Константин Паустовски
Тълпа край брега

— Когато слезеш на брега в Неапол — каза ми дъщеря ми, млада жена, склонна към неочаквани прояви, — подари тази матрьошка на първото момиченце италианче.

Съгласих се. Кой знае, може би тази заръка ще доведе до някое лирично събитие. Ние вече порядъчно сме отвикнали от такива събития.

Може би не всички знаят какво е матрьошка. Това е дървена кукла, подобна на човечетата, които сами се изправят. Представлява руска селска девойка. Отвътре куклата е куха, издълбана, и лесно се разтваря на две части. Във вътрешността й се слагат няколко малки матрьошки, една в друга — по големина. Ако покажете матрьошката на непознат човек, например на чужденец, едва ли ще се сети, че в нея са скрити още няколко такива кукли.

Преди да замина, матрьошката с разкошен ален шал стоеше на бюрото ми. Тя бе покрита с дебел слой лак и блестеше като стъклена.

В нея бяха скрити още пет матрьошки с разноцветно боядисани шалове: зелен, жълт, син, виолетов и най-малката матрьошка — голяма колкото напръстник — беше с шал от златен варак.

Майсторът бе дарил матрьошките с руска красота — гъсти тъмни вежди и пламтяща като жар руменина. Сините им очи беше прикрил с такива дълги мигли, че само от едно тяхно повдигане трябваше да се разкъсват на парченца мъжките сърца.

 

 

От дете още съм си представял Неапол доста ясно, дори с някои подробности.

В действителност Неапол се оказа сякаш отместен — и по място, и по цвят. Онова, което бях свикнал да си представям отдясно, се намираше отляво; онова, което виждах във въображението си бяло, се оказваше маслиненозелено или кафяво, а класическият дим над Везувий съвсем бе изчезнал. Две години вече Везувий не димял. Казваха, че завинаги бил угаснал.

Една ранна сутрин нашият параход спря до вълнолома близо до замъка Кастел-Нуово. На вълнолома се тълпяха черни монахини с бели крилати шапчици. Отдалеч още те почнаха бързо да кръстят и благославят нашия параход.

Внезапно към монахините се приближи с мотопедка една пълна възрастна игуменка и разгневено им викна нещо. Монахините забързаха в ситен тръс настрана от нашия параход, озъртайки се уплашено, и се загубиха в утринната мъгла на неаполитанските улици. Игуменката бързо ги последва, придружена от бръмченето на мотопедката.

Беше станала, изглежда, грешка и монахините бяха посрещнали и благославяли съвсем не онзи параход, който трябваше.

И наистина след малко до нас спря стар, изкривен на единия си борд параход „Палермо“. На кърмата му тъжно висеше избеляло от слънцето италианско знаме. Параходът докара от Палестина богомолци, ходили там да се поклонят на гроба господен.

От „Палермо“ се носеше дъх на утаено кафе и на тамян. В каютите висяха черни разпятия и снопчета бодлива трева. Това бяха треви и тръни от Юдея, изсушени растения от пустинята, оскъдна храна на камили и магарета.

„Палермо“ стовари поклонниците-богомолци и тозчас заспа, облегнат на пристана. От време на време той блажено въздишаше, изпускайки отработената пара. Гъсти бодливи водорасли бяха провиснали от червеното му дъно и на човек се струваше, че този престарял параход е толкова изморен от дългото пътуване, че не е имал сили да се обръсне.

Но на „Палермо“ не му провървя. Не го оставиха да си дремне и половин час. Два нахални буксира с килнати настрана комини се приближиха до него, закачиха сънения параход с телени въжета и го изтеглиха от вълнолома, за да сторят място на американския параход „Президент Хувър“.

Американецът беше бял, дълъг и скучен. Докара туристи, повечето възрастни хора. По палубите му се разхождаха, клатушкайки се, боядисани леди с набръчкани бански костюми и тъмни очила с най-чудновати форми: във вид на прилепи, трапеци, тропически буболечки и парашути. Мъжете ходеха по гащета, без да се стесняват от синкавите си като на петли крака.

Но най-чудното тук, в Неапол, дето багрите на небето, облаците и морето превръщат целия видим свят в небесносин мек дим, а нощите ридаят с гласовете на уличните музиканти — най-чудното и неприятно бе това, че тези американски мъже и жени се оказаха нечувано безинтересни, скучаещи и, то се знае, не се отказаха от нито един от своите стари навици. За тях в света нямаше нищо поразително. Земята не им даваше поводи, достатъчни за възхищение, макар че понякога заслужаваше да я потупат насърчително по рамото.

