Константин Паустовски
Шепа кримска пръст

Написаното по-долу е само малка частица от онова, което човек може да си спомни и напише за Луговской. Но нека тези няколко думи бъдат шепа от любимата му кримска пръст, която не можах на времето да хвърля на гроба на поета — мой добър и любим приятел.

През зимата на 1935 година вървяхме с Луговской по пустата Масандровска улица в Ялта.

Беше облачно, топло, духаше вятър. По улицата се носеха с шумолене изсъхнали листа от клен, изпреварваха ни. Те се спираха на тълпи по кръстопътищата, сякаш обмисляха накъде по-нататък да тичат. Но докато се съветваха шепнешком, връхлиташе вятър, грабваше ги като някаква суха и шумоляща вихрушка и ги отнасяше.

Луговской гледаше с момчешко възхищение гонитбата на листата, сетне вдигна един лист и ми го показа:

— Погледни, крайчетата на всички сухи кленови листа са подгънати на една страна под прав ъгъл. И затова листът бяга при най-малкото движение на въздуха върху тези подгънати крайчета като на пет тънки крачета. Като малко зверче!…

И сега Масандровска улица си е останала такава, каквато беше по онова време — неочаквано живописна и типично крайморска. Тя е неочаквано живописна, защото там са събрани сякаш нарочно много стари разсъхнали се стълби, подпорни стенички, бръшлян, задънени улички, зидове от ломен камък, разкривени жалузи на прозорците и малки дворчета с увехнали цветя. Тези дворчета се спускат стръмно надолу, към крайбрежните скали. Цветята винаги се полюляват от вятъра. А когато вятърът се усилва, до дворчетата долитат солени пръски морска вода и се полепват по разноцветните стъкла на терасите.

Споменавам всичко това, защото Луговской обичаше Масандровска улица и често я показваше на приятели, които не познаваха този кът от Ялта.

Вечерта, в деня, когато край нас се носеха по улиците кленови листа, Луговской дойде при мен и явно смутен, ми каза:

— Знаеш ли какво странно нещо ми се случи? Току-що ходих на телефонната станция да се обадя в Москва и още на вратата на нашия парк след мен тръгна един кленов лист. Тичаше до самия ми крак. Когато аз спирах, и той спираше. Когато аз избързвах, и той тичаше по-бързо. Не изоставаше назад от мен ни крачка, но не дойде в телефонната станция: гранитната й стълба е прекалено стръмна за него и при това там е учреждение. Сигурно е забранено да влизат там есенни листа. Аз го погалих по гърба и той остана да ме чака до вратата. Но когато излязох, вече го нямаше. Изглежда, някой го е изгонил и стъпкал. И на мен, разбираш, ми домъчня, сякаш съм предал и не съм опазил един мъничък и смешен приятел. Глупаво е, нали?

— Не зная — отвърнах, — по-скоро е тъжно…

Тогава Луговской извади от джоба на куртката си празна цигарена кутия „Казбек“ и ми прочете току-що написаните върху нея стихове за този кленов лист — стихове, подобни на тъжна и виновна усмивка.

Такава усмивка забелязвах понякога и на лицето на Луговской. Тя се явяваше, когато той се връщаше от стиховете си към обикновения живот. Оттам той идваше, сякаш заслепен, и му беше необходимо известно време, за да свикнат очите му със светлината на зимния декемврийски ден.

Луговской имаше дарба на истински поет — той не вземаше назаем поезията. Той сам изпълваше с нея заобикалящия го свят и всички негови явления, колкото и възвишени или нищожни да изглеждаха те.

Едва ли имаше нещо, което да не предизвиква у него поетичен отклик — все едно дали е изстискано резенче лимон, величав плисък на крайбрежните вълни, закоравял от кръв шинел, чакъл по планинско шосе или плющене на флагче върху кулата на параходна агенция. Преразказвано от Луговской, всичко това придобиваше чертите на легенда, епос, приказка или лиричен разказ. И едновременно — то всичко бе реално до осезаемост. Луговской казваше, че когато съчинява стихове, влиза в приказната и същевременно реална „страна“ на душата си.

