Константин Паустовски
Живописна България

Ще трябва да започна този малък очерк за България с една малка забележка по повод на думата „шума“.

На български „шума“ значи листа на широколистни дървета. В тази дума се забелязва съвпадение на смисъла й със звученето. Това явление не се среща твърде често в живота на всеки език.

Наистина „шумата“ почти през всичкото време шуми. Пролет и лете тя шумно трепти от вятъра, а есен се събира на купчини и шумоли под краката.

Споменавам за това, понеже пристигнах в България в разгара на есенната „шума“, през разкошното „циганско лято“ — съперник на нашето руско „сиромашко лято“. Затова видях една страна — поразително живописна и разнообразна по своите пейзажи — с такъв прозрачен есенен въздух, че отдалеч се забелязваше всеки изсъхнал лозов лист, бледозлатист или тъмночервен и пронизан от спокойното слънце.

В България са се запазили стари манастири — някогашна опора в борбата на народа с турското владичество. Стените на манастирите са украсени с фрески. Особено хубави са фреските на чудесния художник-примитивист Захари Зограф.

В един от манастирите близо до град Търново видях как през ниския прозорец на църквата надничаше лоза. Листата й бяха пожълтели от есента. Тук-там те се докосваха до фреските на Зографа и човек не можеше да ги различи от светлозлатистото им сияние. Вътре в църквата висеха закачени за резбата на дъбовия олтар големи кичури черно грозде.

Българските другари съжаляваха, че съм пристигнал късно — всеки ден можеха да почнат дъждове. А аз бях щастлив, че видях страната в сърмени византийски одеяния, във всички оттенъци на „шумата“.

За щастие сухата есен продължи дълго. За мен бе хубаво и това, че видях България след прибиране на реколтата.

По полята тук-там още събираха памук, но по селата вече бръмчеха многолюдни пазари, остророги волове със сини като морето очи откарваха последното цвекло, жени предяха по праговете, селските читалища бяха препълнени с посетители — деца и младежи, печеше се на керемиди риба, тъпани лудо думкаха отвъд стените на селските къщи — започваше времето на есенните сватби. По селските мегдани шареха циганки с ярки шалвари и се натрапваха да гледат за късмет, малчугани хвърляха книжни фишеци, а магаретата, възмутени от малчуганите, почваха да ритат и да реват проглушително: „И-и-а! И-и-а!“

Най-добре е да се пишат очерци, като се държи сметка главно за свободното излагане на материала. И затова тъкмо тук е уместно да се кажат още няколко думи за магаренцата.

Тези търпеливи работници — преносвачи на всякакви товари — в България са може би не по-малко, отколкото товарните коли — камионите. Това обстоятелство, въпреки размаха на строителството, придава на страната един външно измамлив, малко патриархален облик.

Цялата страна е в буен кипеж на строителство. Строят заводи, пътища, язовири, градове, курорти, и то строят солидно, наистина за векове.

За строителството ще разкажа по-късно, а сега да завърша започнатия разказ.

Магаренцата са трудолюбиви и трогателни. Те старателно вървят по пътищата отстрани, мигат с дългите си детски ресници и замислено клепат с прашните си уши.

Из Стара планина срещахме върволици магарета, натоварени с дърва. Те вървяха съвсем сами, като се подчиняваха на най-предното магаре, не спираха без нужда и дори не се опитваха да си пощипнат трева. Те бяха „на работа“ и се отнасяха към работата си съвсем добросъвестно.

 

 

В музея в град Пловдив се съхранява така нареченото „Златно съкровище от Панагюрище“ — осемнадесет изковани от чисто злато чаши и амфори с барелефи, изобразяващи елински богове и сцени от „Илиадата“ на Омир.

Това е тънка златарска работа на неизвестни гениални майстори от елинската епоха.

Съкровището е било намерено неотдавна, през 1949 година, от тримата братя изкопчии Дейкови, когато копаели глина за тухларницата край Панагюрище.

