Любен Георгиев
Севастополска епопея

Задълго ще остави в Русия велики следи тази епопея на Севастопол, в която герой бе народът руски…

Л. Н. Толстой

Първата половина на миналия век е влязла в историята на света с многобройните си завоевателни войни, чиято цел е била преразпределение на земната карта между силните и богати държави. Тъй като не е имала колонии, за да може да се противопостави на главните си съперници Англия и Франция, Русия е принудена да разширява границите си като води непрекъснати войни. Още през 1801 г. Грузия се присъединява към Русия, за да се спаси от разорителните походи на иранските шахове. През 1809 г. Александър I успява да отнеме от шведите Финландия, а три години по-късно след успехи на бойното поле присъединява и Бесарабия, която дотогава е била под турско владение. Отгласът от тези битки е достигал до поробеното християнско население в Отоманската империя, което инстинктивно е разбирало, че руските аспирации не могат да се задоволят с освобождаването на земите между Днестър и Прут.

Надеждите, свързани с легендата за великата освободителна мисия на Дядо Иван, си имат своите исторически корени и основания в далечните времена, когато Русия се освобождава от татарското потисничество при великия московски княз Иван III (1462–1505), а при внука му Иван Грозни биват освободени и присъединени Казан (през 1552 г.) и Астрахан (1554 г.). След падането на Цариград през 1453 г. и гибелта на Търновското и Видинско царство единствената надежда остава на север. Русия не само е загрижена за съдбата на поробеното християнско население, тя има и дипломатически основания и задължения да изгони османските нашественици от пределите на Европа. През 1472 г. Иван III се оженва за княгиня София Палеолог, племенница на последния византийски император Константин Палеолог и по такъв начин става законен наследник на византийския императорски престол. Москва се превръща в трети Рим и неслучайно в средновековните Писания се казва: „Двата Рима (Рим и Цариград) паднаха, третият Рим (Москва) — стои, а четвърти няма да има под небето!“ Руските царе приемат за свой герб двуглавия орел, който е бил символ на византийското престолонаследие, а това ги задължава да завземат Цариград и изгонят варварите. През 1547 г. вселенският патриарх Йоасаф издава повеление да се споменава при всички богослужения името на „благоверния и благочестив наш цар Иван“, а между многобройните му титли по стара традиция се произнася и „княз български“. Никой вече не е свързвал тази му титла с древната Волжко-Камска България, а в ушите на съвременниците тя е звучала като напомняне за кръвното родство между два братски народа. Хиляди километри ни делят от Москва, но да не забравяме, че когато турците се насочват към Египет и го завладяват, александрийският патриарх Йоахим в послание до цар Иван Грозни през 1557 г. изразява надеждата, че Русия ще избави поробените християни и от земите на свещения Нил…

Така че не някаква временна кампания или военностратегическа експанзия диктува ходовете и стремленията на руската дипломация. (Значението на Проливите като врата на морския път към света изпъква по-късно, едва след Петър Велики, когато Русия се сдобива с флота.) Десетилетните войни, които води Екатерина с турците с променлив успех, са израз на същия стремеж да се изпълни с чест историческата мисия за освобождаване на Балканите. Разширявайки своите граници, в началото на миналия век Русия не можеше да не стигне до нова конфронтация със съседната Отоманска империя, особено в спорните и неразграничени земи около Кримския полуостров. Но Наполеоновият поход и изобщо цялата освободителна (отечествена) война от 1812 г. отлага разрешението на зреещите противоречия по южните граници на руската империя. След като присъединява почти цяла Полша в резултат на разгрома на Наполеон, руската дипломация насочва усилията си в азиатските крайгранични райони. Още при Екатерина II обширни азербайджански земи са били откъснати от Иран, а при Николай I бива присъединена и Армения. Така Русия окончателно се укрепва в Кавказ.

Идва време да се хвърли отново поглед на юг. Засилващата се търговия (износ на пшеница за Англия) изисква укрепване на черноморските крепости и изобщо установяване на контрол по крайбрежните земи, в които често са налитали татари и турци. През 1853 г. Николай I започва нова война с Турция, която е смятана за „болен човек“, загнила и изнемогваща от неразрешими вътрешни противоречия. Но разширенията на Русия не са по вкуса на останалите европейски държави. Англия и Франция сключват съюз с Турция, на който в Петербург не гледат сериозно. А в плановете на съюзниците влизало намерението да откъснат от Русия Литва, Белорусия, югозападна Украйна и Кримския полуостров.

