Нийл Геймън
Забранени невести на роби без лица в тайната къща на нощта на страховитото желание

I.

Някъде в нощта някой пишеше.

II.

Чакълът хрущеше под краката й, докато тичаше като обезумяла по заобиколената с дървета алея. Сърцето й думкаше в гърдите, дробовете й горяха от тежкото дишане в мразовития въздух. Очите й бяха приковани в къщата отпред, а самотната светлинка на най-горната стая я привличаше както свещ нощна пеперуда. Над главата й и в гъстите гори зад къщата нощни твари виеха и лаеха. Отпред на пътя нещо изпищя и замлъкна — животинче, станало жертва на хищен звяр, надяваше се тя, но нямаше как да е сигурна.

Тичаше, сякаш я гонеха легионите на ада и дори не поглеждаше зад гърба си, докато не стигна портата на замъка. В бледата светлина на луната белите колони приличаха на костите на голям звяр. Вкопчи се задъхана в дървената порта и се извърна към пътя, сякаш чакаше нещо. След това почука на вратата — отпърво леко, след това по-силно. Чукането отекна в къщата. От ехото, което се върна към нея, си представи как някъде далеч някой друг чука на друга врата, приглушено и мъртво.

— Моля ви — изкрещя. — Ако има някой — който и да е — моля ви, пуснете ме. Настоятелно ви моля. Умолявам ви. — Собственият й глас й се струваше непознат.

Трепкащата светлина в най-горната стая помръкна и изчезна, за да се появи отново в няколко поредни прозореца все по-ниско. Значи един човек, със свещ. Светлината изчезна в дълбините на къщата. Тя се опита да диша спокойно. Сякаш измина цяла вечност, преди да чуе стъпки от другата страна на вратата и да види пламъчето на свещта през процепа на зле напаснатата каса.

— Ехо? — повика тя.

Гласът, който й отговори, беше сух като стара кост — обезводнен глас, наподобяващ чуплив пергамент и ръждясали панти на ковчег.

— Кой вика? — попита гласът. — Кой чука? Кой вика в тази нощ на нощите?

Гласът не я успокои. Тя огледа обгръщащата замъка нощ, изправи се гордо, тръсна гарвановочерните си къдри и изрече с глас, който се надяваше, че не издава страха й:

— Аз съм Амелия Ърншоу, наскоро осиротяла и поела към поста си на гувернантка на двете дечица — момче и момиче — на лорд Фалконмер, чийто жесток поглед намерих по време на интервюто ми в неговата лондонска резиденция за едновременно отблъскващ и пленителен, и чието изсечено лице населява сънищата ми.

— И какво щеш тук тогава, в тази къща и в тази нощ на нощите? Замъкът на Фалконмер е на двайсет левги оттук, от другата страна на тресавището.

— Кочияшът — злонамерен човек и ням, или поне на такъв се преструваше, защото не изричаше думи, а изявяваше желанията си само чрез сумтене и ръмжене, стигна с конете си една миля надолу по пътя, или така ми се струва, след което с жестове ми показа, че няма да продължи и че аз трябва да сляза. Когато отказах да го сторя, той ме изблъска грубо от каретата на студената земя, след което шибна диво горките коне и отпътува обратно, отнасяйки няколкото ми чанти и единствения ми куфар. Виках след него, но той не се върна и ми се стори, че в мрака на гората зад мен се размърдва още по-дълбока тъма. Видях светлината в прозореца ви и… и… — Вече нямаше сили да се прави на смела и заплака.

— Вашият баща — чу се гласът от другата страна на вратата. — Да не би да е бил достопочтеният Хюбърт Ърншоу?

Амелия подсмръкна.

— Да. Той беше.

— А вие — вие казахте, че сте сираче?

Тя си спомни баща си в сакото му от туид, докато водовъртежът го увличаше и го блъскаше по скалите и далеч от нея завинаги.

— Той загина, докато се опитваше да спаси майка ми. И двамата се удавиха.

Чу глухото превъртане на ключа в резето, след което двата железни пръта се разтвориха.

— Добре дошли тогава, госпожице Амелия Ърншоу. Добре дошли във вашето наследство, в тази къща без име. Да, добре дошли — в тази нощ на всички нощи.

Вратата се отвори.

Мъжът държеше в ръка голяма лоена свещ; трепкащият й пламък осветяваше лицето му отдолу и му придаваше неземен и страшен вид. Прилича на тиквена маска, помисли си тя, или на ужасно стар убиец с брадва.