Златното съкровище блести в полутъмната зала на музея като малко слънце и хвърля отблясъка си върху всичко наоколо. Като го гледах, бях далеч от мисълта да давам каквито и да било определения и сравнения, но още на следния ден нейде в предпланините на Родопите слънчев лъч освети склоновете на хребетите, които се губеха в мъгла, и изведнаж цялата далечина изплува и заблестя изпод мъглата като струпани един върху друг златни върхове, подобно на съкровището от Пловдивския музей. И изведнаж ми се стори, че това съкровище е олицетворение на есенна България.

 

 

В България е погребана под земята дългогодишна история. Въпреки повишения интерес на българите към миналото на тяхната страна без съмнение и досега в земята лежат от никого още неоткрити развалини от градове, храмове, многобройни остатъци от някога богати и най-различни култури. България е била път на народите, място на продължителни биваци.

Първите дни от престоя ми в България аз взимах мнозина българи за историци или археолози, независимо от това какви бяха те всъщност — писатели или лозари, студенти или агрономи. Те всички знаеха своята история и я разбираха и това свидетелствуваше безусловно за любовта, която изпитваха към своята страна, към своя народ.

Националното съзнание се заражда не само в борбата за независимост, но и от чувството за истинския живот на своята страна, от чувството за кръвната връзка с народа през всички епохи на съществуванието му, от познаването и пазенето на своя език, бит, народно изкуство.

Българите са големи патриоти. Но те са същевременно и хора, които лесно усвояват всичко ценно от културата на другите страни и го използуват за нуждите на своя народ.

С пълно право можем да отнесем за България думите на поета Волошин:

Каква находка има в тез полета

за вас — археолози, нумизмати:

от римски геми, елински монети

до копчета от руските солдати.

Разкопките, започнати планомерно след установяването на народната власт в България, са дали вече няколко находки от световно значение.

В края на войната близо до град Казанлък е била открита тракийска гробница. Фреската в гробницата е от художник, равен по сила на най-великите майстори от Възраждането.

На фреската е изобразена тънка жена, с прекрасно бледо лице. Тя седи в кресло, а до нея, в друго кресло — облегнат назад, е почернелият труп на мъжа й. Тя държи ръката му и тези две преплетени до лактите ръце правят потресаващо впечатление. Нейната ръка е пълна с най-нежен живот, през нея прозира леката розовина на кръвта, а неговата ръка е черна като овъглена на клада лозница.

В очите на жената се чете любов и ужас. Зад креслата стоят високи и тънки коне с тревожни очи. Конете са изрисувани със сива и зеленикава боя. Тук са били изобразени, както ми обясниха, особена, сега вече несъществуваща порода „тракийски коне“.

В тази фреска може да се намери началото на няколко течения в живописта (чак до импресионизъм), които са се появили много векове по-късно.

Над гробницата е построено едно полусферично бетонно здание, за да се запазят фреските от сътресения и от достъпа на външен въздух. В гробницата има сеизмографи, сложни термометри и други уреди, които отбелязват състоянието на въздуха и температурата. В България историческите и културни паметници се пазят особено грижливо.

Не смятам да описвам всички исторически забележителности на България — те са извънредно много. Затова ще разкажа накратко само за развалините на римския град Никополис край Дунав и дори може би не толкова за самите развалини, колкото за пазача им.

Развалините могат да бъдат наречени „Източен Помпей“. Те са много красиви, тези изсечени от дребнозърнест сивозелен камък колони, фризове, архитрави, форуми и театри, гъсто обрасли с жълти лишеи.

Сега този град е столица на също такива сиви като камъните гущери. В далечината се синее Балканът и вятърът шуми в клоните на самотна дива слива.