Когато през м. септември 1854 г. съюзническите войски извършват десант край Симферопол, висшите руски кръгове са изненадани и объркани. Руската флота се оказва негодна срещу модернизираните английски кораби, снабдени с парни двигатели и дългобойни оръдия. Основа на руската морска тактика е бил абордажът. Но руският флот е бил изцяло ветроходен, а когато приближават, английските кораби се оказват много високи и недостъпни за ръкопашни схватки. Адмирал Нахимов се вижда принуден да потопи корабите си, за да прегради с тях достъпа на врага до Севастополското пристанище.

Но и на суша руската армия не е в по-добро положение. Противникът превъзхожда защитниците на Севастопол не само по численост на войските, но и по модерно въоръжение. Пушките и топовете на нашествениците са били почти два пъти по-дългобойни от тия на защитниците. Тъй като никой не е очаквал десант, градът не бил защитен откъм сушата. Руското командуване не е разполагало дори с точни и уеднаквени карти на Кримския полуостров, затова изпратените на едно място части се оказвало, че пристигат съвсем в друг район. Такава е била печалната истина за състоянието на военната техника и тактика в изостанала, крепостническа Русия.

Истинско чудо е, че при всичките тези (и колко още) беди и злощастия героичната отбрана на Севастопол продължава цели единадесет месеца и удивлява света. За кой път руският народ ще докаже, че съществува понятие воински дух, по-силно от куршумите и снарядите, а патриотичното чувство събужда неподозирани сили в човека, защищаващ своята родна земя.

В обсадения Севастопол остават хора, които знаят да умират за родината и да не се предават. И отчаяние, и изнемога има в техните всекидневни усилия, но и свято чувство за дълг пред олтара на отечеството — да не се допусне враг нито крачка по-нататък. Вицеадмирал Корнилов. („Герой, достоен за древна Гърция“, по думите на Толстой) изповядва: „Смъртта не ме плаши, а ме безпокои само едно: ако те ранят… няма да можеш да се защищаваш… ще те вземат в плен!“

Цялата правда за този героизъм живее в прочутите „Севастополски разкази“ (1855) на Л. Н. Толстой и в романа „Обсадата на Севастопол“ (1889) на М. М. Филипов. Макар и създадени в различно време, дълбока вътрешна връзка обединява тези две произведения. Общ е възгледът на двамата автори за ролята и мястото на народа в протичащите събития — на войнишката маса и на обикновените граждани. Общи са и изводите им за причините, довели до трагичната развръзка. Общо е и убеждението, че не е възможно „да се разколебае където и да било силата на руския народ“, ако се изразим с думите на самия Толстой от очерка му „Севастопол през месец декември“.

Лев Толстой описва Севастопол като очевидец и участник в боевете, пристигнал доброволно, ръководен от патриотични подбуди, както се изразява в едно писмо до брат си. Като артилерийски подпоручик той командува една от батареите на същия Малахов хълм, където приключва последното сражение. „Севастополски разкази“ излизат последователно в Некрасовото списание „Съвременник“, където преди това са се появили три произведения на Толстой, подписани с неговите инициали „Л. Н. Т.“ и „Л. Н.“. За пръв път авторът се подписва с името си при отпечатване на втория очерк за Севастопол. Изследователите приемат, че от тук всъщност започва голямото творчество на писателя. Некрасов е разказал с каква жадност са се очаквали от възбуденото руско общество достоверните и реалистични картини от обсадения Севастопол.

Михаил Филипов е имал пред себе си трите разказа на Лев Толстой, познавал е тяхната популярност. И все пак как и защо е дръзнал да измери сили с великия руски прозаик, да разработи сюжет, вече използван и нашумял в литературата? За да си отговорим на този въпрос, трябва най-напред да видим какви са последствията от кримската несполука в руското общество и кой е самият автор на романа „Обсадата на Севастопол“?

Толстой пише севастополските си разкази като съвременник, а „Война и мир“ по документи и изследвания. В този смисъл може да се каже, че Михаил Филипов е близък до метода на писателя от работата му над романа „Война и мир“, а не на севастополските му разкази. И той пише за историческото събитие с дистанция от три-четири десетилетия, като проучва руски и чужди материали и документи, разпитва участници в боевете и пр.

Роден на 12 юли 1858 г. в село Окнино в някогашната Киевска губерния, Михаил Михайлович Филипов има богата и интересна биография. Той е не само писател, но и виден представител на положителните науки, автор на трудове по естествознание, физика, химия, математика, икономика, социология, история, литературна критика и философия. Освен разказите и повестите, днес привличат вниманието ни и редица негови чисто научни разработки, представящи го като привърженик на материализма, като един от последните енциклопедисти във века на тясната научна специализация и на пълното обособяване на науката от изкуството.

