Нийл Геймън
Златокоска

Да си разказваме приказки е наш дълг, просто като хора, не като баща и дъщеря.

Разказвам ти я за стотен път:

— Имало едно време едно момиченце

                на име Златокоска,

защото косата й била дълга и златна,

и тя си ходела из гората и видяла…

— Крави — заявяваш ти напълно убедено, защото си спомняш пасящите юници, които видяхме миналия месец в гората зад къщата.

— Ами да, може и крави да е видяла,

но видяла и една къща.

— … голяма, голяма къща — казваш ти.

— Не, малка къщичка, белосана и спретната,

                и чиста.

— Много голяма къща.

Убеденост, с която можете да се похвалите само вие, двегодишните.

Защо и аз не бях толкова убеден.

— Мм. Добре. Голяма, голяма къща.

                И тя влязла вътре…

Докато ти разказвам, си припомням, че къдриците на героинята на Сътни са посивели с възрастта.

Старицата и трите мечки…

Може някога и да са били златни, когато е била дете.

И стигаме до овесената каша:

— И тя била много…

— … гореща!

— И тя била много…

— … студена!

И тогава в хор: много вкусна.

Овесената каша е изядена, детското столче е счупено,

Златокоска се качва в спалнята и неблагоразумно заспива.

Но тогава се връщат мечките.

Сещам се все пак за Сътни и си преправям гласа.

Басът на татко Мечок те плаши и ти пищиш от удоволствие.

Когато аз бях малък и чух тази приказка, бях малкото Мече, с изядената каша и счупеното столче, и легълцето, заето от някакво непознато момиче.

Ти се засмиваш, когато хленча като малкото Мече:

— Някой ми е ял от кашата и я е изял…

— Цялата — казваш ти. Отговор или весело „Амин“.

Мечките предпазливо се качват горе, усещат къщата си осквернена. Става им ясно за какво служат ключалките. Стигат до спалнята.

— Някой ми е заспал в легълцето.

И тук се поколебавам, защото се сещам за куп брадати вицове, софт порно комикси и мръсни заглавия.

Един ден и ти ще се подсмихваш на това изречение. Невинност — сякаш е някакъв предмет.

— Ако можех — писа ми един ден баща ми, огромен като мечка, когато бях малък, — щях да ти оставя в наследство опит, без опит.

А пък аз на свой ред щях да го предам на теб.

Но ние правим своите грешки. Спим неблагоразумно.

И повторението отеква през годините.

Когато децата ни порастват, когато тъмните ти къдрици се посребряват, когато сама станеш старица с твоите три мечки, какво ще виждаш? Какви приказки ще разказваш?

— И тогава Златокоска скочила през прозореца и се втурнала да бяга…

И двамата заедно: Чак до дома.

И ти казваш: Хайде пак. Хайде пак. Хайде пак.

Да си разказваме приказки е наш дълг.

Напоследък симпатизирам най-много на таткото Мечок.

Преди да изляза от къщи, заключвам вратата и като се прибера, проверявам всички легла и всички столове.

И пак.

И пак.

И пак.