Циврещия лигльо“, чиято табела висеше на едната си кукичка върху високия ръждясал прът.

Шев улови ръката на Джавра и успя да я спре, като увисна на нея с цялата си тежест и заби петите си в калта.

— Имам усещането, че Тумнор ни очаква.

— Такава беше уговорката.

Джавра я погледна озадачено.

— Като се има предвид колко неохотно ни даде подробности за работата, може би ще се опита да ни прецака.

Джавра се намръщи.

— Мислиш, че може да наруши споразумението?

— Не ни каза нищо за капаните, нали? — попита Шев, без да пуска ръката на Джавра. — Нито за ямата. Нито за стената. Ами за кучетата? Освен това каза, че пазачите са двама, а не дванайсет.

Джавра стисна зъби и мускулите на челюстта й затанцуваха.

— Не каза нищо и за онзи магьосник.

— Точно така — успя да изпъшка Шев, а всичките й мускули вече трепереха от усилието.

— Кълна се в диханието на Майката, ти си права.

Шев въздъхна с облекчение, изправи се бавно и пусна ръката на Джавра, след което леко я потупа.

— Ще се промъкна отзад, за да проверя…

Джавра й се ухили широко.

— Лъвицата от Хоскоп никога не използва задната врата!

И тя изтича по стъпалата, вдигна единия си крак, с един ритник откърти вратата от пантите й и влетя вътре. Зад гърба й изплющяха мръсните пешове на някога бялото й палто.

Шеведая обмисли за миг, но абсолютно сериозно, възможността да хукне по улицата, но въздъхна и се шмугна вътре след Джавра.

„Циврещия лигльо“ не беше най-преуспяващото заведение, макар че Шев трябваше да признае, че бе виждала и по-ужасни. Всъщност беше прекарала последните няколко години в такова. Размерите му бяха като на хамбар, с балкон на първия етаж, слабо осветен от голям кръгъл полилей с димящи свещи, поставени в чаши от зацапано стъкло. Подът беше покрит с мръсна слама и сбирщина от столове и маси, край едната му стена имаше изкорубен тезгях, а рафтовете зад него бяха задръстени с най-евтините алкохолни питиета на поне дузина култури. Помещението миришеше на пушек и пот, на разлят алкохол и повърнато, на отчаяние и пропуснати шансове и изглеждаше, общо взето, по същия начин, както преди три нощи, когато двете бяха приели работата, точно преди Джавра да загуби на зарове половината от обещаните им пари. Обаче ясно се забелязваше една разлика. Тази нощ беше пълно с отрепки от всякакъв вид. Тази вечер шефът тук беше само един.

Тумнор седеше на масата в средата на стаята със залепена на охраненото му лице усмивка и лъщящо от пот лице. Изглеждаше изключително изнервен, дори за мъж, който се опитва да прецака двама прочути крадци. Изглеждаше така, сякаш ужасно се страхуваше за живота си.

— Това е капан — процеди той през зъби, без да отмества ръцете си от масата.

— Сами се досетихме, хиено! — рече Джавра.

— Не — изгрухтя той, завъртя рязко очите си настрани, върна ги върху тях, след това отново ги завъртя. — Капан.

Едва тогава Шев забеляза, че ръцете му бяха заковани за масата. Проследи погледа му над голямото кафяво петно на пода, което подозрително напомняше кръв, към сенките. Там съзря една фигура. Просветване на очи. Проблясване на стомана. Самоуверен мъж в пълна готовност. След това различи и останалите издайнически проблясъци в тъмните ъгли на кръчмата — един мъж с брадва зад шкафа с алкохол, подаващия се от балкона нос на стрелец с арбалет, чифт ботуши, които стърчаха иззад вратата към мазето; Шев предположи, че сигурно все още бяха обути на мъртвите крака на някой от наемниците на Тумнор. Сърцето й падна в петите. Мразеше да се бие и имаше силното усещане, че съвсем скоро щеше да й се наложи.

— По всичко личи — промърмори тя, навеждайки се към Джавра, — че отрепката, която ни измами, е била измамена от някоя друга отрепка.

— Да — прошепна Джавра. Шепненето й беше по-звучно от нормалния разговорен тон на повечето хора. — Двоумя се кого да убия първо?

— Може би ще успеем да се измъкнем с преговори? — предложи с надежда Шев.

Важно беше никога да не губи надежда.

— Шеведая, трябва да приемем вероятността, че тук ще има кръвопролитие.

— Притежаваш изумителна далновидност.

