Константин Паустовски
Безпокойство

Понякога късно есен се случват такива дни — сънни, навъсени, и като падне от сутринта топла мъгла над реката, тъй си и остане чак до вечерта. Облаците са надвиснали съвсем ниско над сивата вода и затова от другия бряг всичко се чува така ясно, като в затворена стая: ту жени бухат с бухалки, перат пране, ту лениво удря с брадвата пазачът на шамандурите или грачи врана на старата ракита.

Превозвачът Никифор вари на огъня чай във войнишка котелка, извръща глава от дима. Дърводелецът Семьон седи на пейката край колибата, пуши, плюе и гледа реката. Лодката току-що е тръгнала за другия бряг и се вижда как на нея гребат дружно две девойки.

— Ето — въздъхва Никифор, — почива си земята. Отспива си.

— А на тебе какво ти става? — сърдито пита Семьон. — Нека си почива. Нали си е отработила своето. Не е като тебе.

— То вярно… — съгласи се Никифор. — Аз тук, додето хване студ чак, ще седя.

— Твоят живот е доходен — все тъй сърдито казва Семьон. — Седи и трупай трудодни. Сами ти идат в ръцете. А ако се съди по право, ти, Никифоре, си безделник.

Никифор не иска да спори.

— В днешно време няма безделници — казва той примирително. — Имаше, ама се свършиха. Всеки работи според способностите си. На тебе ти е добре, ти си, да речем, дърводелец. А аз съм инвалид втора степен. Много ли работа мога да свърша! Та затуй седя тук и превозвам през реката.

— Много не много, ама трябва да си гледаш работата. Я виж — Семьон ми показа девойките в реката, — сами гребат. А редно е превозвачът да иде с тях, та да върне лодката. Сега чакай, додето те там се оправят и се върнат.

— Ама те ей сегичка — казва смутено Никифор. — Та те нямат никаква работа. Отидоха да вземат хармониста.

— Да не е отишла Шурка?

— Да. Шурка и Лидка.

— Ох, тая Шурка! Какво момиче е — пази боже!

Никифор се подсмихва.

— Знае се какво. С характер момиче.

— Какво знаеш ти? — отново се разсърдва Семьон. — Смееш се, а? Ще ти дам аз един смях. Зарадваха се, дяволите му недни: ето, значи, Шурка надви Семьон, огъна се Семьон пред нея, а не ви минава през ум, че аз сам й отстъпих.

— Че аз нищо… Това не е моя работа.

— Човек трябва да знае как е била работата и тогаз да се смее. Ей на туй място, дето превозваш, най-много клеветите.

— А ти не се ядосвай!

— Че как да не се ядосвам, драги! — Семьон се обръща към мен: — Все ми тикат Шурка в очите, още от август месец. И защо? От глупостта си. Аз не се сърдя на нея.

— Ние отде да знаем сърдиш ли й се, или не?

— Ей отде! Аз ти казвам. Няма да лъжа — отпърво се счепках с Шурка на живот и смърт. Ти сам размисли. Нашият живот всякога е бил тих. Ей като тоя ден — никакво безпокойство в него. Всеки си гледа работата. Аз, да речем, съм дърводелец. За мене ръка ли, брадва ли — все едно, че е един инструмент. С брадвата мога да ти вдяна конец в игла. От дете имам практика. Тъй или иначе, но не е шега работа, когато всеки си е майстор в своята област. Тъй… Живея си аз, работя дърводелство, колхозът ме уважава. Но за беля свърши Шурка седми клас и я назначиха в колхоза за помощничка на председателя, на Пьотр Силантиевич. И се почна. Един характер има — направо казано, адски! Да остави човека да си побъбри или да изпуши една цигара — дума да не става! Немислимо. Самата тя като огън, искри се пръскат от нея на всички страни, бързай само да се дръпнеш по-далеч. С една дума, комсомол — и толкоз! Аз, значи, я наблюдавам, мисля си: „Много знаеш ти и учиш всички как да работят. Хубаво пееш, ама де ли ще кацнеш. Ние имаме опит, а ти — напор. Само с него не можеш живя. До̀ ще време, ще дойдеш да ни се поклониш: «Стари хора, научете ме, демек, на ум и разум — мен, момиченцето».“ Мисля си така, ама си мълча. Всички я слушат, а на мене сърцето ми просто кипи — ще ми се да се счепкам с нея. С какво съм аз по-лош? Изчаквам случай. И сам, разбираш, се чудя: хубаво момиче, дума да няма. И не е като другите — не вика, не се кара, не се вайка. Няма такива работи при нея.

