Нийл Геймън
Увод

„Мисля… че предпочитам да си спомням живот, пропилян по чупливи неща, а не прекаран в отбягване на морални задължения.“ Тези думи се появиха в съня ми, а аз ги записах, когато се събудих, без да знам какво означават, нито за кого се отнасят.

Първоначалният ми план за тази книга с приказки и измислици, някои още отпреди осем години, беше да ги включа в сборник с разкази, който да нарека „Тези хора трябва да знаят кои сме ние и да разкажат, че сме били тук“. Въпросната фраза е всъщност реплика в балонче от един комикс на неделната страница на „Малкият Немо“ (днес можете да намерите прекрасна цветна репродукция на същата страница в книгата на Арт Шпигелман „В сянката на липсващите кули“). Според замисъла ми всяка история щеше да е от името на някой от хитрите и неблагонадеждни разказвачи, всеки описващ живота си, какъв е бил и че някога също е бил тук. Дванайсет души, дванайсет истории. Такава беше идеята. След което животът се намеси и я провали, когато започнах да пиша разказите, които ще намерите тук, а те просто приеха формата, под която трябваше да бъдат разказани, и макар някои да са от първо лице и да са откъси от живота, други не са. Една от историите отказа да придобие форма, докато не я оставих на месеците от годината да я разкажат, а друга стори с идентичността разни ефикасни малки работи, което означаваше, че трябваше да бъде разказана от трето лице.

Накрая започнах да събирам материала за тази книга и се чудех как да я нарека сега, след като предишното заглавие явно вече не беше подходящо. Именно тогава излезе дискът „Умни колкото сме“ на „Уан Ринг Зиро“, аз ги чух да пеят думите, които бяха изникнали в съня ми, и се зачудих какво съм имал предвид под „чупливи неща“.

Фразата ми се стори подходяща за заглавие на книга с разкази. В крайна сметка има толкова много чупливи неща. Хората се чупят лесно, както и мечтите, и сърцата.

Етюд в изумрудено

Написах го за една антология, чиито редактори бяха моят приятел Майкъл Рийвс и Джон Пелан — „Сенки над Бейкър стрийт“. Бележката от Майкъл гласеше: „Искам разказ, в който Шерлок Холмс попада в света на Х. П. Лъвкрафт“. Съгласих се да го напиша, но подозирах, че в постановката има нещо дълбоко необещаващо: все пак светът на Шерлок Холмс е толкова безкрайно рационален и в него се възхваляват логическите решения, докато фантастичните създания на Лъвкрафт са абсолютно и съвършено ирационални, а загадките са жизнено необходими за здравия разум на човечеството. Щом щях да пиша разказ, съчетаващ двата елемента, трябваше да има интересен начин да го сторя така, че да съм честен и към Лъвкрафт, и към героите на сър Артър Конан Дойл.

Като малък харесвах разказите на Филип Хосе Фармър за Уолт Нютън, в които десетки литературни герои са обединени в един съгласуван свят, и с огромна радост наблюдавах как моите приятели Ким Нюман и Алън Мур направиха свои собствени опити в тази насока — единият в „Преди Дракула“, а другият в „Лигата на изключителните джентълмени“. Изглеждаше ми забавно. Зачудих се дали и аз да не опитам нещо такова.

Компонентите на разказа, които съхранявах в килера на съзнанието си, се съчетаха по по-добър начин, отколкото бях очаквал. (Писането в много отношения напомня готвенето. Понякога кексът не бухва, каквото и да го правиш, но пък друг път е толкова вкусен, колкото изобщо не си си и мечтал.)

През август 2004 г. „Етюд в изумрудено“ спечели наградата „Хюго“ за най-добър разказ, нещо, с което все още страхотно се гордея. Освен това изигра роля в моето пътуване към на себе си през следващата година, когато по най-загадъчен начин се оказах включен в „Бейкър Стрийт Ирегюларс“^[1].

Рилът на Феите

Не е кой знае какво като поезия, но е ужасно смешно, като се чете на глас.