— Когато се започне, ще съм ти много благодарна, ако се погрижиш за стрелеца на балкона, ей там горе?

— Абсолютно — промърмори Шев.

— С останалото вероятно ще се справя аз.

— Колко мило.

В този миг от задната част на кръчмата отекнаха недвусмисленото потропване на тежки ботуши и звънтенето на метал, лицето на Тумнор се изопна още повече и по бузите му се затъркаляха капки пот.

Джавра присви очи.

— И злодеят се разкрива.

— Злодеите са склонни към известно театралничене, нали? — промърмори Шев.

Когато се появи под колебливата светлина на свещите, тя се оказа слаба и много висока. Може би почти толкова висока, колкото Джавра, с късо подстригана черна коса, едната й жилеста ръка беше гола и покрита с татуировки, а другата беше защитена със стоманени пластини. Тя носеше ръкавица, наподобяваща лапа, чиито извити нокти от наточен метал потракваха, докато вървеше. Наситено зелените й очи проблеснаха, когато им се усмихна.

— Много време мина, Джавра.

Джавра изду устни.

— О, заднико на Богинята — рече тя. — Добра среща, Уейлин. Или може би недобра.

— Познаваш ли я? — промърмори Шев.

Джавра потрепна.

— Трябва да призная, че не ми е съвсем непозната. Тя беше Тринайсетата от Петнайсетте.

— Сега съм Десета — каза Уейлин. — След като ти уби Ханама и Бирке.

— Предложих им същия избор, който след малко ще предложа на теб. — Джавра сви рамене. — Те избраха смъртта.

— Ъм… — Шев вдигна един от облечените си в ръкавица пръсти. — Ако може да питам… За какво говорим, по дяволите?

Смарагдовозелените очи на жената се преместиха върху нея.

— Тя не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

Джавра потрепери по-силно.

— Онези мои приятелки от храма, за които споменах.

— Храмът в Тонд?

— Да. Не са ми чак такива приятелки.

— Тоест… значи, се отнасят с безразличие към теб? — предположи Шев с надежда.

Изключително важно беше да не губи надежда.

— По-скоро сме врагове — отвърна Джавра.

— Ясно.

— На петнайсетте храмови рицари на Златния орден им е забранено да напускат храма, освен по заповед на Върховната жрица. Под заплаха от смъртно наказание.

— Предполагам, че не си получила разрешение да го напуснеш? — попита Шеведая, докато оглеждаше всички наточени метални предмети в полезрението й.

— Не точно.

— А как?

— Никак.

— Ще заплати с живота си за това — каза Уейлин. — Както и всеки, който я е облекчил.

Тя протегна увенчания си с метален нокът показалец и го заби в главата на Тумнор. Той издаде звук, напомнящ изпускане на газове, и падна по лице, а над отчетливата рана на темето му се появиха кървави мехури.

Шев вдигна ръце с разперени длани.

— Е, мога да ти гарантирам, че не съм й предлагала да я облекча. На мен лично би ми харесало, както и на всяко друго момиче, не бих отказала и нещо повече, но с Джавра? — Тя предпазливо размърда ръката си, за да провери дали механизмът е зареден, с надеждата, че движението ще бъде възприето просто като изразителен жест. — Предполагам, че някой ден сигурно ще ощастливи някой мъж, като го направи свой съпруг, но без да се засяга, тя съвсем не е моят тип. — Шев погледна многозначително Уейлин, която, честно казано, й беше много повече по вкуса, тези нейни очи бяха наистина специални. — Пък и знаеш ли, не искам да се хваля, но аз да тръгна да предлагам? Обикновено на мен ми предлагат повече, отколкото…

— Тя има предвид помощ — каза Джавра.

— А?

— Помощ. Не става дума за секс.

— Аха.

— Убийте ги — каза Уейлин.

Стрелецът вдигна арбалета, светлината затанцува върху заострения връх на стрелата, а от сенките наизскачаха неколцина други главорези, които размахваха неприятно изглеждащи оръжия. Макар че кое оръжие ще изглежда приятно, размишляваше Шев, ако го размахват срещу теб?

Тя врътна китката си и метателният нож се озова в дланта й. За нещастие, пружината беше твърде натегната и оръжието се изстреля право през стиснатите й пръсти и се заби в тавана, като междувременно преряза гладко въжето, което придържаше полилея. Макарите зажужаха и огромното нещо полетя надолу.

