Нийл Геймън
А питаш ли на мен какво ми е?

Сега лежа в леглото. Усещам чаршафите под себе си, затоплени до телесна температура, леко омачкани. В леглото с мен няма никой. Гърдите вече не ме болят. Не чувствам нищо. Чувствам се добре.

Със събуждането сънищата ми избледняват, изложени на утринното слънце през прозореца на спалнята ми и изместени, бавно, от спомените; и сега само с пурпурното цвете и нейния аромат върху възглавницата спомените ми се връщат изцяло към Беки и петнайсетте години се изсипват между пръстите ми като конфети или опадали цветни листенца.

Беше само двайсетгодишна. Аз вече бях зрял мъж, почти трийсет и седем годишен, с жена, кариера и две дъщери близначки. И бях готов да зарежа всичко това заради нея.

Запознахме се на една конференция в Хамбург. Присъствах на презентацията й за бъдещето на интерактивните развлечения и я намерих за привлекателна и забавна. Косата й беше дълга и тъмна, очите й бяха синьо-зелени. Отначало бях сигурен, че ми напомня на някого, но след това осъзнах, че не съм срещал личността, на която ми напомня: Ема Пийл — героинята на Даяна Риг от сериала „Отмъстителите“. Страшно си падах по нея от черно-белия екран преди да навърша десет години.

Същата вечер се разминах с нея по коридора на път за някакво парти на доставчик на софтуер и я поздравих за презентацията й. Тя каза, че била актриса, наета за презентацията („не можем всички да играем в «Ийст Енд», все пак“) и че името й било Ребека.

По-късно я целунах пред вратата, а тя въздъхна и се притисна в мен.

До края на конференцията Беки спа при мен в хотела. Аз се влюбих като хлапак, ще ми се да мисля, че и тя беше толкова влюбена. Връзката ни продължи и когато се прибрахме в Англия: главозамайваща, забавна, невероятно приятна. Беше любов, знаех си, и мозъкът ми бе опиянен като от шампанско.

Цялото си свободно време прекарвах с нея, казвах на жена си, че работя до късно, че трябва да съм в Лондон, че съм зает. Вместо това отивах при Беки в апартамента й в „Батърси“.

Наслаждавах се на тялото й, на златистото изящество на кожата й, на синьо-зелените й очи. На нея й беше трудно да се отпуска по време на секса — идеята й харесваше, но не беше толкова впечатлена от физическото изпълнение. Намираше оралния секс за леко отблъскващ, както правенето, така и приемането, и най̀ харесваше бързото приключване на половия акт. На мен не ми пукаше: достатъчни ми бяха погледът й и бързата й мисъл. Обичах начина, по който изработваше разни личица от пластилин, и начина, по който пластилинът образуваше черни полумесеци под ноктите. Имаше прекрасен глас и понякога пееше спонтанно — естрадни песни, народни песни, откъси от арии, телевизионни джингъли, каквото й дойдеше наум. Жена ми никога не пееше, даже и приспивни песнички на момичетата.

Цветовете изглеждаха по-ярки, когато Беки беше там. Започнах да забелязвам неща от живота, на които дотогава не бях обръщал внимание: съзрях сложното изящество на цветята, защото Беки обичаше цветята; станах почитател на немите филми, защото Беки обичаше немите филми, и гледах поне сто пъти „Багдадският крадец“ и „Шерлок Младши“; започнах да трупам сидита и касетки, защото Беки обичаше музиката, а аз обичах нея и обичах да обичам това, което обича тя. Дотогава не бях слушал музика; никога дотогава не бях вниквал в черно-бялата грация на немия клоун; никога не бях помирисвал и не бях поглеждал цвете както трябва, преди да я срещна.

Тя ми каза, че трябвало да изостави актьорската професия и да се заеме с нещо, от което ще изкарва повече пари и по-редовно. Свързах я с един мой приятел от музикалния бизнес и тя стана негова лична секретарка. Понякога се терзаех дали не спят заедно, но не казвах нищо — не смеех, макар че ме измъчваше. Не исках да рискувам онова, което имахме, и знаех, че нямам право да й се сърдя.

