Константин Паустовски
Къщичка в гората

Смята се, че най-голямата похвала за един прикачен мотор на лодка е да се каже, че работи „като шевна машина“.

Не знам как е на други места, но у нас, по горното течение на Ока, това е любим израз между разните речни хора — пазачи на шамандури, рибари, ловци и салджии.

Изобщо ние имаме много малко думи за похвала, а пък за да се нахока моторът — много: „газеник“, „таратайка“, „димоход“, „тенекиена кутия“ и най-сетне най-обидното — „вонещица“.

Досега моят мотор работеше като шевна машина, рядко проявяваше капризи и аз се реших дори да отплувам с него надолу по течението, доста надалеч от къщи. Такъв риск си позволяваха малцина собственици на мотори. На никого не му се искаше, ако моторът направи засечка, да върви срещу течението с весла. На някои плитчини Ока се носеше тъй плавно и стремглаво, че само като погледнеш течението — и ти се завива свят. На по-плитките места под дъното на лодката течеха пясъци като вода.

Веднъж отидох много надалеч, в непознати и живописни места. На левия бряг се простираше гора, на десния — върбалаци, преплетени с гъста мрежа къпини.

Денят беше горещ. На небето имаше бели грамади кълбести облаци. Струваше ми се, че облаците не се движат и чак като се вглеждах дълго в тях, започнах да забелязвам, че те менят бавно очертанията си и сякаш растат нависоко. Техните ослепителни и твърди върхове отиваха все по-нагоре към най-високата точка на небосвода. Сегиз-тогиз откъм тия разрастващи се облаци долиташе глух и провлечен звук — може би беше далечен и тежък гръм или пък някъде страшно високо минаваше реактивен самолет.

Когато човек е в реката, винаги трябва да се вслушва във всякакви звуци. А през лятото оная година имаше много бури. Те връхлитаха някак изневиделица, внезапно, като предателски изскачаха зад високите стръмни речни брегове и завои.

В знойни дни далечината тънеше в мараня. Небето бе забулено в мъгла — сиво-синкава и толкова гъста, че през нея не прозираха черните кълба буреносни облаци и характерните облачни вълни с раздърпани жълти коси, които се спускат чак до земята.

Затова опитните рибари, хвърлили някъде котва — „на камък“ край брега, не се доверяваха много на зрението си, а се стараеха и да се ослушват.

Старият пазач на шамандури със странния прякор „Изпокрали шамандурите“ винаги казваше, че слухът работи по-точно от окото. Старецът вече се канеше да се „пензионира“, оплакваше се, че му е отслабнало зрението. „Трябва да е от слънчевите петна по водата — казваше той. — Цял ден гледаш реката според службата, а очите не са държавни… И току-виж, пред тях почнали да сноват черни мухи.“

Споменах прякора на пазача на шамандурите, а всъщност той се казваше Захар Шашкин. И, разбира се, трябва да се обясни отде идва прякорът.

Преди около десетина години Захар Шашкин съгрешил — напил се по случай сватбата на сина си, както казват, „до възторг“ и в такова състояние тръгнал по мръкнало да пали светлините на шамандурите. В района на Шашкин имало само седем: три бели и четири червени. А в къщурката му още гуляели, допивали си гостите — приятели и роднини от съседното село, все речни хора, дошли на сватбата със собствени лодки.

Тръгнал Захар, а след някакви си пет минути гостите гледат, че се връща, вика нещо, цял пребледнял. Гостите изскочили на вратата и чуват, че Захар вика неразбрани и страшни думи:

— Изпокрали шамандурите! Няма ги шамандурите!

Вика и плаче, и си трие лицето със сивия каскет. Всички гости, разбира се, наскачали в лодките и с пълен ход — към шамандурите. Защото знаете какво става, ако, да кажем, са изпокрали шамандурите или пък те не светят. Това е държавно престъпление. То се знае, настанала суматоха, врява, викове, но на никого не му идва на ум, че за какъв дявол му са притрябвали на крадеца шамандурите.

