Нийл Геймън
Голиат

Предполагам, винаги съм подозирал, че светът е евтина и просташка фалшификация, нескопосана легенда за нещо по-дълбоко и ненормално, и безкрайно по-странно, и че по един или друг начин винаги съм знаел истината. Но си мисля, че винаги е било така. И дори сега, когато знам истината — както ще я научиш и ти, любима, ако четеш това — светът все още ми изглежда евтин и просташки. Различен свят, различна простащина, но това е положението.

Казват: „Ето истината“, а аз питам: „Това ли е?“. А те ми отвръщат: „Горе-долу. До голяма степен. Доколкото ни е известно“.

И така. Беше 1977-а и най-близкото отношение, което имах към компютрите, беше, че си бях купил огромен скъп калкулатор, след което бях изгубил упътването и вече не знаех какво може да прави. Събирах, изваждах, умножавах и делях и бях благодарен, че не се налага да изчислявам косинус или синус, нито да намирам тангенциални или графични функции и каквото още можеше да прави тази машинка, защото, след като ме бяха уволнили от Кралските военновъздушни сили, работех като счетоводител в един малък склад на едро за мокети в Еджуер, в северната част на Лондон, близо до последната спирка на северната линия на метрото. Правех се, че не ми е мъчно, когато виждах над главата си самолет, и че не ме е грижа за съществуването на свят, в който моят размер ми пречеше да живея. Просто записвах числа в една голяма счетоводна книга. Седях на маса в дъното на склада, която ми служеше като бюро, преди светът да започне да се топи и да капе.

Честно. Все едно стените и таванът, и рулата от мокети, и календарът с голи мадами на „Нюз оф дъ Уърлд“ бяха от восък, започнаха да се топят и да се стичат, да се събират в ручейчета и да капят. Виждах къщите и небето, и облаците, и улицата пред склада, след което и това се разтече и изтече, и остана само чернота.

Седях в локвата на света, странно, ярко оцветено нещо, което се плискаше и вълнуваше, но не покриваше бомбетата на кафявите ми кожени обувки. (Имам крака като кутии за обувки. Правя си обуща по поръчка. Струват ми цяло състояние.) Локвата излъчваше странна светлина нагоре.

Ако беше измислица, си мисля, че нямаше да повярвам на случващото се, щях да се чудя дали не са ме дрогирали и дали не сънувам. В действителност бях там, по дяволите, и беше истинско, и затова се взирах в тъмнината, и когато не се случи нищо повече, закрачих с жвакане през течния свят, за да видя дали е останал още някой.

Нещо присветна отпред.

— Здрасти, приятел — изрече нечий глас. Акцентът му беше американски, но интонацията му беше странна.

— Здрасти — отговорих.

Светлината примигна още няколко пъти и се превърна в елегантно облечен мъж с дебели рогови очила.

— Голям мъж си ти — каза той. — Знаеш ли?

Естествено, че знаех. Бях на деветнайсет години и още тогава наближавах два и десет. Имам пръсти като банани. Плаша децата. Едва ли ще доживея до четиридесетия си рожден ден: хората като мен умират млади.

— Какво става? — попитах. — Знаете ли?

— Вражеска ракета извади от строя централния процесор. Двеста хиляди паралелно навързани души станаха на пържоли. Възстановяваме огледалното изображение, разбира се, и ще оправим всичко за нула време. Ти просто се носиш свободно няколко наносекунди, докато ние обработваме Лондон.

— Вие Господ ли сте? — попитах. Не разбирах нищо от онова, което ми говореше.

— Да. Не. Не точно. Не в смисъла, който имаш предвид.

И тогава светът се люшна и се озовах в същата сутрин, тъкмо бях дошъл на работа, налях си чаша чай и имах най-продължителния и най-странен пристъп на дежавю през живота си. Двайсет минути, през които знаех какво ще направи или каже всеки. След което премина и времето отново потече нормално и всяка секунда идваше след предишната, точно както им се полага.

Часовете минаваха и дните, и годините.

Изгубих работата си във фирмата за мокети и си намерих нова работа като счетоводител за компания, която продаваше бизнес машини. Ожених се за момиче на име Сандра, с което се запознах на плуване, и имахме две деца, и двете с нормални размери, и си мислех, че имам брак, който ще устои на всичко, но той не устоя, тя ме напусна и взе със себе си и децата. Наближавах трийсетте, беше 1986-а и си бях намерил работа в едно магазинче на улица „Тотенхам Корт“, в което продаваха компютри, и открих, че много ме бива да продавам компютри.

Обичах компютрите.