Той я покани с жест да влезе.

— Защо непрекъснато го повтаряте? — попита тя.

— Защо непрекъснато повтарям кое?

— „В тази нощ на всички нощи“. Досега го казахте три пъти.

Той само я изгледа. След това отново я подкани да влезе с бял като кост пръст. Тя се приближи, а мъжът поднесе свещта близо до лицето й и втренчи в нея поглед, който не беше напълно луд, но съвсем не беше и нормален. Явно я изучаваше, докато накрая изсумтя и кимна.

— Оттук — беше единственото, което каза.

Тя го последва по дългия коридор. Пламъкът на свещта хвърляше фантастични сенки върху двама им и огромният часовник, елегантните кресла и масата танцуваха и подскачаха в светлината му. Старецът порови във връзката си с ключове и отвори една врата в стената зад стълбите. От мрака отвътре се разнесе миризма на мухъл, прах и безлюдност.

— Къде отиваме? — попита тя.

Той кимна, все едно не я беше разбрал. След това изрече:

— Някои са такива, каквито са. А други не са такива, каквито изглеждат. Има и такива, които само изглеждат такива, каквито изглеждат. Запомни думите ми, запомни ги добре, дъще на Хюбърт Ърншоу. Разбра ли ме?

Тя поклати глава. Старецът закрачи напред, без да се обръща.

Тя го последва надолу по стълбите.

III.

Далеч във времето и пространството младият мъж захвърли перото си върху ръкописа и кафявото мастило изпръска купчината хартия и полираната маса.

— Няма смисъл — изрече унило. Избърса с деликатния си показалец петното, което току-що беше направил на масата. След това разсеяно разтри с показалеца горната част на носа си и на лицето му остана тъмен отпечатък.

— Така ли, сър? — Икономът беше влязъл почти безшумно.

— Все същото, Тумбс. Промъква се хумор. Пародията шепти по ръбовете. Осъзнавам, че непрекъснато осмивам литературните традиции, че и себе си, и цялата драскаческа професия.

Икономът впери немигащ поглед в младия си господар.

— Смятам, че хуморът се цени високо в определени кръгове, сър.

Младият мъж отпусна глава на ръцете си и умислено разтри чело.

— Не е там работата, Тумбс. Опитвам се да създам жизнен цикъл, прецизно представяне на света какъвто е, а и на състоянието на човека. Вместо това непрекъснато се отплесвам в инфантилни пародии на фабулите на моите колеги. Правя си шегички с тях. — Беше размазал мастилото по цялото си лице. — Съвсем малки.

От забранената стая на най-горния етаж на къщата се разнесе пронизителен зловещ писък, който отекна навсякъде. Младият мъж въздъхна.

— Вземи да нахраниш леля Агата, Тумбс.

— Много добре, сър.

Младият мъж вдигна перото и разсеяно се почеса с него по ухото.

Зад него висеше портретът на прапрадядо му. Очите на картината преди доста време бяха изрязани много внимателно и сега от нарисуваното лице към писателя се взираха истински очи, които блестяха в златистооранжево. Ако младият мъж се обърнеше и ги забележеше, можеше да ги помисли за златистите очи на някаква голяма котка или на странна хищна птица, ако подобно нещо му се стореше възможно. Това не бяха очи на човешко същество. Но младият мъж не се обърна. Вместо това, забравил за всичко останало, посегна към нов лист хартия, потопи перото си в стъклената мастилница и продължи да пише:

IV.

— Да — каза старецът и остави голямата лоена свещ върху безмълвния хармониум. — Той е нашият господар, а ние сме негови роби, макар да се преструваме, че не е така. Но когато настъпи времето, той изисква онова, за което копнее, и наш дълг и повеля е да му осигурим… — Той потръпна и си пое дълбоко въздух. След което добави само: — Онова, от което има нужда.

Подобните на прилеп завеси се разклатиха и издуха в прозореца без стъкло. Бурята приближаваше. Амелия притисна до гърдите си дантелената кърпичка с монограма на баща й нагоре.

— Ами портата? — попита шепнешком.

— Бе заключена по времето на твоя прародител и преди да изчезне, той повели тя винаги да остане заключена. Но хората казват, че още има тунели, които свързват старата крипта с гробището.

— А първата жена на сър Фредерик?…

Той тъжно поклати глава.