Сред развалините се губи една ниска каменна колиба. Около нея доцъфтяват прости диви карамфили, а вътре има старо походно легло и груба дъбова маса, а на нея — кана с вода, покрита с къшей сив хляб. Всичкото свободно място около походното легло е заето с парчета от скулптури и е отрупано с тракийски амфори, пълни с римски монети. Монетите са толкова тънки, че изглеждат като направени от хартия.

В колибата живее един забележителен човек — селянинът дядо Йордан Чолаков. Той пази тези развалини още от времето на първите разкопки.

Когато станал тук пазач, дядо Йордан напуснал завинаги родното си село и сам се задължил да пази тези величави римски останки чак до смъртта си.

Нисичък, побелял, приличен на сребърен таралеж, с червено, загоряло от вятъра лице, дядо Йордан говори възторжено за развалините, където му е позната всяка извивка на каменния орнамент.

Дядо Йордан знае може би не по-лошо от някой учен археолог историята на Никополис и всичко, свързано с този огромен град — аванпост на Рим в Дунавската равнина.

Дядото говори високо. Той недочува. Очите му сияят от щастие. Ласкаво държи ръката на посетителя, като се старае да му предаде горещия си интерес към тези развалини, отдето животът завинаги си е отишъл.

Той е прекарал тук, в каменната колиба, вече тридесет години. Понякога при него идва от далечното село възрастният му син, който му носи храна. Синът се смущава от бащиния си ентусиазъм, но при все това гледа стареца с любов.

Синът никога не остава да нощува тук. Тридесет години — денем и нощем — Йордан е прекарал тук съвсем сам. Идването на редки посетители (Никополис лежи настрана от планинските пътища) е голям празник за стареца.

Ние си заминахме от Никополис по мръкнало. Бледната равнина, обрасла с пелин, беше по-бледа от небето, където заблещука вече първата звезда. Светлината й се отрази плахо в малък басейн. Там на дъното нещо белееше, навярно плоча с римски надпис.

 

 

Освен паметниците на древната история в България са останали много следи от войната през 1878 година. Българите ги тачат свято.

Най-величественият и внушителен паметник на руската армия от 1878 година на Балканите е, разбира се, Шипка.

За нашето поколение представата за нея е свързана с картината на художника Верешчагин „На Шипка всичко е спокойно“. С безропотно замръзнал руски войник. Той е с развят от вятъра шинел. Заледената качулка се е изкорубила. Той съвсем не е гренадир, не е герой от батални картини, а твърде неугледен и може би дори слабоватичък селянин от Тамбовска или Псковска губерния. Нещо като злочестия войник Хлебников от Куприновия „Двубой“. Неговият истински героизъм е ясен за всеки, освен за самия него.

Когато наближаваш Шипка по стръмните й лъкатушни пътища сред оголени гори, могъщите хребети на Стара планина се изпречват пред теб ту откъм гърба, ту отстрани, ту изникват отпреде ти, откроявайки се през вечерния дим с отделни аленеещи при залеза зъбери на непристъпните си върхове. Тогава неволно си помисляш: къде ли само историята не е тласкала простия руски войник — от Париж до Егейско море (в България го наричат Бяло море) и от Керманшах в Мала Азия до фиордите на Норвегия.

Когато се качихме на Шипка, вече се свечеряваше. Шипченският гранитен лъв върху паметника на руските войници гледаше намръщено надалеч, дето тънеше в мъглата долу прочутата Розова долина.

Под краката ни се ронеха камъчета. Изкачването към върха бе стръмно и мъчно. Колата виеше с всички свои части. Сякаш ей сега ще почне да се хлъзга по сипеите назад към пропастта.

Духаше остър вятър, припръскваха нарядко иглици сняг. Той полепваше по камъните и по повалената от ветровете трева. От снега върхът Шипка приличаше на главата на ветеран с побелели слепоочия.

Само тук, в такава мрачна, ледена планинска вечер човек можеше да си представи каква голяма радост е била за тия места победата и да разбере — въпреки голямото разстояние по време — защо победихме край Волгоград.