Да. Чаках аз случай и дочаках. Ама аз си изпатих. Придошлата вода отнесе моста през Нередица, трябва да се строи нов. А кой ще го строи, ако не аз? То се знае — мене викат. Идва Шурка в къщата ми да се уговаряме. Всичкото — както си му е редът. Поговорихме, после тя поглежда към стената, а там виси една моя картичка. Сниман съм като млад — по онова време служех в Орел в пехотния полк. И тя ми казва: „Ах, чичо Семьон, колко хубав сте бил!“ — „Че аз и сега не съм лош.“ Туй аз й отговарям. Тя сваля от стената същата тази картичка да я разгледа по-отблизо, а зад картичката на стената — хлебарки! Двайсетина! И като плъзнаха на всички страни! Тя смръщи чело, казва: „Как може, чичо Семьон, такъв прочут майстор тъй да живее?“ А мен, разбираш, хем ме е срам, хем ме е яд на нея, пък и обидно е — някой друг да ми направи забележка, а то — едно момиченце! И то такова едно, приятно на вид. А аз отгоре на това бях взел и да й се перя: „И сега не съм лош.“ Ама че глупак с глупак! „Добре, викам, ние не сме учили в университети и сутрин не сме сърбали кафе, а сме станали хора със селяшки труд и гърбина. А ти знаеш, живея сам.“ — „Добре“ — казва. И си отиде. Взех аз метлата, свалих от стените всички календари и портрети и почнах да трепя с метлата хлебарките.

— Подействува ти, значи, агитацията — забеляза Никифор.

Но Семьон само го изгледа пренебрежително.

— Да… Почнах аз да строя моста. А Шурка като някой надзирател седи при мен. Все наглежда. Повечето си мълчи. Само ми дава зор. А аз й викам: „Да се строи мост, не е като да ловиш мухи, хубавице.“ Да… Вървя тъй, вървя, една сутрин идва тя, погледна и казва, че трябвало да се преправят перилата и да се издялат фасонни пречки. „Как, казвам, фасонни? За какво?“ — „За красота — вика, — та всички да се дивят на нашия мост.“ А аз й казвам: „Глупак само не разбира, а всеки дърводелец ще ти каже, че този мост цена няма. Разкрасявай си, викам, стаята дома̀. А тук картината е проста. Да не би на кравите да им трябва твоята красота — кога ги подкарат през тоя мост в ливадите? Не ми пречи!“ Замълча си тя, отиде си, но не миряса. Дойде на другия ден: и настилката, представи си, не й харесала, не я задоволявала — много грубо редели дъските, на прави редове, а тя искала на рибена кост. Да не би да се кани да танцува на тоя мост? Ама че го измисли! Да се прережда настилката! Че и на два слоя! Тук вече не се стърпях, кипнах. „Много самомнително момиченце си ти — викам — и още си малка да ме учиш. Махай ми се от главата! Не ме безпокой. Все едно, няма, да го направя по твоему, ако щеш да се съдереш.“ — „Няма ли да го направиш?“ — пита. „За нищо на света!“ — „Ами ако го направиш?“ Че като траснах брадвата по настилката… „Какво искаш?! — креснах. — Подиграваш се с мен — стария човек, така ли?“

Плюх, взех брадвата, тръгнах си за в къщи, а тя остана на моста. Дърводелците, помощниците ми, се объркаха, то се знае. Викат ме, а аз се правя, че не ги чувам, отивам си.

— Ама един характер имаш! — казва Никифор. — Цял живот вдигаш врява, цял живот гълчиш. А за грош файда…

— Тебе май не съм те питал — сърдито му отвръща Семьон и дълго гледа, присвил очи, към другия бряг. — Отидоха в къщата на хармониста. Хубава къща!

