Жан дьо Лафонтен
Суетният гарван

Имало едно време един гарван. Той бил много суетен. Веднъж отлетял далече от родната си гора и кацнал при двойка пауни.

— Какви хубави птици! — удивил се гарванът, който никога не бил виждал толкова пъстри пера. — Как ли се казват? — запитал се той.

— Пауни! — отвърнали чужденците и гордо закрачили напред-назад.

А гарванът гледал, гледал и не можел да откъсне очи от прекрасната им опашки.

Дни наред след тази случка той се измъчвал от спомена за чудните птици.

— Сигурно са много щастливи, щом имат такива прелестни шарки! — мислел си той и оглеждал засрамено своите черни пера.

Скоро престанал да ходи на езерото, защото като зърнел отражението си във водата, страшно се натъжавал.

Времето си минавало, а гарванът от сутрин до вечер се криел и тайно гледал пауните. Но колкото повече ги гледал, толкова повече им завиждал.

И ето че един ден извадил късмет: двете прекрасни птици литнали високо в облаците и от тях изпаднало едно пъстро перо. Гарванът едва дочакал да настъпи нощта, грабнал го скришом и го отнесъл в гнездото си.

След време намерил още едно перо.

А после — още едно…

Като събрал четири пера, той решил да не отлага повече. Накичил се с тях и започнал да се разхожда пред очите на своите братя.

— Стойте далече от мен, проскубани птици! — заграчил той и навирил глава. — Аз не съм като вас! Имам толкова красива опашка!

А гарваните го погледнали и прихнали да се смеят!

— Дори и целия да се накичиш с чужди пера, пак ще си останеш гарван! — казали му те.

Тогава той се разсърдил и отлетял при пауните.

Като го видели, те го помислили за свой събрат и разперили пъстрите си опашки, за да го приветстват.

В този миг суетният гарван надал мощен паунски вик. Но не щеш ли, от гърлото му се разнесло само:

— Га! Га!

Граченето го издало и пауните разгневени се нахвърлили върху самозванеца! Отскубнали шарените пера от опашката му и го прогонили надалече.

Клетият гарван! Като се завърнал при своите братя, те не искали и да чуят за него!