 

 

Има градове, които почти не могат да се опишат последователно и свързано — толкова сложна и живописна е топографията им. Във всеки случай за такова описание ще трябват месеци и години.

Когато четеш за такива градове, трудно можеш да си ги представиш, ако нямаш под ръка карта.

Такъв град е Търново. Прекарах в него три дни, но и досега не мога да го възприема като пълна реалност. Сякаш някога, много отдавна, тук са играли старинна пиеса, а сетне авторът, актьорите и зрителите са умрели, а декорите на приказния град са останали. Те са увиснали над отвесната лъкатушна клисура на река Янтра и висят така вече векове наред, избеляват от слънцето.

Търново — това са къщи, леко извисени една над друга между урви и пропасти; мостове, неочаквано прехвърлени през реката от тунел в тунел; рицарски кули, ханове за кервани, великолепен музей, останки от древни колони с надписи, манастири с богата стенна живопис, селото Арбанаси, чиито старинни къщи са по-внушителни от крепости. Вратите на тези къщи са тъй гъсто, една до друга, обковани с гвоздеи с големи глави, че при нападение такава врата не можела да се разбие с никаква брадва. Само брадвата би се счупила.

Търново — това са чудновати огнища по домовете, издадени навън еркерни етажи, дървени решетки по прозорците, залата в общината, дето била провъзгласена конституцията на България, плосковърхи планини от всички страни на хоризонта, кръчми из покрайнините, дето пият червено вино, което не отстъпва на рейнското, ядат за мезе сирене и пеят монотонни песни.

Най-сетне — това са нощи, изпълнени с еднообразния и непрекъснат шум на реката и безброй светлинки, неясно осветяващи приказната фасада на този град.

 

 

Между Търново и пристанищния град Бургас се строят нови пътища, както и почти по цяла България. Строи ги предимно младежта. Вглеждах се как работят българите, какъв е стилът на работата им, както е прието да се казва сега.

Българите работят външно не много бързо, без суетене и видима припряност, без шум, но сръчно и умело.

Много шосета в България са покрити с паваж. Той е доста по-траен от асфалта. Шосетата са направени тъй старателно, че колата върви по тях гладко като по най-хубав бетонен път. За такава настилка с паваж трябва много време, а пък пътищата растат бързо.

Индустриалното строителство се отличава със същите качества. Няма да пиша за него, защото строежът на заводи по същество се отличава малко от нашия — българите използуват най-добрия ни опит и прибавят към него своите навици и своето спокойствие.

Ново нещо за България е строежът на курорти. От Търново минахме през Бургас за новия курорт. Той се нарича „Слънчев бряг“. Намира се далеч на юг от широко известния курорт „Златните пясъци“.

Пътят от Търново бе дълъг и пристигнахме едва привечер. Курортът е построен върху големи дюни (за първи път видях на Черно море толкова високи дюни, които не отстъпват на тези от Балтийско море), в една местност, доскоро още съвсем пустинна и дива.

Преди една година тук не е имало нито една колиба, но затова пък е имало много змии. Когато започнал строежът на курорта, от цяла България докарали тук няколко вагона таралежи, пуснали ги и змиите съвсем изчезнали: таралежите ги изяли за някакъв си месец, не повече. Аз мога да свидетелствувам, че не видях нито една змия.

Градът е построен по образеца на най-новите — просторни и комфортни — курорти на Запад. Главната цел на всички здания в курорта — независимо дали са хотели, отделни вили, ресторанти, барове, читални, кафенета, служебни помещения и прочие — е да приближат човека до природата, до дюните, до морето.

Хотелите са само двуетажни и едноетажни. Всяка стая води към лоджия и затова вятърът, шумът на вълните, пръските на прибоя и мирисът на степните треви проникват лесно във всички стаи.

Курортът е построен по проекти на млади български архитекти. Зданията се отличават — бих казал — с елегантна простота. Те извикват чувство за новост и лекота на формата, съчетана със строга пропорционалност. Архитектурата съответствува на предназначението на всяко здание и на всеки предмет.

