Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fool Jobs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Внезапни завършеци. 13 истории от света на Първия закон

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: сборник

Националност: британска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 23.06.2017 г.

Отговорен редактор: Иван Атанасов

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-02-0018-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2578

История

  1. — Добавяне

Източно от Крина, есента на 574 г.

Гушата гризеше кожичките около ноктите си, както обикновено. Заболя го, както обикновено. Зарече се, че вече наистина трябва да престане да го прави. Както обикновено.

— Защо така — промърмори той под носа си с известна горчивина, — защо все на мен се падат идиотските задачи?

Селцето се беше сгушило между двата ръкава на реката, групичка от загнили тръстикови покриви, разчорлени като косата на някой идиот, скрити от ограда в човешки ръст, направена от грубо изсечени трупи. Кръглите плетени колиби и трите големи постройки бяха потънали в мръсотия, краищата на дървените колони на най-голямата бяха грубо издялани във формата на глави, драконови или вълчи, или нещо друго, което би трябвало да изплаши човек, но само накара Гушата да изпита носталгия по кадърния дърводелски занаят. От комините едва цъцреше мазен дим. Почти голите дървета все още ръсеха кафяви листа. Смрадливото мочурище в далечината проблясваше под рехавата дневна светлина, сякаш хиляди огледала се бяха ширнали чак до хоризонта. Само че без капчица романтика.

Прекрасна спря да чеше дългия белег върху ниско остриганата си глава за малко, колкото да вземе участие в разговора.

— На мен ми изглежда като абсолютен кенеф.

— Намираме се далеч на изток от Крина, нали? — Гушата откъсна със зъби една кожичка, изплю я и се намръщи на малката розовееща раничка до нокътя му, която нямаше право да боли толкова. — На стотици мили наоколо във всяка посока има само кенефи. Робин, сигурен ли си, че това е мястото?

— Сигурен съм. Тя даде изключително недвусмислени указания.

Гушата се намръщи. Не можеше да разбере дали изпитва толкова силна неприязън към Робин, защото той им осигуряваше работа, и то обикновено смахната, или изпитваше толкова силна неприязън към Робин, защото мъжът беше абсолютен задник с лице на невестулка. Може би по малко и от двете.

— Казва се недвусмислени, тъпанар.

— Разбра ме, нали? Село между ръкавите на реката, каза тя, на юг от блатата, три сгради, най-голямата с колони, изсечени като лисичи глави.

— Ахааа! — Гушата щракна с пръсти. — Значи, лисици е трябвало да бъдат.

— Тия хорица са от Лисичия клан.

— Нима?

— Така каза тя.

— А онова нещо, което трябва да й занесем. Какво точно е то?

— Ами едно нещо — рече Робин.

— Това вече го знаем.

— Горе-долу… толкова дълго, мисля. Не ми каза точно.

— Двусмислено е говорила, значи? — попита Прекрасна и се ухили, разкривайки всичките си зъби.

— Каза, че излъчвало някаква светлина.

— Светлина? — попита Гушата. — Каква? Като някоя шибана вълшебна свещ?

Робин само сви рамене, което изобщо не вършеше работа.

— Не знам. Каза, че щом го видиш, ще го познаеш.

— Ах, чудничко. — Гушата не беше и предполагал, че настроението му може толкова да се развали. Сега вече щеше да е наясно. — Много хубаво. Значи, очакваш да заложа както моя живот, така и живота на хората ми на това, че ще го позная, като го видя?

Той се оттласна назад по корем, така че да не го виждат от селото, изправи се с усилие и изтупа пръстта от палтото си с недоволно мърморене, защото това си беше новичко палто и беше положил доста усилия, за да го запази чисто. Трябваше да се досети, че трудът им ще бъде хвърлен на вятъра, както ставаше при всички калпави задачи, които му се стоварваха на главата. Тръгна да слиза надолу по склона, като не спираше да поклаща глава, и закрачи между дърветата към останалите. Смела, уверена походка. Походка на водач. Гушата смяташе, че за шефа е важно да крачи така, сякаш знае къде отива.

Особено когато не знаеше.

Робин забърза след него, като продължи да хленчи зад гърба му:

— Не ми каза точно. За нещото, нали се сещаш. Тоест винаги го прави. Просто те поглежда с ония ми ти очища… — Той потрепери. — И казва, донеси ми това нещо от онова място. Пък и с черната боя, и онзи неин глас, а като те погледне, целият се препотяваш… — Ново потреперване, от което гнилите му зъби се разтракаха. — Нищо не питам, да знаеш. Само гледам как по-бързо да се махна, за да не се напикая още там. Веднага хуквам и намирам онова, което иска…

— Ами много мило от твоя страна — каза Гушата, — освен когато се стигне до частта, в която се намира нещото.

— Що се отнася до намирането — каза замислено Прекрасна, погледна към клоните и по мършавото й лице плъзнаха петна от светлина и сенки, — отсъствието на подробности представлява сериозна пречка. С такива размери в селото какво ли няма. Но кое точно? Кое нещо, това е въпросът. — Като че ли беше потънала в размишления. — Човек може да си помисли, че със своя глас, с боята и аурата на страх този път сама… се е прецакала.

— О, не — рече Гушата. — Щеше да се е прецакала, ако самата тя се беше озовала тук с прерязано гърло заради някои неясни подробности по някаква маловажна част от реалната работа, заради която сега ние сме тук, по дяволите.

Той хвърли суров поглед на Робин и излезе на сечището.

Скори седеше и си точеше ножовете. Осемте остриета бяха подредени спретнато върху тревата пред скръстените му крака, от малкото шило, не по-дълго от палеца на Гушата, до тежкия сатър с размерите на къс меч. Деветото го държеше в ръцете си и прокарваше бруса по стоманата, жжт, шшт, задавайки ритъм на тихото си припяване. Чудесен глас имаше Леката стъпка. Несъмнено в по-добри времена щеше да е бард, но сега по-добре се заработваше от таланта да се промъкваш до хората и да ги колиш. Тъжен факт, размишляваше Гушата, но пък такива бяха времената.