Обичах начина, по който работеха. Беше вълнуващо време. Помня, когато за пръв път ни доставиха високотехнологични персонални компютри, някои с цели 40 мегабайта твърд диск… Е, тогава се впечатлявах лесно.

Още живея в Еджуер и ходя на работа със северната линия. Една вечер се прибирах у дома — тъкмо бяхме минали спирка „Юстън“ и половината пътници бяха слезли — зяпах останалите пътници в купето над страниците на „Ивнинг Стандарт“ и се чудех що за хора са, що за хора са наистина, вътре в себе си: слабото чернокожо момиче, което трескаво пишеше нещо в тетрадката си, дребната старица със зелена кадифена шапка, момичето с кучето, брадатият мъж с тюрбана…

Метрото спря в тунела.

Поне така си помислих: че метрото е спряло. Всичко стана много тихо.

И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха.

И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха. А аз зяпах останалите пътници в купето и се чудех що за хора са вътре в себе си, когато влакът спря в тунела и всичко стана много тихо.

И тогава всичко се лашна толкова силно, та си помислих, че ни е ударил друг влак.

И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха, и тогава влакът спря в тунела и всичко стана…

(Нормалното функциониране ще бъде възобновено при първа възможност, прошепна някакъв глас в задната част на главата ми.)

И този път, докато влакът забавяше ход, за да спре на „Юстън“, се зачудих дали не полудявам: имах чувството, че се лутам напред и назад като в зациклило видео. Знаех, че това става, но не можех да направя нищо, за да променя каквото и да било, нищо, с което да се освободя.

Черното момиче до мен ми подаде бележка. МЪРТВИ ЛИ СМЕ? — гласеше тя.

Свих рамене. Не знаех. Обяснението беше толкова добро, колкото и всяко друго.

Много бавно всичко избеля.

Под краката ми няма земя, отгоре ми няма нищо, никакво усещане за разстояние, никакво усещане за време. Намирах се в бяло пространство. И не бях сам.

Мъжът беше с дебели рогови очила и костюм, който като нищо можеше да е „Армани“.

— Пак ли ти? — въздъхна той. — Голямото момче. Ей сега говорих с тебе.

— Не мисля — отвърнах.

— Преди половин час. Когато удари ракетата.

— Във фабриката за мокет ли? Това беше преди години. Преди половин живот.

— Преди около трийсет и седем минути. Оттогава сме в ускорен режим, опитваме се да кърпим и да замазваме, докато обработваме потенциалните решения.

— Кой пусна ракетата? — попитах. — СССР ли? Или Иран?

— Извънземните.

— Шегувате ли се?

— Не, поне доколкото ни е известно. От неколкостотин години изпращаме из космоса изследователски сонди. Нещо явно е проследило една от тях. Разбрахме го, когато удари първата ракета. Цели двайсет минути ни отне да съставим и да задействаме ответен план. Ето защо обработваме на овърдрайв. Не ти ли се е сторило, че последното десетилетие измина доста бързо?

— Ами да. Май да.

— Затова е. Претупахме го доста бързо, защото се опитвахме да поддържаме обикновена реалност, докато обработвахме паралелно информацията.

— И сега какво ще правите?

— Ще отвърнем на удара. Ще ги избием. Боя се, че ще отнеме известно време: още не разполагаме с нужните машини. Тепърва ще ги конструираме.

Бялото вече избледняваше, избледняваше в тъмнорозово и убиточервено. Отворих очи. За пръв път се задавих от тази мисъл. Дойде ми в повече.

И така. Светът е фалшив, оплетен и странен, и тъмен, и някъде отвъд предела на вярата. Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Беше истинско и беше кошмар. Продължи трийсет секунди и всяка студена секунда изглеждаше като безкрайна малка вечност.

И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха…

Заговорих се с черното момиче с тетрадката. Казваше се Сюзан. След няколко седмици се премести да живее при мен.

Времето трополеше и се търкаляше. Май бях станал чувствителен към него. Май знаех какво търся — знаех, че има нещо, което да търся, колкото и да не знаех какво е.

Една нощ направих грешката да споделя със Сюзан някои от нещата, в които вярвах — че нищо не е истинско. Че просто висим там, включени и омотани с жици, централни процесори или просто евтини чипове с памет за някакъв компютър с размерите на целия свят, захранвани от консенсусна халюцинация, която ни поддържа щастливи, позволява ни да комуникираме и да сънуваме, като използваме онази частица от мозъка си, която не използваха те — които и да бяха тези те — за дъвчене на числа и съхраняване на информация.

— Ние сме памет — казах й. — Ето какво сме. Памет.

— Нали не го вярваш наистина? — попита тя с треперещ глас. — Това е измислица.