Всички здания на курорта сякаш са построени от лек корал с бледи и приятни тонове. На места замисълът на архитекта ги обединява с предмети от далечното минало на това крайбрежие: с големи елински амфори, със старинни решетки, с няколко пестеливи украшения, които свидетелствуват за богат вкус.

Особено красиви са павилионите, построени от жени-архитектки.

Целият този огромен курорт с всичките му здания, с многото образцови пътища, парк, благоустроени плажове, водопровод и помощни здания е бил построен за по-малко от една година.

Пристигнахме тук през октомври. Курортът вече беше закрит за през зимата. И това впрочем му придаваше особена прелест.

Шумът на сухите тополови листа, които ден и нощ летяха от вятъра, пустотата, шумоленето на ракитовицата по пясъците, удрянето на тежките вълни на плажовете, тъмните непрогледни вечери и врязалият се в тях с ослепителните си неонови светлини ресторант сред дюните, неговите съвсем безлюдни и есенно хладни зали (освен нас в курорта имаше още няколко случайно останали гости и между тях — негри от Гвинея), музиката на никелираната американска машина-автомат, учтивите келнери с фракове, чудесното бяло вино „Мозел“, толкова студено, сякаш виелицата го е правила, а навън — далеч в морската тъма — слабите светлинки на рибарското пристанище Несебър (бивша Месемврия) на един остров, обкръжен от ветрове и вълни.

През дългите вечери няколкото останали тук посетители на курорта се събираха в тесния и топъл бар до нашата стая. Там гореше камина. Хората четяха книги, пиеха турско кафе и сливовица, играеха на карти, понякога спокойно спореха. Когато влизаше някой отвън, всички вдигаха глави и се ослушваха.

Пясъкът шумолеше по стените и шумът на вълните ставаше все по-тържествен. Надигаше се буря. Светлините в Несебър започваха изплашено да мигат.

Една висока девойка със светли очи седеше, подвила крака, в меко, дълбоко кресло и четеше „Страстната седмица“ на Арагон. Всеки път, когато се отваряше вратата, тя се усмихваше на безкрайното морско бучене. Виждаше се, че девойката се радва на самото съществование на живота. И затова, като я гледаха, всички тихо се усмихваха. Особено стеснително и нежно й се усмихваха мълчаливите гвинейци.

Нашият спътник — български писател, удивително сърдечен и деен човек — ни разказваше за това крайбрежие, доскоро безлюдно и пиратско, за туй, че малкото пристанищно градче Несебър, където непременно ще отидем утре, било обявено за град-музей и съвсем не било разположено на остров, а било съединено със сушата с провлак и по този провлак минавало шосе. Понякога вълна прескачала през провлака.

Нощем се събуждах често, ала съвсем не се ядосвах на безсъницата, дори й се радвах. Астмата или, както казват българите, „задухът“, тук тихо ме напусна и сякаш предпазливо затвори зад себе си вратата. Дишах леко, безшумно, незабелязано и за първи път през последните години чувствувах прелестта на свободното дишане.

Сякаш нощната прохлада се превръщаше в огромни пространства от този целебен въздух, а морето го отнасяше към бреговете с равномерните пориви на вълните си.

Всеки, който е чел Грин, си представя описаните от него, но несъществуващи градове Зурбаган, Гел-Гю или дори цялата малка страна Лилиана.

Биографията на Грин не ни дава основание да предполагаме, че е идвал в Несебър. Но приликата на това пристанищно градче с Гриновите градове е поразителна. Да си призная, аз не вярвах много, че в света има такива градове като у Грин. Искаше ми се само те да съществуват и със своята живописност да красят и облекчават живота на хората.

Несебър е малък каменен остров. Наистина той е съединен със сушата с дига. При тихо време в залива около дигата плуват стотици медузи и се вижда как по дъното загрижено пълзят раци, крият се зад консервени кутии и ръждясали сплескани бидони…

Човек може да обиколи целия Несебър за един час.