— Безнадеждно луда, но посредствена изпълнителка на мелодии за клавесин. Той я обяви за мъртва и някои сигурно са му повярвали.

Тя повтори на глас последните му думи. След това вдигна поглед към лицето му с подновена решителност.

— Ами аз? След като вече разбрах защо съм тук, какво ще ме посъветвате да сторя?

Той огледа празния хол. След това изрече със страст:

— Бягайте оттук, госпожице Ърншоу. Бягайте, докато е време. Спасявайте си живота, спасявайте безсмъртната си ааргх.

— Кое да си спасявам? — не разбра тя, но още докато думите излитаха от кървавочервените й устни, старецът се свлече на пода. Сребърна стрела от арбалет стърчеше от тила му.

— Мъртъв е — удиви се Амелия.

— Да — потвърди жесток глас от другия край на хола. — Но беше мъртъв и много преди този ден, момиче. Мисля, че беше мъртъв от чудовищно много време.

Под смаяния й поглед тялото започна да се разлага. Плътта се свлече и се втечни, разкривайки напукани и разкашкани кости, докато там, където бе имало човек, не остана нищо друго, освен воняща маса.

Амелия клекна до локвата и потопи пръст в отвратителната материя. Облиза го и се намръщи.

— Май сте прав, сър, който и да сте. Бих казала, че е мъртъв от малко по-малко от сто години.

V.

— Опитвам се да пиша роман, отразяващ живота такъв, какъвто е, до последната подробност — говореше младият мъж на камериерката. — Но в хода на писането се получава само една пълна подигравка. Какво да правя? Кажи, Етел? Какво да правя?

— Сигурна съм, че не знам, сър — отвърна камериерката, която беше хубава и млада и беше дошла в замъка при мистериозни обстоятелства преди няколко седмици. Тя разбута главните в камината и те заискриха в огненобяло. — Желаете ли още нещо?

— Да. Не. Да. Върви си, Етел.

Момичето взе празния сандък за дърва и уверено закрачи към стаята за рисуване.

Младият мъж не понечи да се върне на писалището си; вместо това остана замислен до камината, вперил поглед в човешкия череп на полицата отгоре и в двата кръстосани меча на стената. Една цепеница се разцепи на две, изпука и зацвърча.

Зад гърба му се приближиха стъпки. Младият мъж се обърна.

— Ти?

Мъжът срещу него беше почти негов двойник — белият кичур в червената му коса потвърждаваше общата им кръв, ако изобщо бе нужно доказателство за това. Очите на новодошлия бяха тъмни и диви, а устата му — капризна, но при все това странно решителна.

— Да, аз! Аз, по-големият ти брат, когото мислеше за мъртъв през всичките тези години. Но аз не съм мъртъв — или поне вече не съм мъртъв — и се върнах, да, върнах се от път, който е по-добре да остане непропътуван, за да поискам онова, което е наистина мое.

Младият мъж вдигна вежди.

— Ясно. Е, всичко това очевидно е твое — ако успееш да докажеш, че си този, който твърдиш.

— Да докажа? Няма нужда да доказвам. Аз имам право по рождение, право по кръв — и право по смърт! — С тези думи той издърпа двата меча над камината и подаде на брат си единия с дръжката напред. — Пази се, братко — и нека по-добрият победи.

Стоманата проблясваше на светлината на огъня и се целуваше и сблъскваше, и се целуваше отново в сложен танц на нападение и отбрана. На моменти схватката приличаше на менует или на изящен ритуален танц, но в други моменти си беше чиста диващина, бесен вихър от удари, които окото дори не можеше да проследи. Двамата обикаляха отново и отново из стаята, нагоре по стълбите до балкона и надолу до хола. Отбягваха завеси и канделабри. Скачаха по масите и обратно.

По-големият брат очевидно беше по-опитен, а може би и по-добър фехтовач, но младият беше по-отпочинал и се биеше като обладан от нечист дух, принуждавайки противника си да отстъпва все по-назад и назад и назад, към пламтящия в камината огън. По-възрастният брат протегна лявата си ръка и сграбчи ръжена. Замахна бясно към по-младия, който приклекна и промуши брат си с едно елегантно движение.

— Край. Мъртъв съм. — По-малкият брат кимна с изцапано с мастило лице. — Може би така е по-добре. Аз, честно казано, не искам нито къщата, нито земите. Струва ми се, че се нуждая само от спокойствие. — И остана така, кървейки върху сивите каменни плочи. — Братко? Хвани ръката ми.

