Ярослав Хашек
Рафинираност

Из разказа на един барселонски бежанец

През нощта в събота срещу неделя полицейски стражар №129 направи добър улов.

Той видя как някакво създание се катери на угасения уличен фенер, а когато това създание завъртя кранчето и светна лампата, полицейският стражар вече нямаше съмнения, че съществото е човек.

Веднага след това нарушителят на обществения ред скочи и побягна по отсрещната уличка.

Номер 129 помисли малко и после го изпревари по другата улица.

Оказа се добра идея. Полицейският стражар не чака дълго, когато от устието на уличката се появи мъж, който крачеше с необикновено бърза крачка напред.

— В името на закона!

Мъжът за миг се стресна, но после попита подразнено:

— Извинете, сгрешил ли съм нещо?

— Не ми отговаряйте, че ще изпратя за ковчег — идвате с мен! В комисариата ще се види какво сте направил и какво не сте направил.

— Ама аз нищо лошо не съм направил.

— Марш!

— Говорете с мен възпитано!

— Бих искал да зная защо?

— Да не би да съм някакъв крадец!

— Това не се знае!

— Поне не ме дръжте за яката.

— Още нещо да си поръчате?

— Срамота!

— Не казвайте „срамота“, предупреждавам ви!

— Ще се оплача.

— С божията помощ!

— Ще подам срещу вас оплакване!

— Ами подайте си.

— Къде ме водите, всъщност?

На този наивен въпрос стражарят трябваше да се усмихне.

— Господине, вие се държите така, сякаш отивате в полицейския участък за първи път.

— Боже господи, какво искате да кажете, че съм бил там вече ли?

— Не вярвам да мислите, че като ви арестувам, ще ви заведа някъде на концерт?

С тези сладки приказки стигнаха до участъка.

Пред вратата арестуваният каза още веднъж:

— Ще се оплача.

— Аз ще кажа това вместо вас, марш!

Полицейският инспектор лежеше на леглото и пушеше лула. Когато влязоха, стана, седна на бюрото, взе лист и писалка в ръката си.

— Смирено докладвам, господин инспекторе, че арестувах този мъж и го водя, тъй като е заподозрян, че светна фенера на ъгъла на Бертова улица.

— Това не е истина, господин инспекторе!

— Млък. Да съм ви питал нещо?

— Не сте.

— Не правете забележки, в противен случай ще ви затворя веднага. А какво, всъщност, се случи?

— Стоях — обясняваше стражарят, — на ъгъла на улица „Бертова“. Изведнъж някакъв мъж скочи от фенера, който светна, и хукна да бяга. Изпреварих го и го затворих. По пътя се държеше бунтарски. Заплашваше ме, че ще се оплаче, правеше смешни забележки.

— Какви, господин стражар?

— Питаше ме, господин инспекторе, къде го водя всъщност, твърдеше, че не е крадец, което ми се стори подозрително. Викаше, че това е позор и по всичко изглеждаше, че иска да избяга, тъй като не искаше да го държа за яката.

Тези показания направиха много неприятно впечатление на инспектора и то се засили, тъй като арестуваният се усмихваше на някои места.

— Качвахте ли се на фенера?

— Не.

— Тогава защо го светнахте?

— Аз не съм го светнал, ако исках да го светна, трябваше първо да се кача на него.

— Значи признавате, че сте се покачил на него?

— Не съм се качвал, имам причини за това!

— Вие даже имате причини? Това е много хубаво от ваша страна. А мога ли да запитам какви?

— Имам разстройство.

— Допускам, но защо рискувате здравето си, като лазите по фенера? Отговорете!

Арестуваният се запъна и тихо подхвърли:

— Не рискувам здравето си. Твърде много се обичам, за да си вредя, господин инспекторе.

— Виждате, сега се съгласявате, а ако преди да светнете този фенер бяхте размислил всичко добре, нямаше да стигнете до такъв край.

— Но аз, позволете…

— Не позволявам нищо. Разгледахте добре околността дали там няма стражар, преди да извършите деянието.

— Аз се прибирах вкъщи.

— Това не ви питам, не отклонявайте разговора. Знаехте ли, че стражарят ще ви види?