Веднъж той пристигнал в Ялта рано през пролетта. Творческият дом на писателите още не бил открит — достроявали го още. Луговской се настанил в една от празните, току-що варосани стаи, сред талаш и кофи с лепило и бои. Нощем оставал сам в пустото кънтящо здание и пишел върху дърводелския тезгях при светлината на газена лампа. Но, според неговите думи, никога не бил работил тъй леко. Сутрин се събуждал от тънкия звънтеж на дърводелски триони и плавната им песен е влязла като някакъв чуден напев в едно от стихотворенията му от онова време.

Луговской имаше много любими места, негови поетични „родини“: Средна Азия, Севера, крайбрежията на Каспийско море, Подмосковието и Москва, но може би най-любим за него, северняка, винаги си оставаше Крим.

Той го познаваше чудесно и го изучаваше много своеобразно. Веднъж, когато гледаше Яйла от балкона на хотела, ме попита виждам ли на върха на Яйла, вдясно от водопада Учан-Су, стар бор, подобен на пиния. С усилие — и то с помощта на бинокъл — аз открих този бор.

— Да прекараме оттук до онзи бор права линия — предложи Луговской — и да тръгнем към него напреко по тази линия. Ще заобикаляме препятствията само в изключителни случаи. Става ли?

— Става — съгласих се аз.

Така той бродеше понякога сам или пък с някого от приятелите си по Крим, като си избираше „видима цел“. Тези волни походи криеха много неочаквани неща, като всеки нов път. Луговской обичаше да ходи наслука. В това занимание имаше нещо момчешко, романтично, тайнствено. То дразнеше трезвите и сериозни хора. Смисълът му се криеше в това, че Крим, познат за него до най-малкия завой на шосето, му разкриваше свои неизвестни страни. От него падаха наслоените вековни представи. Той вече не беше само куп красоти, предназначени за възторг. Придобиваше благородна суровост, която хората, познаващи само южния бряг, не забелязват.

Веднъж в Ялта, през една зимна вечер, няколко писатели започнахме такава игра: кой може да напише за не повече от половин час разказ върху зададена дума. Нарочно измисляхме най-прозаични думи. Те можеха да доведат до отчаяние дори човек с най-богато въображение. На мен например ми се падна думата „доене“.

Думите записвахме на листчета и после ги изтегляхме от шапката на стария, весел и мъничък като джудже Абрам Борисович Дерман. Дерман имаше прякор „Соцстарик“, тоест „Социалистически старик“, понеже според общото мнение при социализма всички старци ще бъдат също тъй мили и дейни като Дерман.

Луговской измъкна билетче с думата „високоговорител“, изпъшка и се намръщи. Дерман не се сдържа, изкиска се и потри ръце. Предчувствуваше неизбежния провал на Луговской.

— Засрамете се, старче! — каза Луговской с мекия си и дружелюбен бас, като напразно се мъчеше да му придаде заплашителни нотки. — Ще ми заплачете вие после! Кълна се в сянката на поета Ратхауз!

Защо си спомни за поета Ратхауз — не зная. Той е бил скучен като аптекарски ученик, безсъдържателен поет от края на XIX век.

— Скоро трябва да сядате да пишете — загрижено предупреди Дерман и погледна своя старомоден, много голям джобен часовник. — Време е.

— Как не! — гръмна гласът на Луговской. — Как не, ще ви пиша разказ именно тук! Искам допълнително време. Не по-малко от час. Предлагам ви да изслушате моя разказ в Ливадия. Незабавно. Самият той ще отнеме само няколко минути.

— Ужас! — безстрастно промълви Александър Йосифович Роскин. — Общообразователна писателска екскурзия в Ливадия! Нощем! През декември! В буря и дъжд! Каква дивотия!

Навън наистина бушуваше буря с дъжд. Тя мрачно бучеше в старите кипариси. Тежки капки дъжд чукаха по прозорците не по-често от веднъж в минута. Чуваше се и как долу покрай брега вълните съскат, прехвърлят парапета и се разливат по асфалта на улицата.

— Както искате — сухо отвърна Луговской. — Ако не ви е удобно, напускам играта.