Младият мъж коленичи и хвана ръката, която вече му се струваше изстинала.

— Преди да се впусна в нощта, в която никой не може да ме последва, трябва да ти кажа някои неща. Първо, наистина смятам, че със смъртта ми проклятието е вдигнато от нашия род. Второ… — Въздухът излизаше от устните му на кървави мехури и говоренето го затрудняваше. — Второто е… нещото… в пропастта… пази се от избите… плъховете — то идва!

И с тези думи главата му клюмна на камъка, а очите му се затвориха, за да не видят вече никога нищо.

Вън гарванът изграчи три пъти. Вътре от криптата беше започнала да се лее странна музика, признак, че за някои събуждането вече беше започнало.

По-малкият брат, за пореден път — както се надяваше — пълноправен притежател на титлата, взе звънеца и го разклати за прислугата. Икономът Тумбс се появи на вратата, преди да е заглъхнал последният звън.

— Отнеси това — нареди младият мъж. — Но с подобаващото уважение. Той умря, за да избави себе си. Може би, за да избави и двама ни.

Тумбс не каза нищо и само кимна, за да покаже, че е разбрал.

Младият мъж излезе от стаята за рисуване. Влезе в Залата на огледалата — зала, в която всички огледала внимателно бяха отстранени, оставяйки петна с неправилна форма върху ламперията на стените — и като си мислеше, че е сам, започна да разсъждава на глас.

— Именно за това говорех. Ако нещо такова се беше случило в моя разказ — а такива неща се случват непрекъснато — щях да се почувствам длъжен безмилостно да го осмея.

Той удари с юмрук стената, където някога бе висяло шестоъгълно огледало.

— Какво ми е? Откъде ми е този порок?

Странни, избягали отнякъде неща писукаха и подсвиркваха зад черните завеси в дъното на стаята, високо в потъмнелите дъбови греди на тавана и зад ламперията, но не му отговориха. Той и не очакваше отговор.

Качи се по голямото стълбище, прекоси тъмния хол и влезе в кабинета си. Подозираше, че някой разбърква листата му. Подозираше, че ще разбере кой още тази вечер след Събирането.

Седна зад бюрото си, потопи за пореден път перото в мастилницата и продължи да пише.

VI.

Вън от стаята господарите на духовете виеха от гняв и глад и се блъскаха във вратата в беса си, но бравата беше здрава и Амелия се надяваше, че ще издържи.

Какво й беше казал дърварят? Чу думите му в този миг на нужда все едно стоеше до нея с мъжествено тяло на сантиметри от женствените й извивки. Самият аромат на честното му отрудено тяло я обгръщаше като замайващ парфюм и чуваше думите му все едно е тук и в същия момент шепне в ухото й.

— Невинаги съм бил такъв, какъвто ме виждаш, красавице — беше й казал. — Някога имах друго име и съдбата ми не бе свързана с нарязване на паднали дървета за огрев. Но знай — в писалището има тайно чекмедже, поне така твърдеше прачичо ми, когато си беше с всичкия.

Писалището! Ами, разбира се!

Тя се завтече към старото писалище. Отначало не можа да намери и следа от тайно отделение. Извади едно по едно чекмеджетата, след което забеляза, че едно от тях е много по-късо от останалите, и след като видя това, напъха бялата си ръка в пространството, където се пъхаше чекмеджето, и откри в дъното бутон. Натисна го трескаво. Нещо се отвори и тя напипа стегнато завързан свитък хартия.

Амелия го извади. Свитъкът беше завързан с прашна черна панделка. С треперещи пръсти тя развърза панделката и разгърна свитъка. Зачете го, опитвайки се да разбере старинния почерк и древните думи. Докато четеше, красивото й лице посивя и дори виолетовите й очи сякаш се замъглиха и отнесоха нанякъде.

Ударите и драскането по вратата се подновиха с удвоена сила. Скоро щяха да нахлуят вътре, в това нямаше съмнение. Нямаше врата, която да ги задържи вечно. Щяха да се втурнат в стаята и тя щеше да стане тяхната плячка. Освен ако, освен ако…

— Спрете — изкрещя с треперещ глас. — Заклевам ви, всички вас и най-вече тебе, о, Принце на мършата. В името на древния договор между твоя народ и моя.

Шумът утихна. На момичето се стори, че в тази тишина има шок. Най-накрая дрезгав глас проговори:

— Договорът ли? — и дузина гласове, също толкова призрачни, зашепнаха: „Договорът ли?“ в неземен хор.