Брак-и-Дейн седеше до Скори и дооглозгваше един заешки кокал, отдръпнал устните си назад като овца, която си пощипва трева. Грамадна, много опасна овца. Мъничкото кокалче изглеждаше като клечка за зъби в огромния му, синеещ от татуировките юмрук. Веселяка Йон го гледаше намръщено, сякаш беше гигантска купчина тор, което сигурно щеше да вбеси Брак, ако това не беше всеизвестен навик на Йон — да гледа всичко и всеки по този начин. Самият Йон в този момент изглеждаше като най-невеселия човек в целия Север. Нали точно затова беше получил този прякор.

Уирън-от-Блай беше коленичил в другия край на сечището пред грамадния си дълъг меч, облегнат за целта на едно дърво. Ръцете му бяха притиснати пред гърдите, качулката беше спусната ниско над лицето му, виждаше се само крайчето на носа. Очевидно се молеше. Хората, които се молеха на богове, да не говорим пък на мечове, винаги леко притесняваха Гушата. Но пък времената бяха такива, мислеше си той. В тези кървави дни мечовете струваха повече от боговете. И безспорно от тях имаше по-голяма полза. Освен това Уирън беше родом от една долина далеч на северозапад, отвъд планините до Бялото море, където снегът валеше и през лятото и където никой с дори капчица разум не би избрал да живее. Как да знаеш какви мисли му се въртят в главата?

— Не ви ли казах, че това село е пълна дупка?

Нивга тъкмо натягаше тетивата на лъка си. Имаше навика да се усмихва, сякаш се беше пошегувал с останалите, но само той беше схванал шегата. На Гушата му се искаше да знае каква е, малко смях щеше да му дойде добре. По всичко си личеше, че здраво се бяха измайтапили с тях.

— Май беше прав — каза Прекрасна, която се появи наперено на сечището. — Кенеф. Боклук.

— Е, няма да се заселваме тук — каза Гушата, — дошли сме само да вземем едно нещо.

Веселяка Йон успя да постигне онова, което мнозина биха сметнали за невъзможно — да се начумери още повече. Черните му очи станаха зловещи като гроб и той зарови пръсти в гъстата си брада.

— И какво точно е това нещо?

Гушата отново погледна към Робин.

— Минава ли ти се отново през това? — Посредникът разпери безпомощно ръце. — Разбрах, че ще го познаем, когато го видим.

— Ще го познаем, като го видим? Що за…

— Кажи го на дърветата, Йон. Задачата си е задача.

— Пък и вече сме тук, нали? — рече Робин.

— Егати гениалната забележка — процеди през зъби Гушата. — Както всяка мъдрост, и тези думи са верни, когато и да ги изречеш. Да, вече сме тук.

— Вече сме тук — пропя Брак-и-Дейн с мелодичния си високопланински акцент, изсмука последната капчица мас от кокала и го хвърли в храстите. — На изток от Крина, където луната не свети, на стотина мили от последния чист кенеф, а наоколо танцуват разни диви, откачени копелета, на които им харесва да си пробиват лицевите хрущяли с кости.

Което прозвуча странно от неговата уста, защото самият той беше целият покрит с татуировки, повече син, отколкото бял. Според Гушата нищо не можеше да се сравни с презрението, което един дивак изпитва към друг.

— Не мога да отрека, че на изток от Крина имат някакви странни разбирания — сви рамене Робин. — Но онова нещо е тук, и ние сме тук, така че защо направо не грабнем шибаното нещо и не се приберем у дома?

— Защо не вземеш ти шибаното нещо, Робин? — изръмжа Веселяка Йон.

— Щото шибаната ми работа е да казвам на вас, шибаняци, да вземете шибаното нещо, шибаняко Йон Къмбър.

Настъпи продължителна, зловеща тишина. По-грозна от отрочето на мъж и овца, както обичат да казват планинците.

След това Йон заговори с онзи негов тих глас, който след всичките тези години продължаваше да кара Гушата да настръхва.

— Надявам се да греша. Кълна се в мъртвите, дано да греша. Но имам усещането… — той пристъпи напред и изведнъж стана отчетливо ясно точно колко брадви носи със себе си, — че долавям липса на уважение.

— Не, не, съвсем не е така, не исках…

Уважение, Робин. Не струва нищо, но може да спести на човек разбитата глава. Ясен ли съм?

— Разбира се, че си, Йон, разбира се, че си. Прекрачих границата. Преминах изцяло от другата й страна и моля за извинение. Не исках да покажа неуважение. Просто напрежението ми идва в повече. На всички ни идва в повече. И моят врат е на дръвника, също като твоя. Не тук може би, а у дома, можеш да си сигурен, че ако не стане по нейната…

Робин потрепери по-силно от преди.

— Мъничко уважение не е нещо непосилно…

— Достатъчно. — Гушата им махна с ръка да престанат. — Всички сме в тая пробита лодка и потъваме заедно с нея. Караниците няма да помогнат. Нуждаем се от всяка мъжка ръка, и от женските също.

— Винаги съм готова да помогна — рече Прекрасна, самата невинност.

— Да беше само това. — Гушата клекна, измъкна ножа си и започна да рисува карта на селото в пръстта. Така както обичаше да прави Руд Три дървета преди много, много години. — Може и да не знаем какво представлява точно това нещо, но поне знаем къде е. — Ножът продължаваше да разравя пръстта, а останалите се събраха наоколо прави, клекнали, седнали. — В средата има една голяма постройка с колони, украсени с резбовани лисичи глави. Ако питате мен, са драконови, но това е друга тема. Наоколо е издигната ограда с две порти, северна и южна. Къщите и колибите са тук. Тук има свинарник, мисля. Това може би е ковачница.

— Колцина ще да са там? — попита Йон.

Прекрасна потърка белега на скалпа си и намръщено погледна към бледото небе.

— Къмто петдесет-шейсет боеспособни мъже? Има и няколко старци, няколко дузини жени и деца. Някои от тях могат да държат острие.

— Жени да се бият. — Нивга се ухили. — Какъв позор.

— Мястото им е край огнището да готвят, а? — озъби му се Прекрасна.

— О, готвенето край огнището…

Брак зарея поглед в облачното небе, сякаш то цялото беше заредено с щастливи спомени.

— Шейсет бойци? А ние сме само седем, плюс багажа. — Веселяка Йон сви езика си на тръбичка и изстреля една плюнка в идеална дъга право върху ботуша на Робин. — Тая работа вони. Трябват ни повече хора.

— Няма да можем да ги изхраним. — Брак-и-Дейн тъжно притисна длан към корема си. — И така едва стига…

Гушата го пресече.