Той започва със стръмен възлаз с полуразрушени крепостни врати и крепостни стени.

Навярно човек би могъл най-добре да си състави представа за Несебър, ако си избере малка част от пейзажа, да кажем, един къс от същата тази крепостна стена, и да я разгледа много внимателно. Тогава като под увеличително стъкло ще се открият много незабележими на пръв поглед неща.

Какво може да се види?

Преди всичко ще забележите в крепостната стена зазидани арки със сложни орнаменти. Те са изградени от тънки византийски тухли. Очевидно тук някога е имало византийска базилика, но после са я използували като част от крепостната стена.

До една от зазиданите арки са пробити врата и прозорец към едно възтъмно помещение от вътрешната страна на стената. Там пере в цинково корито красива възрастна жена с побелели коси. Белите й коси са сплетени на две плитки и прикрепени на тила в тежък възел.

Вместо праг на входа за помещението е сложена счупена мраморна плоча. Върху плочата има огнище (мангал) и на него се пече най-вкусната на земното кълбо риба сафрид — от днешния, тазсутрешен улов. Вляво от вратата е поникнала от земята една крива маслина. Или по-право, не от земята, а от утъпкания чакъл, мраморен прах и отдавна изсъхнала трева с твърди като желязо жълти бодилчета.

Струва ти се, че тази маслина е на не по-малко от хиляда години, а сивкавият налеп по листата й сякаш е библейски прах, довеян тук чак от Ханаанската земя.

После, като вдигнете глава, забелязвате в крепостната стена останки от колони от слабо розов мрамор с дълбоки улейчета — канелюри. По тях чевръсто тичат червеникави мравки: по едно улейче само нагоре, а по друго — само надолу, като по аутостради с еднопосочно движение. Мравките бързат нагоре без товар, а надолу всяка мравка мъкне по едно кристалче ситна захар. Ясно е, че тук се извършва безшумен грабеж посред бял ден. Стопанката на къщата обаче не го забелязва.

Но къде е стопанката?

Трябва да вдигнете още по-високо глава и ще видите, че до крепостната стена е долепена пристройка, прилична на малък закрит балкон. Той е скован от толкова побелял от старост дъб, че по него са останали само твърди вити жили, а дървесината отдавна се е разкапала и изпадала. Въобще всички къщи в Несебър са построени от толкова изветряло и пропито със сол дърво, че то е придобило цвета на стар бакър.

В тази дървена пристройка (или по-право в това гнездо) е пробито прозорче. От него наднича стопанката — едно момиченце с червена рокля. Плитките й висят отвън тъй ниско, че ако вдигнете ръка, можете да ги докоснете. Казвате й за крадците-мравки. Тя се подава навън, вижда върволиците мравки, започва да ги духа, предизвиква сред тях страшно вълнение и заразително се смее.

На мъничкия перваз на прозорчето до тази лекомислена стопанка гори в пукната саксия пламтящо и никога недогарящо мушкато.

От прозорчето до една кука в стената е опънато въже. На него преди всичко виси тенекиен фенер. В него са си свили гнездо лястовички. Освен това на същото въже се суши риба — чироз и паламуд.

По всички къщи на Несебър са окачени гирлянди сушена риба — скумрии, зарган (игли-риби) и сафрид, както украсяват елхите с разноцветни книжни гирлянди.

В Несебър вторите етажи на къщите се издават над първите и се поддържат от дъбови подпори — еркери. Улиците са тесни. Направено е тъй, защото островът е малък и градът няма накъде да расте.

В Несебър е имало четиридесет и осем византийски базилики. Някои от тях са се запазили добре. В една от базиликите с порутен купол Бургаският драматичен театър е изнесъл под открито небе пиесата на писателя Фигейредо за Езоп под заглавие „Лисицата и гроздето“. Режисьорът на този театър е учил пет години в Ленинградската театрална школа и бил страстен поклонник на Майерхолд.

