Ярослав Хашек
Романът на нюфаундленда Оглу

I.

Нюфаундлендът Оглу изглеждаше много благоразумен. Но в действителност само се преструваше на такъв, защото беше изключително пресметлив.

Всеки път, когато говореше на улицата с другите кучета, създаваше впечатление на моралист, както тогава, когато онзи кривоног дакел му разказваше, че онази хубава хрътка, гладкокосместа, хвърлила някакви космати същества, подобни на пуделчета, Оглу се обади: „Пада им се, да внимават повече с госпожицата“.

Но когато се отдалечи със своите господари от приятелите си, престана да е моралист и май нямаше да се намери морално по-безчувствено куче от Оглу.

Вкъщи, както казвам, внимаваше много. Непрекъснато беше край стария господин, понеже разбираше всичко, което си говореха за него другите в къщата, а те казваха, че и това куче обича стария господин най-много.

Самите те, обаче, не го почитаха кой знае колко, защото старият господин, където ходеше, там изтръскваше лулата си.

Затова му казваха:

— Бягай, Оглу, със стария господин на разходка!

Оглу, щом чуеше това, изтичваше в кухнята да получи нещо за разнообразие, било то парче колбас или пръжки, и вече беше при стария господин, лаеше го, скачаше наоколо, дърпаше го за палтото, бягаше към вратата, а старият господин с разтреперан напевен глас казваше:

— Оглу, ти искаш да отидеш на разходка ли? Ти ме обичаш най-много! Другите направо биха ме изяли. Ела, Оглу, ще получиш колбас.

Щом се окажеха навън, Оглу вече не се преструваше, че се радва. Целта бе постигната, беше получил колбас, тогава защо да се преструва. Лениво вървеше зад стария господин и непрекъснато се прозяваше. Това преструване беше грозна черта в неговия характер. После старият господин се срещаше на площада с няколко свои познати и Оглу пак лаеше радостно и се преструваше, че се радва да ги види. Понякога получаваше от тях някакво лакомство. Щом го глътваше, си мислеше: „Какво ме интересуват“. Сядаше на земята и отегчено гледаше наоколо.

Не му беше интересно какво ще си говорят, тъй като знаеше предварително, че ще обсъждат тютюна, колко бил добър преди, а сега как нищо не струвал.

„Поне да не го пушеха, въздъхваше Оглу, как все на мен се случва, че когато старият господин си чисти лулата с телта, тази тел, пълна с гадости, избърсва в козината ми. Ако някой му правеше това на него!…“

„Ама старият господин не се облизва, продължаваше да се оплаква сам на себе си, правейки се, че спи, за да не трябва да си играе с малкия Роберт, който го дърпаше за ушите, затова пък аз се ближа, абе все на мен ли да се случи?“

Един ден старият господин, докато сновеше из къщата, забрави лулата си на пейката в антрето. Оглу я взе и побягна отзад през градината към помийната яма, откъдето градинарят черпеше вода за лехите.

Там пусна лулата в зелената вода и се върна вкъщи. Тогава настана бъркотия в къщата. Старият господин крещеше, че дните му са преброени, след като се е загубила неговата стара, драгоценна лула, че повече няма да се мъчи с тях тук още дълго, че и без това знае как им пречи, и като ги е страх така изведнъж да го изпратят от този свят, тази негова лула попилели някъде. Оглу ходеше след стария господин при това търсене и се правеше, че души и търси следа. Старият господин го милваше и казваше:

— Ти, мой единствен, верен помощнико! Ще получиш колбасче!

Когато получи колбасчето, Оглу легна в стаята на килима и доволно се заоблизва. Как се смееше този черен космат грешник.

След като старият господин не намери лулата, ходеше няколко дни като без душа. После легна на леглото и извика нотариуса.

Оглу отиваше от пресметливост да ляга на неговото легло, но тъй като в общата мъка това не се оказа рентабилно, предпочиташе да се застоява в кухнята, където хващаше мухи и с удоволствие ги гълташе, понеже, както веднъж далновидно каза на кафявия дакел, приятно гъделичкат езика.

