Братя Грим
Вълкът и седемте козлета

Живяла някога една коза. Тя си имала седем дечица — седем малки козленца. Всяка сутрин ги оставяла самички и отивала в гората я за тревица, я за зеленце, я за млечице.

Преди да тръгне, козата винаги заръчвала на дечицата си да не пускат никого вкъщи и да не излизат навън. А щом се върнела, запявала:

Мамини козленца,

бързо отворете!

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Като чуели тази песничка, козлетата веднага отключвали вратата.

Веднъж майка им се заговорила с приятелки в гората. Улисана, тя дори не забелязала как по пътеката се промъква един страшен вълк, преоблечен като козичка. Хитрият звяр отдавна се чудел как да се вмъкне в къщичката и да си похапне крехки малки козленца. След като се убедил, че са самички, той почукал на вратата и запял:

Мамини козленца,

бързо отворете!

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Чули козлетата дрезгавия му глас и веднага разбрали, че това не е майка им.

— Няма да ти отворим, Вълчо! — закрещели те едно през друго. — Не можеш да ни излъжеш! Маминият глас е топъл и нежен, а не като твоя.

Ядосал се лошият вълк, зачудил се как да измами козлетата. Мислил, мислил… и измислил. Изтичал в горската сладкарница и излапал една пирожка с мед, та гласът му да поомекне. После отново почукал на вратата на козята къщичка и запял:

Мамини козленца,

бързо отворете

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Развълнували се козлетата. Гласът му бил един такъв топъл и нежен… Но все пак изобщо не приличал на маминия.

— Ще ти отворим вратата, ако си покажеш копитцето! — рекли те.

Вдигнал вълкът огромната си сива лапа към прозореца и козлетата веднага го познали.

— Ти не си мама! — закрещели те едно през друго. — Копитцата на мама са белички. Махай се, Вълчо! Няма да те пуснем!

Разярил се вълкът. Толкова прегладнял, че вече бил твърдо решен да надхитри тези умни козлета. Но как? Хукнал той към воденицата и овалял лапите си в брашно, та да станат белички като на козата. После отново почукал на вратата на козята къщичка и запял:

Мамини козленца,

бързо отворете!

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Заслушали се козлетата: гласът бил топъл и нежен, обаче никак не й приличал на маминия.

— Първо си покажи копитцето! — казали те.

Вълкът вдигнал белите си лапи към прозореца, малчуганите се подлъгали и му отворили. А кръвожадният звяр това и чакал — втурнал се в къщичката и ги погнал да ги изяде.

Наскачали уплашените козлета, хукнали да се крият кой където свари. Едно се пъхнало под леглото, друго скочило в бъчвата, трето, пропълзяло под масата, четвърто се вмъкнало в коша за дрехи, пето влязло в долапа, шесто се свило зад печката, а седмото, най-мъничкото, се скрило в стенния часовник.

Вълкът ги намерил почти всичките и ги нагълтал цели-целенички.

Не успял да открие само седмото, но вече и без това бил сит.

— Я да подремна на сянка — казал си той и потътрил крака към гората.

Прибрала се вкъщи козата и що да види: вратата зее широко отворена, козленцата ги няма, а на пода цари пълна неразбория!

Досетила се горката майка какво е станало, седнала и заплакала.

Изведнъж часовникът тихо изскърцал и от него излязло най-малкото й детенце. Втурнало се то към майка си и й разказало всичко.

— Е, добре — отвърнала тя и извадила от скрина голямата ножица.

После взела един дебел конец и една дълга игла. — Знам какво трябва да направим. — И тръгнала с козленцето си през гората да търси вълка.

А той не бил стигнал далече: лежал под една върба и подремвал.

Козата се приближила и му разпорила търбуха с голямата ножица. В този миг оттам изскочили всичките шест козлета — цели и невредими! Те се пръснали по полянката, насъбрали цяла купчина камъни, напълнили с тях вълчия корем и майка им го зашила с дългата игла и дебелия конец.

Накрая всички се скрили и зачакали да видят какво ще стане.

Ето че вълкът се събудил, протегнал се и изпъшкал:

— Ох, колко ми е тежко! Не е лошо да пийна водица.

И се помъкнал към реката. Но когато се навел да отпие, тежкият му търбух го повлякъл надолу и Вълчо цопнал във водата! Камъните начаса го повлекли към дъното и лакомникът потънал завинаги.

— Така ти се пада! — рекла козата. — Не трябваше да ми мамиш козлетата!

— Така ти се пада! Така ти се пада! — закрещели дечицата й едно през друго. После радостно се прегърнали и се прибрали в козята къщичка, където майка им ги нахранила с прясно зеленце.

Оттогава вече нямало кой да ги плаши и те заживели безгрижно.