Председателят Октомври

Написах го за Питър Строб, за забележителното списание „Кънджънкшънс“, на което той беше гост-редактор. Историята започна няколко години преди това на един конгрес в Медисън, Уисконсин, на който Харлан Елисън ме помоли да си сътрудничим за един разказ. Настаниха ни зад една въжена бариера, Харлан пред неговата пишеща машина, мен пред моя лаптоп. Но преди започнем да пишем, Харлан трябваше да довърши някакъв увод, затова аз започнах сам и когато той свърши, му показах началото на разказа. „Не става, прилича на разказ на Нийл Геймън“ — каза той. (Затова го оставих настрани и започнах нов, по който с Харлан работим и до ден-днешен. Много странно, но колкото пъти се съберем и работим над него, той става все по-кратък.) По този случай се сдобих с част от разказ на твърдия си диск. След няколко години Питър ме покани в „Кънджънкшънс“. Исках да напиша разказ за едно мъртво и едно живо момче, нещо като суха тренировка за детската книга, която бях замислил (нарича се „Гробищната книга“ и я пиша точно в момента). Отне ми известно време да разбера накъде ще тръгне историята, но когато свърших, я посветих на Рей Бредбъри, който щеше да я напише много по-хубаво от мен.

„Председателят Октомври“ спечели наградата „Локус“ за най-добър разказ през 2003 г.

Тайната стая

Започна с молбата на двама редактори — Нанси Килпатрик и Нанси Холдър — да напиша нещо „готическо“ за антологията им „Аутсайдери“. Според мен историята на Синята брада във всичките й варианти е най-готическата от всички готически истории и затова написах поема за Синята брада в почти безлюдната къща, в която пребивавах по това време. „Разпокоявам“ е дума, която Хъмпти-Дъмпти нарича многофункционална, заемаща територията между „разбърквам“ и „обезпокоявам“.

Забранени невести на роби без лица в тайната къща на нощта на страховитото желание

Започнах да пиша този разказ с молив една ветровита зимна вечер в чакалнята между пети и шести перон на гара „Ийст Кройдън“. Скоро щях да навърша двайсет и три. Когато свърших, го разпечатах и го показах на двама познати редактори. Единият каза, че не било каквото трябва и честно казано, според него едва ли щяло да е каквото трябва за когото и да било, но другият го прочете, погледна ме съчувствено, върна ми го и обясни, че причината никога да не бъде отпечатан е, че е хумористична глупост. Прибрах си го доволен, че ми е спестен публичният конфуз да го прочетат и да не го харесат още повече хора.

Разказът си остана непрочетен — в продължение на двайсет години преброди от папка към кутия, до кашон, от кабинета ми към мазето, до тавана и когато се сещах за него, беше единствено с облекчение, че не е бил отпечатан. Един ден ме помолиха да напиша разказ за антология, наречена „Готика“, и аз се сетих за ръкописа на тавана и се качих да го намеря и да видя дали в него няма нещо, което да се спаси.

Започнах да чета „Забранени невести“ и докато го четях, се улових, че се усмихвам. Всъщност го намерих за доста забавен и интелигентен; приятно разказче — тромавостта му се дължеше основно на разните писателски похвати и изглеждаше лесно поправима. Включих компютъра и направих още една чернова, двайсет години след първата, съкратих заглавието до настоящия му вариант и го изпратих на редактора. Поне един критик го оцени като шеговита глупост, но това явно беше мнение на малцинството, тъй като „Забранени невести“ бе включен в няколко антологии на най-доброто от годината и бе номиниран за най-добър разказ за наградата „Локус“ за 2005 г.

Не съм сигурен каква е поуката. Понякога просто показваме разказите си не на когото трябва и никой не ги харесва. От време на време се чудя какво ли още има в кашоните на тавана.

Добрите момчета заслужават услуги, кремъците по алеята на спомените

Единият разказ беше вдъхновен от статуята на Лиза Снелингс-Кларк на мъж, хванал контрабас точно така, както го държах аз като дете; другият бе написан за антология с истински истории за призраци. Повечето от другите автори бяха написали доста по-задоволителни разкази от моя, но пък моят имаше незадоволителното предимство да е съвършено истински. Тези разкази бяха събрани за пръв път в „Приключения в търговията със сънища“ — сборник, публикуван през 2002 г., който представляваше колекция от въведения и остатъци, и други такива.

Край на работното време

Майкъл Чабон редактираше сборник с разкази от различни жанрове, който трябваше да демонстрира колко са забавни тези кратки форми. Другата му цел бе да събере пари за фонда „826 Валенсия“, който помага на пишещи деца. (Книгата излезе под заглавието „Голямата съкровищница от вълнуващи приказки на Максуини“. Майкъл ме помоли за разказ, а аз попитах дали липсва някой жанр. Липсвал един — искал разказ за призраци в стил М. Р. Джеймс.