— Не знаех, не съм се оглеждал и спокойно се връщах вкъщи.

Това съществено твърдение бе протоколирано.

— Какво искахте, всъщност, да постигнете със светването на този фенер?

— Аз, ако позволите, господин инспекторе… още веднъж твърдя, че на никакъв фенер не съм се качвал.

— Ето как се обърквате. Преди малко казахте, че не сте знаел дали стражарят ще ви види.

Това обърка задържания. Въздъхна:

— Направо ще ме побъркате с това.

— Колко, всъщност, сте светнали — забеляза иронично инспекторът, — след като това ще ви побърка?

— Точно, защото съм невинен. Ако поне на един се бях качил, щях да зная защо съм там.

— Точно заради този един.

— Никога не ми се е случвало досега. Всеки ден се връщам вкъщи през нощта. Само ако знаех…

Инспекторът и стражарят си размениха многозначителни погледи.

— Как се казвате?

— Алфонсо Адамус.

— Името ви е странно. С какво си изкарвате хляба?

— С търговия.

— Каква търговия?

— Бакалска.

— Къде се намира магазинът ви?

— В осма част на града.

— Това е доста далеч оттук. Та, вие казвате, че сте невинен?

— Мога да ви се закълна за това.

— Няма да ми се кълнете.

— Исусе Христе…

— Как казахте, че се наричате?

— Алфонсо Адамус.

— Е, паметта му е добра — помисли инспекторът, — знае всичко, което каза преди малко.

— Та вие имате машинен завод?

— Бакалин съм — каза несмело арестуваният.

— Аха, вече знам. В девета част на града.

— В осма, моля.

— Не се оставя да бъде объркан — прошепна стражарят на ухото на инспектора.

— След като твърдите, че сте невинен, защо бягахте по онази улица?

— Така съм свикнал. Всъщност в истинския смисъл на думата не съм бягал, само вървях по-бързо и това даде повод за грешно предположение…

— Вие сте много рафиниран — ядоса се инспекторът, — признайте си, ще ви затворим така и така.

Инспекторът стана и извика:

— Как се казвате?

— Алфонсо Адамус.

— Не се оставя да бъде объркан — прецени инспекторът и отново седна със сериозно лице.

— Женен ли сте?

— Не съм.

— Защо тогава толкова бързахте за вкъщи, след като не сте женен?

Арестуваният се притесни.

— Исках вече да си легна.

— Нямате деца?

— Имам две момчета.

— Как може да имате деца, след като не сте женен? (Аха, тук те хванахме!)

— Това са децата на моята икономка.

— Твърде нелепо се извинявате. А къде живеете?

— В осма част на номер две хиляди триста и двайсет, не, две хиляди триста и трийсет, пардон, сега ще ви кажа, две хиляди триста четирийсет и шест.

Инспекторът се засмя:

— Защо направо не кажете милион? Всъщност, защо да се дърпаме с вас? Моля, претърсете го!

Нещастникът изпразни джобовете си. Часовник, нож, ключ от входа, ключ от апартамента, портфейл, джобно шалче за шапка.

— Измерете го!

— 175 см — каза стражарят, придържайки измерващия уред към главата му.

— Имате ли някакъв особен белег?

— Нямам.

— Какви са очите ви?

— Сини! — рапортува стражарят.

— Косата ви е кафява.

— Зъбите са наред, нос среден, уста малка, мустаци кафяви. Така! А сега ми кажете честно защо не си признахте веднага?

Смутен от това изречение нещастникът едва промълви:

— Аз, аз въобще не съм признавал…

— Заведете го в килията — заповяда инспекторът, — сутринта ще се докаже защо този човек така безсрамно лъже…

Докато го водеха, той крещеше:

— Няма да мога да преживея този позор! Какво ще си кажат клиентите ми!

Когато в десет часа сутринта полицейският стражар номер 129 се върна от обиколка, инспекторът му каза:

— Представете си рафинираността на този човек. Той не само че заради своето разстройство не е могъл да светне този фенер, но името на този безсрамник наистина е точно такова, каквото каза: Алфонсо Адамус, търговец от номер 2346 в осма част. Всички негови данни се оказаха верни. Това не е ли рафинираност от най-висока степен?