Цялото рибарско население на Несебър (друго население там няма) се събрало на това представление. Този ден решили да не излизат в морето. Всички дошли със скамейките си, сковани главно от остатъци от отдавна излезли от строя гемии — тъй наричат в Несебър и в съседния град Созопол големите рибарски лодки.

Всички зрители били облечени празнично и казват, че това било едно от най-красивите зрелища по цялото крайбрежие. Изтъркали и измили децата толкова безжалостно, че дори загарът им избледнял. Жените, облечени в шумоляща коприна, все пак предели, без да свалят поглед от сцената, а на особено силни места на пиесата мъжете отчаяно пушели най-серт цигари.

Някои стари хора се били облекли както едно време — със завързани на главите пъстри кърпи, а краищата им спуснати надолу над ухото. Това възкресило пиратските времена.

Пиесата „Лисицата и гроздето“ е доста сложна. И аз попитах режисьора дали зрителите са я разбрали.

— Чудесно я разбраха — отвърна режисьорът. — Повече от месец след представлението пиесата се обсъждаше от цялото население на Несебър толкова оживено, че, казват, дори имало сбивания.

Морето обгръща Несебър от всички страни — много синьо, много прозрачно, едновременно изглежда и древно, и младо.

Над морето непрекъснато се носят като в някакъв танц големи буревестници.

Пристанището на Несебър е малко. В него са струпани и сегиз-тогиз се бутат една друга и поскърцват рибарски лодки с изписани носове. Вълноломът е отрупан с цветовете на неугледното безсмъртниче.

Недалеч от пристанището е ресторант „Одеса“. Там сервират печена на скара скумрия, пият българска ракия и турско кафе, ядат сирене с жълтеникаво едро грозде. Но човек може да си поръча и кебапчета — една смес от изгарящ всички вътрешности пипер, тръпчив аромат на някакви треви, прозрачни резенчета запържен лук и кипнало в мазнина овнешко месо. Такова ядене може да се яде навярно само след като човек се е върнал на милата земя след десетбална морска буря.

В „Одеса“ виси под тавана сушена риба — морска лястовица с големи, като овални криле, широко разтворени плавници. Тя е рядка риба. Понякога идва до бреговете на Несебър от „Морето на боговете“ — Архипелага, и според авторитетното мнение на старците винаги носи щастие.

На юг от Несебър има още едно необикновено пристанище — Созопол (бившата елинска Аполония). Той е по-голям от Несебър и в известно отношение дори по-колоритен от него.

Със Созопол се е случило нещо, единствено може би в историята на европейските градове. Някаква мултимилиардерска американска кинофирма предложила на българското правителство да й продаде Созопол за баснословна сума, за да снима отначало там грандиозен исторически филм, който ще завърши с опожаряването на града, а след туй пепелището ще бъде разчистено, ще направят план и върху него американците ще построят ултрамодерен курорт по типа на най-скъпите курорти във Флорида.

Разбира се, българското правителство отклонило това нагло предложение. И всъщност хора, които правят такива предложения, трябва незабавно да се разстрелват в упор, без колебание, както правят простодушните жители на Тексас, когато стрелят в актьорите на екрана, ако те играят бездарно.

Местоположението на Созопол сред заливи и острови е също тъй своеобразно като на Несебър. От балкона на нашата стая на втория етаж се виждаха три залива, няколко носа и скалисти острови. Вятърът често отнасяше покрай островите върволици белокрили гемии.

За разлика от жителите на Несебър созополци наричат гемиите си „кораби“. То звучи дори величествено: „Сега корабите отиват в морето“ или „Вятърът застигнал корабите към нос Емине“.