Загубата на лулата толкова разстрои стария господин, че след четиринайсет дни можеха да отворят вече неговото завещание.

Завещал цялото си богатство на приюта за бедни. Оглу точно се появи, когато всички вече знаеха какво има в завещанието.

Младият господин го ритна. Защо непрекъснато ходеше със стария господин и го влачеше на разходка при директора на приюта?

Колкото пъти видеха Оглу, казваха:

— Старият морук обичаше най-много този черен звяр. Изчезвай някъде в ъгъла!

Толкова им напомняше за стария господин, че семейният съвет реши да го продадат. Дадоха обява за него, както някога за робите в южните американски щати, че го продават по семейни причини, че е хитър и добродушен.

Оглу знаеше, че при това шушкане, което се води последните дни, става въпрос за него и затова изобщо не беше учуден, когато един ден видя на двора количка със сандък, и как показват сандъка, говорейки за него.

Знаеше, че ще се мести. Затова изтича отзад в градината, там набързо удуши петела с шестте кокошки и се върна на двора. Сандъкът вече беше смъкнат от количката, а той сам влезе в него. После му хвърлиха там някакъв хляб, качиха отново сандъка на количката и се отправиха към гарата. За ефект в сандъка, Оглу няколко пъти започна да вие, за да не тръгва от къщи безчувствено.

На гарата чу гласове:

— Този е кротък, той няма да излезе. — А после го мъкнаха, хвърляха, към това с шум, трясък, свирене и особено движение.

Е, какво може да стане, помисли си Оглу, ще отида другаде, там също ще свикна.

За да направи добро впечатление още в началото, се олиза в сандъка много внимателно, след което изяде всичкия хляб, като разсъждаваше: Трябва да го изям, че като отворят сандъка на новото място, да не видят нищо за ядене и веднага да ми дадат нещо.

Беше му топло и той заспа. Събуди се чак на мястото. Първо, като отвориха сандъка, млада, хубава дама го помилва и му извика „Оглу“. Както знаеше от опит, към женските трябва да се държиш сервилно. Затова веднага започна да скача около нея, а когато тя извади от чантата си две наденички, изкарваше от себе си радостни звуци, нахвърли им се, а когато ги изяде, си помисли: „А сега като отидем вкъщи, трябва да се назлъндисвам, за да мисли, че ми е мъчно за стария дом“.

Вървеше до нея на каишка, а вкъщи в хубавата, топла стая започна да я гледа с тъжни очи. Когато тя каза: „Мъчно ли ти е, Оглу?“, той започна да въздиша и отиде до вратата. После му омръзна, правеше се, че спи и през това време мислеше какво ще има за вечеря.

Вечерята му хареса. Получи супа, картофи с масло и някакви вкусни кости. Преди сън въртеше приятелски голямата си опашка, а преди да заспи, си каза: „Мисля, че тук ще бъда щастлив“.

II.

Още на следващия ден проумя, че и тук ще трябва да се преструва, понеже като се разхождаше със своята нова господарка, към тях се присъедини някакъв млад мъж, който миришеше на мускус. Оглу не обичаше парфюми. Не му ухаеха, по-скоро му воняха. Особено мускусът го докарваше до отчаяние. От всички одеколони Оглу най-много обичаше да усеща аромата, излизащ от магазините за колбаси и от кухнята. Различаваше до най-малкия нюанс какво се готви и пече.

Младият мъж с мускуса олицетворяваше за него смрад. С нищо обаче не показа това и когато господарката му подаде приятелски ръка на младия мъж и приветливо му се засмя, се направи, че също изпитва радост и заподскача около него радостно с приятелски лай. Господинът го погали и каза: „Това е, значи, този ваш нов бернардин?“.

