Жан дьо Лафонтен
Щурец и мравка

Имало едно време един безгрижен щурец. Той много обичал да се весели, но го мързяло да се труди. От сутрин до вечер огласял гората със своите песни и не похващал никаква работа. А през това време мравките пъплели по земята в дълга върволица и носели на гърбовете си житни зрънца.

— Защо се мъчите толкова? — недоумявал щурецът. — Елате да се повеселим! Тя, работата, ще почака!

Но неуморните мравки не искали и да го чуят.

— Събираме зимнина — отвръщали те, — защото като падне сняг, по земята вече няма да има нищо за ядене!

— Ама че сте глупави! — отвръщал нехайно щурецът. — Зимата е толкова далече, а вие отсега сте тръгнали на работа!

И продължавал да свири.

Така си минавали дните…

Скоро лятото свършило и дошла есента. Дърветата се оголили, листата им окапали и земята се покрила с пъстър цветен килим.

Един ден безгрижният музикант прегладнял и се защурал из гората да търси нещо за ядене.

Но навсякъде имало само сухи треви!

След месец-два завилняла страшна виелица. Натрупал сняг и несретникът се разтреперил от студ. Срам, не срам — вече нямало къде да се дене и понечил да влезе в мравуняка. Похлопал на вратата и се примолил:

— Отворете, сестрици! Студено ми е! Умирам от глад! Пуснете ме да вляза!

— Кой е там? — попитала една мравка.

— Аз съм, щурецът! Помогни ми, мравчице! Навън вече няма нищо за ядене! Освен това вали сняг и няма къде да се скрия!

— Кой, щурецът ли? А, да! Помня те. Ами ти какво прави цяло лято, докато ние събирахме зимнина?

— Как какво — свирих! Прекрасната ми музика огласяше гората от сутрин до вечер.

— Свирил си, казваш — рекла мравката. — Е, щом тогава си свирил, сега танцувай.