Когато се любехме, тя винаги искаше да съм груб с нея, но аз не смеех. Не си знаех силата и освен това съм толкова непохватен, че не исках да я нараня.

Не исках да я наранявам по никакъв начин и затова престанах да й разказвам идеите си, целунах я, престорих се, че всичко е било майтап, само че не от смешните…

Нямаше значение. Изнесе се след седмица.

Липсваше ми, много, до болка. Но животът продължи.

Случаите на дежавю зачестиха. Моментите се спъваха и хълцаха, заекваха и се повтаряха. Понякога цели сутрини се повтаряха. Веднъж изгубих цял ден. Времето, изглежда, се разпадаше окончателно.

И тогава една сутрин се събудих и отново беше 1975-а и бях на шестнайсет години и след един ужасен ден в училище напуснах и се записах в офиса за набиране на военнослужещи в Кралските военновъздушни сили до будката за кебап на Чапъл Роуд.

— Ти си голям мъж — каза офицерът. Отпърво го помислих за американец, но той каза, че бил от Канада. Беше с големи рогови очила.

— Да — потвърдих.

— И искаш да летиш, така ли?

— Повече от всичко на света. — Сякаш си спомнях смътно някакъв свят, в който съм забравил, че съм искал да летя на самолет, и това ми се стори толкова странно, като да забравя името си.

— Добре — каза мъжът с очилата. — Ще се наложи тогава да нарушим някои правила. Но ще те вдигнем във въздуха за нула време.

И го направи.

Следващите няколко години минаха наистина бързо. Струваше ми се, че съм ги прекарал всичките на най-различни самолети, натъпкан в малки пилотски кабини, в седалки, в които едвам се побирах, прещракващ ключове, прекалено малки за пръстите ми.

Получих степен „Секретна“, след това получих степен „Благородна“, пред която „Секретна“-та бледнее, а след това получих степен „Признателна“, каквато няма и министър-председателят, по това време вече пилотирах летящи чинии и други въздухоплавателни средства без видими приспособления за летене.

Започнах да излизам с едно момиче на име Сандра и след това се оженихме, защото така щяха да ни дадат квартира за семейни — хубава полусамостоятелна къща близо до Дартмур. Така и нямахме деца: бяха ме предупредили, че е възможно да се изложа на толкова радиация, че да си изпържа семенниците, и при тези обстоятелства изглеждаше разумно да не опитваме да правим деца: нямаше нужда да развъждаме чудовища.

Беше 1985-а, когато мъжът с роговите очила влезе в къщата ми.

Същата седмица жена ми беше отишла при майка си. Напоследък нещата помежду ни не вървяха и тя се беше изнесла, за „да подиша малко“. Каза, че съм й лазел по нервите. Но ако лазех по нечии нерви, това бяха моите собствени. През цялото време ми се струваше, че знам точно какво ще се случи във всеки момент. Не само с мен: струваше ми се, че всички знаят какво ще се случи. Все едно ходехме насън през живота си за двайсети или за стотен път.

Исках да кажа на Сандра, но нещо ме спираше, знаех, че ако си отворя устата, ще я изгубя. Но въпреки това май вече я губех. Затова си седях на дивана и гледах „Метрото“ по четвърти канал, пиех чай и се самосъжалявах.

Мъжът с роговите очила влезе в къщата ми все едно беше неин собственик. Погледна си часовника.

— Точно така — каза. — Време е да тръгваме. Ти ще пилотираш нещо много близо до PL-47.

Даже хората с „Признателна“ не трябваше да са чували за PL-47. Бях летял на прототипа поне десет пъти. Приличаше на чаша за чай и летеше като нещо от „Междузвездни войни“.

— Дали да не оставя бележка на Сандра? — попитах.

— Не — кратко отвърна той. — Сега седни на пода и дишай дълбоко и равномерно. Дишай, издишай, дишай, издишай.

Изобщо не ми хрумна да споря или да не се подчиня. Седнах на пода и започнах да дишам, бавно, да дишам и да издишвам, да дишам и да издишвам, да издишвам и да дишам и…

Дишам.

Издишвам.

Дишам.

Усукване. Най-ужасната болка, която съм изпитвал. Задушавах се.

Дишам.

Издишвам.

Крещях, но чувах гласа си и не беше крясък. Чувах само бълбукащо стенание.

Дишам.

Издишвам.

Беше все едно се раждах. Не беше нито удобно, нито приятно. Само дишането ме спаси през цялата болка и мрака, и бълбукането в дробовете ми. Отворих очи. Лежах на някакъв метален диск с диаметър два метра и половина. Бях гол и бях заобиколен от кабели. Те се гърчеха и се дърпаха от мен като уплашени червеи или някакви нервни змии в ярки цветове.

