Нийл Геймън
Другите

— Тук времето е относително — каза демонът.

Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.

Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.

— Ела по-близо — заповяда демонът и той се подчини.

Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.

— Сега какво? — попита.

— Сега — каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение — ще бъдеш измъчван.

— Колко време?

Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.

— Това е нечовешко.

— Да.

Върховете на камшика заблестяха в смъртно оранжево.

Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:

— След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.

— Лъжеш.

— Не. Следващата част е по-лоша — обясни миг преди да замахне с камшика.

Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.

Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.

Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита без дъх:

— А сега какво?

— Сега — отвърна демонът — започва истинската болка.

И започна.

Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл — изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.

— Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? — попита демонът.

— Помислих си, че сърцето ми е разбито.

— Не — без омраза каза демонът, — не си. — Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.

— Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.

Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда — разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение — и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.

И свърши.

И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.

Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.

Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.

— Отново — каза демонът.

Започна да пищи. Пищя много време.

— Отново — каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.

Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок дотук.

— Отново — каза демонът след още хиляда години.

Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.

Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново“, но никой не каза нищо. Отвори очи.

Изправи се бавно. Беше сам.

В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.

Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.

Когато видя мъжа, разбра.

— Тук времето е относително — каза на новопристигналия.