— Да — изкрещя Амелия Ърншоу вече с уверен глас. — Договорът.

Защото свитъкът, отдавна изгубеният свитък беше договорът — страховитото споразумение между господарите на къщата и обитателите на криптата през изминалите епохи. В него се описваха и изброяваха кошмарните ритуали, обвързали ги едни с други през вековете — ритуали на кръвта и на солта, и на още нещо.

— Щом си прочела договора — обади се един плътен глас иззад вратата, — значи знаеш какво ни е потребно, дъще на Хюбърт Ърншоу.

— Невести — каза просто тя.

— Невести! — дочу се шепот от другата страна на вратата, който се засили и отекна, докато самата къща сякаш завибрира в ритъма на тези три срички, наситени с копнеж и любов, и глад.

Амелия прехапа устни.

— Да. Невести. Ще ви доведа невести. Ще доведа невести за всички.

Говореше тихо, но те я чуха, защото от другата страна на вратата се възцари тишина, дълбока и кадифена тишина.

И тогава един призрачен глас изсъска:

— Абе, хайде да поискаме за гарнитура да ни донесе от онези дребните соленки.

VII.

Горещи сълзи опариха очите на младия мъж. Той отблъсна листовете хартия и захвърли перото през стаята. То разпръсна мастиления си заряд върху бюста на прапрапрадядо му. Кафявото мастило попи в търпеливия бял мрамор. Стреснатият обитател на бюста — голям траурен гарван — едва не падна и успя да се задържи на място само защото изпляска няколко пъти с криле. Той се обърна, пристъпи тромаво, подскочи и впери мънистеното си черно око в младия мъж.

— О, това вече не се търпи — възкликна младият мъж. Беше побледнял и трепереше. — Не мога да го правя и никога не е трябвало да го правя. Кълна се в… — поколеба се, ровейки в паметта си за подходяща клетва от обширния семеен архив.

Гарванът не изглеждаше впечатлен.

— Преди да започнеш да кълнеш и вероятно да извадиш от напълно заслужените им гробове мирните мъртви и уважавани прадеди, просто ми отговори на един въпрос. — Гласът на птицата приличаше на стържене на камък о камък.

Младият мъж не каза нищо, поне в началото. За гарваните не е необичайно да говорят, но точно този досега не го беше правил и затова му дойде неочаквано.

— Разбира се. Питай.

Гарванът наклони глава.

— Харесва ли ти да пишеш тези боклуци?

— Да ми харесва ли?

— Тези „същински като живота“ простотии. От време на време ти надничам през рамото. Даже съм попрочитал нещичко. Доставя ли ти удоволствие да ги пишеш?

Младият мъж сведе поглед към птицата.

— Това е литература — обясни му като на дете. — Истинска литература. Истински живот. Истински свят. Човекът на изкуството е длъжен да показва на хората света, в който живеят. Ние сме тези, които държат огледалото.

Зад прозореца светкавица проряза небето. Младият мъж погледна навън. Назъбената линия от ослепителен огън превръщаше скелетоподобните дървета и порутеното абатство на хълма в извратени и зловещи силуети.

Гарванът се прокашля.

— Попитах дали ти доставя удоволствие?

Младият мъж погледна птицата, след което безмълвно отклони поглед и поклати глава.

— Ето защо се опитваш да съсипеш всичко — каза гарванът. — Не сатирикът в теб, който те кара да се гавриш с обикновеното и баналното. Просто скуката от начина, по който стоят нещата. Не виждаш ли? — Гарванът млъкна, за да приглади с клюна си разрошено перо, след което отново вдигна глава към младия мъж. — Мислил ли си да почнеш да пишеш фантастика?

Младият мъж се разсмя.

— Фантастика ли? Виж какво, аз пиша литература. Фантастиката не е истински живот. Езотерични мечти, писани от малцина за малцина, това е…

— Същото, което би писал, ако знаеше кое е добро за теб.

— Аз съм почитател на класиката — заяви младият мъж и посочи рафта с класиката: „Удолфо“, „Замъкът на Отранто“, „Ръкописът от Сарагоса“, „Монахът“ и всички останали. — Това е литература.

— Вече не — каза гарванът.

Това бяха последните думи, които младият мъж изобщо чу от него. Птицата скочи от бюста, разпери криле и отлетя от кабинета в наситения с очакване мрак.