— Хайде да си правим плановете, като се съобразяваме с това, с което разполагаме, става ли? Пределно ясно е, че шейсет души са твърде много, за да се бием честно. — Не че някой се беше присъединил към отряда му, за да се бие честно, разбира се. — Трябва да изкараме някои от тях навън.

Нивга потрепна.

— Има ли смисъл да питам защо гледаш мен?

— Защото грозните мъже най-много мразят хубавите мъже, красавецо.

— Не мога да го отрека. — Нивга въздъхна и отметна назад дългата си коса. — Красивото ми лице е моето проклятие.

— Твоето проклятие е благословия за мен. — Гушата посочи северния край на начертаната в пръстта карта, където над едно поточе имаше дървен мост. — Ще замъкнеш неустоимата си красота към този мост. Сигурно ще са разставили стражи. Организирай диверсия.

— Имаш предвид да застрелям някого от тях?

— По-добре стреляй във въздуха. Дайте да не убиваме никого, освен ако не се налага, а? При други обстоятелства може да се окажат приятни хорица.

Нивга вдигна недоверчиво вежди.

— Мислиш ли?

Гушата не мислеше така, но нямаше никакво желание да натоварва съвестта си още повече. Тя и така едва се държеше на повърхността.

— Просто ги покани на малък танц, това е.

Прекрасна притисна длан към гърдите си.

— Жалко, че ще го пропусна. Когато музиката засвири, никой не танцува по-хубаво от нашия Нивга.

Нивга й се ухили.

— Не се притеснявай, сладурче. После ще потанцувам за теб.

— Обещания, обещания.

— Да, да. — Гушата им затвори устата с едно махване на ръката. — Можеш хубаво да ни развеселиш, след като приключим с тая идиотска задача, ако все още сме живи.

— Може и теб да успеем да разсмеем, а, Уирън? — рече Прекрасна.

Мъжът от долината, седнал с кръстосани крака, с положен върху коленете меч, сви рамене.

— Може.

— Ние сме малка, стегната групичка, обичаме да го караме по приятелски.

Погледът на Уирън се отмести към мрачното, намръщено лице на Веселяка Йон, после се върна обратно.

— Виждам.

— Като братя сме — каза Брак с широка усмивка на татуираното си лице. — Заедно рискуваме, заедно се храним, заедно делим възнагражденията и от време на време дори заедно се смеем.

— Никога не съм се разбирал с братята ми — каза Уирън.

Прекрасна изсумтя.

— Е, не си ли късметлия, момче? Получил си втори шанс в любящо семейство. Ако оцелееш достатъчно дълго, ще научиш какво е да се живее в него.

Сянката на Уиръновата качулка се плъзна нагоре и надолу върху лицето му, когато той бавно кимна.

— Човек трябва всеки ден да научава по един нов урок.

— Добър съвет — каза Гушата. — Тогава всички слушайте внимателно. След като Нивга изкара неколцина навън, ще се промъкнем през южната порта. — Той нарисува кръстче в пръстта, за да покаже къде се намира тя. — Две групи, от двете страни на голямата сграда, където се намира нещото. Или поне където би трябвало да се намира. Аз, Йон и Уирън отляво. — Йон отново се изплю, Уирън леко кимна. — Прекрасна, вземи Брак и Скори и минете отдясно.

— Ясно, шефе — каза Прекрасна.

— Всичко е ясно — пропя Брак.

— Тъй, тъй, тъй — рече Скори, което Гушата прие за съгласие.

Посочи всеки един от тях с изгризания си до живеца нокът.

— И се дръжте прилично, ясно ли е? Бъдете тихи като пролетен ветрец. И този път никакво спъване в гърнетата, а? Брак?

— Ще си гледам в краката, шефе.

— Добре.

— Имаме ли резервен план? — попита Прекрасна. — В случай че стане невъзможното и нещата не се получат точно според схемата?

— Обичайният. Грабваме нещото, ако можем, и си плюем на петите. Ти.

Гушата погледна към Робин.

На него очите му станаха като палачинки.

— Какво аз?

— Стой тук и пази багажа. — Робин въздъхна с облекчение и Гушата усети как свива устни в гримаса. Не обвиняваше този мъж, че е проклет страхливец. Такива бяха повечето мъже, сред тях и самият той. Но го обвиняваше за това, че позволяваше на околните да го забележат. — Само недей да се отпускаш твърде, а? Ако останалите се издъним, тия лисичи шибаняци ще те открият още преди кръвта ни да е изсъхнала и най-вероятно ще ти отрежат топките.

Дишането на Робин спря с хриптене.

— Ще ти отрежат главата — прошепна Нивга с ококорени от страх очи.

— Ще ти изкормят червата и ще ги сготвят — изръмжа Веселяка Йон.

— Ще ти одерат кожата на лицето и ще я носят като маска — прогърмя Брак.

— Ще използват пишката ти вместо лъжица — каза Прекрасна.

За миг всички се замислиха върху това.

— Ясно, значи — рече Гушата. — А сега дайте да се вмъкнем в онази постройка тихо и внимателно, без никой да забележи, и да намерим това нещо. И най-вече… — Тук той ги изгледа сурово, полукръг от омазани с пръст, покрити с белези брадати лица с грейнали очи. Неговият отряд. Неговото семейство. — Никой да не умира, нали? Грабвайте оръжията.

Веднага и без повече мърморене, тъй като работата вече беше започнала, групичката на Гушата се приведе в готовност. Всеки боравеше със снаряжението си изкусно и ловко, като тъкач на стана си, оръжията им бяха толкова елегантни, колкото опърпани бяха дрехите им, и толкова чисти и лъснати, колкото бяха мръсни лицата им. Колани, ремъци и връзки за ботуши се затягаха със свистене, метал стържеше, дрънчеше и звънтеше и над всичко това се носеше тихото напяване на Скори.