Всички зашъткаха и замахаха срещу Роскин. Предложението на Луговской беше неудобно, но примамливо; сложно, но привлекателно. В него се криеше тайна. А дори само това обстоятелство в нашия век на разбулените тайни ни импулсираше. И в края на краищата всички тръгнахме за Ливадия.

Ялта бързо и трескаво мигаше със светлините си, както бива винаги в такива ветровити, влажни, дъждовни бурни нощи. Морето ревеше и първобитен хаос се блъскаше о брега до нас и се завръщаше обратно в разбунения мрак.

Движехме се почти пипнешком по Царската пътека. Всички мълчеха. Пръскаше дъжд. Влажната земя миришеше на мая. Навярно опадалата шума започваше вече да угнива.

Луговской се спря, запали клечка кибрит и освети мокрото стъбло на един бряст. В него бе забита ръждясала безопасна игла.

— Тук! — каза Луговской. — Вървете след мен. Само че внимателно. Тук се рони.

Тогава Роскин отново се възмути.

— Кълна се в сянката на академик Веселовски — каза той, подражавайки на Луговской, — че това е разиграване! Блъф! Номера! Фокуси! Не желая да ме правят на глупак!

— Тогава можете да останете тук — сърдито отвърна Дерман. — Аз съм стар човек и пак не се пеня.

— Само това липсваше — да стоя тук посред нощ сам като истукан! — измърмори Роскин и предпазливо заслиза след всички.

В шубраките беше тъмно като във влажно подземие. Още неокапалите листа прокарваха по лицата ни студени мокри пръсти. Оттук морето взе да се чува по-ясно. Луговской се спря.

— Сега слушайте! — каза той. — Стойте тихо и слушайте.

Ние млъкнахме.

И ето, сред шумоленето на листата, слабото пращене на клонките и ромоленето на дъждовната вода, която се стичаше по каменистата земя, ние чухме дрезгав и унил глас. Той беше много слаб и сегиз-тогиз странно скърцаше.

„В заданието за проектиране — скърцаше гласът — институтът е предвидил един неикономичен начин за транспортиране на рудата от откритите рудници…“

— Ужасно! — прошепна Роскин.

Ръждиво пращене заглуши тези скучни думи. Сетне сред шубраците някой удари безцеремонно по клавишите на разстроен роял и Лемешев запя с леко скимтене:

Когато колар бях на пощата аз,

бях млад и силица имах тогаз…

— Какво е това? — уплашено запита Дерман.

Лемешев млъкна и след малко каза с гласа на вентролог:

Той иска

        марксисткия базис,

                        да натъпче

                                в пантофа…

— Вие сте много изкусен вентролог — спокойно каза Роскин на Луговской, — но все пак, моля ви се, прекратете това безобразие. И обяснете в какво се състои работата. Защото това вече прилича на подигравка, на гаврене, на господарско пренебрежение, на формалистично извъртане и мошеническо изопачаване на цитати.

— Аз не съм акробат, нито вентролог — отвърна Луговской. — Просто имам добър слух и ми провървя.

И той ни разказа как тези дни минавал една сутрин по Царската пътека и чул в шубраците дрезгав шепот. Човекът шепнал дълго. Луговской бил поразен от обстоятелството, че шепнел дори с известен патос, като артист, както се изразяваше той — „с треперлив, изпълнен със сълзи глас и с извивки“. Луговской се запровирал през храсталаците по посока на шепота и най-сетне видял един олющен и смачкан високоговорител, окачен на стъблото на висок бук. С гъгнив глас той мърморел нещо за творчеството на композитора Алябиев.

Скоро Луговской разбрал, че за празника на Октомврийската революция били сложили в Ливадийския парк няколко високоговорителя. След празника всички били махнати, а един, изглежда, е бил забравен.

Той честно се трудел дни и нощи, киснел под дъждовете, разсъхвал се и се пукал от слънцето, ръжда разяждала металическите му части, вятърът навял в него дребни хвърчащи семена, облепил гърлото му със сламчици. И накрая той се уморил, пресипнал от надвикването с шума на морето и вятъра, простудил се, почнал да кашля и дори понякога съвсем загубвал гласа си и издавал само писък и скърцане.