Ала всичко свършило благополучно. Шамандурите се оказали на местата си. Пиян, Шашкин просто не ги бил забелязал. По здрач сянката разсича реката на две и понякога шамандурата така се крие в нея, че в никой случай не можеш да я видиш.

А Шашкин оттогава почнал да се оплаква на близките си, че му са отслабнали очите, ама се оплаквал предпазливо, да не стигне до началниците.

Бях хвърлил котва до самия върбалак, когато покрай мен бързо мина Шашкин и ми подвикна:

— Буря иде. С вятър. Спирайте край гористия бряг, ей там — отвъд носа. Там има къща в гората. И аз ще се скрия в нея.

— Чия е къщата? — попитах. Дотогава, не зная как, не бях я забелязал.

— На Светослав Рихтер, музиканта. Мигар не знаехте? Московският музикант. Жена му е певица. Само че презимето й не мога да изрека, много мъчно презиме.

Аз не знаех, пък и не можех да предполагам, че в такъв безлюден пущинак се е заселил известният наш пианист. Вдигнах котва и тръгнах след Шашкин. Забравих да кажа, че от няколко години насам на всички пазачи на шамандури бяха дали държавни мотори за лодки. Силни мотори, тъй че Шашкин ме изпревари. Но аз и не бързах да го настигна.

Спрях след него лодката до един малък дъсчен пристан. От всички страни той беше закрит от розовите и високи цветове на върбовката и затова не бях го забелязал по-рано.

Зад пристана по стръмния пясъчен бряг се издигаше гъста смесена гора, но не се виждаше никаква къща.

Изкачих се след Шашкин на склона и едва тогаз видях сред шубраките, съвсем закътана от тях, малка къщичка. Тя бе затворена, а на перилцата на мъничкото покрито стълбище висеше хавлиена кърпа.

— Май че още не е дошъл нашият музикант — каза Шашкин. — Ще си докара и инструмента. Къщурката е, така да се каже, на кокоши крачка, а я й вижте вратата — колко е широка. Да може да се внесе инструментът.

Шашкин попипа кърпата.

— Забравили са я сигур есенес. Гледай как са я избелили дъждът и слънцето — красота. Та вие белки не знаехте, че при нас тук живее музикант? Душа-човек! Но не обича да му пречат, кога свири. Там отвъд гората е нашето село. Четири-пет километра е до него, не повече. Нашите селяни са разбрани хора и уважават човека. И обичат музиката. Не се доближават много до къщата, а кога дойдат да послушат музика, или в шубраките се крият, или слушат от реката. Понякога, уморени от колхозната работа, навечерят се дома и се промъкнат тук — щѐ им се да послушат. Аз това, да ви кажа направо, не го разбирах. Какво има в нея, в тая музика? Виж, с хармониката, то се знае, сме свикнали. А туй — роял! Никога не съм го чувал. Само по радиото, а пък нашето свири дрезгаво. Да! А всички говорят за тоз роял с уважение. Значи, има в него нещо. Няма народът без нищо да се вълнува зарад музиката, както се вълнува, да речем, нашата младеж. Ама докъде стигнаха! Всеки ден вардят, особено момичетата, кога ще засвири. А и после, разбирате, спорят помежду си какво бил свирил. Една казва еди-какво си, а друга — друго.