Ръцете на Гушата изпълняваха отработените движения, съзнанието му се връщаше назад през годините към други времена, когато беше правил същото, на други места, заобиколен от други лица, много от които отдавна бяха заровени в земята. Неколцина от тях беше погребал със собствените си ръце. Надяваше се никой от сегашните му хора да не умре днес и да се превърне в пръст и избледнели спомени. Провери щита си, кожата обвиваше плътно дръжката му, ремъците бяха здрави. Провери ножа си, резервния си нож и неговата резерва, всичките плътно прибрани в ножниците им. Повечко ножове никога не са излишни, беше му казал някой и това си беше добър съвет, стига да ги скатаеш добре и да не падаш върху тях, за да не се окаже, че собственото ти острие ти е рязнало топките. Всички се приготвяха за задачата, с изключение на Уирън. Той просто наведе глава и вдигна внимателно меча си от дънера, като го държеше за зацапаната кожена ножница под предпазителя; острието беше по-дълго от собствените му дълги крака. След това свали качулката, прекара мръсните си пръсти през сплесканата си коса и продължи да наблюдава останалите, навел леко глава настрани.

— Само това оръжие ли носиш? — попита Гушата, след като прибра меча си в ножницата на хълбока, с надеждата да въвлече високия мъж в разговор, да започне да изгражда някакво доверие между тях.

В такъв малък отряд доверието може да ти спаси живота. Може да спаси живота на всички.

Уирън го погледна.

— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. — Гушата за миг се зачуди дали няма да чуе всичките сто имена, но за щастие, онзи спря дотук и погледна към дръжката, омотана с матова сива тел. — Това е моята награда и моето наказание. Единственото оръжие, от което се нуждая.

— Не е ли малко дългичък, за да се яде с него? — попита Прекрасна, която се приближи откъм другата страна.

— Вашите са за това — озъби й се Уирън.

— Никога ли не го наточваш? — попита Гушата.

— Той наточва мен.

— Ясно. Разбирам.

Надяваше се Уирън да е толкова добър с грамадния меч, колкото се очакваше, защото като компания никакъв го нямаше.

— Освен това, за да го наточиш, трябва да го извадиш — каза Прекрасна, като намигна на Гушата с окото, което Уирън не можеше да види.

— Така е. — Погледът на Уирън се плъзна по лицето й. — И всеки път когато Мечът на мечовете напусне ножницата си, той не може да бъде прибран обратно, без да бъде…

— Окървавен? — завърши тя вместо него.

Не й трябваше да владее рунното писмо, за да се досети какво следва. Уирън беше произнесъл същите тези думи сигурно поне дузина пъти, откакто бяха напуснали Карлеон. Достатъчно, за да омръзне на всички.

— Окървавен — повтори като ехо Уирън с глас, който предвещаваше гибел.

Прекрасна погледна многозначително към Гушата.

— Някога замислял ли си се, Уирън-от-Блай, че може би се вземаш твърде на сериозно?

Той отметна глава назад и погледна към небето.

— Ще се засмея, когато чуя нещо смешно.

Гушата усети ръката на Йон върху рамото си.

— Може ли за малко, шефе?

— Разбира се — отвърна той с леко пресилена усмивка.

Йон отведе Гушата настрани от останалите и заговори тихо. Същите онези думи, които произнасяше винаги преди битка.

— Ако загина…

— Днес никой няма да загива — изплю неизменния си отговор Гушата.

— Същото каза и предишния път, преди да погребем Джутлан. — Гушата съвсем се вкисна. — Никой не е виновен, работата ни е опасна и всички го знаем. Има добри шансове да оцелея, но просто казвам, че ако не успея…

— Ще отида при децата ти, ще им дам твоя дял и ще им разкажа що за човек си бил.

— Точно така. И?

— И нищо няма да преувеличавам.

— Хубаво, значи. — Веселяка Йон не се усмихна, естествено. Гушата го познаваше от години и го беше виждал да се усмихва не повече от дузина пъти, и то когато никой не го очакваше. Затова пък кимна удовлетворено. — Хубаво. На никой друг не бих доверил тази задача.

Гушата му кимна в отговор.

— Добре. Страхотно. — Нямаше друга работа, която толкова да не му се искаше да изпълни. Когато Йон се отдалечи, той промърмори под носа си: — Все идиотски задачи…

 

 

Нещата се развиха почти както ги беше планирал Гушата. Не можеше да каже, че му е за пръв път, но определено беше приятна изненада. Шестимата лежаха мълчаливо и неподвижно на възвишението, следяха леките движения на листата и клоните, бележещи маршрута на Нивга, който се промъкваше към скапаното село. Отблизо не изглеждаше по-добре. Гушата знаеше от личен опит, че рядко става така. Подъвка още малко ноктите си, видя как Нивга прикляква в храсталака край рекичката пред северната порта, поставя стрела и изпъва тетивата. От такова разстояние трудно можеше да се види, но като че ли дори сега различаваше на лицето му познатата усмивка.

Нивга пусна стрелата и на Гушата му се стори, че я чу да се удря в един от трупите на оградата. Вятърът донесе слаби викове. Две стрели полетяха на другата страна и се изгубиха между дърветата точно когато Нивга се обърна и бързо се шмугна в храсталака. Гушата чу нещо като барабанен ритъм, разнесоха се нови викове и мъжете се изсипаха на моста, стиснали в ръцете си груби оръжия от ковано желязо. Някои от тях все още нахлузваха рунтавите си кожени ботуши. Бяха поне три дузини, както бе предвидено. Страхотна работа. Стига Нивга да успее да се измъкне, разбира се.

Йон поклати глава, докато наблюдаваше как доста голяма част от Лисичия клан прекосява моста и се изгубва сред дърветата.

— Невероятно, нали? Така и не можах да свикна с това, колко тъпи могат да бъдат хората.

— Винаги е грешно да надценяваш копелетата — прошепна Гушата. — Добре, че сме най-умната групичка в Кръга на света, а? Така че може ли днес без издънки, моля?

— Няма да се дъня, ако и ти не се издъниш, шефе — промърмори Прекрасна.

— Ха.

Искаше му се да може да й го обещае. Гушата тупна Скори по рамото и посочи надолу към селото. Дребният мъж му намигна в отговор и се плъзна по корем през шубраците надолу по хълма, чевръст като попова лъжичка в езерце.

Гушата размърда сухия език в сухата си уста. В подобни моменти слюнката му винаги пресъхваше и колкото и често да се занимаваше с това, не ставаше по-добре. Погледна с крайчеца на окото си към останалите, но никой от тях не показваше признаци на малодушие. Зачуди се дали вътрешностите им се свиват от притеснение, както неговите, или също като него просто се правят на корави. Или пък само той беше уплашеният. Но накрая това нямаше да има значение. Най-добрият начин да се справиш със страха е, като се преструваш, че го няма.