Стрелецът натисна с усмивка спусъка на арбалета, който бе насочен право в сърцето на Шев. Един от главорезите вдигна огромна брадва над главата си. В този миг грамадната тежест от дърво, стъкло и восък се стовари върху него и го размаза върху пода. Стрелата от арбалета се заби в полилея миг преди той да падне на земята с оглушителен трясък, като отнесе още двама главорези със себе си и вдигна във въздуха облак от прах, трески и парчета от свещи.

— Мамка му — прошепна зашеметената Шев и продължи да примигва, докато ехото заглъхваше.

Двете с Джавра стояха заедно в средата на потрошения кръгъл полилей абсолютно невредими. Шев нададе триумфален вик, който премина, както обикновено се случваше с всичките й триумфални викове, в изпълнено с ужас гърлено гъргорене, щом оцелелият главорез прескочи отломките на полилея, размахал меча си. Тя отскочи назад, спъна се в масата и падна в един стол, претърколи се настрани, зърна профучаващо острие и пропълзя под друга маса, докато вдигнатата от удара на брадвата прах се вихреше около нея. Чуха се трясък, удари, гръмогласни ругатни и всички останали познати звуци от кръчмарските сбивания.

Проклятие, колко силно Шев мразеше сбиванията. Ненавиждаше ги. Всъщност колкото повече ги мразеше, толкова по-често попадаше в тях. Партньорството й с Джавра не й беше помогнало особено за това, пък и за нищо друго, като се замислиш. Тя се измъкна изпод масата, скочи на крака, отнесе удар в лицето и пръскайки слюнки, се просна по гръб върху тезгяха, където остана да лежи, трепереща, и да примигва, опитвайки се да прочисти очите си от сълзите.

Главорезът с ръмжене замахна към нея с ножа си, тя се изтърколи настрани и острието се заби в тезгяха. Шев се оттласна напред и го изрита в лицето, принуждавайки го да залитне назад с притиснати към носа ръце, издърпа ножа от дървото и го метна с бързо движение във въздуха. Той се заби в челото на стрелеца точно докато той се прицелваше със заредения си арбалет. Мъжът подбели очи, полетя от балкона и се стовари върху една от масите. Из помещението се разлетяха бутилки и парчета стъкло.

— Какво хвърляне — промърмори Шев, — бих могла да… Агррх!

Самодоволството й беше изкарано заедно с дъха й от някакъв мъж, който я халоса отстрани и тя залитна, замаяна, назад.

Грамадният мъж с изумителна грозота размахваше наляво и надясно боздуган, който беше почти също толкова грамаден и грозен, и разбиваше чаши и мебели, изпълвайки въздуха с трески. Шев изричаше с хленчещ глас почти всяка ругатня, за която можеше да се сети, докато отчаяно се извиваше и приклякваше, пълзеше и подскачаше, без дори да получи възможност да потърси изход от ъгъла, към който неумолимо я изтикваха.

Той вдигна боздугана си, за да нанесе удар, широкото му лице беше изкривено от ярост.

— Чакай! — проплака тя и посочи над рамото му.

Изумително, колко често минаваше тоя номер. Той извърна глава, за да погледне, и това й даде достатъчно време, за да забие с всичка сила коляното си в топките му. Той изпъшка, залитна и падна на колене, а тя измъкна камата си и я заби в основата на шията му. Мъжът изстена и се опита да се изправи, след което се просна по лице и около главата му се образува локва кръв.

— Извинявай — каза Шев. — По дяволите, съжалявам.

И тя наистина съжаляваше, както винаги. Но беше по-добре да съжалява, отколкото да умре. Така стояха нещата. Отдавна беше научила този урок.

Повече сблъсъци нямаше. Джавра стоеше до отломките на полилея, мръсното й бяло палто беше опръскано с кръв, а около нея се въргаляха сгърчените тела на дузина главорези. Беше стиснала главата на един в сгъвката на лакътя си, а втори, който безуспешно риташе и се опитваше да се освободи, беше сграбчила за врата с изпънатата си ръка и го бе притиснала към масата.

— Нещата отиват все по̀ на зле. — С гримаса на лицето и напрягане на мускулестата си ръка тя строши врата на първия мъж и пусна тялото му да се свлече на пода. — Едно време храмът наемаше по-качествени главорези.

Тя помръдна с рамо и изхвърли втория през прозореца на улицата, изкъртвайки кепенците, а отчаяният му вик секна, когато главата му отчупи парче дърво от поддържащата колона.

— Най-добрите, които успях да намеря за толкова кратък срок — рече Уейлин, докато посягаше зад гърба си. — Но накрая винаги се стига до това.