— А питаш ли на мен какво ми е? — попита тя. Прибирахме се към апартамента й от тайландския ресторант на ъгъла. Винаги когато можех да съм с нея, вечеряхме там. — Като знам, че всяка вечер се прибираш при жена си? Имаш ли представа какво ми е?

Знаех, че е права. Не исках да наранявам никого, но усещах, че се разкъсвам. Работата ми в малката компютърна фирма страдаше. Започнах да събирам смелост да кажа на жена си, че я напускам. Представях си радостта на Беки, когато научи, че вече съм завинаги неин; щеше да е много трудно и болезнено за жена ми Каролин и още по-трудно за близначките, но трябваше да го направя.

Всеки път, когато си играех с близначките, с моите почти еднакви момиченца (подсказвам: търсете почти незабележимата бенка на устните на Аманда, по-закръгленото очертание на челюстта на Джесика), с косите им, малко по-светли от тъмномедената на Каролин, всеки път, когато ги водех в парка или ги завивах за лека нощ, ме болеше. Но знаех какво трябва да направя; знаех, че болката скоро ще бъде заменена от съвършената радост, която щяха да ми донесат животът с Беки, любовта към Беки, всяко мигновение с Беки.

Оставаше по-малко от една седмица до Коледа и дните бяха най-късите в годината. Заведох Беки на вечеря в тайландския ресторант и докато тя облизваше фъстъчения сос от хапка пилешки сатай, й казах, че скоро ще напусна жена си и децата си заради нея. Очаквах да видя на лицето й усмивка, но тя не каза нищо и не се усмихна.

Тази нощ в нейния апартамент отказа да спи с мен. Вместо това заяви, че всичко между нас е свършено. Аз се напих, плаках за последен път като възрастен, молих я и я умолявах да промени решението си.

— Вече не си забавен — отвърна тя простичко, докато аз седях съкрушен на пода в нейната дневна, подпрял гръб на окъсания диван. — Беше забавен и весел. Вече само хленчиш.

— Извинявай — отвърнах не на себе си. — Извинявай, наистина. Ще се променя.

— Ето, виждаш ли? Абсолютно нищо забавно.

След което влезе в спалнята си, затвори се и заключи; а аз останах на пода и сам довърших бутилката уиски, и пиян като гъз започнах да крача из апартамента и да хлипам, и да докосвам нещата й. Прочетох дневника й. Влязох в банята и взех няколко нейни бикини от коша с мръсното пране и зарових лицето си в тях, вдишвайки нейния аромат. По някое време задумках по вратата на спалнята й, крещях името й, но тя не отговори и не отвори вратата.

Някъде в малките часове си направих един водоливник от сив пластилин.

Помня как го направих. Бях се съблякъл гол и бях намерил на полицата над камината голяма буца пластилин. Мачках и го месих, докато не стана мек и пластичен, след което в изблик на пияна похотлива лудост мастурбирах върху него и омесих млечнобялото си семе в сивата безформена маса.

Никога не ме е бивало да вая фигури, но онази вечер нещо прие форма изпод пръстите ми: яки ръце и ухилена глава, атрофирали криле и криви крака: направих го от похотта си, самосъжалението си и омразата, след което го кръстих с последните капки черен „Джони Уокър“ и го поставих върху сърцето си, моя малък личен водоливник, да ме варди от красиви жени със синьо-зелени очи и от каквито и да е чувства.

Както лежах на пода с водоливника на гърдите, така съм заспал.

Когато след няколко часа се събудих, вратата на спалнята продължаваше да е заключена и още беше тъмно. Завлякох се до банята, оповръщах цялата тоалетна чиния и пода и купищата нейни дрехи, които бях извадил от коша. След което се прибрах у дома.