 

 

През огромната зала на митницата с изрисувани по пода с мозайка каравели излязохме на вълнолома и стъпихме на италианска земя. Тя бе покрита с обикновен паваж. По камъните сновяха ята гълъби.

Полицаи с бели тропически каски и бели лачени портупеи ни гледаха втренчено и очаквателно. Понякога очите им просто ни молеха за нещо, което не разбирахме. Но скоро стана ясно, че полицаите мечтаят да получат малки подаръци от Москва („сувениро де Моска“), особено значки с изгледа на Кремъл. А не се решаваха открито да си поискат сувенири.

Излязох на крайбрежната улица. Не бях забравил за италианското момиченце и носех матрьошката, увита с тънка цигарена хартия. Любителите на сувенири вървяха известно време мълчаливо и неодобрително след мен, сетне се отдалечиха.

Отпърво не срещнах никакво момиченце. Вярно, че лесно бих могъл да го пропусна, защото често се спирах и гледах далеч надолу по улиците, които излизаха към морето.

Там бе примамливо и тайнствено. Примамливо с чудноватата плетеница от могъщи сводове на колони с черни вейки тис, на крещящи фирми със струи съвсем кристална вода от фонтаните; на крилати гърдести богини по фасадите на къщите, с разноцветния блясък на църковните стъклописи; на раирани сенници над кафенетата със замайващо ухаещи олеандри. Техните розови цветове се люлееха слабо от непрекъснатия вятър над автомобилите. Подобно на реки, улиците носеха към нажежения бряг студен поток въздух от мраморните здания.

Не се мяркаше момиченце. С разочарование си помислих, че навярно някое е успяло да се шмугне незабелязано край мен. Най-после си наложих да откъсна поглед от крайморските улици и погледнах надолу покрай брега. Преди всичко ми притъмня пред очите от наситената слънчева светлина, после заиграха петна от кошниците с непознати цветя, наредени за продан покрай паважа, и най-сетне го видях.

Докато пътувахме към бреговете на Италия, понякога си представях момиченцето, което ще срещна най-напред в Неапол. То приличаше на младата гроздоберачка от прочутата картина на Брюлов: същите синьо-черни коси, изпълнени с дълбок слънчев блясък, същите дяволити очи и мургави страни с прасковен цвят.

Момиченцето, което идеше сега насреща ми, съвсем не бе такова. То беше десетина годишно. Водеше за ръка едно малко момченце, което през всичкото време се озърташе да търси нещо, поразило въображението му, и затова вървеше напреки. Момиченцето просто го влачеше и нещо сърдито го гълчеше.

Наистина зрелището зад гърба на момченцето не беше съвсем обикновено. В един малък параход (този параход навярно пътуваше някъде наблизо — до Соренто или Кастелламаре) вкарваха старо плешиво магаре. То не искаше да върви по мостика, дърпаше се и с четирите крака и отвратително ревеше от възмущение. В края на краищата му метнаха едно въже и го вкараха на палубата с моторен скрипец. По всичко изглежда, правеха го за смях.

Скрипецът тракаше. От него излизаше силна струя пара. Пристанищните носачи, облечени с пъстри ризи, свиркаха и аплодираха магарето, а то не им обръщаше никакво внимание.

Гледах момиченцето. То беше по-хубаво от Брюловата гроздоберачка — несравнено по-простичко, по-бедно и по-прекрасно.

Беше с много стара черна рокличка, протрита на лактите, със закърпени светли чорапи и стари, също черни пантофки. И всички тези черни неща се свързваха чудно с неговото слабичко, бледо личице и с неочаквано светлите, леко червеникави плитки, завързани на гърдите в небрежен възел.

Когато момиченцето се приближи, аз разгърнах хартията и извадих от нея матрьошката.

То я видя, спря се и се засмя, притиснало към гърдите си мургавите си пръсти. На какво се смееше, не зная. Може би на красотата на непознатата играчка, която пламтеше под слънцето на Неапол. Хората се смеят тъй, когато се сбъдват любимите им или смешни сънища.

Подадох на момиченцето куклата. То не я взе. Престана да се смее, сбърчи тъмните си вежди и уплашено отскочи настрана. Хванах го за ръката и почти насила го накарах да я вземе.

То наведе главица, направи реверанс и каза едва чуто:

— Грациа, синьоре!

Приклекна пак и вдигна към мен влажните си сияещи очи. Трудно можех да повярвам, че тъй силно ще се зарадва момиченцето на такава дреболия като матрьошката. Но видях отблизо слабичките му ключици под роклята, която миришеше на мазут, видях и други белези на безропотната бедност и повярвах, че за него матрьошката бе наистина голяма радост.

