Робърт Браунинг
Ловецът на плъхове

Славен бил древният град Хамелн — жителите му открай време живеели в разкош и охолство, но били най-алчните хора на тоя свят. Не се свенели да отнемат и последната паричка на бедняка!

Не щеш ли, веднъж в цялата околност настъпила страшна суша. Всичката реколта изгоряла. Подгонени от немотията, селяните един по един изоставяли домовете си и се отправяли към града да търсят прехрана за своите семейства.

А местните прекупвачи, нали били стиснати, изпокрили всичките си запаси от зърно в хамбарите и отпращали безмилостно всеки бедняк, който идвал да моли за работа.

Но понеже в разорените околни села вече нямало нищо за ядене, скоро плъховете от цялата долина настървени нахлули в града. Нашествениците били толкова много, че опустошили складовете, плъзнали в домовете на хората и изгризали всичко!

Разтревожили се богаташите, замислили се що да сторят. Положението било нетърпимо, така че свикали градски съвет.

Пръв взел думата кметът. Той предложил да заловят всички котки от близките села и да ги пуснат по улиците на Хамелн.

Така и направили.

Само че като видели пълчищата от прегладнели гризачи, котките се уплашили и побягнали, накъдето им видят очите!

Тогава отново бил свикан градски съвет. Този път местните големци наредили на кметските глашатаи да обходят всички кътчета на града и да оповестят, че който успее да отърве населението от противната напаст, ще получи толкова злато, колкото може да отнесе!

Ох, хич не им било лесно на богаташите да вземат такова решение!

Изминали три дни. Кметът вече загубил надежда, че ще се справи с ужасното бедствие.

Но ето че точно тогава пристигнал един странник с лукави очи. На главата си носел шапка с петльово перо, а в ръцете си държал чудно хубава флейта.

— Чух, че търсите ловец на плъхове — казал той. — Ако избавя града от гадините, ще ми дадете ли толкова злато, колкото успея да отнеса? Богаташите го огледали и решили, че какъвто е мършав, едва ли може да носи кой знае колко. Дали му честна дума, че като изпълни условието, ще си получи наградата.

Излязъл той на площада, засвирил с флейтата и в миг и се понесла вълшебна мелодия. Под звуците й от всички страни заприиждали плъхове, които послушно наобиколили ловеца.

Тогава той ги повел през града и тръгнал право към близката река.

Преминал през градските порти, а гадините се понесли след него!

Седнал в една лодка, а те скочили във водата! Загребал към дълбокото, а те плували, плували, докато не потънали до един.

Така Хамелн най-после бил избавен от страшната напаст. Гражданите ликували, а ловецът отишъл в кметството да си поиска наградата.

— Аз изпълних своята част от споразумението — казал той. — Сега ми дайте толкова злато, колкото мога да отнеса.

Като чули това, богаташите започнали да му се присмиват.

— Я го виж ти дрипльото! — рекли те. — Злато му се прищяло! Ето ти една кесия сребро и си върви по живо, по здраво.

Но ловецът не взел кесията. Обърнал се и си тръгнал с празни ръце.

Като излязъл на пътя, той отново засвирил на своята флейта. В миг се понесла вълшебна мелодия и от всички дворове заприиждали стотици деца, които послушно тръгнали по петите му. Тогава той ги отвел от града и повече никой не ги видял!

Минали много години. Веднъж в Хамелн пристигнал един сляп пътешественик. Той почукал на вратите на местния хан и срещу няколко златни монети стопанинът го пуснал да се стопли пред огнището.

А вътре хората веднага наобиколили госта и започнали да го разпитват.

— Откъде идеш, чужденецо? Разкажи ни какви чудеса има по белия свят!

— Много земи съм пребродил — отвърнал слепият пътешественик. — Какво ли не съм препатил! Но има нещо, което никога няма да забравя.

Преди време съдбата ме отведе на едно далечно местенце, където от сутрин до вечер звучаха тъжни детски гласчета. Скоро разбрах, че там живеят само деца. Чудна история ми разказаха те: когато били съвсем малки, някакъв странник с вълшебна флейта ги отвел далече от техния град. Това бил самият дявол! Изоставил ги в една гъста гора и клетниците заживели самички.

Тогава богаташите се разплакали и го наобиколили от всички страни.

— Кажи ни, чужденецо, кажи ни къде е това чудно местенце! — примолили му се те.

Като чул старческите им гласове, гостът разбрал каква е работата. Но колкото и да искал, не можел да им помогне. Защото бил сляп и не знаел как да намери обратния път към техните деца.