Тези думи дълбоко засегнаха Оглу. Този напарфюмиран глупак не може да различи дори това, че той не е никакъв бернардин, ами чистокръвен нюфаундленд. Изръмжа и се повлече тъжно до госпожицата. Малко поне му олекна, когато госпожицата поправи господина: „Грешите, това е моят нюфаундленд Оглу“. Но това, което каза после, прекрачи всички граници на търпението.

— Е, хубав е, но бернардините също изглеждат така.

Оглу го погледна отстрани.

— Такова голямо куче би било подходящо за впряг, госпожице.

Оглу изръмжа и ядосано си помисли: „Де да можех да те срещна без моята господарка самичък!“.

Вървеше зад тях, отново не се издаваше и така тримата се разхождаха по стъргалото. Когато после господинът се сбогуваше до вратата с нея, отново каза, допълвайки: „Това куче наистина би било подходящо за впряг“.

Оглу последва господарката си. Но изведнъж се обърна, изскочи от къщата, догони мускусния господин, който носеше под мишница чадър, прегриза му чадъра и бързо се върна вкъщи.

— Къде избяга, Оглу? — попита го господарката.

Доволно завъртя опашка. А колко му беше вкусна вечерята!

На следващия ден дойдоха на гости две млади дами, на които смеейки се показваше писмото, което малко преди това й беше донесъл пощаджията; при което милваше Оглу, който се наслаждаваше на вниманието и на трите дами.

— Голям глупак е този Индржих, чуйте какво ми е написал:

Дълбокоуважаема госпожице!

След нашето сбогуване вчера след мен дотича Вашето куче и ми прегриза чадъра, който предишния ден бях купил за дванайсет крони. Чадърът беше копринен и това бе случайна покупка. Моля да ми възстановите щетата и очаквам с нетърпение скорошна среща. След всяко наше сбогуване ми става толкова мъчно.

Целува Ви ръцете

Вашият Индржих Хак

— Ще му изпратя тези дванайсет крони и ще му напиша писмо, което много ще го зарадва.

След три дни дамите дойдоха отново и тя им показа писмото от господин Индржих:

Дълбокоуважаема госпожице!

Потвърждавам получаването на 12 К, словом дванайсет крони, за изгризания чадър и съм много учуден защо не трябва да се появявам пред очите Ви, и защо пишете, че такова поведение не сте очаквали от мен. Чадърът струваше наистина дванайсет крони, както можете да се уверите от приложената квитанция, и беше наистина чисто копринен. Надявам се, че ми вярвате, че не съм искал да се възползвам от споменатата злополука за свое обогатяване. За мен, обаче, е очебийно, че вече два дни не сте идвали на обичайното място на нашите срещи. Наистина ми е мъчно и това мога да докажа с четирима свидетели.

Очаквам с нетърпение скорошна среща и целувайки Ви ръце оставам:

Ваш Индржих Хак

— Какъв е тоя? — попита едната госпожица, чукайки се подозрително на челото.

— Професор по математика — чу Оглу и след това:

— Аха, ясно!

От този момент Оглу и неговата господарка избягваха господин професора и Оглу не трябваше да се преструва. Правеше си каквото му харесва, понеже ръката на неговата господарка не беше твърда. Веднъж си купи камшик заради него, но когато искаше да го удари, той я изгледа толкова враждебно, изправи се и заръмжа, че можеше спокойно да разкъса хвърления в ъгъла камшик. Остатъците от ремъчета влачеше след това подигравателно пред своята господарка по стаята.

Запозна се и с руската хрътка от съседната къща, пред която се държеше необичайно сериозно, и един ден каза на нещастния борзой: „Струва ми се, че не сте чистокръвен“.

От този миг руската хрътка се срамуваше и рядко излизаше на улицата. Оглу беше доволен от своята шега.

Така измина зимата, а когато настъпи пролетта, Оглу стана начумерен, както винаги по това време на годината, тъй като губеше зимната си козина и си мислеше: „Това е глупаво, да чакам да ми порасне нова“. Понякога си мислеше: „Аз няма да чакам повече“, а после се ядосваше, че е толкова глупав, и гледаше тъжно около себе си.