Затова се заех да напиша подходяща история за призраци, но готовото произведение бе повлияно много повече от любовта ми към „странните истории“ на Робърт Айкман, отколкото от Джеймс (но пък след като беше готово, се оказа и клубна история и по този начин удари два жанра на цената на един). Разказът бе включен в някои антологии за най-доброто от годината и взе наградата „Локус“ за най-добър разказ за 2004 г.

Всички места в разказа са истински, макар да съм променил някои имена — например клуб „Диоген“ в действителност е клуб „Трой“ на улица „Хануей“. Някои от действащите лица и случките също са истински, и то по-истински, отколкото си представяте. Докато пиша това, се чудя дали къщичката за игра още е там, или са я съборили и са построили къщи на земята, където тя се беше спотаила в очакване, но си признавам, че нямам никакво желание да отида и да проверя.

Ставам човек дърво

„Човекът дърво“ е митичният човек на гората. Написах го за антологията „Зеленият човек“ на Тери Уайндинг и Елен Датлоу.

Горчива утайка

През 2002 г. написах четири разказа и, както подозирам, този беше най-добрият от тях, въпреки че не спечели нито една награда. Написах го за антологията „Моджо: Магически истории“ на приятеля си Нало Хопкинсън.

Другите

Не помня къде бях, нито кое време на деня беше, когато ми хрумна този малък мьобиусов разказ. Помня как нахвърлях идеята и написах първото изречение, след което се зачудих дали е оригинално — и дали не си припомнях смътно нещо, което бях чел от Фредрик Браун или Хенри Кътнър. Приличаше ми на нечия друга история, прекалено елегантна и впечатляваща, и завършена, което ме наведе на подозрения.

След около година, докато скучаех по време на някакъв полет, се натъкнах на бележките си за този разказ и след като прочетох списанието, което си бях купил, просто го написах — беше готов още преди да кацне самолетът. После се обадих на един куп компетентни приятели, прочетох им го и ги попитах дали им звучи познато и дали някой от тях вече го е чел. Казаха, че не. Обикновено пиша разкази, защото някой ги е поръчал, но сега за пръв път в живота си имах нечакан от никого разказ. Изпратих го на Гордън ван Гелдер от „Списание за фентъзи и фантастика“ и той го прие и му сложи ново заглавие, което беше добро. (Аз го бях нарекъл „Живот след смъртта“.)

Доста пиша по самолетите. Когато започнах „Американски богове“, написах в самолета за Ню Йорк и един разказ, за който бях сигурен, че ще се вплете по някакъв начин във фабулата на книгата, но така и никога не разбрах къде точно иска да се впише. В крайна сметка, когато завърших книгата и този разказ не влезе в нея, го оформих като коледна картичка, изпратих го и забравих за него. След години „Хил Хаус Прес“, които публикуват извънредно ограничени тиражи от книгите ми, на свой ред го изпрати на абонатите си като коледна картичка. Разказът така си остана без заглавие. Нека го наречем

Съставителят на карти

Една история се описва най-добре, като се разкаже. Нали така? Начинът да опишеш историята на някого или на целия свят е да я разкажеш. Това е акт на балансиране и е мечта. Колкото по-точна е картата на територията, толкова повече наподобява тя територията. Най-точна карта на територията е самата територия, поради което такава карта би била съвършено точна и съвършено безполезна.

Разказът е картата, която е територията.

Не го забравяйте.

Имало някога, преди повече от две хиляди години, един китайски император, обсебен от идеята да картографира управляваните от него земи. Накарал да пресъздадат Китай на остров в едно езеро в имперските имения, но начинанието излязло много скъпо и в крайна сметка струвало и човешки живот (защото водата била дълбока и студена). На този остров всички планини били като къртичини, а реките — като ручейчета. На императора му отнемало половин час да обиколи острова си по периферията.

Всяка сутрин преди разсъмване сто мъже нагазвали във водата, плували до острова и старателно поправяли и реконструирали всички подробности на ландшафта, повредени от вятъра или от дивите птици, или отнесени от водите на езерото. Отстранявали и преоформяли всички земи на империята, които действително били пострадали от наводнения, земетресения или свлачища, за да отразяват по-добре света такъв, какъвто бил.

Почти цяла година императорът бил много доволен; но след това забелязал у себе си все по-нарастващо недоволство от своя остров и затова всеки ден преди да си легне започнал да обмисля нова карта с мащаб едно към сто на владенията си. Всяка колиба, къща и дворец, всяко дърво и всяко животно щели да бъдат възпроизведени на нея в една стотна от размера си.

