Р. Словцов
Цезаръ Боржиа

Въ самото свое име Цезаръ Боржиа виждалъ знамение на сѫдбата и за свой девизъ взелъ знаменититѣ думи — „Цезаръ или нищо“. Името на великия завоеватель — символъ на слава и сила — придавало на неговитѣ честолюбиви мечти мистическа увѣреность. На своята парадна шпага Цезаръ Боржиа заповѣдалъ да изгравиратъ сцената на Рубиконъ, и скоро самъ преминалъ своя Рубиконъ. Тази решителна стѫпка станала първото и най-ужасното отъ престѫпленията на Цезаръ Боржиа — убийството на най-голѣмия му братъ Джовани, папски полковникъ и хоругвоносецъ на църквата. Цезаръ — тогава двадесеть годишенъ — билъ епископъ и кардиналъ, но мечталъ за корона, а не за тиара. А на този пѫть стоялъ брата му, когото папа Александъръ Боржиа избралъ за изпълнителъ на своитѣ планове — тѣзи сѫщитѣ които лелѣялъ и Цезаръ. Той желалъ да създаде въ Италия нова, своя династия, да запази за своето семейство тѣзи земи, богатства и власть, каквито му давало въ рѫцетѣ избирането — нечувано по корупция — на папския престолъ. Александъръ шести — това въплощение на всички пороци — горещо обичалъ своитѣ деца.

Четири дни той оплаквалъ убития Джовани, не ялъ нищо и никого не искалъ да види. Тогава, може би, само той единственъ подозиралъ, кой е убиеца. Другитѣ започнали да го назоваватъ шепнишкомъ едва следъ нѣколко месеца, въ това число Макиавели съобщавалъ за пусналитѣ се слухове въ Римъ на Флорентинската Синьория. По-късно въ знаменитата книга „За държавата“ той писалъ: „Всѣки разбира, колко похвално е за държавния глава да запази вѣрность, да действува правдиво, безъ коварство. Но опита на нашето време ни убеждава, че само онѣзи царе успѣватъ да свършатъ велики дѣла, които не държатъ на своята дума, умѣятъ да излъжатъ другитѣ и да победятъ тия, които имъ се довѣряватъ честно“. Макиавели рисувалъ тукъ портрета на Цезаръ Боржиа и неговата политика въ ония кратки години, когато той съ мечъ, отрова, вѣроломство осѫществявалъ своята мечта и тая на Александръ VI — да стане господарь на Италия, да замѣни властьта на малкитѣ князе съ абсолютната монархия на Боржиитѣ.

На 7 августъ 1498 г. свещената колегия свалила отъ кардинала Цезаръ Боржиа неговия санъ.

Папата въ посланието къмъ колегията намеквалъ, че безпѫтния животъ на неговия синъ дискредитира църквата и затова за спасението на неговата душа трѣбва да го освободи отъ духовнитѣ обети. Въ сѫщия този день, когато Цезаръ хвърлялъ кардиналската шапка, посланика на френския краль Людвикъ XII му връчилъ грамота съ звание херцогъ Валентинуа, съ всички права на херцогство. Малко преди това Александръ VI и Людвикъ XII сключили таенъ договоръ. Папата растрогналъ брака на краля съ Жана Валуа, разрешилъ му да се ожени съ Ана Бретонска и призналъ правата на краля върху миланското херцогство. Въ замѣна на това Людвикъ XII се задължилъ да помогне на папата въ неговия походъ противъ князетѣ Романи и другитѣ италиянски князе, давалъ на Цезаръ отрядъ отбрани рицари и 20,000 ливри рента.

Но преди да започне войната, Цезаръ отишелъ въ Франция да се ожени. Кральтъ сватосалъ новия херцогъ съ Шарлота Арагонска. Цезаръ се интересувалъ малко отъ невѣстата, а повече отъ укрепване съюза съ Франция. Шарлота, която обичала другъ мѫжъ, сѫщо останала равнодушна къмъ прелеститѣ на младия хубавецъ, който поразилъ френския дворъ съ необикновения си разкошъ. Говорили, впрочемъ, че при Боржиитѣ се изразходвала повече коприна и бархатъ, отколкото за цѣлия предидющи вѣкъ. Сватбата станала въ Блуа. Френската армия се формирала наблизо до Лионъ. Людвикъ XII готвѣлъ походъ къмъ Милано. Цезаръ трѣбвало едновременно да нахлуе въ Романя. Когато той напусналъ Блуа, Шарлота била бременна. Цезаръ никога не видѣлъ повече своята млада жена.