Сведох поглед към тялото си. Нямаше нито косми, нито белези, нито бръчки. Зачудих се на колко ли съм години, реално. На осемнайсет? Двайсет? Не знаех.

В средата на металния диск беше монтиран стъклен екран. Той премигна и оживя. Взирах се в мъжа с роговите очила.

— Помниш ли? — попита той. — За момента трябва да имаш достъп до по-голямата част от паметта си.

— Мисля, че да — отвърнах.

— Ти ще летиш на PL-47. Току-що го сглобихме. Доста неща се наложи да подчиним на първите принципи. Модифицирахме някои фабрики, за да го построим. Другата партида ще е готова до утре. Но сега разполагаме само с един.

— Значи ако не работи, сте ми намерили заместник.

— Ако оцелеем дотогава. Преди петнайсет минути започна нов ракетен обстрел. Заличи почти цяла Австралия. Предполагаме обаче, че това е само прелюдията към истинската бомбардировка.

— Какво изстрелват? Ядрени глави ли?

— Скали.

— Скали ли?

— Аха. Скали. Астероиди. Големи. Мислим, че ако утре не се предадем, може да стоварят отгоре ни луната.

— Шегувате се.

— Де да се шегувах. — Екранът изгасна.

Металният диск, който яздех, си беше проправил път през плетеницата от кабели в света на голи заспали хора. Беше се плъзгал по остри кули от микрочипове и меко проблясващи шпилове.

PL-47 ме чакаше на върха на планина от метал, миниатюрни метални рачета се щураха около него, полираха го и проверяваха до последния нит и шайба.

Влязох в него със схванати като дънери крака, които продължаваха да треперят и да се тресат от застояването на едно място. Седнах в пилотското кресло и въодушевен осъзнах, че е било изработено специално за мен. Ставаше ми. Сложих си коланите. Ръцете ми започнаха процедурата по подготовка. Кабели пълзяха по раменете ми. Усетих как нещо се включва в основата на гръбнака ми, нещо друго помръдна и се включи на тила ми.

Възприятието ми за кораба се разшири драстично. Виждах на 360 градуса във всички посоки. Аз бях корабът и едновременно седях в кабината и активирах кодовете за старт.

— Късмет — пожела ми мъжът с роговите очила от екранчето отляво.

— Благодаря. Може ли един последен въпрос?

— Защо не.

— Защо аз?

— Ами, най-краткият отговор е, че беше проектиран специално за това. В твоя случай направихме известно подобрение в основния човешки дизайн. Ти си по-голям. Много по-бърз си. Имаш подобрена скорост на обработка на информацията и ускорено време за реакция.

— Не съм по-бърз. По-голям съм, но съм тромав.

— Не и в реалния живот. Това е само в света.

И излетях.

Така и не видях извънземните, ако изобщо имаше извънземни, но им видях кораба. Приличаше на плесен или на водорасло: цялото това нещо беше органично, огромно и светещо на орбита около луната. Приличаше на нещата, които растат по изгнилите пънове, потопено наполовина под вода. Беше с размера на Тасмания.

Дългите триста километра лепкави пипала влачеха след себе си астероиди с най-различни размери. Напомняха ми за пипалата на онова странно морско същество — синята медуза: четири отделни организма, които мечтаят да са един.

Когато се приближих на двеста хиляди километра от него, започна да ме замеря с камъни.

Пръстите ми активираха изстрелването на ракетите, прицелени в плаващото ядро, докато аз се чудех какво правя. Не спасявах света, който познавах. Този свят беше въображаем: поредица от единици и нули. Ако изобщо спасявах нещо, спасявах един кошмар…

Но ако кошмарът загинеше, загиваше и сънят.

Имаше едно момиче на име Сюзан. Помнех я от някакъв отдавна отминал призрачен живот. Зачудих се дали още е жива. (А дали не беше преди няколко часа? Или преди няколко живота?) Предположих, че лежи някъде оплетена в кабели, без коса, без спомени за нещастния параноичен великан.

Бях толкова близо, че виждах вълничките по обвивката на съществото. Скалите ставаха все по-малки и по-точни. Гмурках се, финтирах и подскачах, за да ги избегна. Част от мен се възхищаваше на икономичността на нещото: никакви скъпи експлозиви, изискващи изработка и пари, никакви лазери, никакви ядрени глави. Само добрата стара кинетична енергия — големи скали.

Ако някоя от тях удареше кораба, бях мъртъв. Просто като фасул.

Единственият начин да ги избегна беше да ги надбягам. Затова продължих да бягам.