Не помня какво съм казал на жена си, когато съм се прибрал. Сигурно неща, които не би искала да знае. Не питай, за да не те лъжат, ей такива неща. Сигурно Каролин се е пошегувала, че съм пийнал повечко на Коледа. Изобщо не си спомням.

Никога повече не се върнах в апартамента в „Батърси“.

През година или две виждах Беки, разминавахме се по улиците или в метрото, или в центъра. Винаги се чувствах неудобно. Когато ме забелязваше, тя ставаше необщителна и намусена, както и аз в нейно присъствие, сигурен съм. Казвахме си по едно „здрасти“, тя ме поздравяваше за последните ми постижения, защото аз бях пренасочил цялата си енергия в работата и бях изградил така наречената развлекателна империя (както често я наричаха) за музика, театър и интерактивни приключения.

Понякога излизах с момичета, умни, красиви, чудесни момичета, а с времето и с жени, в които е можело да се влюбя; хора, които бих могъл да обичам. Но аз не ги обичах. Не обичах никого.

Разумът и сърцето: с разума си се опитвах да не мисля за Беки, повтарях си, че не я обичам, че нямам нужда от нея, че не мисля за нея. Но когато мислех за нея, когато си припомнях усмивката й, очите й, изпитвах болка. Нещо пронизваше гърдите ми, съвсем осезаема и действителна болка, все едно някой стискаше сърцето ми с немилостиви пръсти.

И именно в тези моменти си представях, че усещам малкия водоливник в гръдния си кош. Леденостуден, увил се около сърцето ми, предпазващ ме, докато престана да чувствам каквото и да е; след това се заемах отново с работата си.

Годините минаваха: близначките пораснаха и отидоха в колеж (едната в Северна Англия, другата в Южна, моите не съвсем еднакви близначки) и аз също напуснах дома си, оставих го на Каролин, преместих се в голям апартамент в Челси и заживях сам, ако не щастлив, то поне доволен.

И тогава дойде вчерашният следобед. Беки ме видя първа в Хайд Парк, където седях на една пейка и четях книжка под лъчите на пролетното слънце. Дойде до мен и ме докосна по ръката.

— Да не си забравил старите си приятели? — попита.

Вдигнах глава.

— Здрасти, Беки.

— Не си се променил.

— И ти. — В гъстата ми брада бяха започнали да се прокрадват сребристи нишки и челото ми беше оплешивяло, а тя беше стройна тридесетгодишна жена. Но не лъжех. И тя не лъжеше.

— Чувам, че се справяш чудесно — каза тя. — Непрекъснато чета за теб по вестниците.

— Значи рекламният ми отдел си върши работата. Ти с какво се занимаваш напоследък?

Ръководела отдела за връзки с обществеността на някаква независима телевизия. Щяло й се да не била зарязвала актьорската професия, сигурна била, че вече щяла да играе в „Ийст Енд“. Прокара ръка през дългата си тъмна коса и се усмихна като Ема Пийл и аз бях готов да я последвам до края на света. Затворих книгата и я пъхнах в джоба на якето си.

Разхождахме се ръка за ръка в парка. Пролетните цветя ни кимаха с главички, бели и оранжеви, и жълти.

— Като на Уърдзуърт — казах. — Нарциси.

— Това са кичести нарциси. Не просто нарциси.

Беше пролет в Хайд Парк и почти успяхме да забравим заобикалящия ни свят. Спряхме пред една сергия за сладолед и си купихме два сладоледа в безумни цветове.

— Друг ли имаше? — попитах я накрая толкова небрежно, колкото ми се удаде, докато ближех сладоледа. — Заради някой друг ли ме изостави?

Тя поклати глава.

— Беше станал прекалено сериозен. Заради това. Пък и не бях разбивачка на семейства.

Същата вечер, доста по-късно, повтори същото.

— Не бях разбивачка на семейства. — Протегна се лениво и добави: — Тогава. Сега не ми пука.