Въ октомврий 1499 г. Александръ VI обявилъ, че неговитѣ васали въ Романя, не плащайки данъци на папския престолъ, се лишаватъ отъ своитѣ права и тѣхнитѣ владения минаватъ къмъ църквата. Войската на Цезаря — отъ отбрани френски и испански кондотери — стояла вече подъ Милано и щомъ папата намѣрилъ предлогъ за война, Цезаръ потеглилъ на югъ. На 27 ноемврий херцогъ Валентинуа влѣзалъ триумфално въ Имола, първия завоюванъ градъ. Започнатата война продължила почти четири години.

Презъ тия години Цезаръ проявилъ не само качествата на полководецъ, но и всички ония свойства, които направили отъ него образецъ на „господарь“ въ епохата на лицемѣрието, честолюбието и отсѫствието на всѣкакви морални норми. Цезаръ игралъ своята роля съ майсторството на голѣмъ артистъ, и следъ кървавата разправа съ Орсини той получилъ въ подаръкъ вързопъ месо. Това било Изабела д’Есте, маркиза Мантуанска, която отдавала дължимото на своя приятель.

Борбата не свършила съ триумфъ за Цезаря, той не останалъ обединитель на Италия, може би, по проста случайность. „Азъ всичко предвидихъ, освенъ своята болесть“ — говорѣлъ Цезаръ на Макиавели по-късно вече пленникъ на папа Юлий II. Трудно е да се каже, разбира се, какъ биха тръгнали събитията, ако Александръ VI и Цезаръ случайно не изпиха отъ отровеното вино, приготвено за кардиналъ Корнето. Смъртьта на Александръ VI била тежъкъ ударъ за Цезаръ. Но отровата, която погуби старика папа, не сломи Цезаръ, а само временно го прикова на леглото. Въ Романя остана неговата армия, и чувствайки задъ себе си тази сила, Цезаръ веднага следъ смъртьта на папата, отправи своя вѣренъ адютантъ Микелото въ Ватикана да задигне папската хазна — 300,000 златни дуката. Кардиналъ — камерлингъ Казанова не далъ веднага ключоветѣ на съкровището. Микелото му опрѣлъ до гърлото стилета и старикътъ показалъ и мѣстото, кѫдето се пазели скѫпоценноститѣ на светия престолъ. Натоварени съ цѣло богатство войницитѣ на Микелото се върнали при Цезаря. Той веднага изплатилъ заплатитѣ на своитѣ наемници и си осигурилъ отъ свещенната колегия правото, до избирането на новия папа, да остане началникъ на папската армия.

Въ конклава Цезаръ подържалъ кандидатурата на 82 годишния кардиналъ Пиколомини, отпадналъ, боленъ старикъ. Този изборъ му давалъ преднина. Той водѣлъ едновременно преговори за съюзъ и съ испанци и съ френци.

Пиколомини билъ избранъ и встѫпилъ на престола подъ името Пий III, но това не донесло на Цезаря желаното успокоение. Следъ смъртьта на Александъръ Боржиа се раздвижили всички негови врагове. Венецианци потеглили къмъ Романя, испанския кралъ, като узналъ, че Цезаръ се сговаря съ френцитѣ, отзовалъ отъ неговитѣ войски кондотеритѣ — испанци; въ самиятъ Римъ народа, особенно привърженицитѣ на Орсини — главнитѣ противници на Боржиитѣ — нападнали двореца на Цезаръ. Той успѣлъ да се спаси чрезъ подземния входъ въ Ватикана, кѫдето папата бащински посрещналъ своя хоругвоносецъ и му далъ убежище въ замъка св. Ангелъ. Изглеждало, че щастието не е съвсемъ напуснало Цезаръ. Но следъ три дни умрѣлъ Пий III, който билъ само три недѣли папа. Трѣбвало да започне отново своята игра, но тя изглеждала вече доста трудна. Конклава, едва събралъ се, веднага провъзгласилъ за папа Юлианъ де Ровере — Юлий II, най-злия врагъ на семейството Боржиа. Цезаръ не пречилъ на неговия изборъ — той знаелъ, че Ровере е честенъ човѣкъ, и се надявалъ на неговата благодарность. Тукъ той се излъгалъ. Три недѣли следъ конклава Цезаръ билъ пленникъ на новия папа. Хвърлили го въ кулата на Боржиа, кѫдето нѣколко години преди това, въ негово присѫтствие билъ удушенъ херцогъ Бишели, мѫжъ на Лукреция, сестрата на Цезаръ.

