Ярослав Хашек
Родинознание

„Има моменти в човешкия живот, които ще разплачат и вол“, казваше някога един неизвестен философ след дванайсет часа през нощта в „У флеку“^[1].

„Веселото настроение граничи със сантименталността“, е казал, да речем, черногледият Шопенхауер.

Разсъждавайки над значението на тези две изречения, отидох да изплача своята болка, тъга, мъка във Вейводув Мнестец. Така са ходили каещите се в пустинята. Всъщност Вейводув Мнестец е нещо толкова изоставено, че тукашната околност би превъзпитала и самата Мария Магдалена.

Та, дойдох тук да плача за себе си. Настъпи моментът на прояснение, когато си дадох сметка, че съм негодник и съжалявах бедната земя, че ме носи. Колко хора опитаха с мен ходене по мъките. Но да оставим това, че да не се разплача отново. Вейводув Мнестец е коварно село. През живота си не съм виждал подобно нещо. Нарича се Мнестец и е незначително, само с осемнайсет адреса, от които седем са пред срутване. Явно преди е принадлежало на някакъв княз^[2], който по всичко личи, е твърдял за себе си, че е беден като църковна мишка. Това запуснато село, до чиято обстановка чудесно пасвах, се намира навътре в горите и откакто се помня не съм чувал нищо за него. Три часа след селото в гората има къща за горски. Горският носи поетичното име Пампелишка^[3], пие ракия и покровителства бракониерите.

Когато научих за него, се преместих там. Свой при своя. И се отдадох на самосъжаление, блуждаех по горите, бършех си очите с голяма червена кърпичка, ходех бос, ядях корени, скакалци, пушено месо с кнедли със зеле и не се бръснех. След седмица изглеждах като запуснат каубой от Дивия запад.

И за да измъчвам още повече своето тяло, поръчах от Прага последния годишник на „Модерни ревю“^[4], което четях, докато лежах в тази горска пустиня по корем, с кучешки череп пред себе си, който изрових от гноището на къщата, а в джоба с бутилка обикновена ракия.

Когато и тогава не се появи у мен действително разкаяние, отидох на поклонение във Вейводув Мнестец, където изпих пет чаши някаква страшна селска бира, която беше хванала стабилна коричка. И в този момент покаянието ми стана пълно.

Веднъж седях в дълбокия лес на един обрасъл с мъх камък и размишлявах какво правят например в Дейвице, когато моето спокойствие беше нарушено от висок говор на този забутан път, в тази пустош, и пред мен се появи господин, съпровождан от две по-възрастни дами. Едната от тях държеше в ръцете си голям бележник и имаше очила на носа. Втората носеше карта и гледаше сякаш иска да глътне цялата местност.

Господинът изглеждаше съсипан от умора, бе дебел и от пръв поглед се виждаше, че пътуването не му се отразява добре. Потеше се и на края на тоягата си сушеше две кърпички, намокрени от непрекъснато бърсане на потта. На пръчката имаше още два вълнени шала и дълга мъжка пелерина.

Когато видя пред себе си босия, занемарен млад брадясал мъж, т.е. мен, попита:

— Слушайте, човече, далеч ли е още Вейводув Мнестец?

— И е, милостиви господине — казах.

— А колко горе-долу?

— Зависи, милостиви господине.

— Два часа или три часа?

— Там някъде, милостиви господине.

Господинът замълча и тая с цайсите му каза на немски:

— Попитай тоя простак дали в околността няма някоя забележителност и дали не се разказва тук някаква легенда.

Господинът ми преведе и аз мудно отговорих:

— И слава богу, забележителности имаме тук достатъчно, а легенди — също.

Дамата с очилата си приготви писалка, бележник и аз продължих:

— Така например, уважаеми господине, тук, на този камък, на който седя, седял преди много лета свети Кирил и Методи, всъщност не, баба каза, че… да, точно така, свети Методи седял тук, докато свети Кирил стоял там, на онзи, близкия камък, или, дяволите да го вземат, чакайте, как точно е било, там, на онзи камък, седял свети Кирил, докато свети Методи на този, на който седя, стоял, ама не, какво да правя с тая къса памет, пък и това беше отдавна. Покойният ми баща пък каза, че двамата стояли на един камък, но че не знае на кой, на този, казват, че седял Наполеон, а там стоял пруският Бедржих. Дявол знае кое е истина, но нашият кмет казва, че тук лежал Христофор Колумб от Ухлиржске Ивановице.

Едва изрекох това, когато първа побягна дамата с очилата, изпускайки бележника, след нея бягаше втората с картата, а зад всички в тръс се изнасяше ужасеният господин с шаловете и пелерината, а аз виках подире им:

— Не се страхувайте, ще ви разкажа как тук утрепахме княз Само.

Но те вече бяха изчезнали.

Вдигнах бележника и там прочетох на корицата: „Бележки по родинознание от странстването по чешките земи“.

Този ден ми олекна.