Семьон въздиша, нахлупва каскета ниско над очите:

— Отидох си. Седя в къщи ден, седя два, не се показвам на двора. Мисля си, без друго ще притича Пьотр Силантиевич, ще ми се заумилква, то се знае: нали мостът стои изоставен, без мен никой няма да го доправи. Но никой не иде. Горди сме, мисля си, ама да видим кой ще излезе по-горд. Съседите — и те се спотаили. Защо ли така?

На четвъртия ден не издържах. Станах преди разсъмване, едва се сипна зората — и на моста. Приближих се — майко мила! Стои мостът като някоя булка — цялата настилка на рибена кост, а перилата всички фасонирани, само пет-шест пречки останали още недовършени. Тъ-ъ-й!… И какво, мислиш, се оказва? Събрала Шурка нейните комсомолци, моменца и две-три момчета, и довършили моста с моите помощници. Аз погледах-погледах, па тръгнах към ливадите. Не ми се връща у дома — току-виж, някой изскочи насреща ми. Какво ще му кажа, как ще го погледна? Пребит пес — ето какъв съм! И срам ме хвана, и ми обидно, и ми пламна главата от яд. Направо ще ти кажа — разболях се. Върнах се дома по тъмно, промъкнах се дебнешком през задните улички, дръпвам вратата, влизам. В къщи тихо, а под прозорчето някой все пак седи. „Кой е? — питам. — Какво има?“ И чувам, разбираш — някой се смее, ама така тихо, сякаш се умилква. Господи, да не е Шурка? Понечих да изляза вън. А тя скочи, хвана ме за ръкава, вмъкна ме вътре и ми говори нещо, някак бързо, ласкаво, а аз нищо не разбирам. Чак после разбрах. „Ти, казва, забрави обидата, не живееш на света само за себе си.“ — „Ех, казвам, направи ме ти мене за срам, а пък на̀, цял съм вече побелял. Цял живот никой не ме е сочил с пръст. Никой!“ — „И сега никой няма да те сочи — вика. — Ти разчитай на мен. Аз отдавна те чакам в къщи. Как е мостът — вика. — Нали го видя?“ — „Видях го.“ — „Не издържа, а?“ — „Не, казвам, сърцето не се стърпя. А мостът е добър, както трябва. Да ми беше дъщеря, щях комай и да се възгордея с теб. Дай си ръката!“

Пречупи ме тя мене. Сбогува се, отиде си. Тиха такава, светла. Не можеш я позна. Поседях аз на пейката, поразмислих и забелязах, че седя сам, а все се усмихвам.

— Значи, помирение настъпи между вас — казва Никифор.

— Такова нещо! — съгласява се Семьон.

От отвъдния бряг долитат звуците на хармоника. Семьон става.

— Идват — казва той. — Карат хармониста. Хубав празник ще е днеска.

В лодката пак дружно гребат две девойки, а хармонистът седи на кърмата и тихичко свири. Той изглежда безразличен към всичко на света, както и подобава на добрия хармонист. Лодката удря нос в пясъчния бряг. Семьон я изтегля, помага на девойките да слязат. Едната от тях — тъмнокоса, със стеснителни сиви очи — ме поглежда бързо, извръща се, влиза във водата и започва да си плакне краката — от смущение навярно.

— Шура — казва й ласкаво Семьон, — Александра Петровна, тук има чужд човек. Иска да се запознае с теб.

— Ей сега. Само да си обуя обувките.

Тя обува обувките, обръща се и ми подава ръка.

— Все едно, че ми е дъщеря — казва Семьон, явно горд от Шурината красота. — Хубавица!

— Ти какво все си измисляш, чичо Семьон — провлечено отвръща Шура. — Как не те е срам!

— Няма що да се срамуваш от хубостта си… Е, довиждане. Надвечер ще се върна.

Семьон блъска лодката и скача в нея. Шура, все тъй смутено усмихната, оправя коси, връзва на главата си малка пъстра забрадка и казва:

— Какъв мрачен и топъл ден. От сутринта се кани да завали и все не може да се накани.

И сякаш в отговор на думите й по реката и храстите зашумолява тихичко рядък и топъл дъжд. И в същия миг в селото отвъд реката почват да се обаждат на разни гласове петли. А хармонистът седи на пейката пред колибата и тихо свири нещо, загледан равнодушно във водата.