Тука, въ голѣмата тъмна зала съ решетки на стъклата, приелъ той Макиавели и воделъ съ него разговоръ, който, — се видѣлъ на флорентинеца — „дълъгъ като хиляда години“. Цезаръ отново билъ боленъ, не отъ отрова този пѫть, а отъ изостряне на своята „френска“ болесть. „Азъ имамъ армия, крепости, съюзници, пари и воля. Азъ вѣрвамъ въ победата и въ себе си.“

Цезаръ оздравѣлъ, и по молбата на испанцитѣ, Юлий II го пусналъ на свобода. Той заминалъ за Неаполъ — града се намиралъ тогава подъ властьта на Испания — и предложилъ своитѣ услуги на Фердинандъ Католика: — той ще му помогне да завоюва Италия и да отмѫсти на този, който го предаде. Вице-краля Гонзалве Кордуански приелъ предложението и Цезаръ започналъ да събира войска. Разчитали да потеглятъ по морски пѫть за Пиза, обсадена отъ флорентийцитѣ и после да отидатъ къмъ Флоренция. На 27 май 1504 год. всичко било готово. Цезаръ се простилъ съ Гонзалве и се отправилъ за пристанището. На вратата на двореца на вице-краля, обаче, го задържала въорѫжена стража. Гонзалве не казалъ на Цезаръ, че Фердинандъ е сключилъ съюзъ съ папата и всички планове на Цезаръ пропадали. Три месеци той чакалъ въ неаполитанския затворъ решението на своята сѫдба. Най-после Фердинандъ заповѣдалъ да премѣстятъ Цезаръ въ Испания, на вѣчно заточение. Галерата отплувала презъ нощьта, подъ охраната на нѣколко кораба. Капитанътъ позволилъ на Цезаръ да се изкачи на мостчето на галерата. Бледенъ, цѣлъ въ черно, безъ орѫжие и скѫпоценности той гледалъ за последенъ пѫть, какъ постепенно бледнеятъ огньоветѣ на брѣга на Италия, надъ която искаше да властвува.

Испанецъ по произхождение, Цезаръ Боржиа никога не е билъ въ страната на своя баща; въ тая страна, епископъ на която той станалъ още като 15 годишно дете. По странна ирония на сѫдбата, пленика затворили въ Валенция, неговия бившъ епископски градъ, на когото нѣкога Александъръ Боржиа съобщавалъ за назначаването на епископъ „протонатариуса Цезаръ Боржиа, известенъ съ своитѣ заслуги, добродетели и познания.“ Сега го прекарали презъ града подъ стража къмъ крепостьта и го затворили въ най-високата кула. Цезаръ, изглежда, билъ окончателно сломенъ. Въ Римъ за неотдавнашния всемогѫщъ херцогъ измисляли каламбури, играейки си съ думитѣ „Цезаръ“ или „нищо.“

Но самъ той не се предавалъ: — докато той е живъ оставала и надеждата, че ще се изпълни заключеното въ неговото име предопредѣление на сѫдбата. И следъ нѣколко месеца Цезаръ направилъ опитъ за бѣгство, твърде коваренъ и смѣлъ. Цезаръ повикалъ при себе си началника на крепостьта и се опиталъ да го удуши, като се надѣвалъ, че съ неговитѣ дрехи и ключове може да излѣзе отъ крепостьта. Цезаръ не съобразилъ едно — че нѣма предишната физическа сила. Опитътъ не сполучилъ.