Планът бил грандиозен и щял да опразни държавната хазна. Били нужни повече работници, отколкото можело човек да си представи: картографи, земемери, изследователи, преброители, художници; а също скулптори, грънчари, строители и занаятчии. Шест хиляди професионални сънувачи на сънища трябвало да бъдат повикани, за да разкрият естеството на нещата, скрити под корените на дърветата и в най-дълбоките планински пещери, и в морските глъбини, за да е достоверна картата, изобразяваща видимата и невидимата империя. Такъв бил планът на императора.

Една вечер министърът, който му бил дясна ръка, възразил, докато се разхождали из градините на двореца под огромната златна луна.

— Трябва да знаете, ваше имперско величество — казал министърът дясна ръка, — че вашето намерение е…

Но в този момент куражът го напуснал и той замълчал. Един шаран подскочил и набръчкал повърхността на водата, разпилявайки отражението на златната луна на стотици танцуващи парченца, всяко отделна луна, след което луните се събрали в спокоен кръг от отразена светлина, увиснала златна във водата с цвета на нощното небе, в което имало толкова лилаво, че никога не бихте го объркали с черно.

— Невъзможно ли? — попитал любезно императорът. Именно когато са любезни, кралете и императорите са най-опасни.

— Нищо, което императорът е пожелал, не би могло да бъде невъзможно — заявил министърът дясна ръка. — Но ще бъде скъпо. За изработката на тази карта ще отиде цялата държавна хазна. Ще обезлюдите градове и ферми, като им вземете земята за тази карта. Ще оставите след себе си земя, която вашите наследници ще са прекалено бедни, за да управляват. Като ваш съветник бих нарушил задълженията си, ако не ви предупредя.

— Възможно е да си прав — казал императорът. — Възможно е. Но ако те послушам и изоставя моя свят карта, ако го оставя нереализиран, той ще обсеби моя свят и моето съзнание и ще разваля вкуса на храната на езика ми и виното в устата ми.

След което замълчал. Някъде отдалеч в градините се разнасяла песен на славей.

— Но тази земя карта е само началото — споделил императорът. — Защото още докато я строят, аз вече ще формулирам и планирам моя шедьовър.

— И какъв ще е той? — попитал любезно министърът дясна ръка.

— Карта — отвърнал императорът — на империята, в която всяка къща ще бъде представена в действителен размер, всяка планина ще се изобразява от планина, всяко дърво от дърво със същия размер, всяка река от река и всеки човек от човек.

Министърът дясна ръка се поклонил ниско в светлината на луната и отстъпил почтително няколко крачки пред дълбоко умисления император.

Историците твърдят, че императорът починал в съня си, и това донякъде е вярно — макар че трябва да се отбележи, че смъртта му не била съвсем неподпомогната; и че най-големият му син, който на свой ред станал император, не проявявал интерес нито към картите, нито към картографирането.

Островът в езерото се превърнал в рай за всякакви диви птици и патици, тъй като нямало кой да ги гони от там. Те разровичкали миниатюрните планини от пръст, за да си построят гнезда, а езерото подкопало брега на острова и след време всички го забравили, останало само езерото.

Картата я нямало, както и нейния съставител, но земята останала.

Спомени и съкровища

Тази история с подзаглавие „Любовна история“, или поне част от нея, започна живота си като комикс, написан за сборника с мрачни разкази „Тъмно е в Лондон“ на Оскар Зарейт, илюстриран от Уорън Пийс. Уорън свърши отлична работа, но на мен разказът не ми харесваше и се зачудих кое е превърнало човека на име Смит в това, което е. Ал Сарантонио ме помоли за разказа за антологията „999“ и аз реших, че ще е интересно пак да посетя Смит и господин Алис и тяхната история. Те участват и в още един разказ в тази колекция.

Мисля, че за неприятния господин Смит могат да се разкажат още истории и най-вече тази, в която пътят му се разделя с този на господин Алис.

Фактите в случая с отпътуването на госпожица Финч

Тази история започна, когато ми показаха картина на Франк Фрацета, на която беше нарисувана ужасна жена, обкръжена от тигри, и ме помолиха да напиша разказ, който да я придружава. Не се сещах какво да напиша и вместо това разказах какво се случи с госпожица Финч.