Той вдигна юмрук във въздуха, доволен да види, че ръката му не трепери, след което посочи след Скори и всички потеглиха. Надолу, към южната порта — ако изобщо можеше да се нарече така пролуката в гнилата ограда под нещо като свод, направен от криви клони, с прикрепен над него череп на някакво животно, което беше извадило лошия късмет да има страховити рога. Видът й караше Гушата да се чуди дали на стотина проклети мили наоколо можеше да се намери и едно парче право дърво.

Единственият пазач стоеше под черепа, облегнат на копието си, загледан в нищото, с разчорлена коса и облечен в кожи. Той протегна ръка зад гърба си и се почеса по задника. Ножът на Скори се заби отстрани във врата му и му преряза гърлото бързо и чисто, както рибар изкормва сьомга. Гушата се поколеба, само за миг, но после вече знаеше, че няма измъкване. Щяха да извадят късмет, ако само този мъж изгубеше живота си, за да могат те да изпълнят идиотската си задача. Скори задържа пазача за миг, докато кръвта бликаше от прерязаното му гърло, подхвана го, докато се свличаше, и безшумно завлече потрепващото му тяло отстрани до вратата, далеч от любопитни погледи.

Гушата и останалите се спуснаха бързо по склона, превити надве, сграбчили оръжията си. Скори, с вече почистения нож в ръка, проучи обстановката около портата. С едната си ръка даде знак зад гърба си: да чакат. Гушата тъжно погледна към окървавеното лице на умрелия — устата леко отворена, сякаш човекът се канеше да попита нещо. Работата на грънчаря беше да прави грънци. Работата на пекаря беше да прави хлябове. А това тук беше работата на Гушата. И той я бе вършил, кажи-речи, през целия си живот.

Гледката трудно можеше да го накара да изпита гордост, макар работата да беше свършена отлично. Но един човек беше убит само заради това, че пазеше собственото си село. Защото това все пак бяха хора със своите надежди, скърби и всичко останало, нищо, че живееха оттатък Крина и не се къпеха твърде често. Ала какво би могъл да направи един човек? Гушата си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Трябваше просто да свърши работата, без да изгуби никого от хората си. В сурови времена меките мисли убиват по-бързо от чумата.

Той погледна към Прекрасна и посочи с глава към селото. Тя се промъкна покрай дирека на портата, вмъкна се вътре и пое по десния път, като предпазливо въртеше бръснатата си глава наляво и надясно. Скори я последва по петите, след него се промъкна Брак, съвсем тихо, въпреки огромното му тяло.

Гушата въздъхна дълбоко и пое по лявото разклонение, като се мръщеше при опитите си да стъпва върху най-твърдите места на разкаляния, издълбан от дълбоки коловози път. Зад себе си чуваше леко свистящото дишане на Йон, знаеше, че Уирън също е там, макар онзи да се движеше тихо като котка. Чуваше се някакво потракване. Сигурно от въртящ се чекрък. Като че ли някой се засмя, но не беше сигурен дали не му се е причуло. Главата му се въртеше насам-натам след звуците, сякаш я дърпаха за кукичка, закачена за носа. Всичко наоколо започна да му се струва ужасно ярко и отчетливо. Може би трябваше да почакат, докато се стъмни, но на Гушата никога не му беше харесвало да работи през нощта. Не и след онзи шибан провал при Гурндрифт, където момчетата на Бледоликия погрешка се сбиха с хората на Кокала и повече от петдесет мъже загинаха, без на десет мили наоколо да има и един враг. Много неща могат да се объркат през нощта.

Но пък след това Гушата беше виждал много хора да умират и през деня.

Той се промъкна покрай плетената стена и отново се изпоти от страх. Същата онази пот, която се появява, когато смъртта наднича над рамото ти. Всичко наоколо започна да му изглежда все по-отчетливо. Всяка пръчка в стената, всяко камъче в прахта. Начинът, по който коженият ремък, с който бе обвита дръжката на меча му, се врязваше в дланта му, когато размърдваше пръсти. Как при всяко вдишване се чуваше тихичко свистене, когато въздухът навлизаше в дробовете му. Как при всяка предпазлива стъпка петата му прилепваше през дупката на чорапа към вътрешната страна на ботуша му. Прилепваше се и се отлепваше.

Нови чорапи, ето какво му трябваше. Е, първо трябваше да преживее този ден, пък после щеше да се погрижи за чорапите. Може би дори щеше да си вземе онези, боядисаните в червено, които беше видял в Уфрит при последното му ходене там. Всички им се бяха смели тогава. И той, и Йон, и Прекрасна, и горкият мъртъв Джутлан. Присмиваха се на абсурдния им вид. Но пък после си помисли — има някакъв разкош в това, човек да си позволи да си боядиса чорапите — и хвърли един бърз поглед през рамо към фината тъкан. Може пък, след като приключи с тази идиотска задача, да иде и да си купи чифт червени чорапи. Или пък два чифта. Ще ги носи така, че да се подават над ботушите, само за да показва на народа, че е голяма работа. Току-виж започнали да го наричат Кърнден Червените чорапи. Усети се как неволно се усмихва. Червени чорапи, първата стъпка по пътя към саморазрушението, ако изобщо някога…

Вратата на колибата вляво се отвори с поклащане и навън излязоха трима мъже, които се смееха. Онзи най-отпред извърна чорлавата си глава, ухилен до уши, с щръкнали жълти зъби. Погледна право в Гушата, Йон и Уирън, които бяха замръзнали до стената с отворени уста като три деца, хванати да крадат бисквити. Всички се зяпаха един друг.

Гушата усети как времето странно се забави и запълзя, както обикновено се случваше преди кръвопролитие. Достатъчно време за всякакви глупости. Да се зачуди дали онова, което стърчи от ушите им, са пилешки костици. Да преброи пироните, наковани по една от тоягите им. Осем и половина. Достатъчно време, за да си помисли колко е странно, че не мисли за нещо по-полезно. Сякаш беше излязъл извън тялото си и се чудеше какво да направи, макар че сигурно нищо не зависеше от него. А най-странното от всичко беше, че това чувство го връхлиташе все по-често и вече можеше предварително да го разпознае. Онзи застинал момент на слисване, преди светът да се разпадне.