Той страдал от студ и самота, особено в мрачните нощи, когато на небето нямало нито една, дори най-плаха мъничка звездица, която би могла да го съжали.

Но нито за минута високоговорителят не преставал да върши работата си. Не можел да млъкне. Нямал право да го стори, както пазачът на фара не може да не запали всяка вечер светлината му.

— Това е моят разказ — каза Луговской. — Не на книга, а в натура. Разказ за високоговорителя. За незабележимия герой. Ще го приемете ли, или не?

Ние всички приехме разказа му, както се изрази Дерман, „за първа класа“, при все че Луговской наруши правилата на съревнованието.

Луговской получи първа премия — една бутилка „Саперави“ от масандровите, тъй наречени „колекционни“ вина.

В Ялта посрещнахме с Луговской 1936 година.

На първи януари още от сутринта далечните планини оттатък града като да бяха потънали в летаргичен сън, загърнати в тъмен дим. Беше топло и сънено. Дълбока тишина цареше в дома на писателя и само на масата в гостната от време на време тихичко пращеше с лъскавите си листенца малък храст остролистник, току-що откъснат от парка. Сред черната му шума висеха кръгли твърди плодчета с цвета на яркочервена кръв.

В дома направиха малка елха и два-три дни ние всички с увлечение се занимавахме с окичването й.

Възрастните хора се бяха превърнали в деца. Някой отиде в Никитската градина за големи шишарки от канадски бор, на другиго заръчаха да намери „златен дъжд“. Писателят Никандров измоли от рибарите барабулка, пушена по черноморски (според него тя служела за „храна на боговете“). Никандров навърза тези сребристо-кафяви рибки за опашките във вид на широки ветрила и тъй ги окачи на елхата.

Луговской трябваше да се погрижи за свещичките. Той ходи за тях до Севастопол, дълго се бави и ние вече бяхме се отчаяли и мислехме, че ще ни излъже. Но два часа преди да запалим елхата, по целия дом се разнесе вик: „Володя пристигна!“ Всички се втурнахме в стаята му и той, поруменял от вятъра, измъкна внимателно от джоба си малка картонена кутийка с разноцветни вити свещи.

— Може да се напише чуден разказ за това как намерих тези свещи в Корабелна махала. Кълна се в сянката на Кристиян Андерсен.

И навярно беше наистина така.

Най-много от всички се вълнуваше Георгий Иванович Чулков — един от стълбовете на символизма, извънредно изискан старец, който приличаше на композитора Лист.

Той дори донесе за елхата от града една играчка — балерина с къса книжна рокличка.

Аз боядисвах с темпера знаменцата на всички държави — дори и на несъществуващи — и правех от тях гирлянди за елхата. Ако не беше Луговской, нищо свястно нямаше да излезе. Той знаеше чудесно очертанията и цветовете на всички чуждестранни знамена — дори на такива като голямата колкото един джоб република Коста-Рика.

Боядисвах знаменцата и размишлявах върху необяснимата закономерност: колкото по-малка бе държавата, толкова по-превзето и ярко беше знамето й.

Дядо Мраз направихме от памук, а в последната минута жената на един драматург донесе от Москва плюшено мече. Кой знае защо, най-много се зарадва на това мече Луговской. Той го почисти — мечето беше малко позапрашено — и го сложи на паркета до елхата.

Новогодишната нощ мина много шумно. А на сутринта мътна, сякаш дремеща слънчева светлина обгръщаше всички стаи, подчертавайки тишината. Луговской беше станал най-рано от всички и сега, свеж, хубаво избръснат, палеше угрижено камината.

— След закуска ще идем с теб в планината — каза ми той, — отвъд Долоси, в охраняваната зона. Аз се уговорих с един отчаяно смел момък — шофьор. Денят е къс. Пътят за там е много опасен и ще трябва да нощуваме в колата.

Точно така и стана. Нощувахме в колата, в гората над една пропаст. На няколко крачки от нас като смътно-белеещо море се полюшваше небето. То бе изплувало от пропастта и, кой знае защо, бе спряло редом с нас. Понякога облачната мъгла съвсем се приближаваше до колата, удряше се в нея и литваше към върховете на дърветата подобно на безшумен прибой.