Странни момиченца

е всъщност комплект от дванайсет съвсем къси разказа, написани като допълнение към сидито на Тори Еймъс „Странни малки момиченца“. Вдъхновена от Синди Шърман и от самите песни, Тори създаде персонаж за всяка от песните. Разказите така и не бяха включени никъде, макар да бяха издадени в брошурата за турнето, а откъси от тях да бяха разпилени из книжката на сидито.

Арлекин Валентин

Лиза Снелингс-Кларк е скулптор и художник, чието творчество харесвам от години. Има книга, наречена „Странно привличане“, написана по повод на едно нейно виенско колело; много добри писатели написаха разкази за пътниците в неговите кабинки. Мен помолиха да напиша разказ, вдъхновен от продавача на билети — ухилен Арлекин.

Написах го.

Като цяло разказите не се пишат сами, но при този единственото, което всъщност си спомням, че измислих, беше първото изречение. И че след това беше нещо като диктовка, докато палячото весело танцуваше и се препъваше през своя ден на Свети Валентин.

Арлекин е най-големият мошеник в италианската комедия дел арте, невидим шегаджия с маска и вълшебна пръчица, и костюм на ромбове. Той обича Колумбина и я преследва във всяка пиеса, и се противопоставя на такива персонажи като доктора и клоуна, променяйки всекиго, с когото си има работа.

Златокоска

„Златокоска и трите мечки“ е приказка на поета Робърт Сотни. Или по-скоро не е — в неговия вариант се разказва за една старица и три мечки. Формата на приказката и фабулата са си наред, но хората усещали, че трябва да е за малко момиченце, а не за старица, и когато я преразказвали, избирали за героиня момиченцето.

Разбира се, приказките подлежат на промяна. Човек може да ги улови или да се зарази от тях. Те са обменната ни валута с онези, които са населявали света преди нас изобщо да ни е имало. (Когато разказвам на децата си приказки, които са ми разказвали родителите, бабите и дядовците ми, се чувствам част от нещо много специално и странно, част от непрекъснатия поток на самия живот.) Дъщеря ми Мади, за която написах тази приказка, когато беше двегодишна, вече е на единайсет и продължаваме да споделяме приказки, но сега ги гледаме по телевизията или на кино. Четем едни и същи книги и разговаряме за тях, но вече не й ги чета аз, а дори това е недостатъчен заместител на разказването на запомнените от мен приказки.

Вярвам, че наш дълг е да си разказваме приказки едни на други. Това е най-близкото до някакво кредо, което имам или подозирам, че ще имам някога.

Проблемът със Сюзън

Извиканият от хотела лекар каза, че причината да ме боли толкова силно вратът, да повръщам болезнено и да ми е зле, е грип, след което започна да изброява обезболяващи и мазила за мускули, които според него могат да помогнат. Избрах си от списъка някакво обезболяващо и се завлякох в стаята си, където се стоварих на леглото, неспособен да помръдна, да мисля и дори да държа главата си изправена. На третия ден се обади личният ми лекар, на когото беше позвънила разтревожената ми секретарка Лорен. Каза ми следното:

— Не ми е приятно да поставям диагнози по телефона, но имаш менингит.

Оказа се прав.

Изминаха месеци, преди мозъкът ми да се избистри дотолкова, че да мога да пиша, и това беше първият ми опит след този случай. Беше като да прохождаш отново. Написах го за антологията с фантастични разкази „Полети“ на Ал Сарантонио.

Като малък съм препрочитал стотици пъти „Хрониките на Нарния“, а след това два пъти съм ги чел на глас на децата си. Страшно харесвам тези книги, но всеки път намирам отърваването от Сюзан за извънредно проблемно и дразнещо. Предполагам, че съм искал да напиша разказ, който да е също толкова проблемен и точно толкова дразнещ, макар и в друго отношение, както и да кажа нещо за удивителната сила на книгите за деца.

Инструкции

Макар в последния си сборник разкази „Дим и огледала“ да включих няколко поеми, първоначално настоящата колекция беше замислена само като проза. Накрая все пак реших да добавя поемите, най-вече защото тази си я харесвам особено много. Ако сте от хората, които не обичат поезия, можете да се утешите с мисълта, че също като този увод, тя е в свободна форма. Парите, които сте платили за тази книга, са си същите с поемите и без тях, а и на мен никой не ми е платил повече, задето съм ги включил. Понякога е приятно да имаш подръка нещо кратко за четене, след което да оставиш книгата, също както понякога е интересно да се узнае нещо повече за замисъла на историята, но пък да не е необходимо да я четеш. (И докато седмици наред с удоволствие се измъчвах над подредбата на този сборник, над най-доброто му оформление и конструкция, вие можете — и трябва — да го четете по какъвто ви е угодно начин.)