Мамка му. Ето, пак съм тук…

Усети как студен вятър целуна лицето му, когато Уирън описа с меча си огромен кръг. Мъжът, който стоеше най-отпред, дори не успя да приклекне. Плоската страна на острието го удари отстрани по главата, отлепи краката му от земята, превъртя го във въздуха и го запрати върху стената на колибата с главата надолу. Ръката на Гушата сама извади меча му. Уирън се стрелна напред, замахна и заби ефеса на меча в устата на втория мъж и навсякъде се разхвърчаха зъби и парченца от зъби.

Докато мъжът залиташе назад като отсечено дърво, с разперени ръце, третият се опита да вдигне тоягата. Гушата го мушна отстрани, стоманата прониза кожата и плътта с влажен звук и заваляха кървави капки. Мъжът отвори уста и издаде пронизващ писък, потътри се напред и се приведе надве с оцъклени очи. Гушата му разби черепа със силен удар, от който дръжката на меча подскочи в ръката му, и писъкът секна. Тялото се просна на земята и бликналата от разбитата глава кръв плисна по ботушите на Гушата. Май още сега щеше да се сдобие с червени чорапи. Край с надеждите, че няма да има други мъртъвци, дотук и с промъкването като пролетен ветрец.

— Мамка му — каза Гушата.

Времето вече направо летеше. Той се затича и светът се загърчи и заклатушка, изпълнен с разхвърчалата се изпод краката му пръст. Прозвучаха писъци и звънтене на метал, собственото му дишане и биенето на сърцето му гърмяха и бушуваха в ушите му. Хвърли бърз поглед през рамо, видя как Йон отбива с щита си хвърлено копие и с рев посича мъжа. Докато Гушата се обръщаше, незнайно откъде долетя една стрела, заби се в кирпичената стена точно пред него и той едва не падна по задник от изненада. На всичкото отгоре Уирън се блъсна в него отзад, просна го по лице и устата му се напълни с пръст. Когато се изправи с усилие, някакъв мъж се нахвърли върху него — крещящото лице и разветите коси се сляха пред погледа му. Гушата се извъртя и вдигна щита си, но Скори се появи сякаш отникъде и заби ножа си в хълбока на тичащото копеле, което изкрещя и залитна. Гушата отсече половината му глава, острието премина с лекота през костта и се заби в земята, като едва не излетя от юмрука му.

— Напред! — изкрещя той, без да е сигурен на кого, докато се опитваше да издърпа меча си от земята.

Веселяка Йон профуча покрай него с обагрената си в червено брадва и налудничаво оголени зъби. Гушата го последва, а отзад идваше Уирън със спокойна физиономия и все още прибрания в ножницата меч, като не спираше да оглежда колибите. Заобиколиха една къща и се озоваха пред широко пространство, запълнено с оборски тор, примесен със слама. В свинарника в единия му край квичаха прасета. Сградата с изсечените колони се намираше в другия край, към широката й врата водеше дървена стълба, а вътре се виждаше само мрак.

Пред тях се появи червенокос мъж, стиснал в ръката си брадва. Прекрасна спокойно пусна една стрела през бузата му от разстояние четири крачки; той спря за миг, притисна ръка към лицето си и продължи да върви към нея със залитане. Прекрасна го посрещна с боен крясък, измъкна меча си и със замах му отряза главата. Тя се завъртя във въздуха сред фонтан от кръв и падна в свинарника. Гушата се зачуди за миг дали горкото копеле изобщо е разбрало какво се случва.

Тогава забеляза, че тежката врата на сградата се затваря, а през процепа се вижда нечие бледо лице.

— Вратата! — излая той и хукна към нея. Прецапа жвакащата кал и изтича нагоре по стълбите, дъските се разтракаха под краката му. Успя да тикне единия си окървавен, кален ботуш в процепа точно преди вратата да се затръшне, нададе див вой и оцъкли очи от болката, която прониза крака му. — Кракът ми! Мамка му!

В края на двора вече се бяха насъбрали поне десетина мъже от Лисичия клан, които ръмжаха и грухтяха по-шумно и по-грозно от прасетата. Размахваха назъбени мечове, брадви и груби тояги, неколцина имаха и щитове, а един отпред дори носеше ръждясала плетена ризница, раздрана по краищата. Разрошената му коса беше привързана с пръстени от грубо изковано сребро.

— Назад! — Уирън се изправи пред тях в целия си ръст, стиснал в ръка меча си с дръжката нагоре, сякаш беше някакъв магически талисман, прогонващ злото. — Назад и няма да ви се налага да умирате днес.

Един от мъжете се изплю и изръмжа на развален северняшки:

— Покажи ни желязото си, крадецо!

— Така да бъде. Виж Меча на мечовете и това ще бъде последният ти поглед.

И Уирън го извади от ножницата.

Може и да го бяха наричали със сто имена — Бръснача на зората, Гробокопача, Кървава жътва, Най-високия и най-ниския, Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, и така нататък, и така нататък, — обаче Гушата трябваше да признае, че това беше най-обикновено парче метал. Нямаше пламъци, нямаше златиста светлина, никакви далечни звуци от фанфари. Само обичайното стъргане, когато дългото острие излезе от лекьосаната кожена ножница. Мътносивият метал нямаше никаква украса, никакви орнаменти, само под обикновения на вид предпазител проблесна нещо гравирано.

Но Гушата си имаше други притеснения, по-важни от това, че мечът на Уирън не си заслужаваше хвалбите.

— Вратата! — извика той на Йон, сграбчи я за ръба с лявата си ръка, омотана в ремъците на щита, пъхна меча си в процепа и натисна, но без успех. — Шибаният ми крак!

Йон изтропа с рев по стъпалата и блъсна вратата с рамо. Тя внезапно поддаде, откъсна се от пантите си и размаза някакъв глупак под себе си. Двамата с Гушата нахълтаха в сумрачното помещение от другата й страна, изпълнено с особен сладникав пушек. Пред Гушата се появи някаква сянка и той инстинктивно вдигна щита си. Почувства как нещо го удари, към лицето му полетяха тресчици. Изгуби равновесие, блъсна се в нещо друго, издрънча метал, изтракаха разбити грънци. Появи се някакво призрачно лице с огърлица от потракващи зъби. Гушата замахна към него с меча си, повтори, потрети и човекът се свлече, като боядисаното му в бяло лице беше опръскано с кръв.