И тя издърпа един извит меч, чието острие се стори на Шев като изработено от виещ се черен дим.

— Не е необходимо — отвърна Джавра. — И пред теб има две възможности, също както пред Ханама и Бирке. Можеш да се върнеш в Тонд. Върви при Върховната жрица и й кажи, че аз няма да бъда ничий роб. Никога. Кажи й, че съм свободна.

— Свободна? Ха! Смяташ ли, че Върховната жрица ще приеме този отговор?

Джавра сви рамене.

— Кажи й, че не си успяла да ме намериш. Кажи й каквото искаш.

Устните на Уейлин се изкривиха в горчива усмивка.

— А какво ще е другото…

— Ще ти покажа меча — каза Джавра и ставите й пропукаха, когато разкърши рамене, ботушите й заскърцаха, когато разкрачи крака и зае по-стабилна поза, и извади изпод палтото си дълъг и тънък пакет, омотан с превръзки и парцали, но в единия му край Шев зърна проблясък на злато.

Уейлин повдигна брадичката си и разтегли устни в нещо, което едва ли можеше да се нарече усмивка; по-скоро оголи зъби.

— Знаеш, че нямаме друг избор.

Джавра кимна.

— Знам. Шеведая?

— Да? — изграчи Шев.

— Затвори очи.

Тя веднага ги затвори, а в същото време Уейлин прескочи масата с боен вик — висок, пронизителен, ужасяващ. Чу бързи стъпки по дъските, движещи се с нечовешка скорост. Разнесе се звън на метал и Шев потрепна от внезапната ярка светлина, която проникна през клепачите й. Стъргане, задавено изпъшкване и светлината изчезна.

— Шеведая.

— Да? — изграчи тя.

— Вече можеш да ги отвориш.

Джавра все още държеше в едната си ръка пакета, около който се развяваха разкъсани парцали. С другата си ръка придържаше отпуснатата Уейлин, чиито ръце висяха назад, а облечените в стомана кокалчета дращеха по пода. На гърдите й червенееше петно, но тя изглеждаше спокойна. Въпреки тъмната кръв, която се изливаше от гърба й и оставяше червени петна по дъските.

— Ще те намерят, Джавра — прошепна тя с окървавените си устни.

— Знам — отвърна Джавра. — И всички ще получат същото право на избор. — Тя отпусна Уейлин на пода, в локвата от кръв, и внимателно склопи клепачите над изумително зелените очи. — Нека Богинята се смили над теб — прошепна тя.

— Първо трябва да се смили над нас — измърмори Шеведая и избърса кръвта под носа си, докато се приближаваше към тезгяха с нож в ръка и поглеждаше зад него.

Собственикът на кръчмата се беше сврял отзад и се сви още повече, когато я видя.

— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай!

— Няма. — Тя скри камата зад гърба си и му показа празната си длан. — Никой няма да те убие. Всичко е наред, те… — Искаше да каже „си тръгнаха“, но когато огледа потрошената кръчма, се принуди да каже с продран глас: — … са мъртви. Можеш да станеш.

Той се надигна бавно, надникна над тезгяха и ченето му увисна.

— В името на…

— Трябва да се извиня за щетите — каза Джавра. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Част от стената в дъното, покрита с пукнатини, избра точно този момент, за да се срути върху улицата сред облак прах, който накара Шев да отстъпи назад и да се разкашля.

Джавра изду устни и допря замислено пръст до тях.

— Може би е точно толкова зле, колкото изглежда.

Шев изпусна тежка въздишка. Не беше първата в компанията на Джавра, Лъвицата от Хоскоп, и едва ли щеше да е последната. Тя извади кесията от пазвата си, развърза вървите и изтърколи скъпоценния камък върху нацепения тезгях, където той остана да си блещука.

— Заради грижите, които ти създадохме — каза Шев на зяпналия кръчмар.

След това избърса камата си в сюртука на най-близкия труп и го прибра в ножницата му. Обърна се, без да каже нито дума повече, прескочи нацепените останки от вратата и излезе на улицата.

Зазоряваше се. Слънцето придаваше лека сивота на източното небе над паянтовите покриви. Шев си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— По дяволите, Шеведая — прошепна тя на себе си, — съвестта е дяволско бреме за един крадец.

Чу зад гърба си тежките стъпки на Джавра, почувства масивното й присъствие над рамото си, чу дълбокия й глас, когато се наведе и проговори в ухото й:

— Сега вече искаш ли да се омитаме?

Шев кимна.

— Да, май ще е най-добре.