Това съвсем буквално е набор от инструкции какво да правите, ако се озовете в приказка.

А питаш ли на мен какво ми е?

беше поръчана за една антология за водоливници, крайният срок наближаваше, а главата ми беше празна.

По някое време се сетих, че поставят водоливниците по покривите на църкви и катедрали, за да ги закрилят. Зачудих се дали не могат да се поставят на нещо друго, за да го закрилят. Като например върху нечие сърце…

След като го прочетох отново след осем години, малко се учудих на себе си, че съм включил секс, но това може да е обичайното ми неудовлетворение от всеки разказ.

Моят живот

Този странен кратък монолог бе написан като акомпанимент на снимка на кукла от чорап в книга с двеста фотографии на кукли от чорапи, наречена логично „Кукли от чорапи“ на фотографа Арне Свенсон. Куклата на снимката, която ми дадоха, изглеждаше все едно е живяла тежък, но интересен живот.

Една стара моя приятелка току-що беше започнала да пише за „Уикли Уърлд Нюз“ и аз много се забавлявах да й измислям истории. Зачудих се дали някъде има някой, който живее живот като в „Уикли Уърлд Нюз“. В „Кукли от чорапи“ разказът беше в проза, но така с новите редове ми харесва повече. Не се съмнявам, че при наличието на достатъчно алкохол и отзивчива публика, би продължил до безкрайност. (Понякога в моя сайт ми пишат хора, които питат дали имам нещо против да го използват като етюд в конкурс по артистично майсторство. Нямам нищо против.)

Петнайсет рисувани карти от вампирско таро

За Голямата Аркана има още седем истории и аз обещах на художника Рик Бери, че някой ден ще ги напиша, след което той ще може да ги нарисува.

Звена от хранителната верига

Тази история е един кошмар, който сънувах, когато бях двайсет и няколко годишен.

Обичам сънищата. Знам за тях достатъчно, за да ми е ясно, че логиката на сънищата не е логиката на разказите и че те рядко могат да бъдат преразказани под форма на разказ: със събуждането сънят се превръща от злато в опадала шума, от коприна в паяжини.

Но все пак от сънищата може да се вземе нещо: атмосфера, моменти, хора, тема. Все пак това е единственият път, когато съм си спомнил цялостна история.

Първо го написах като комикс, илюстриран от надарения с много таланти Марк Бъкингам, а след известно време се опитах да си го представя отново като сюжет за порнографски филм на ужасите, който никога не бих направил (история, наречена „Изяден: сцени от филм“). Преди няколко години редакторът Стив Джоунс ме попита дали искам да възкреся някой несправедливо забравен мой разказ за неговата антология „Дръж нощта навън“, и аз си спомних тази история, запретнах ръкави и седнах на компютъра.

Мастилените копринки всъщност са доста вкусни гъби, които обаче се превръщат в гнусна мастиленочерна субстанция малко след като бъдат набрани, поради която причина няма никога да ги видите в магазините.

Групата на съчинителите на болести

Помолиха ме да напиша въведение за една книга за въображаеми болести — „Джобният наръчник на Т. Ламбшед по ексцентрични и дискредитирани болести“ (редактирана от Джеф Вандермеер и Марк Робъртс). Идеята за въображаема болест, състояща се в измисляне на въображаеми болести, ми се стори интересна. Написах разказа с помощта на една отдавна забравена компютърна програма на име „Бабъл“^[2] и една прашасала, подвързана с кожа книга със съвети за домашните лекари.

Накрая

Опитвах се да си представя най-последната книга от Библията.

И по повод на наименуването на животните искам само да ви кажа колко щастлив бях да открия, че в буквален превод думата „йети“ очевидно означава „онова нещо ей там“.

(— Бързо, смели хималайски водачо, какво е ей онова нещо там?

— Йети.

— Аха, ясно.)

Голиат

„Искат да им напишеш разказ — каза агентът ми преди няколко години. — Ще излезе в сайта на един филм, който още не е готов, нарича се «Матрицата». Изпращат ти сценария.“ Прочетох филмовия сценарий с интерес и написах този разказ, който се появи в сайта седмица преди излизането на филма и още си е там.