Гушата се закашля, потисна гаденето, изкашля се отново и се взря в зловонния мрак, готов да удари. Чу рева на Йон, звука от брадва, врязваща се в плът, и нечий пронизителен писък. Пушекът вече се беше поразнесъл достатъчно, за да може Гушата да придобие някаква представа за помещението. В мангала тлееха въглени и осветяваха паяжината от резбовани покривни греди в тъмночервено и оранжево, хвърляха променящи се сенки, лъжеха очите му. Беше горещо като в ада и вонеше по същия начин. Стари гоблени по стените, прокъсаното платно, омазано с боядисани знаци. Черен каменен блок в дъното, върху него груба статуя, в краката й проблясък на злато. Чаша, помисли си Гушата. Бокал. Пристъпи към нея, опитвайки се да прогони пушека от лицето си с щита.

— Йон? — извика той.

— Гуша, къде си?

Отнякъде се чуваше някаква странна песен; Гушата не разбираше думите, но не му хареса как звучи. Никак даже.

— Йон?

Внезапно иззад каменния блок изскочи някаква фигура. Гушата се ококори и отскочи назад, като едва не падна в мангала.

Появилият се носеше прокъсана червена роба, от която стърчаха дълги, жилести ръце, беше омазан с бяла боя и покрит с пот, ниско над лицето си носеше череп от някакво животно със завити черни рога и в сумрака изглеждаше като дявол, който внезапно се е появил от ада. Гушата знаеше, че това е маска, но заради внезапната му поява от пушека и странната песен, която се носеше от черепа, той внезапно се вцепени от страх. Дотолкова, че дори не можа да вдигне меча си. Просто стоеше там и трепереше, всичките му мускули сякаш се бяха превърнали във вода. Вярно, че никога не е бил кой знае какъв герой, но и никога не беше изпитвал такъв страх. Дори в Иневард, когато бе видял как Кървавия девет идва към него с опръскано от чуждата кръв лице на безумец. Просто стоеше безпомощно.

— Фух… фух… фух…

Жрецът се приближи, вдигна едната си дълга ръка. В боядисаните си пръсти стискаше нещо. Изкривено парче дърво, което леко сияеше.

Нещото. Нещото, за което бяха дошли.

Светлината му се разгаряше, все по-ярка и по-ярка. Толкова ярка, че прогори кривата си форма в очите на Гушата, а песента изпълни ушите му, докато накрая вече не чуваше нищо друго, не можеше да мисли за нищо друго, не можеше да види нищо друго, освен това нещо, ярко като слънцето, което крадеше диханието му, смазваше волята му, спираше дишането му, прерязваше…

Хряс. Брадвата на Веселяка Йон разсече животинския череп надве и се заби в лицето под него. Плисна кръв, изсъска върху въглищата в мангала. Гушата почувства капчиците от нея върху лицето си, примигна и тръсна глава, внезапно освободен от лапите на страха. Жрецът залитна настрани, песента се превърна в задавено гъргорене, маската се разпадна надве и кръвта потече надолу. Гушата изръмжа и замахна с меча си, заби го в гърдите на магьосника и острието се подаде откъм гърба му. Нещото изхвърча от ръката му и се затъркаля по дървения под, а заслепяващата светлина избледня до слабо сияние.

— Шибани магьосници — изръмжа Йон, сви езика си на фунийка и се изплю върху трупа. — Защо изобщо се занимават? Колко време им трябва, докато научат всичките тези бръщолевеници, а те не са и наполовина толкова добри, колкото един свестен нож… — Той се намръщи. — Опа.

Жрецът беше паднал в мангала и въглените се бяха пръснали по пода. Два от тях се бяха търкулнали чак до стената с гоблените.

— Мамка му. — Гушата понечи да ги изрита настрани с треперещия си крак. Но преди да успее, пламъкът хукна по старото платно. — Мамка му. — Опита се да го стъпче, но все още беше замаян и успя само да засипе панталоните си с малки тлеещи парченца, след което се наложи да подскача наоколо, за да ги отърси. Огънят се разпростря по-бързо от чума. Пламъците бяха твърде големи, за да бъдат угасени, по-високи от човешки ръст. — Мамка му! — Гушата отстъпи назад; усещаше горещината върху лицето си, червени сенки танцуваха сред гредите. — Грабвай нещото и да се махаме!

Йон вече завързваше връзките на кожената си торба.

— Точно тъй, шефе, точно тъй. Резервният план.

Гушата го изостави и забърза към вратата; не беше сигурен кой е останал жив от другата й страна. Изскочи навън и след сумрака дневната светлина го заслепи.

Прекрасна стоеше там, с широко отворена уста. Беше заложила стрела в полунатегнатия си лък, но върхът сочеше към земята, а ръцете й бяха отпуснати. Гушата не можеше да си спомни последния път, когато я беше виждал изненадана.

— Какво има? — сопна й се той, докато измъкваше с ръмжене забития си в рамката на вратата меч. — Ранена ли си? — Той присви очи от слънцето, заслони ги с длан. — Какво е… — След това се спря на стълбите и зяпна. — Мъртвите да го вземат.

Уирън почти не бе помръднал от мястото си, все още стискаше Меча на мечовете в ръката си и дългото мътносиво острие сочеше към земята. Само че сега беше от главата до петите опръскан в кръв, а около него, в полукръг, лежаха изкривените и намушкани, разсечени и осакатени трупове на дузината бойци от клана на Лисиците, които се бяха изправили срещу него, а още по-настрани се въргаляха други парчета, които някога бяха представлявали части от телата им.

— Той ги изби всичките. — Лицето на Брак беше набръчкано от изумление. — Просто ей така. Дори не успях да си вдигна чука.

— Дяволска работа — промърмори Прекрасна. — Дяволска работа. — Тя сбърчи нос. — Дим ли подушвам?

Йон изхвърча през вратата, блъсна се в гърба на Гушата и едва не полетя заедно с него надолу по стълбите.

— Взе ли нещото? — сопна му се Гушата.

— Мисля че… — Йон погледна към Уирън, който се извисяваше сред цялата касапница. — Мъртвите да го вземат.

Уирън тръгна към тях, но бързо се извъртя настрани, за да избегне една стрела, която профуча край него и се заби в стената на постройката. Той махна със свободната си ръка.