Не бях й казал, че съм се развел. Бяхме вечеряли суши и сашими в един ресторант на Гръцката улица и бяхме изпили достатъчно саке, че да ни затопли и да хвърли отблясък на оризово вино върху цялата вечер. Бяхме взели боядисано в златисто такси до апартамента ми в Челси.

Гърдите ми се бяха затоплили от виното. В спалнята ми се целувахме и се прегръщахме, и се кикотехме. Беки щателно огледа колекцията ми от сидита, сложи в уредбата „Тринити Сизънс“ на „Каубой Джънкис“ и тихичко им припяваше. Това беше само преди няколко часа, но не помня точно кога си свали дрехите. Помня обаче гърдите й, все още прекрасни, макар и изгубили момичешката форма и твърдост: зърната й бяха тъмночервени и изпъкнали.

Аз бях понапълнял. Тя не беше.

— Ще ме поцелуваш ли? — прошепна, когато стигнахме до леглото. Направих го. Срамните й устни бяха налети с кръв, пурпурни, пълни и продълговати и отворени като цвете под устата ми, когато започнах да я ближа. Клиторът й набъбна под езика ми и соленият й вкус изпълни устата ми, ближех и дразнех, и гризах в продължение сигурно на часове.

Тя свърши, внезапно, спазматично, под езика ми, след което придърпа главата ми към своята и продължихме да се целуваме и накрая ме вкара в себе си.

— Толкова ли ти беше голям и преди петнайсет години? — попита.

— Мисля, че да — отвърнах.

— Ммм.

След малко каза:

— Искам да свършиш в устата ми. — И аз го направих.

Лежахме безмълвно един до друг и тя попита:

— Мразиш ли ме?

— Не — отвърнах сънено. — Мразих те години наред. И те обичах.

— А сега?

— Не, вече не те мразя. Омразата отлетя. Като балон в нощта. — Докато го казвах, осъзнах, че говоря истината.

Тя се сгуши в мен.

— Не мога да повярвам, че те изоставих. Няма да направя същата грешка втори път. Обичам те.

— Благодаря.

— Не „благодаря“, идиот такъв. Казва се „И аз те обичам“.

— И аз те обичам — повторих сънено и я целунах по все още лепкавите устни.

И заспах.

В съня си усетих как нещо в мен се разгъва, движи се и се променя. Студен камък, цял живот мрак. Трошеше се и се раздираше, сякаш сърцето ми се късаше; невероятна болка. Чернота и странност, и кръв.

Сигурно съм сънувал и сивкавата зора. Отворих очи и прескочих от един сън на друг, но без да се събуждам съвсем. Гръдният ми кош беше отворен, от гърлото до пъпа ми имаше тъмен разрез и една голяма безформена ръка, сива като пластилин, се вмъкваше обратно в гърдите ми. Каменните пръсти стискаха дълга тъмна коса. Ръката се прибра в гръдния ми кош като насекомо, пропълзяло в дупката си при светването на лампата. И докато мижах сънено, доказателството, че това е просто поредният сън, цепнатината в гърдите ми изчезна, заличи се и студената ръка се скри веднъж и завинаги. Усетих как очите ми отново се затварят. Бях уморен и отново потънах в спокойствието и уюта на мрака.

Заспах, но не си спомням други сънища.

Събудих се преди малко. Утринното слънце пече в лицето ми. На леглото до мен няма нищо друго, освен едно пурпурно цвете на възглавницата. Вземам го в ръка. Колкото и да не разбирам от цветя, ми прилича на орхидея и ароматът му е странен, солен и женствен.

Докато съм спал, Беки сигурно ми го е оставила, като е тръгвала.

Скоро трябва да ставам. Да се измъквам от това легло и да се заемам с живота си.

Чудя се дали ще я видя отново и осъзнавам, че изобщо не ми пука. Усещам чаршафите под себе си и хладния въздух върху гърдите си. Добре ми е. Напълно ми е добре. Не чувствам нищо.