А преди това бяхме видели толкова много прекрасни неща, че аз за дълго запомних това пътуване, а може би и за цял живот — ако се съди по това, че си го спомням добре и сега.

Видяхме бездънни пропасти. И всеки път те предизвикваха у нас сърцебиене. Из страшната им глъбина се катереха нагоре букови и борови гори и ако тия вековни дървета не се сгромолясваха надолу от отвесните стръмнини, то беше навярно защото гъст и мъдър бръшлян, вкопчан с едната ръка за скалите, придържаше с другата клонките и стъблата им.

Навремени тесният път минаваше сред колонади от стари буки. Но въпреки триумфалната величавост на тези дървета и на всичките тези лесове подробностите, които улавяше погледът, бяха тъй живописни и тъй трогателни, че на човек ежеминутно му се искаше да спре колата, да ги разгледа и вдиша острия и същевременно нежен мирис на храсталаци и камъни.

Към полунощ облаците се свлякоха на дъното на клисурите и се показа ниска кървавочервена луна. С всяка минута тя все повече и повече бледнееше пред великолепната и девствена нощна земя.

При светлината на луната се открояваше понякога Чатър-Даг. От време на време го обвиваше някаква магическа мъгла. Той слабо димеше. Близостта на Чатър-Даг придаваше на нощта суров и романтичен оттенък.

Шофьорът ни се случи мълчалив и стеснителен. Почти всичко, което казваше, заслужаваше да се запомни.

— Аз съм доволен заради колата — каза той. — И тя сякаш не спи, а слуша, оглежда се. Не всеки ден може да й провърви да прекара такава нощ. Ще има какво да си спомня.

Слязохме от колата, седнахме на камъните, дълго слушахме звуците на нощта. Неочаквано Луговской попита:

— Спомняш ли си плюшеното мече?

— Спомням си. И какво?

— Нищо… Празни работи…

Той замълча за дълго. А след няколко дни ми прочете едно чудесно свое стихотворение.

Мечето от пъстрата витрина

подариха на едно дете,

беше още с прах от магазина,

с верен поглед, с рунтаво лице.

Слушах лаконичните строфи и от тях лъхаше на мъгла, ветрове, влажна кора, кремнист мирис на сипеи и храсталаци, напомнящи цялата онази нощ, която току-що описах.

В тези стихове плюшеното мече все пак през нощта срещу Нова година напуска хората, тяхната топлина и стопанката си — малкото момиченце. Напуска ги „много тихо, много благодарно, тупайки със тъпите крачка“.

Кланяха се шумно дървесата,

зашумя тозчас дола дълбок,

впил очите стъклени в тъмата,

крачеше кафявият мечок.

Сведе клони, ласкаво му рече

престарелият и мъдър бук:

„Добър вечер! Здрав бъди ни, мече!

Где отиваш ти? Що дириш тук?“

И мечето отговаря:

„Аз на празник бързам — в таз долина

мечият народ се сбира пак.

Ще посрещнем Новата година,

в сняг и облаци с Чатър-Даг.“

Няма да цитирам тук изцяло тези печални стихове. Но още тогава, при първото прочитане, ми се хвърли в очи приликата между тези стихове и разказа на Луговской за сухия кленов листец. И тук, и там, подобно на някакъв мъдър и добродушен Гъливер, той сгряваше с душевната си топлота като с дъха си всичко живо.

Той беше добър. Обичаше обикновените хора и простодушните зверове.

Именно от тази доброта и желанието за щастливи дни, щастливи месеци и щастливи векове, от желанието да разцъфти истинското щастие завинаги на нашата земя се е зародила и неговата поезия.

В началото на пролетта на 1936 година ние пътувахме с Луговской от Ялта за Севастопол. Здрачът ни свари край Байдарските врати.

За пръв път видях Крим не пожълтял от зной, а влажен, прохладен, в лудешки-буйна зеленина. Цъфтяха мириади венчета. Всяко от тях издаваше слаб тръпчив мирис, а всички заедно пръскаха тъй силен аромат, че пристигнахме в Севастопол съвсем упоени, като от сън.

