Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Other People, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росица Панайотова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021 г.)
Издание:
Автор: Нийл Геймън
Заглавие: Чупливи неща
Преводач: Росица Панайотова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: сборник разкази
Националност: американска
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-585-849-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13
История
- — Добавяне
— Тук времето е относително — каза демонът.
Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.
Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.
— Ела по-близо — заповяда демонът и той се подчини.
Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.
— Сега какво? — попита.
— Сега — каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение — ще бъдеш измъчван.
— Колко време?
Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.
— Това е нечовешко.
— Да.
Върховете на камшика заблестяха в смъртно оранжево.
Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:
— След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.
— Лъжеш.
— Не. Следващата част е по-лоша — обясни миг преди да замахне с камшика.
Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.
Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.
Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита без дъх:
— А сега какво?
— Сега — отвърна демонът — започва истинската болка.
И започна.
Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл — изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.
— Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? — попита демонът.
— Помислих си, че сърцето ми е разбито.
— Не — без омраза каза демонът, — не си. — Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.
— Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.
Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда — разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение — и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.
И свърши.
И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.
Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.
Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.
— Отново — каза демонът.
Започна да пищи. Пищя много време.
— Отново — каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.
Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок дотук.
— Отново — каза демонът след още хиляда години.
Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.
Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново“, но никой не каза нищо. Отвори очи.
Изправи се бавно. Беше сам.
В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.
Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.
Когато видя мъжа, разбра.
— Тук времето е относително — каза на новопристигналия.