Ядрото се беше вторачило в мен. Имаше нещо като око. Сигурен бях.

Озовах се на по-малко от сто метра от ядрото и изстрелях заряда. И побягнах.

Почти бях излязъл от обсега, когато нещото се взриви. Приличаше на фойерверк — със зловеща красота. И не остана нищо, освен едва забележими следи от искрящи прашинки…

— Успях — изкрещях. — Успях! Мамка му, успях!

Екранът премигна. Роговите очила се взираха в мен.

Зад тях вече нямаше лице. Само някакво приближение на загриженост и интерес като замазан анимационен филм.

— Успя — съгласи се той.

— Къде да приземя това нещо? — попитах.

Той се поколеба.

— Не можеш да го приземиш. Не сме го проектирали за завръщане. Корабът е излишък, който не ни е необходим. Прекалено скъпо е като ресурс.

— И какво да правя? Току-що спасих Земята. Тук ли да се задуша?

Той кимна.

— Съвсем точно се изрази.

Осветлението започна да отслабва. Уредите на пулта гаснеха един по един. Изгубих 360-градусовото си възприятие за кораба. Останах само аз, привързан към кресло по средата на нищото във вътрешността на летяща чаша за чай.

— Колко време ми остава?

— Изключваме всичките ти системи, но ти остават още поне няколко часа. Няма да изпуснем оставащия въздух. Би било нехуманно.

— Виж какво, в света, от който идвам, щяха да ми дадат медал.

— Очевидно е, че сме ти признателни.

— И не можете да изразите признателността си по по-осезаем начин, така ли?

— Не можем. Ти си консуматив. Единица. Можем да скърбим за теб точно толкова, колкото роякът оси скърби за една оса, загинала при защита на гнездото. Не е разумно и не е оправдано да те връщаме.

— И не искате тази огнева мощ да се върне на Земята, където може да бъда използвана срещу вас?

— Щом казваш.

След което екранът изгасна, без дори да ми каже „сбогом“. „Зарежи настройката — помислих си. — Грешката е в действителността.“

Когато ти остава въздух само за няколко часа, ставаш много обсебен от дишането си. Дишай. Задръж. Издишай. Задръж. Дишай. Задръж. Издишай. Задръж…

Седях си привързан към креслото в полумрака, чаках и мислех. След това казах:

— Ехо? Има ли някой?

Импулс. Върху екрана се появиха ивици.

— Кажи?

— Имам една молба. Изслушайте ме — вие хората, машините, които и да сте — длъжни сте поне да ме изслушате. Нали? Все пак ви спасих живота.

— Казвай.

— Остават ми още няколко часа. Нали?

— Около петдесет и седем минути.

— Може ли да ме включите обратно в… истинския свят. Другия свят. От който дойдох?

— Мм? Не знам. Чакай да видя. — Екранът отново изгасна.

Седях и дишах, вдишвах и издишвах, вдишвах и издишвах и чаках. Чувствах се особено умиротворен. Ако ми оставаше по-малко от един час живот, щях да се чувствам направо страхотно.

Екранът засия. Нямаше образ, нито ивици, нищо. Само меко сияние. И глас, наполовина в главата ми, наполовина извън нея.

— Ще изпълним желанието ти.

Остра болка ме прониза в тила. След това изминаха няколко минути чернота.

И тогава настоящето.

Това беше преди петнайсет години: 1984-та. Заех се отново с компютри. Имах собствен склад на улица „Тотенхам Корт“. И сега, когато сме се запътили към новото хилядолетие, пиша това. Този път се ожених за Сюзан. Отне ми няколко месеца да я намеря. Имаме син.

Тези дни ще стана на четирийсет години. Средностатистически хората като мен не живеят повече. Сърцата ни спират. Когато четеш това, ще съм мъртъв. Ще разбереш, че съм мъртъв. Ще видиш как спускат в дупката ковчег, голям колкото за двама души.

Но запомни, Сюзан, любов моя: истинският ми ковчег обикаля около луната. Прилича на летяща чаша за чай. Дадоха ми света и теб поне за малко. Последния път казах на теб или на някоя, която приличаше на теб, истината, или онова, което мисля за истина, и ти ме напусна. А може да не си била ти и да не съм бил аз, но не искам отново да рискувам. Затова написах това, което ще ти дадат заедно с останалите ми документи, когато си отида. Сбогом.

Може да са безсърдечни, безчувствени компютризирани копелета, които като пиявици смучат онова, което е останало от човечеството. Но няма как да не съм им благодарен.

Скоро ще умра. Но последните двайсет минути бяха най-хубавите години от живота ми.