Да, но аз се отклоних. Исках да разкажа, че и трите залива, които се виждаха от балкона, изглеждаха винаги различно: в единия цареше съвършено лазурно спокойствие, в другия весели вълнички пробягваха полегато към брега, а в третия вълните вече се пенеха и шумяха, блъскаха се о скалите. Колкото разнообразни са бреговете на Созопол, толкова разнообразна е и защитата им от вятъра.

 

 

Веднаж седяхме в пристанищната кръчма, с двама знаменити тукашни капитани — Георги Тумбатеров и Георги Каранков. Капитаните бяха пийнали малко мастика. Разговаряхме делово за морските бури — те завличат понякога корабите им до Ялта и Батум.

В разгара на разговора в кръчмата влезе едно стеснително шест-седемгодишно момченце и мълчаливо се спря до Тумбатеров. То гледаше баща си умолително.

— Какво има? — попита Тумбатеров. Време ли е вече?

— Татко — отвърна момчето и изведнаж в очите му блеснаха сълзи, — всички кораби вече вдигат котва.

Тумбатеров скочи, набързо се сбогува с нас и излезе от кръчмата, хванал за ръка момчето. Не можеше да закъснява. В морето закъснението е също тъй позорно, както и страхливостта.

И веднага след това видяхме как почнаха да минават покрай прозорците на кръчмата с курс към червения мигащ фар бели при светлината на неоновите градски лампи, стройни, въздушно леки, почти призрачни гемии. На борда на една от тях стоеше момченцето и приветливо махаше с ръка към кръчмата — сигурно на нас.

Созопол не отстъпва на Несебър по живописните си стари здания и улици. В него доскоро е имало вятърни мелници с платнищени крила във вид на криви латински корабни платна; те стоели на скалите, над самото море, дето се разбивали вълните. Казват, че белите въртящи се перки на мелниците се виждали отдалеч от морето и придавали особено очарование на Созопол.

Сега вече няма вятърни мелници, но в Созопол е останал един майстор-дърводелец, който знае устройството им. Сега той прави чудесни модели на тези мелници.

Ние ходихме на гости у този майстор. Къщата му е на вълнолома. Неочаквано майсторът заговори стеснително за руската литература. Той я обича и я обича истински. Цитираше наизуст Лермонтов и Чехов, Достоевски и Горки и, струва ми се, не направи нито една грешка.

Трудно беше да обединиш в съзнанието си моделите на някогашните вятърни мелници с платнени крила, сложени направо на пода, с томчето стихове на Михаил Светлов — един от нашите най-любими поети в България. Томчето беше сложено на груба дървена полица.

Всеки такъв град като Созопол има своя „добър дух“. Добрият дух на Созопол има име и презиме. Той е художникът Яни Хрисопулос.

Той живее в една тясна къща, най-високата в Созопол — на три етажа, като във фарова кула. Къщата му наричат „созополския небостъргач“.

Яни Хрисопулос е рисувал всички къщи на Созопол. Едва ли има кътче в града, недокоснато от четката или молива му.

 

 

Видях в България още много неща: град Стара Загора, най-музикалния град в страната, и необикновения Пловдив с трите му високи гранитни хълма, които се издигат сред плоската равнина, с неговото „златно съкровище“ и къщата, дето е живял Ламартин; видях предпланините на Родопите, огромни язовири и най-сетне София — град, в който културата и прогресивната мисъл непрекъснато вървят напред. Град на разпалени младежи и на съсредоточен труд. Но за него ще пиша друг път.

А сега ще трябва да свършвам този очерк, който и без това малко се проточи, и да поблагодаря на чудесните хора, които ми помогнаха да опозная и обикна България: на писателите Ангел Каралийчев, Станислав Сивриев, Серафим Северняк, Славчо Чернишев, Веселин Андреев, на художника Яни Хрисопулос, поетесата Лада Галина, на Мариана Пенчева от Съюза на писателите и на много други другари, а също на шофьора Александър Атанасов, който никога не загуби спокойствието си освен в случаите, когато с гордост ни показваше най-красивите места на своята страна.