Ярослав Хашек
Страданията на възпитателя

Научих много за възпитателската професия, когато приех мястото на възпитател при търговския съветник Лоскот, който имаше един-единствен син, тринайсетгодишен келеш, изтормозил вече една стара французойка, без да научи от девет до тринайсетгодишен нито една дума на френски. Този негодник се казваше Елиаш.

Неговият баща много му се радваше и ми го поверяваше през ваканциите, обяснявайки за възпитанието на дечицата, на които трябвало да се осигурява движение, в противен случай детето би станало мързеливо, забавено и бездейно. (Според това, ако детето падне от някое дърво, то е най-доброто средство срещу мързел и забавеност при децата.)

— Елиаш е, моля ви — разказваше щастливият баща, — в това отношение много умен. Обича да лудее и да бяга, което му помага да не закърнява нито душевно, нито телесно. Тази французойка, въпреки че беше на повече от петдесет, я научи да бяга като състезателка, направо умря от това. Бедната, страхуваше се да не му се случи нещо и веднъж бяга след него на стари години от нас, от Бероун, чак до Пржибрам в галоп по улицата. И това я уби. Ако беше издържала, можеше да постави световен рекорд. Нейните последни думи, преди да изпусне душата си, били: „Елиаш, кажи ми перфект от aller — вървя“. Елиаш успял да отговори само: „Все вървя“ — и французойката предала богу дух.

Та, започнах да се подготвям за постъпване на мястото на възпитателя. Взех си билет за носене на оръжие, купих си браунинг и се рових в книгите със съдържание как се възпитава младежта.

Попадна ми малка книжка за възпитателството от 1852 година.

Много мило ми се стори, че там има как се развалят децата от фалшива деликатност. Беше написано на мил, приятен стил:

Съчувствието на правилното място е архичувство на едно от най-благородните движения на човешките сърца, ала чувството трябва да има също своите граници и не трябва да се изменя в слабост. С това, знае се, не е речено, че детето трябва да се налага така, че да припадне. Ако наблюдаваме, че детето припада, е нужно веднага да престанем да го бием и да се опитаме да го съживим. Това важи особено за децата недъгави. Здравите, силни деца могат да понесат и голям пердах.

Запомних тези златни думи на педагога от по-старата школа и тръгнах. Струваше ми се, че предприемам всъщност някаква наказателна експедиция за диваци или нещо подобно.

Посрещна ме Елиашовата майка, снажна дама в най-хубавите години и ми каза, че Елиаш е заровен пак в книгите горе в библиотеката. Това ме стъписа, понеже представяше Елиаш в друга светлина. Похвалих неговата любознателност, което госпожа търговската съветничка отхвърли с допълнението, че напразно вече няколко дни му забранява това.

Отидох горе в библиотеката. Елиаш наистина лежеше в книгите. Беше изцяло заровен под купища книги и брошури, изхвърлени от лавиците, и изпод всичките тях се чуваше гласът му: „Тук вдясно има още един труп; носете го внимателно, за да не ви се разсипе в ръцете“.

Купчината започна да се разтваря и от нея на четири крака излезе Елиаш, моят нов питомец, с две големи цицини на челото. Без каквото и да било предисловие каза:

— Вие сте този новият възпитател. Знаете ли на какво си играех? На падането на връх Арарат^[1]. Построих от книгите стена и я ритнах върху себе си, за да ме засипе. Тъкмо давах заповеди да изровят останалите трупове. Елате да ми помогнете да изхвърлим това, че да го извадим!

— Кого?

— Взех със себе си в това нещастие котето и когато това се срути, тежката метална библия падна върху него.

Котето наистина лежеше под библията и още един голям том, и не показваше признаци на живот.

— Ще се наложи да електризираме — каза Елиаш и преди да мога да му попреча, изключи крушката и пъхна крачето на котето между бушоните. Чу се трясък. Елиаш изкрещя и вече лежеше на земята. Констатирах, че в този момент котето се съвзе, но Елиаш беше зашеметен от тока. Когато дойде на себе си, каза тъжно:

— През какво ли не сме минали ние с котето. Когато единият се измъкне от нещо, то постига другия.

Видимо навъсен слезе долу в трапезарията, където закусвахме. Напълни устата си с кафе и много умело изпръска силна струя към папагала в клетката при прозореца. Папагалът ядосано започна да крещи: „Остави го! Остави го!“. Този успех някак подобри настроението на Елиаш. Разприказва се за предишния възпитател и никак не пестеше разни обиди. Говореше за него с голямо отвращение, особено пренебрежително спомена неговата плешивост.

Разказа, че една муха помислила, че това е огледало, затова седнала там и започнала да снася яйца. Но той напълнил устата си с вода, пръснал, улучил мухата и я свалил от главата на този господин, който обаче се ядосал и напуснал.