Тогава още не бях виждал зловонните от изгнили плодове квартали на Неапол, не бях виждал и покрайнините на север от града, където над пущинаците е надвиснал дим с канарен цвят и мирис на киселини. И там, и тук живееха хора.

Всичко това видях по-късно. А сега Неапол сияеше безгрижно, щедро изпращайки на морето блясъка, с който то го обливаше, отвръщайки му със също такъв блясък.

Момиченцето продължаваше още да ми благодари. Момченцето беше още толкова малко, че колкото и високо да вдигаше глава и да се мъчеше да види какво става със сестра му, не можеше да зърне матрьошката. Но все пак, подражавайки на сестра си, то боботеше отдолу, зад коленцата й, с дрезгав глас:

— Грациа, синьоре!

Наведох се към момченцето, но в това време някой ме прегърна отстрана през шията, погледна ме в лицето и аз видях до себе си смеещи се твърди устни и широко отворени радостни очи.

Млада жена, навярно селянка, със синя пола на волани и лек черен шал, наметнат на раменете, притисна за миг горещата си страна до бузата ми и каза гърлено и нежно пак същите думи:

— Грациа, синьоре!

Тя бе една от цветопродавачките, които седяха по крайбрежната улица. Беше притичала да ми благодари, задето бях подарил толкова рядка играчка на едно италианско момиченце.

След минута край нас вече се надвикваше разноцветна тълпа продавачки. Те бяха оставили без надзор своите сергии с портокали, евтини корали, цветя, панделки, американска дъвка и цигари. Тупаха ме по рамото, прегръщаха ме, викаха нещо право в лицето ми и очите им се смееха.

Куклата тръгна от ръка на ръка. Жените я гледаха, сякаш бе слънце, закрили с длан очи, и цъкаха от възхищение. Те дърпаха момиченцето, поздравяваха го, оправяха вехтата му рокличка. Една от жените чевръсто заплете наново плитките му и вплете в тях оранжева панделка.

Жените се мъчеха по всякакъв начин да разкрасят момиченцето, дори забодоха на роклята му жълта пъпка от роза. И то наистина като че ли разцъфна под техните пръсти.

В цялата тази шумна загриженост се забелязваше смущението на жените пред чужденеца, пред „съветския синьор“ — смущение заради изтощеното личице на момиченцето, заради вехтата му рокля и целия му сиромашки вид.

Тълпата растеше. Такситата, които летяха покрай брега, спираха край нас. Шофьорите питаха какво се е случило и след това бързо изскачаха от колите заедно с пътниците и си пробиваха път към момиченцето. Пристанищните работници, онези, които освиркваха старото магаре, напираха отзад. Отнякъде нахълтаха ученици. Те шумно аплодираха куклата, като удряха книгите си една о друга и от тях излитаха откъснати листове. От един военен камион изскочиха и се смесиха с тълпата войници-берсалиери с петльови опашки на кепетата.

Стар файтонджия се качи на капрата на своето ветурино, украсено с цветя и звънчета като някой малък цирк на колела, и запя с фалцет някаква песничка, вдигнал ръце към небето.

Момиченцето цяло искреше от възторг, от целия този необикновен случай на пристанището.

Изведнаж всички притихнаха. Огледах се. Към тълпата бавно се приближаваше митническият надзирател с кепе със златни галони и с малък като играчка пистолет, който висеше на колана му в бял лачен кобур.

Той вървеше уверено, разбутвайки тълпата. Лицето му, с късо подрязани мустачки, беше съвсем безстрастно.

Надзирателят се приближи до момиченцето, взе от ръцете му куклата и започна да я разглежда внимателно, смръщил вежди. Момиченцето го гледаше умолително. То на няколко пъти плахо протягаше ръка към куклата, но веднага я отдръпваше.

Надзирателят вдигна глава и обгърна с поглед тълпата. Десетки напрегнато-тревожни очи на свой ред гледаха него. Тогава той се усмихна и щракна с пръсти. Тълпата неопределено зашумя.

Надзирателят вдигна куклата над главата си, показа я от всички страни, както правят фокусниците (фокус-мокус…), сетне с бързо и съвсем незабележимо движение я разтвори и извади от нея втора — с ярко зелен шал.

През тълпата премина тих шум на възторг. Надзирателят отново цъкна с език — и от вътрешността на зелената матрьошка мигом се появи жълта, после синя, виолетова и накрая той извади с два пръста и предпазливо вдигна последната, най-мъничката матрьошка — със златен шал.