Неговата господарка също беше тъжна, понеже все пак господин Индржих Хак… освен тази математика беше общо взето мил човек.

Така Оглу гледаше тъжно своята господарка, а тя пък — тъжно Оглу.

Това беше тъжна майска приказка. На него козината му растеше бавно, а на нея не й пишеше господин професорът.

III.

После дойде сезонът на къпането. Водата в реката беше топла и дните така хубави, че Оглу беше вече по-весел. Кожухът му отново беше наред, порасна му лятната козина и когато можеше, с удоволствие скачаше във водата.

Така ходеха по крайбрежната улица двамата сами. Оглу и неговата господарка. А на нея й беше толкова тъжно…

Покрай брега стигаха до къпалните извън града и двамата наблюдаваха набраздената повърхност на реката, развихрена от ръцете на къпещите се.

И докато Оглу гледаше реката, размишляваше. Осъзна, че си спомня нещо, но не можеше да се сети какво. Само си мислеше, че със сигурност би трябвало нещо да направи. Неговата господарка също размишляваше. Съвсем ясно си спомняше, че господин професор Индржих Хак имаше през зимата късо подстригани мустаци.

Беше отново такъв един слънчев ден, когато тя седеше на дигата и до нея седеше черният Оглу.

Двамата наблюдаваха реката. Изведнъж господарката му, показвайки плувеца в реката, който с добро темпо плуваше от къпалнята на отсрещния бряг, каза:

— Виждаш ли, Оглу, там плува господин професорът Хак.

Преди да се опомни от изненадата си, Оглу скочи в реката и с голямо пъхтене се приближаваше към господин професора.

Как да не познае този негодник, който го считаше за бернардин, а и това: „Такова голямо куче би било много подходящо за впряг“. Това не се забравя така лесно!

Преди господин професорът да успее да се обърне, почувства, че нещо го хваща със зъби за плувното облекло и го дърпа към отсрещния бряг, където седеше дама със зелен чадър срещу слънце.

И това, което го дърпа, е толкова силно, че съпротивата е напразна, и вече го изважда от водата, и го поставя в краката на госпожицата. Оглу се изтръска на дигата, все едно пръскаше улицата и отново изпита радост от новата си шегичка.

Господин професорът, когато погледна госпожицата, каза:

— Бъдете така добра да ме извините, по този начин могат да изваждат хората от водата само нюфаундлендите.

И Оглу радостно завъртя опашка, чувайки това, и си помисли: „Радвам се, че получих удовлетворение“. Даже не слушаше как господин професорът казва нататък:

— За да не се стигне после пак до някакво недоразумение между нас, предварително съобщавам, че вашето куче ми скъса плувното трико. Имам го едва от три дни и е от чиста вълна. Струваше пет крони.

IV.

Общо взето, Оглу не се промени дори когато тези двамата по-късно се ожениха. На пръв поглед се държеше добре към новия господар, но веднага след сватбата му разкъса обувките и остатъците пъхна в леглото на слугинята, за да си мислят господарите му, че тя е направила това.

За да се изфука, глътна нещо от тях, а именно един ток, който дълго му лежеше в стомаха, така че можеше съвсем благоразумно да каже на комичния дългокосмест стебъл пинчер, с който всеки ден душеха при близкия колбасарски дюкян: „Знаете ли, драги приятелю, избягвайте обувките!“.

Колкото повече остаряваше, толкова повече се вдетиняваше.

Спираше на улицата кучета, които даже не познаваше, а веднъж в „Карлин“ спря един черен пудел и му каза:

— Извинявам се, но днес разходката никак не ми хареса. Вървяхме по една дълга улица и там имаше само бордюри, нямаха свършване, и знаете ли, това днес вече ме изтощи.

Един ден, докато лежеше лениво и се грееше на камината, неговият господин каза на госпожата, гледайки Оглу:

— От това ще се получи хубава кожа пред леглото.

Оглу чу това и от старческа вдетиненост започна да се олизва, радвайки се, че е така хубав.

Оглупя старчето Оглу.