— Представете си — продължаваше Елиаш, — всички си помислиха, че го наплюх по главата нарочно от злонамереност, докато тогава аз бях напълно невинен, понеже всичко тръгна от мухата. Все пак не можех да донеса лък и да я убия със стрела, нито да я застрелям с въздушна пушка — е, това щеше да е голям гаф. Винаги съм кутсузлия, въпреки че наистина не искам да върша нищо лошо. Един път си играехме на Quo vadis и вързахме Марженка на градинаря към един вол. После го изплющяхме с бич и той избяга с Марженка чак до площада на Хоржовице^[2]. Тогава пак всички ми се ядосаха, понеже когато търсеха Марженка, исках да ги зарадвам и затова им казах да нямат грижа, защото ще прочетат за това във вестниците. Изобщо се чудя защо старите хора не дават на децата по-голяма свобода. Когато са във ваканция, извикват им възпитатели. Вярвайте, че много неща не би ми хрумнало да направя, ако не виждах пред себе си идиотското лице на някой възпитател. Това, разбира се, не е нужно да се отнася за вас, но досега всеки от тези хора си мислеше, че изглежда бог знае колко остроумно, докато всъщност изглеждаше нелепо, стараейки се да ме вкара в добрия път.

След това ми разказа за разни свои приятели от чифлика и от селото, и ме попита дали и крокодилите имат кокоши тръни.

Доколкото знам, казах, кокошите тръни при крокодилите не са рядкост, в зоологическата градина в Ню Йорк (все тая Америка!) трябвало да оперират огромен крокодил, когото така измъчвали кокоши тръни, че от болки престанал да яде. Това били най-големите кокоши тръни на света, тъй като достигали размерите на огромни картофи и всеки тежал повече от половин килограм.

Започвахме добре да се забавляваме. Разказа ми, че на двора има огромен дог, който скача на всеки чужд човек и не му прави нищо, само ако му се разказват приказки; тях може да издържи да слуша цяла вечер.

По време на обяда се държа пристойно и беше видно, че ме гледа някак мило.

И папагала остави на мира, така че същият говореше насън съвсем спокойно и доволно.

След вечеря отидохме да спим.

Легнах си в леглото и малко почетох, когато изведнъж вратата се отвори тихо и големият дог се шмугна в центъра на стаята. Чуваше се гласът на Елиаш: „Внимавай с него, Лабик!“.

Кучето се изправи до леглото и започна да ме ръмжи. Седях изправен и зъбите ми тракаха.

Вратата се затвори. Колкото повече траках със зъби, толкова повече то показваше своите.

— Бъди разумен — говорех на дога, — Лабик, хитрецо, аз съм новият възпитател.

Кучето прояви интерес, но не особено. Сложи предните си лапи на страничната дъска на леглото и ме гледаше в лицето с ръмжене.

Спомних си какво ми разказваше Елиаш, това гадно момче, за приказките.

— Мили Лабик — казах на дога, — имало едно време един крал, който имал трима синове. Единият от тези синове…

Кучето ръмжеше още повече.

— Не се ядосвай — заеквах аз, — ако тази не ти харесва, ще ти разкажа друга: Преди няколкостотин години, когато хората не били така умни, както днес…

— Вр-врр-вррр-рраф…

— Боже мой, тогава нещо друго. Само си кажи, Лабик… Един уволнен войник нямало какво да яде и влязъл в гората…

— Рраф-рраф.

— Тогава, имало едно време една вещица, която имала в гората къщичка, а в нея — черен котарак.

Бог знае колко дълго продължи това. Може би два часа, може би три, но всички, които се събрали под прозорците, където Елиаш ги довел, били убедени, че съм се побъркал. В нощната тишина звучала една приказка след друга. Имало една майка, която имала девет дъщери… Догът вече не ръмжеше. Сега започна да ръмжи само когато преставах да говоря.

Бърках вече приказките. Долу чували: Имало едно време една принцеса, тя имала златна пантофка на всеки косъм… Имало едно време един селянин, мощно царувал и се оженил за една говедарка.

Вратата се отвори. Първо тоя хитър калпазанин тихо извика Лабик и после доведе хората. Те скочиха към мен. Старият иконом ги посъветвал, преди да дойде лекарят, да ме съблекат гол, да ме завържат в мокър чаршаф и да ме сложат някъде в ъгъла. Така хората уж често идвали на себе си.

След отчаяна съпротива лежах в ъгъла. Делото на негодника Елиаш беше довършено.

Лекарят, който ме видя да лежа вързан в мокър чаршаф като пакет в ъгъла на стаята, моментално разбра, че не мога да притежавам здрав разум.

Днес съм в санаториум. Познатите, които ми идват на посещение и с които споделям това, свивайки рамене, казват: „Е, разкажете ни, господин Бешак, някаква приказка!“.

Колко е тежко състоянието на нас, възпитателите!