— Може би по-добре…

— Бягайте! — изрева Гушата. Добрият командир сигурно би трябвало да изчака, докато се изнесат всички останали. Да е първият, който влиза в битка, и последният, който я напуска. Поне така правеше Три дървета. Но не беше нужно да се споменава, че Гушата не беше Три дървета, и той хукна като заек с подпалена опашка. Даде пример, както обичаше да казва. Зад гърба си чу тънкото звънтене на тетива. Една стрела профуча покрай ръката му и се заби в близката колиба. После още една. Смачканият му крак адски го болеше, но той продължи да тича с накуцване и да размахва ръката, към която беше прикрепен щитът му. Напред към портата с животинския череп над нея. — Давай! Давай!

Прекрасна го изпревари, краката й се движеха невероятно бързо и хвърляха кал в лицето на Гушата. Той видя как Скори профучава между две колиби, стрелва се бързо като гущер през портата и се отдалечава от селото. Гушата се втурна след него под свода от клони. Скочи надолу по склона, приземи се на болния си крак, тялото му се разтресе, неволно стисна зъби и си прехапа езика. Направи няколко накуцващи крачки, спъна се, полетя напред в блатната папрат и се претърколи през щита с единствената мисъл да спаси носа си от собствения си меч. Изправи се с усилие и започна бавно да се изкачва нагоре по склона, между дърветата, с парещи крака и дробове и с панталони, измокрени до коленете от блатната вода. Чуваше как Брак пъхти наблизо и хрипти от усилията, а зад него Йон ръмжи:

— Мама му… стара… мамка му… и тичане… мамка му…

Провря се през храстите и докуцука до поляната, където по-рано бяха правили планове. Планове, които всъщност не се бяха осъществили твърде гладко. Робин стоеше при багажа. До него Прекрасна, с ръце на хълбоците. Нивга беше коленичил в другия край на сечището със заредена в лъка стрела. Когато видя Гушата, се ухили.

— Значи, успя, шефе?

— Мамка му. — Гушата стоеше приведен, дишаше тежко и му се виеше свят. — Мамка му.

Той се изправи, погледна към небето, неспособен да се сети за друга дума, но дори и да се беше сетил, не му стигаше въздухът, за да я произнесе.

Брак изглеждаше още по-застрелян и от Гушата, ако това изобщо беше възможно. Стоеше приведен, с ръце на треперещите си колене, големият му гръден кош се повдигаше и спускаше тежко, едрото му лице беше почервеняло около татуировките като плеснат задник. Йон се дотътри и се облегна на едно дърво с увиснали бузи и лъщяща от потта кожа.

Прекрасна почти не се беше задъхала.

— Мъртвите да го вземат, дебели дъртаци такива. — Тя плесна Нивга по ръката. — Добра работа свърши долу, в селото. Мислех, че със сигурност ще те пипнат и жив ще те одерат.

— Искаш да кажеш, че си се надявала — рече Нивга, — но би трябвало да знаеш, че съм най-добрият беглец в целия Север.

— Това е факт.

— Къде е Скори? — рече задъхано Гушата, който най-после бе успял да си поеме достатъчно дъх, за да започне да се безпокои.

Нивга вдигна палец.

— Обикаля наоколо, за да провери дали някой ни е подгонил.

Уирън се появи с бавна крачка на поляната; качулката му отново беше вдигната и той носеше прибрания в ножницата му Меч на мечовете върху раменете си като кобилица, стиснал дръжката му с едната си ръка и провесил другата през острието.

— Да разбирам ли, че не ни преследват? — попита Прекрасна, повдигайки едната си вежда.

Уирън поклати глава.

— Не.

— Не бих обвинявала горките копелета. Вземам си думите назад за това, че се вземаш твърде на сериозно. С тоя меч си сериозна работа.

— Взехте ли нещото? — попита Робин, пребледнял от притеснение.

— Да, Робин, спасихме ти кожата. — Гушата избърса устните си и изцапа опакото на ръката си с кръвта от прехапания си език. Бяха свършили работата и чувството му за хумор постепенно започваше да се възвръща. — Ха. Представяш ли си да бяхме оставили проклетото нещо там?

— Никога не се притеснявай за такива неща — каза Йон и отвори торбата си. — Веселяка Йон Къмбър, за пореден път шибан герой.

После бръкна вътре и го измъкна.

Гушата примигна. След това се намръщи. После се втренчи. Златото проблесна под избледняващата светлина и той почувства как сърцето му пада в петите.

— Не е това, Йон!

— Не е ли?

— Това е чаша! А нещото, което търсехме, беше там! — Той заби върха на меча си в земята и махна с ръка. — Проклетото нещо, което излъчваше дяволска светлина!

Йон го погледна.

— Никой не ми е казвал нищо за дяволска светлина!

За миг настъпи пълна тишина, докато те обмисляха проблема. Не се чуваше нищо, освен шумоленето на падащи листа и поскърцването на черните клони. След това Уирън отметна глава и се разсмя. Толкова гръмогласно, че две врани изплашено излетяха от клоните и се издигнаха към сивото небе, пляскайки вяло с крила.

— Защо се смееш, по дяволите? — сопна му се Прекрасна.

Върху скритото под качулката лице на Уирън проблясваха весели сълзи.

— Казах ви, че ще се смея, когато чуя нещо смешно!

Отново се разсмя, отметнал глава назад, с извит като лък гръбнак, и цялото му тяло се тресеше.

— Трябва да се върнете обратно — каза Робин.

— Обратно? — промърмори Прекрасна и на омазаното й с мръсотия лице се изписа изумление. — Обратно ли, шибана откачалко?

— Знаеш, че постройката се подпали, нали? — сопна му се Брак и протегна голямата си трепереща ръка към плътната колона от дим, която се издигаше над селото.

— Какво? — попита Робин, а Уирън изригна към небето нов взрив от смях, кашляше, хълцаше и едва успяваше да се задържи на крака.

— О, да, изгоря, най-вероятно с проклетото нещо в нея.

— Ами… не знам… тогава ще се наложи да поровите из пепелта!

— Защо да не поровим из твойта пепел, шибаняко? — изръмжа Йон и хвърли чашата на земята.

Гушата въздъхна дълбоко, разтърка очите си и погледна към лайняното село. Зад гърба му смехът на Уирън прорязваше дрезгаво сумрака.

— Винаги — промърмори той под носа си. — Защо винаги получавам най-идиотските задачи?

Край