Следъ нѣколко дни Цезаръ билъ премѣстенъ въ другъ затворъ, въ Медина делъ Кампо. Затварянето продължило повече отъ година. Той не знаелъ, че въ това време умрѣла Изабела Кастиланска, завещавайки на своя мѫжъ, испанския краль Фердинандъ Арагонски, Кастилия. На нея претендиралъ и Филипъ Красивий, синъ на австрийския императоръ Максимилианъ, като заплашвалъ Фердинанда съ война. Отъ друга страна, вице-краля на Неаполъ, Гонзалве, искалъ да се отдѣли отъ Испания. Фердинандъ намислилъ тогава да назначи своя племенникъ Цезаръ Боржиа за началникъ на свойтѣ войски и да го прати въ Италия, противъ Гонзалве. Когато Филипъ Красивий узналъ за тоя проектъ, той самъ започналъ тайни преговори съ Боржиа чрезъ своя емисаръ, графъ Бенавенте. Щастливата звезда, каточе ли, отново изгрѣвала надъ тъмницата на Цезаръ. Могѫщи монарси на Европа все още държали за него, виждали въ пленника великъ воинъ. Разбира се, най-лесно му било да приеме предложението на Фердинандъ. Но Цезаръ го примамвала Италия, а тукъ той не искалъ да се връща слуга на испанцитѣ. Той забавялъ да даде отговоръ на краля, като подготвялъ своето бѣгство.

Съучастникъ му билъ духовника на графъ Бенавенте, който подкупилъ единъ отъ надзирателитѣ на затвора. Въ опредѣлената за бѣгството нощь той провѣлъ Цезаръ на плоския покривъ на кулата. Тѣ привързали вѫжето за единъ камененъ зѫбецъ надъ рова и надзирателя започналъ пръвъ да се спуска. Но вѫжето се указало много кѫсо. Бѣглецътъ падналъ въ рова и си счупилъ краката. Неговитѣ стонове повдигнали тревога въ крепостьта. Тогава Боржиа се хваналъ за вѫжето и започналъ да се спуска надолу. Въ тоя моментъ началника на затвора достигналъ до кулата, видѣлъ вѫжето и го пререзалъ. Но нишката на живота на Цезаръ не се прекѫснала, — той билъ вече близко до земята. Той падналъ въ рова, пъленъ съ тиня, счупилъ си рѫката, обаче, допълзѣлъ и стигналъ до мѣстото, кѫдето го очаквали конетѣ на Беневенте. Следъ единъ часъ бѣглеца билъ въ замъка на графа.

Единъ месецъ следъ това, подхвърляйки се на много опасности, той пристигналъ въ Пампелуна, столицата на Жанъ д’Албре, наварски краль, братъ на жена му. Оттука той отново предложилъ своитѣ услуги на императора Максимилианъ. Жанъ д’Албре, назначилъ Цезаръ за началникъ на своитѣ войски, — той самъ билъ съюзникъ на императора противъ Франция и Испания, — и очаквайки отговора на Максимилиана, Цезаръ тръгналъ въ походъ противъ Етиенъ де Бомонъ, разбунтувалъ се васалъ на Жанъ д’Албре. Наварцитѣ обсадили крепостьта Виана. Презъ нощьта на 12 мартъ 1507 г. въ лагера на Боржиа се вдигнала тревога — отряда на Бомонъ нападналъ лагера. Цезаръ излѣзълъ отъ палатката страшно разгнѣвенъ възсѣдналъ коня си и се хвърлилъ срещу неприятеля. Неговата свита останала далече следъ него. Пехотинцитѣ на Бомона, като видѣли препускащия самичъкъ конникъ му устроили засада. Той се отбранявалъ единъ противъ десеть души, убилъ трима, но ризницата се откопчала и единъ войникъ ударилъ Цезаръ подъ мишницата. Копието стигнало до самото сърдце. Другитѣ войници го доубили, безъ да знаятъ дори съ кого иматъ работа, смъкнали отъ него хубавото орѫжие и дрехи и избѣгали. Голиятъ трупъ, облянъ въ кръвь — на него имало 22 рани — лежалъ на каменистото поле. Едва сега сѫдбата турила край на тоя удивителенъ животъ. Цезаръ станалъ нищо.