Когато се спускахме от планината по северния склон, Луговской ми показа небето и аз видях на небосвода, на невероятна висота, навярно далеч отвъд пределите на земната атмосфера, някакви сребристи вълнички и съвсем тънички бели пера. Те трептяха с пулсираща най-нежна светлина.

— Това са загадъчните светещи облаци — промълви Луговской. — Те се образуват от кристали азот и наподобяват перата на исполинска птица. Казват, че носели щастие.

И наистина тези облаци ни донесоха щастие. То се криеше в нощните светлини на Севастопол, в лекия му въздух, в слабия тътен на морската шир, която обгръща града от всички страни, в тълпите млади моряци, в уютните кафенета, по прозорците на които цъфтяха червени циклами, в пропития с мирис на пелин въздух на Северната махала, дето отидохме късно вечерта с препълнения с матроси стар катер.

Матросите пееха полугласно „Варяг“. Луговской слушаше, сетне стана, хвана се за перилата и неочаквано неговият бас се присъедини към гласовете на матросите.

След минута Луговской ги беше вече покорил и поведе след себе си целия хор:

На враг се не дава гордий наш „Варяг“

и никой не иска пощада.

Пяха дълго. В Северната махала ние слязохме. Луговской седна на една стара адмиралтейска котва, която се търкаляше на брега край самотния фенер на пристана. В съседната къщурка с широко разтворени прозорци зад кичест люляк се смееше някакво момиченце.

Луговской тихо запя. Пееше на себе си. Това бе простичка песен, в която девойката се оплакваше от любимия си Джони.

В едно той имаше вина:

сърцето женско не позна!

С какво добива то цена,

ти не разбра, мой Джони…

Матросите, които бяха слезли заедно с нас от катера, бяха отминали вече доста далеч. Те чуха гласа на Луговской и спряха. Сетне бавно и предпазливо се върнаха, насядаха настрана от нас, за да не попречат, тъй, направо на земята, обхванали с ръце колене. Смехът на момиченцето в къщурката стихна.

Всички слушаха. Тъжният глас на Луговской сякаш остана сам-самин в необгледния крайморски мрак и страдаше, безсилен да разкаже за горчивината на любовта, обречена на вечна мъка…

Когато Луговской млъкна, матросите станаха, благодариха му и един от тях каза доста високо на другарите си:

— Какъв чуден човек. Кой ли може да е?

— Сигур е певец — отвърна неуверен глас от тъмното.

— Не е никакъв певец, а поет — възрази му спокоен малко дрезгав глас.

— Цял живот им се чудя аз на тях, на поетите. Някогаш тъй те хванат за сърцето, че цяла нощ не можеш да заспиш.

— Благодаря, другарю — каза Луговской по посока на гласа. — Във всеки случай аз цял живот съм се стремил да бъда поет.

— На вас благодаря — отвърна дрезгавият глас. — Не съм сбъркал, значи. Усещам аз…

Върнахме се в града с празния катер. Под витлото съскаше водата. На пристанището печално бучеше шамандурата — откъм морето връхлиташе вълна. После дълго скитахме из Севастопол, отбихме се на гарата и пихме вино в полутъмния ресторант. На перона шумяха младите листа на стара-престара, отколе позната и обичана от всички нас топола. Луговской ми разказваше за белите дъги над снежните лавини. Виждал ги е, когато е живял съвсем сам в един мъничък хотел в подножието на Монблан.

Цял свят с всичките му чудеса, с неговото величие, красота, събития, с неговата борба, скръб, с прекрасните му стихове и с разцъфтяването на винаги нови, небивали пролети, с любовта и благоуханието на моминството — цял свят носеше в себе си този неизчерпаем, мил, сърдечен човек, прост, свободен, който украсяваше със съществуването си живота на хората и ненавиждаше фалшивата мъдрост и злоба.

Не случайно той завърши речта си на Първия конгрес на писателите с Пушкиновия призив:

Ти, слънце свещено, гори!

Как тая лампада бледнее

пред ясните ярки зори,

лъжливата мъдрост тъй трепка и тлее

пред вечното слънце — ума.

Здравей ти, о слънце, разсей се, тъма!