За разлика от самородните таланти в Русия, добили всичко по пътя на самоограмотяването, Михаил Филипов получава солидно образование. Роден в имението на своя дядо по майка генерал Лаврентий Василковски, от малък той слуша разкази за славни битки и сражения, а между най-скъпоценните реликви на фамилията е била златната сабя с надпис „За храброст“, получена от дядото за заслуги по време на освободителния поход от 1812 г. Майката на бъдещия писател и учен е била образована жена с литературни интереси, а баща му бил юрист и писател, сътрудник на списание „Съвременник“. Там той наред със статии по проблеми на правото и руското законодателство печатал два исторически романа, една сатирична повест и редица фейлетони. Съвсем очевидно е какво влияние е могла да окаже семейната среда върху формирането на младежа.

Необходимо е да се отчете и още един фактор. Семейството на Филипов се премества в гр. Николаев, където Михаил завършва класическа гимназия и държи приравнителни изпити в реално училище. Това е в навечерието на Руско-турската война от 1877–1878 г., когато в Николаев се учат голям брой българи и градът живее единствено с тревогите и вълненията на поробена България и с породената надежда за освобождение. Много по-късно Михаил Филипов ще се върне към патоса на тези години и ще напише биографичен очерк за генерал Скобелев, но преди това ще трябва да продължи образованието си във физико-математическия факултет в Одеса и в юридическия факултет в Петербург. После учи в Париж химия и през 1892 г. получава научна степен доктор по натурфилософия в знаменития немски университет в Хайделберг.

Завърнал се в родината си със солидна култура, той сътрудничи в научните издания, пише статии по общи и частни проблеми и биографични очерци за Ян Хус, Леонардо да Винчи, Кант, Луи Паскал, Исак Нютон, Готфрид Лесинг, а също и очерци за Некрасов, Пушкин, Добролюбов, Колцов, Чехов, Толстой, за младия Горки, за Зола, Ибсен, Метерлинк, Мопасан и др. Самото изброяване на тези имена свидетелствува за широката научна и просветителска дейност на Михаил Филипов. Няма научен проблем от онова време, който да е останал извън кръга на неговите интереси. Няма съвременен писател, който да не е привлякъл вниманието му. Важно е при това, че в областта на науката той стои на материалистически позиции, а в изкуството защищава реализма.

Особено интересно е отношението му към марксизма. Още през 1885 г. Михаил Филипов помества в списание „Руское богатство“ първия в руската научна литература подробен анализ на втория том от „Капиталът“ на Карл Маркс. По-късно на неговото перо принадлежат статиите „Карл Маркс и неговото учение“, „Критика на най-новите икономически учения“, „За икономическия постулат на К. Маркс“ и др., в които не само се пропагандират марксическите идеи, но се и защищават решително срещу тяхното ревизиране от страна на т.н. „легални марксисти“.

Съвършено естествено е, че в списанието „Научное обозрение“, което Михаил Филипов започва да издава от 1894 г., той ще печата статии от Маркс и Енгелс, наред с трудове на Дарвин, Хелмхолц и Рьонтген и ще покани за сътрудничество най-видните представители на руското революционно работническо движение. И в януарската и августовска книжка на списанието през 1898 г. се появяват две статии, написани от В. И. Ленин по време на заточението му в с. Шушенское. През 1900 г. също в две книжки списанието дава място на още една полемична статия от Ленин. В „Научное обозрение“ през 1898–1899 г. се печатат за пръв път и знаменитите трудове на Г. В. Плеханов „Към въпроса за ролята на личността в историята“ и „Писма без адрес“. За десетгодишното си съществуване списанието се превръща в трибуна на прогресивната руска научна и обществена мисъл. В него сътрудничат Д. Менделеев, К. Циолковски, Н. Бекетов, В. Бехтерев и много други. На неговите страници се появява и забележителната статия на Циолковски „Изследване на световните пространства чрез реактивни прибори“ (1903 г., кн. 5). За заслугите на Михаил Филипов може да се съди от факта, че той сам е превел на френски език „Основи на химията“ на Дмитрий Менделеев, за да запознае западната публика с най-високите постижения на руската научна мисъл.

Всичките тези факти не са могли да минат незабелязано от царската полиция. Тя е знаела, че Михаил Филипов е непримирим враг на мракобесието и самодържавието, имала е сведения, че тайно поддържа със средства Съюза за борба за освобождение на работническата класа. След като в списанието му се публикуват статии от Г. В. Плеханов, В. И. Ленин и В. И. Засулич, се вземат и административни мерки срещу главния редактор. През 1901 г. му се забранява за три години да живее в университетски градове и в центрове на фабрично-заводски пролетариат. Но той се заселва недалеч от Петербург, откъдето продължава да ръководи издаването на списанието. В дневника на Лев Толстой е запазено едно характерно изречение: „Говорихме с Филипов за марксизма“ (на 19 ноември 1900 г.). В примитивните условия, с които е разполагал при въдворяването му на принудително местожителство, Михаил Филипов продължава научните си опити и занимания. На 25 юни 1903 г. той загива трагично вследствие, на взрив при опит с химически вещества. Полицията се възползва от случая да конфискува цялата архива на списанието, сред която навярно е имало редица ценни документи. Но по-късно всичко бива унищожено при пожар в полицейския участък. Остават статиите на Михаил Филипов и книгите му „Философия на действителността“ в два тома (1895–1898) и „Съдбите“ и романът му „Обсадата на Севастопол“, излязъл през 1889 г. и после задълго забравен, преиздаван по-късно и преоткрит отново неотдавна. Сега той е в ръцете на българските читатели, преведен по най-последното издание от 1976 година. С какво той може да привлече днес нашето внимание?