Та чуйте, значи, как почнах аз да разбирам музиката. Просто, да ви кажа, по една щастлива случайност. Една нощ тръгнах да проверявам риболовните кошове. Нощта беше юнска, както сега, доста светла и зарята все не искаше да угасне, все си тлееше полекичка над земята. Зад завоя се откри гората на стръмното — ей таз гора. Тя е гъста, в нея има много липи — необикновена гора, може да се каже — и цяла потънала в мрак, в роса, в тишина. Оставих аз веслата, запуших. Лодката сама си плува по течението. И изведнъж, не знам дали ще ми повярвате, цял трепнах, като да ме опариха: от гората, от оная тъмнина и тишина зазвънтяха сякаш стотици звънчета. С такива, знаете, леки извивки, а сетне се разпиляха по гората като ято гълъби пред буреносен облак. И запя гората тъй силно, сякаш някой човек се връща от далечна страна и праща, значи, хабер кой знай кому — на жена негли или на сгоденица-хубавица, — че наближава бащина къща. Налетяха ме, разбираш, едни мисли… а тогаз взе да ми се струва, че цялата гора и водата в Ока досам дъното, и небето, и всичките листа — всичко пее, всичко те хваща за сърцето и те отнася незнайно къде. Срам ме е да кажа, само на вас ще призная: заплаках, спомних си целия си живот, каквото е имало и лошо, и хубаво в него. И от ония сълзи като че се разтопи ледът на сърцето. А аз комай цял живот съм го носел в гърдите, чувствувах го. Оттогаз, щом дойде музикантът, всеки ден, кажи-речи, се домъквам тук, чакам. Та такива работи! И ми се ще да ида поне веднъж в Москва, да послушам тамошната музика. Които са били в Москва, казват, че тук има един инструмент, а там цял симпатичен оркестър, десетина инструмента, че и двайсет… Душата не може да изтрае на такава музика…

Шашкин помълча, смутено разтърка чело, после погледна небето.

— Май че минава встрани от нас. Аз да тръгвам. А вие какво решавате?

— Аз май ще поостана…

Шашкин си тръгна. Излязох към брега, погледах накъде отива бурята и видях, че иде право към гората и къщичката на Рихтер. Шашкин вече беше изчезнал зад завоя.

Трябваше да изчакам бурята. Върнах се при къщичката, седнах на тераската на пода, облегнах се на затворената врата и се приготвих да остана очи с очи с бурята. И си помислих, че така е най-добре. Ако беше останал Шашкин, неизбежно щяхме да почнем да говорим и нищо нямаше да мога да видя както трябва. А пък ми се искаше да проследя как ще премине бурята, от начало до край, без да пропусна нито една промяна.

И, както казват малчуганите, бурята ми „издаде“ всичкия си блясък и цялата си красота.

Притъмня. Ниско, с тревожни викове прелетяха навътре в гората изплашени птици. Внезапно светкавица сгърчи конвулсивно небето и аз видях над Ока онази димна облачна вълна, която винаги се влачи бавно пред голяма буря.

После още повече притъмня — тъй силно, че ноктите на почернелите ми от слънцето ръце изглеждаха ослепително бели, както е нощно време.

От небето лъхна резкият студ на всемирното пространство. И отдалеч се затъркаля бавен и важен гръм, който все повече и повече се приближаваше и сякаш огъваше по пътя си всичко. Той силно разтърсваше земята.

Вихри облаци се спуснаха към земята като тъмни свитъци и изведнъж се случи чудо — слънчев лъч прониза облаците, падна полегато върху гората и начаса рукна бърз, шибан от гръмотевиците, също такъв полегат и буен пороен дъжд.

Той бучеше, ликуваше, удряше с все сила листата и цветята, ускоряваше се, мъчейки се да надмине сам себе си. Гората блестеше и димеше от щастие.

След дъжда изгребах водата от лодката и си тръгнах към къщи. Свечеряваше се. И изведнъж във влажния след дъжда хлад усетих как се носи на вълни по течението на реката чудесният опияняващ мирис на цъфнали липи. Като че някъде наблизо бяха цъфнали на стотици километри липови гори и паркове.

В този мирис се таеше нощна свежест, мирис на студени момински ръце, целомъдрие и нежност.

И изведнъж аз разбрах как Шашкин е почувствувал музиката, колко скъпа е нашата земя и колко малко думи имаме, за да изразим прелестта й.