Тогава тълпата сякаш избухна. Вихрени викове се понесоха над нея. Хората ръкопляскаха, свиркаха, удряха се по бедрата, тропаха с крака и се смееха с глас.

Все така спокойно надзирателят прибра шестте кукли в една и я върна на момиченцето. То я притисна не към гърдите, а направо към пулсиращото си от щастие гърло, хвана момченцето за ръка и хукна да бяга.

На развален френски език надзирателят ми каза наставнически и доста сухо:

— Направили сте малка грешка, мосю.

— Каква?

— Можехте да подарите тази играчка не на едно, а на шест момиченца неаполитанчета.

Колкото за шестте момиченца, разбира се, той имаше право. Може би затова така величествено поднесе ръката с бяла ръкавица към кепето си и се отдалечи малко надменно и горделиво.

Това би било всъщност всичко, което се случи онова утро с матрьошката на пристанището в Неапол, ако нямаше и едно допълнително обстоятелство. То принадлежи към онези явления, които съществуват може би само във въображението ни и са плод на нашите желания. И въпреки това те действуват с неотразима сила на по-нататъшния ход на живота ни.

Момиченцето избяга и забрави накрая да ми благодари. Тази му грешка поправи пак същата млада селянка със синята пола на волани. Тя отново ме прегърна, отново ласкаво притисна мургавата си пламнала страна към бузата ми и каза, но сега вече полугласно и смутено:

— Грациа, мио каро синьоре!

И тозчас изтича заедно с другите продавачки при своите кошници с цветя, а на бузата ми остана малко горчивият и леплив мирис на лицето й. Приличаше на мириса на лаванда.

Учудващо траен бе този мирис — запази се няколко дни и изчезна едва в Рим, където отидох след Неапол за няколко дни. Може би го усещах тъй дълго само защото това много ми се искаше.

Докато влакът Неапол-Рим, който всеки миг като че ли щеше да изскочи от релсите и да връхлети върху жълтите клисури на Апенините, се носеше към Рим, аз гледах през, прозореца малките планински градчета и си мислех, че всяко от тях би могло да бъде родно място на тази селянка.

Те бяха много старинни градове по билата на планините, със зъбчати крепости, обградени с нащърбени стени. Там звъняха камбаните на мрачни катедрали, дето може би блестят в здрача на олтарите божествените фрески на Джото или на самия Рафаел.

Бели лъкатушни и пусти пътища се изкачваха към тези градове откъм обгорените от сушата долини. По тези пътища ситняха магарета. Най-ясно се виждаха тъмните им уши. Тъпичките магарешки крака се сливаха с цвета на глинестия прах и затова не можеха да се различат.

Вглеждах се в тези градове, в тесните улици около съсъхналите се от старост фасади, в пъстрите афиши на кината, в попукания мрамор на разрушените фонтани, в чепатите маслинови дървета по градините, като че излети от шуплесто олово, и си мислех, че може би ей в този град имам вече едно близко сърце — също тъй нежно като топлата малка поруменяла буза. И че ако ми бъде някога в живота много тежко, това простодушно сърце нивга не ще ми откаже помощ и утеха.

Бях сигурен в това. И тази вяра безкрайно облекчаваше живота ми.

При обратния път от Рим влакът пристигна в Неапол късно през нощта. През отворения прозорец във вагона нахлуваше топъл морски вятър със слаб мирис на нефт. В тесните къщи покрай пътя бе, разбира се, тъмно и само в ярко осветената будка на стрелочника седеше на перваза на прозореца и свиреше на мандолина един юноша с бакембарди и с лице на Ив Монтан.

Това бе последното ми впечатление от Неапол.

Влакът спря на вълнолома точно срещу парахода, който веднага се отдели от брега. При светлината на неестествено ярките лампи от палубата се виждаше онова място край брега, дето през деня седяха продавачките. Взирах се в него и се срамувах да си призная, че очаквам чудо — очаквам да се появи на пустия бряг младата селянка със синята пола на волани и да се затича по вълнолома след парахода, който вече бавно режеше със стоманения си нос мрака на нощта и черната вода на залива.

За миг дори ми се стори, че виждам в далечината неясна женска фигура. Но това бе една от леките сенки, с които са пълни пристанищните нощи.

Останах на палубата до пукването на зората, докато сред слабо синкавите и необятни води се показаха светлините на Сардиния.

Посрещнах зората със съжаление. Знаех, че всеки ден ще отдалечава от мен миналото и ще го потапя в мрак — също тъй бавно и сигурно, както угасва на сцената електрическата светлина, когато се включи реостатът.