Неговите качества са отбелязани още от Л. Н. Толстой. След като посочва, че е бил поразен от „богатството на исторически подробности“, великият руски писател продължава: „Като прочете романа, човек ще получи ясна представа не само за Севастополската обсада, но и за цялата война и за нейните причини“ („Собрание сочинений“, т. 18, 1965 г., с. 356).

Романът дава подробна и достоверна панорама на събитията около началото и края на Кримската война. Авторът ни запознава с герои от всички социални среди. Толстой казваше за своите севастополски разкази: „Герой на моята повест, когото обичам от цялата си душа и се стараех да възпроизведа в цялата му красота и който винаги е бил, е и ще бъде прекрасен — е правдата.“ В същия дух се изразява и Михаил Филипов: „… ние сме приели правилото, когато описваме исторически личности, да се придържаме колкото е възможно по-близо до истината“.

Макар да описват величието на руския дух и безпримерния подвиг на защитниците, станал легенда, и двамата автори — Верни на историческата истина — изобразяват войната в сурови, реалистични краски. Като повежда читателя си по изровените улици на полуразрушения Севастопол, Толстой ни предупреждава: „… ще видите ужасни, разтърсващи душата зрелища, ще видите войната не в правилен, красив и блестящ строй, с музика и барабанен тропот, с развяващи се знамена и перчещи се генерали, а ще видите войната в истинския й вид — в кръв, в страдания, в смърт…“.

В същия вид е предадена войната и в романа „Обсадата на Севастопол“. „Ужасно нещо е войната“ — размишлява един герой на Михаил Филипов и разсъждава съвсем в духа на благородното рицарство: „Наша работа е да загинем, затова сме и войни. Но какво са виновни нещастните мирни жители, всички тези жени и деца?“ (глава XXXI). А другаде се казва, че „войната изобщо е нещо ужасно“, а още повече войната с турците, защото те са варвари. Да не забравяме, че героичната защита на Севастопол коства живота на 102 000 руски войници, офицери и мирни жители на града.

Но Кримската война ще остави открити рани и неразчистени сметки и една от тия кървящи рани върху съвестта на славянска Европа е участта на поробеното българско население. В романа на Михаил Филипов е показано още в първите страници, че Русия е приела твърде горещо със сърцето си всичко, което засяга интересите на източните християни. „В Турция има няколко милиона християни — говори императорът. — Имаме чувства и задължения, които никога не трябва да се забравят: Русия е получила светлината на християнската вяра от Изток и това възлага върху нея известен дълг.“ Още в онази епоха се кроят планове за устройство на Сърбия и България като свободни държави. Освобождението на балканските славяни е едно свещено задължение за Русия. Като изпраща княз Меншиков с дипломатическа мисия в Цариград, Николай I му казва: „Помни, Александър Сергеевич, че ти отиваш да защитиш православната вяра.“

Проследим ли хронологически изводите от разгрома при Севастопол, ще открием сериозните последствия в живота на руското общество. Кримският потрес открива пътя към манифеста от 1861 г. за отменяне на крепостното право. Колкото и да си е останало всичко повече на книга, този акт е признавал основанията на ония, които жертвуват живота си на бесилката или из сибирските рудници, за да докажат необходимостта от реформи. Преустроена и модернизирана е на първо място самата руска армия. И когато в резултат на турските зверства при потушаване на Априлското въстание от 1876 г. световното обществено мнение е възбудено и за пръв път Турция е изоставена от традиционните й съюзници, Русия може да даде исторически реванш за десетилетните кримски войни чрез победите край Плевен, на Шипка и пред вратите на Цариград.

Романът „Обсадата на Севастопол“ засяга едно по-ранно време. Той ни въвежда в епохата, когато са просветвали и угасвали надеждите на поробените българи за освобождение. След прочитането му ще си представим по-ясно как е възпламвала и в пробуденото народно съзнание легендата за Дядо Иван — просветнала е като блян, идващ от историческия корен, като надежда на надеждите, като знамение.