Младият мъж потръпна. Прерови в съзнанието си обичайните теми на фантастиката: коли и борсови брокери, обикновени трудещи се и полиция, рубрики с лични изповеди и реклами за сапуни, данък общ доход и евтини ресторанти, списания и кредитни карти, улично осветление и компютри…

— Това е бягство от действителността, няма спор — изрече на глас. — Но не е ли най-висш човешки импулс поривът към свободата, копнежът за бягство?

Той се върна на бюрото си, събра страниците на недовършения си роман и безцеремонно ги захвърли в най-долното чекмедже при пожълтяващите карти, шифрованите завещания и подписаните с кръв документи. Прахът, който се вдигна, го накара да се разкашля.

Взе ново перо и с пет отсечени движения подостри върха му. Потопи го в стъклената мастилница. Започна да пише за пореден път:

VIII.

Амелия Ърншоу пъхна филиите пълнозърнест хляб в тостера и го натисна. Беше го настроила да ги изпече до тъмнокафяво, точно както Джордж ги обичаше. Лично тя предпочиташе препечените филийки едва зачервени. Обичаше и бял хляб, а̀ко че му липсваха витамини. Вече цяло десетилетие не беше хапвала бял хляб.

На масата в кухнята Джордж четеше вестника си. Не вдигна поглед. Никога не вдигаше поглед.

„Мразя го“ — помисли си тя и самото изразяване на емоцията с думи я изненада. Повтори още веднъж наум: „Мразя го“. Беше като песен. „Мразя го заради препечените филийки, заради плешивата му глава, заради начина, по който преследва мацките в офиса — онзиденшни гимназистки, които му се присмиват зад гърба, и за начина, по който ме пренебрегва всеки път, когато не му се занимава с мен, и за начина, по който казва «Какво, скъпа», когато му задавам някакъв обикновен въпрос, все едно отдавна ми е забравил името. Все едно е забравил, че изобщо някога съм имала име.“

— Бъркани или варени? — каза на глас.

— Какво, скъпа?

Джордж Ърншоу се отнасяше към жена си с топла привързаност и би намерил омразата й към него за учудваща. Мислеше си за нея по същия начин и със същите емоции като за всяко друго нещо, присъствало в къщата десет години и все още работещо добре. Телевизорът например. Или пък косачката за трева. Според него това беше любов.

— Знаеш ли, трябва двамата да отидем на някой от тези протести — каза, почуквайки с пръст по заглавната статия във вестника. — И да покажем, че ни е грижа. Какво ще кажеш, скъпа?

Тостерът издаде звук, за да покаже, че е готов. Беше изскочила само една тъмнокафява филийка. Амелия взе нож и измъкна с него натрошеното второ парче хляб. Тостерът им беше сватбен подарък от нейния чичо Джон. Скоро щеше да се наложи да купи друг или да започне да пече филийките на скарата, както правеше майка й.

— Джордж? Яйцата бъркани или варени ги искаш? — попита много тихо. Нещо в гласа й го накара да вдигне глава.

— Както ги предпочиташ ти, скъпа — отвърна мило и за нищо на света не можа да си обясни, както после същия ден разправи на всички в офиса, защо тя просто се вцепени с филийката в ръка, нито защо се разплака.

IX.

Перото правеше скръц-скръц по хартията, а младият мъж бе изцяло погълнат от заниманието си. Лицето му беше странно умиротворено, а в очите и по устните му играеше усмивка.

Беше се отнесъл.

Разни твари дращеха и шаваха в ламперията, но той изобщо не ги чуваше.

Горе в таванската стая леля Агата виеше и скимтеше и дрънчеше с веригите си. Маниакален смях се чу откъм срутеното абатство: той прониза нощта и се извиси до екот на безумно веселие. В тъмната гора зад замъка безформени фигури се тътреха и подскачаха, и млади жени с гарвановочерни къдри бягаха ужасени от тях.

— Закълни се — каза долу в стаичката на прислугата икономът Тумбс на смелото момиче, което се представяше за камериерка. — Закълни се пред мен в живота си, Етел, че никога няма да разкриеш и дума от това, което ще ти кажа, на никоя жива душа…

През прозорците надничаха лица и с кръв се пишеха думи; дълбоко в криптата самотен дух настъпи нещо, което някога може и да е било живо; разклонени светкавици пореха абаносовата нощ; безликите крачеха; на света всичко му беше наред.