Страници от дневник, намерен в кутия за обувки, оставена в автобус на „Грейхаунд“, някъде между Тълса, Оклахома и Луисвил, Кентъки

Написах го за брошурата за турнето на моята приятелка Тори Еймъс „Скарлетс Уок“ отпреди няколко години и ми стана изключително приятно, когато бе включен в една антология за най-доброто през годината. Това е история съвсем далечно вдъхновена от музиката в „Скарлетс Уок“. Исках да напиша нещо за идентичността и пътуването из Америка, нещо като малко допълнение към „Американски богове“, в което всичко, включително каквито и да е намерения, се носи почти на ръба на възможността да бъде уловено.

Как да разговаряме с момичетата по купони

Процесът на написване на един разказ ме очарова почти толкова, колкото и крайният резултат. Този например започна живота си като два отделни (неуспешни) опита да напиша спомен за туристическа ваканция на планетата Земя, които трябваше да бъдат включени в предстоящата антология „Плитчина в звездите“ на австралийския критик и редактор Джонатан Страхан. (Този разказ го няма там. Това е първият път, когато излиза от печат. За книгата на Джонатан ще напиша друг, надявам се.) Идеята, която имах наум, не ставаше; разполагах само с няколко фрагмента, които не се вписваха никъде. Бях обречен и започнах да изпращам на Джонатан имейли, в които му обяснявах, че няма да има разказ, или поне не написан от мен. Той ми отговори, че току-що е получил прекрасен разказ от авторка, която аз обожавам, и че тя го била написала за двайсет и четири часа.

След като ме жегна по този начин, аз взех един празен тефтер и химикалка, излязох на моравата в градината и написах тази история до края на следобеда. Прочетох го на глас за пръв път след няколко седмици по време на един бенефис за легендарния клуб „Кънтри, Блу Грас, Блус“. Беше възможно най-доброто място, където да прочета история за пънка и 1977 г. и това ме направи много щастлив.

Денят, в който дойдоха летящите чинии

Написах го в една хотелска стая в Ню Йорк през седмицата, когато представях аудиоверсията на романа ми „Звезден прах“, докато чаках да дойде колата, която щеше да ме откара у дома, по молба на редакторката и поетесата Рейн Грейвс, която ми беше поискала няколко строфи за нейния сайт www.spiderwords.com. С удоволствие открих, че е сполучлив, когато го прочетох пред публика.

Слънчевата птица

Най-голямата ми дъщеря Холи ми каза точно какво иска за осемнадесетия си рожден ден. „Татко, искам нещо, което никой друг не може да ми даде. Искам да ми напишеш един разказ.“ След което, понеже ме познава, добави: „Знам, че винаги закъсняваш и не искам да те притискам, но ако успееш за деветнайсетия ми рожден ден, всичко е наред“.

Имаше навремето един писател от Тълса, Оклахома, (той почина през 2002 г.), който в края на 60-те и началото на 70-те беше най-добрият писател на разкази в света. Името му е Р. А. Лафърти и разказите му са неподлежащи на класифициране, странни и неподражаеми — разбираш, че четеш разказ на Лафърти още от първото изречение. Когато бях млад, му писах и той ми отговори.

„Слънчевата птица“ беше моят опит да напиша история в стила на Лафърти, който ме научи на много неща и най-вече колко по-трудно е, отколкото изглежда на пръв поглед. Холи си го получи за деветнайсет и половина рождения си ден, когато бях стигнал до средата на „Момчетата Ананси“ и бях решил, че ако не завърша писането на нещо — каквото и да е — вероятно ще полудея. С нейно разрешение този разказ бе публикуван в една книга с извънредно дълго заглавие, често съкращавано до „Шумни престъпници, недружелюбни петна и някои други неща, които не са чак толкова страшни…“, издадена във връзка с програмата за ликвидиране на неграмотността 826 NYC.

Дори да сте си купили настоящата книга, сигурно ще пожелаете да се сдобиете и с онази с извънредно дългото заглавие, защото в нея е и разказът „Мрачно разпадане“ на Клемънт Фройд.

Изобретяването на Аладин

Едно от нещата, които ме озадачават (и тук използвам думата „озадачават“ в смисъл на неща, които наистина, ама наистина ме дразнят), е четенето, което ми се случва от време на време на дълбокомъдри научни книги за фолклора и приказките, в които се обяснява защо никой не ги е написал и се твърди, че търсенето на авторството им е само по себе си абсурд; това са онзи тип книги или статии, от които оставаш с впечатлението, че някой просто се е спънал във всички тези истории или, в най-добрия случай, е променил чутото, и си мисля: „Да бе, само че всички те са започнали отнякъде, в нечия глава“. Защото историите започват в съзнанието — те не са артефакти, нито естествени феномени.

