Ярослав Хашек
Приключение с голо момче

Беше късно вечерта. Във Вълтава вече не се къпеше никой. Обличах се на модржанския бряг и се приготвях да отида към спирката за корабчета Пивоварна „Браник“, когато чух от върбите страхотен плач и ридание на дете: „Дево Марийо, Боже мой, свети ангеле пазител“.

Мушнах се в храстите и намерих там голо осемгодишно момче, което лежеше безсилно на камъните. Когато ме видя, скочи и започна да прегръща краката ми, при което крещеше: „За бога, моля ви, аз съм от Вършовице^[1]!“.

След дълги усилия успях да измъкна от него ужасната тайна на днешния ден. Приключението, през което минал и което дълбоко ме трогна със своя трагизъм.

Такова нещо ще потресе и най-закостенелия човек и циник.

Първо момчето не знаеше как му е фамилията. Знаеше за себе си, че е от Вършовице, че му казват Тонда, и че е на осем години.

Сутринта го изпратили от къщи за хлебчета. Когато излязъл на улицата, срещнал няколко момчета и те започнали да го кандърдисват да тръгне с тях да плува в Браник, отивали там за цял ден. Тоничек се съгласил, но съвестта го накарала да изпълни задължението си и най-напред купил хлебчета според желанието на родителите си, натъпкал ги в джобовете си и тръгнал да се къпе с цялата компания.

На обяд изяли хлебчетата. Скрил дрехите си някъде във върбите и се забавлявали във водата, играли си различни игрички. Вечерта, когато още бил в реката, момчетата си тръгнали, а после той не могъл да намери дрехите си. Така че е от Вършовице, гол, без хлебчета, без дом, без най-малкото понятие за пътя към къщи, в Модржани.

— Дево Марийо — нареждаше горкият Тонда, — Боже мой, аз нямам дрехи и съм от Вършовице; Исусе на небето.

Прегръщаше краката ми, плачеше неистово и викаше:

— Аз ще дойда с вас.

— В никакъв случай, момченце — възразих, — най-напред трябва да имаш дрехи, ако тръгнеш с мен гол по улицата, и двамата ще ни затворят.

Момчето ревеше:

— Аз не съм гол, аз имах във върбичките дрехи.

— А къде са те сега?

— Те ми ги хвърлиха във водата и казаха да си намеря други във върбалака, понеже тук имаше много момчета, които се бяха съблекли, а аз никакви други дрехи не мога да открия.

Благородното дете продължаваше да реве:

— Аз ще дойда с вас вкъщи, аз съм от Вършовице и нямам дрехи.

В мен победи благородството.

— Добре, ще тръгнеш с мен — казах ласкаво, — ще пътуваме с корабче.

Момчето престана да реве. Крачехме по бента. Аз съвсем облечен, а до мен голо дете.

Хубава картинка бяхме. Първата сензация възбудихме при пристана за кораби Пивоварна „Браник“.

Събраното общество се смееше и един от господата се обърна към мен:

— Това вашето момче ли е?

Защо да им се обяснявам чие, всъщност, е момчето.

— Естествено, че е моето момче. Нали, Тоничек?

— Да — каза кратко.

И продължихме да чакаме.

Някаква госпожа ми посочи с упрек:

— Ама той няма дрехи.

Отговорих:

— И аз виждам!

Обърнаха се отвратено от нас, но тази госпожа не можа да се стърпи и продължи да нарежда язвително:

— Ами хубаво се грижите за своето момче, как не ви е срам, да го оставите просто така, както го е създал господ бог.

— Милостива госпожо — рекох, — ако бяхте вие в ситуацията на това момче, вярвайте, че не бих тръгнал с вас по дигата, понеже знам какво означава целомъдрие, но това невинно дете, което така хубаво по детски чопли пред вас носа си, със сигурност не обижда никой, който има чувство за голо детско тяло.

Двама господа се изплюха. Парният кораб дойде. Блъсках се да вляза с голото момче на палубата. Капитанът ни погледна и извика:

— Какво искате с това голо хлапе?

— За него и за мен билет до Прага.

— Голи хора не возим — отсече капитанът, — оставете момчето на брега.

— Вие, грубиянино — изкрещях, — да оставя голо дете на брега на Вълтава в тъмното, ама че сте.

Не довърших, тъй като двама моряци ме изведоха на мостчето заедно с голото момче, корабът се отдели от кея, а на самотния нос останахме във вечерния сумрак.

Момчето плачеше.

— Не реви — казах, — защото ще те хвърля във водата. Трябва да отидем пеша до Прага.

Отидохме до Браник.

— Гладен съм — хленчеше Тонда.

Не ми остана нищо друго, освен с хлапето да отида в ресторанта на пивоварната.

— Седни тук до мен.

Под всеобщото вълнение на гостите седнахме на маса, където седяха някакви дами.

Сервитьорът дойде.

— Дайте ни една чаша бира и две наденички.

Той опули очи от удивление. Дамите потънаха в земята от срам.

— Простете — заекна сервитьорът, — няма да ви сервираме, тук всеки трябва да е облечен.

— И това невинно дете? — попитах, поставяйки момчето на масата пред дамите. — Вижте тази жива невинност.

Оказахме се вън на улицата. Чудех се какво да правя с момчето. То ревеше:

— Аз съм гладен, аз съм от Вършовице.

Вървяхме нататък към Прага. Бях отчаян от този непрекъснат хленч на голото момче.

Отидохме до най-близката енория. Звъннах и когато готвачката отвори, пъхнах голия Тонда в коридора на енорията и избягах.

На следващия ден прочетох във вестниците, че онзи енорийски свещеник получил мозъчен удар.