Шарл Перо
Котаракът в чизми

Живял някога един воденичар. Той си имал трима синове. Като умрял, им завещал една воденица, едно магаре и един котарак. Воденицата мелела жито, магарето носело чували с брашно, а котаракът ловял мишки.

Седнали тримата братя и си поделили наследството. На най-големия се полагала воденицата, на по-малкия се паднало магарето, а на най-малкия… Ех, за него не останало нищо друго, освен котарака.

Клетият момък се разсърдил и рекъл:

— Че за какво ми е тоя котарак? С него не мога да си вадя хляба! Ще го одера и ще си ушия ръкавици!

Но не бил прав. Котаракът се оказал много умен и заговорил с човешки глас:

— Не тъгувай, господарю! Скоро ми поръчай едни лачени чизми при обущаря, дай ми едно празно чувалче и почакай да видиш какво ще стане.

Послушал го най-малкият брат и изпълнил заръките му.

Като нахлузил новите чизми, котаракът потропал с крачета и хукнал в гората. Там уловил два едри заека, но не ги изял, а ги напъхал в чувалчето и ги отнесъл право в двореца. Почукал на портите му и отишъл при краля.

— Ваше Величество! — викнал котаракът в чизми, като се поклонил земята. — Изпраща ме господарят ми, благородният маркиз Дьо Карабас. Заръча ми да ви донеса ей този подарък.

И още недоизрекъл тези думи, той положил чувалчето в подножието на трона.

— Предай на господаря си, че му благодаря — отвърнал кралят, — и че съм много доволен от неговия подарък.

Изминали няколко дни. Една сутрин котаракът в чизми излязъл на полето и хванал две тлъсти яребици. Но и тях не изял — напъхал ги в чувалчето и ги отнесъл в двореца.

— Ваше Величество, изпраща ме господарят ми, благородният маркиз Дьо Карабас — рекъл умният котарак. — Заръча ми да ви донеса ей този подарък.

Кралят с радост приел яребиците и му предал сърдечни поздрави за маркиза.

Изминали няколко месеца. Котаракът в чизми редовно носел в двореца кога заек, кога яребица… Скоро целият двор заговорил за него. Всички гадаели що за човек е този тайнствен маркиз — богат ли е, или беден, стар ли е, или млад, хубав ли е, или грозен.

Накрая кралят не издържал и заявил, че отива да посети замъка на маркиз Дьо Карабас. Дори наредил на котарака в чизми да изтича напред и да съобщи на господаря си радостната новина.

Едва тогава животното разказало всичко на своя беден стопанин.

А той, разбира се, здравата се изплашил!

— Ах, ти, пакостнико! — развикал се клетият момък. — Какви си ги надробил! Къде ще се дяна сега?

— Разчитай на мен — успокоил го котаракът. — Само трябва да правиш каквото ти кажа.

Потеглил кралят със своята карета, а до него седяла принцесата, която изгаряла от нетърпение да зърне маркиза.

По пътя решили да спрат на реката. Тогава котаракът в чизми изтичал при стопанина си и рекъл:

— Бързо, бързо! Събличай се и върви да се поплуваш!

Момъкът се подчинил, а котаракът грабнал дрипавите му дрехи, скрил ги под един голям речен камък и се разкрещял:

— Насам! Насам! Помогнете! Маркиз Дьо Карабас се дави!

Чул го кралят и веднага изпратил слугите си да спасяват маркиза.

А докато те го измъквали от водата, котаракът в чизми разказал на всички как господарят му бил нападнат от свирепи бандити, които задигнали дрехите му!

Кралят незабавно заповядал да донесат на благородника най-гиздавата премяна. Облякъл я мелничарският син и сам се учудил колко е хубав! Принцесата също много го харесала и го поканила да се повози в кралската карета.

Тогава котаракът в чизми хукнал напред да ги изпревари. По пътя видял едни селяни да косят сено на ливадата.

— Добри хора! — извикал той. — Ако не речете, че тая ливада е на маркиз Дьо Карабас, лошо ви се пише!

В този миг пристигнала каретата.

— Чия е тая ливада? — поинтересувал се кралят.

— На маркиз Дьо Карабас! — отговорили селяните.

Кралят много се възхитил, че маркизът има такава тучна ливада.

А котаракът тичал ли, тичал. Малко по-нататък видял едни жътвари да жънат жито в нивята.

— Добри хора! — извикал той. — Ако не речете, че тия нивя са на маркиз Дьо Карабас, лошо ви се пише!

Пристигнала каретата и кралят поискал да узнае чии са нивята.

— На маркиз Дьо Карабас! — отговорили жътварите.

Кралят много се възхитил, че маркизът има такива обширни нивя.

А котаракът пак се завтекъл напред и видял едни дървари да секат съчки в гората.

— Добри хора! — извикал той. — Ако не речете, че тая гора е на маркиз Дьо Карабас, лошо ви се пише!

Настигнала го каретата и кралят попитал чия е гората.

— На маркиз Дьо Карабас! — отговорили селяните.

Негови се оказали и полята, и градините, и всички имоти в околността. Кралят не можел да се начуди — в цялата му държава нямало по-имотен човек.

Ето че котаракът стигнал до вратите на един прекрасен замък, в който живеел зъл чародей. Посрещнал го чародеят и го попитал защо е дошъл.

— Ваше Благородие, исках лично да се уверя колко сте страшен — отвърнал котаракът. — Хората разправят такива небивалици за вас! Казват, че можете да се превръщате в разни животни. Например в лъв…

— Мога! — изревал чародеят и се превърнал в лъв. Котаракът подскочил от страх и се покатерил чак на корниза.

— Освен това казват — викнал той отгоре, — че можете да се превръщате и в съвсем малки животинки, например в мишка. Ей това вече не го вярвам!

— О, така ли? — обидил се чародеят и тутакси се превърнал в мишка!

А котаракът в чизми това и чакал: нахвърлил се върху мишката и я изял. После хукнал да отвори портите на замъка, защото кралската карета тъкмо минавала покрай тях.

— Добре дошли в замъка на маркиз Дьо Карабас! — изрекъл той тържествено пред смаяния поглед на своя стопанин.

Кралят бил впечатлен от богатството на маркиза и с радост му дал дъщеря си за жена. Младоженците заживели честито в двореца на чародея, а котаракът в чизми станал знатен велможа.