Една научна книга обясняваше, че всички приказки, в които героят или героинята заспиват, очевидно са родени като сън, припомнен след събуждането от някой примитивен тип, неспособен да различи съня от реалността, и че това била отправната точка за всички приказки — теория, която ми се струва пълна с дупки по същността си, защото историите, онези, които оцеляват и се преразказват, притежават логиката на разказ, а не на сън.

Историите се създават от хората, които ги измислят. Ако стават, се преразказват. Именно в това е магията.

Като разказвач Шехерезада е измислица, както и сестра й, и жестокият цар, когото е трябвало да умилостивяват всяка нощ. „1001 нощ“ е фикция като конструкция, историите са събрани от много места, а самата приказка за Аладин е добавена по-късно и вписана в „1001 нощ“ от един французин само преди неколкостотин години. Което е още един начин да се каже, че когато една история се ражда, тя със сигурност не е започнала, както ви го описах току-що. И е така и до днес.

Монархът на долината

История, която започна и стана реалност благодарение на любовта ми към затънтените кътчета на Шотландия, където костите на земята стърчат отгоре, небето е много бледосиньо и всичко е омайващо красиво и толкова далечно, колкото може да бъде. Беше ми приятно да се видя отново и с Шадоу две години след събитията в романа ми „Американски богове“.

Робърт Силвърбърг ме помоли за новела за втория си сборник „Легенди“. Нямал нищо против да напиша новела по „Никога, никъде, никой“ или „Американски богове“. С новелата по „Никога, никъде, никой“ изпитах известни технически затруднения (бях я нарекъл „Как Маркъс си получи обратно палтото“ и някой ден ще я завърша). Започнах да пиша „Монархът на долината“ в един апартамент в „Нотинг Хил“, където режисирах кратък филм със заглавие „Кратък филм за Джон Болтън“, и го завърших по време на един продължителен прилив на вдъхновение в една хижа край езерото, където и в момента пиша това въведение. Приятелката ми Айслин Евенсен от Норвегия първа ми разказа за хулдрата и коригира норвежкия ми. Също като „Вълкът от залива“ в „Дим и огледала“ и тази новела бе вдъхновена от „Беоулф“ и след като я написах, бях сигурен, че сценарият за „Беоулф“, който бях написал за и в съавторство с Роджър Айви, никога няма да бъде заснет. Естествено, че сгреших, но се радвам на пропастта между изиграната от Анджелина Джоли майка на Грендел във филма на Робърт Земекис и героинята от моята новела.

Искам да благодаря на редакторите на всички издания, където тези разкази и поеми бяха публикувани за пръв път и най-вече на моите редакторки във Великобритания и САЩ Дженифър Брел и Джейн Морпет за помощта им и най-вече за търпението им, както и на литературната си агентка — страховитата Мерилий Хайфец и цялата й банда по целия свят.

Сега, докато пиша това, ми хрумва, че странното на повечето неща, които смятаме за чупливи, е колко всъщност са устойчиви. Като деца правехме с яйцата разни номера, за да покажем, че те в действителност са едни издържащи на големи натоварвания мраморни черупки; а пък казват, че махът на крилете на пеперудата на определено място може да предизвика ураган в океана. Сърцето може да бъде разбито, но то е най-здравият мускул, който цял живот седемдесет пъти в минута изпомпва кръв и почти не се задъхва. Дори сънят, най-деликатното и недоловимото от всички неща, може да се окаже удивително труден за убиване.

Историите, също като хората и пеперудите, яйцата на пойните птици и сънищата, са чупливи неща, направени от крехките и нетрайни трийсет букви на азбуката и шепа препинателни знаци. Те са също думи във въздуха, съставени от звуци и идеи — абстрактни, невидими, отлетели в момента, в който бъдат изговорени — а има ли нещо по-крехко от това? Но някои истории, малки и простички, за приключения или хора, вършещи чудеса, приказки за вълшебства и чудовища, надживяват хората, които са ги разказали, а други надживяват дори земите, където са били създадени.

И макар аз да не вярвам, че която и да е от историите тук ще има тази съдба, ми беше приятно да ги събера на едно място, да им намеря дом, където могат да бъдат прочетени и запомнени. Надявам се и на вас да ви е приятно, докато ги четете.